Робърт Маккамън
Лебедова песен (9)

9

10:46 часа, лятно часово време. На магистрала 70. Окръг Елсуърт, Канзас

 

На около четиридесет километра от Салина очуканата таратайка на Джош Хъчинс изхриптя като старец с храчки в дробовете. Той видя, че стрелката за температурата се насочи към червената зона. Макар всички прозорци да бяха свалени, вътре в колата беше същинска сауна и бялата му памучна риза и тъмносини панталони бяха полепнали по тялото му от потта. „О, Господи! — помисли си той, докато гледаше как стрелката продължава стремително към червената зона. — На път е да избухне!“

Приближаваше изход вдясно, преди който една очукана табела гласеше: „Поу-Поу! Гориво! Студени напитки! Километър и половина!“. Също така имаше забавна рисунка на някакъв дядка, яхнал муле и пушещ царевична лула.

„Надявам се да успея да мина още километър и половина“, помисли си Джош и зави по рампата. Колата продължи да се тресе и стрелката се беше настанила удобно в червената зона, но радиаторът още не беше гръмнал. Движеше се на север, в посоката, указана на знака на „Поу-Поу“. Пред него и на целия хоризонт се простираха огромните царевични ниви, чиито стъбла бяха израснали на височината на човешки бой и съхнеха под ударите на ужасната юлска жега. Двулентовият селски път минаваше точно през тях. Ни полъх не поклащаше стъблата. Просто си стояха от двете страни на пътя като непробиваеми стени и като че ли продължаваха по сто-двеста километра на изток и на запад.

Понтиакът изхриптя и се разтресе.

— Стига де — ядоса се Джош. Цялото му лице беше плувнало в пот. — Не ме оставяй точно сега. — Не му харесваше идеята да върви повече от километър пеша под това слънце; щяха да го намерят разтопен върху асфалта, подобно на мастилено петно. Стрелката продължи своя поход надясно, а на таблото светнаха червени предупредителни светлини.

Изведнъж се разнесе някакво пропукване, което накара Джош да си спомни за оризовките, които така харесваше като дете. В следващия момент предното стъкло притъмня от пълзящо покривало от някакви създания.

Преди да успее да си поеме въздух, един кафяв облак се промъкна през отворения прозорец на понтиака и веднага го покри с пъплещи, пърхащи и цвъртящи твари, които се пъхнаха в яката на ризата му, в устата, в ноздрите и в очите му. Изплю ги и ги изтърси от очите си с една ръка, докато с другата стискаше волана. Това беше най-ужасното тракане, което беше чувал някога — оглушителен тътен от пърхащи криле. Погледът му се проясни и Джош видя, че предното стъкло и вътрешността на колата са покрити с хиляди скакалци, които пълзяха по него, прелитаха вътре и излизаха навън през отворените прозорци. Включи чистачките, но тежестта на насекомите не им позволи да се отлепят от стъклото.

В следващите няколко секунди започнаха да отлитат от предния прозорец; в началото по пет-шест наведнъж, а в следващия миг цялата пърхаща маса се превърна в отлитащо торнадо. Чистачките се раздвижиха и размазаха няколко нещастни скакалеца, които бяха прекалено бавни. Изпод капака на понтиака изригна пара и автомобилът се разтресе. Джош погледна термометъра. Един скакалец беше кацнал на стъклото му, а стрелката отдавна беше подминала червената зона.

Това определено няма да се окаже моят ден, помисли си гигантът и изтупа останалите по ръцете и краката му насекоми. Те също отлетяха от колата и последваха огромния облак, който се движеше над изпечената от слънцето царевица в посока северозапад. Един от скакалците се блъсна право в лицето му и крилете му издадоха подобен на саркастични овации звук, преди да излети през прозореца след другите. Само двадесетина останаха в колата. Те пълзяха лениво по таблото и седалката до него.

Джош се съсредоточи върху пътя пред себе си с надеждата, че двигателят ще му осигури още няколко метра. През облака пара видя малка постройка от бетонни тухли с плосък покрив от дясната страна. Пред нея имаше бензиноколонки под зелена платнена тента. На покрива й беше качена истинска каруца тип „Конестога“, на която с големи червени букви пишеше „Поу-Поу“.

Джош въздъхна от облекчение и зави по чакълената алея, но преди да успее да стигне до бензиноколонките и маркуча с вода, неговият „Понтиак Боневил“ се задави, замлъкна за миг и в следващия гръмна. Двигателят издаде подобен на сритана празна кофа звук, последван от неприятното съскане на пара.

„Е — помисли си Джош, — това беше.“

Излезе от колата, целият плувнал в пот, и се загледа в увеличаващото се количество пара. Посегна, за да отвори капака, но металът го захапа и изгори ръката му. Отстъпи назад и докато слънцето направо го блъскаше от това почти бяло заради маранята небе, Джош си помисли, че животът му е стигнал дъното.

Затръшна се комарник на врата.

— Да н’си изпаднал в нужда? — попита го някакъв старчески глас.

Чернокожият гигант вдигна поглед. От малката постройка от бетонни тухли се беше появил дребен прегърбен старец с подгизнала от пот каубойска шапка, гащеризон и каубойски ботуши.

— В доста голяма — отговори Джош.

Дребният човечец, който не беше по-висок от метър и петдесет и пет, спря. Каубойската шапка, допълнена от лента от змийска кожа и щръкнало орлово перо, почти скриваше главата му. Лицето му беше хванало сериозен кафяв загар, подобно на печена глина, а очите му бяха тъмни и приличаха на искрящи точки.

— Ооооооууууу! — простена той. — Май си бая голям, а?! Божке, н’съм виждал такъв кат’ тебе, откак циркът мина наблизо! — Старецът се ухили и разкри малки, пожълтели от никотина зъби. — Как е времето там горе?

Ядосаният и плувнал в пот Джош малко се разведри и се засмя. На лицето му цъфна широка усмивка.

— Същото като там долу — отвърна той. — Адски жежко.

Дребният човечец поклати изумен глава и тръгна да обикаля понтиака. Той също се опита да вдигне капака, но горещината ужили пръстите му.

— Маркучът се е скъсал — заключи старецът. — Аха. Маркучът е. Напоследък често се случва.

— Разполагаш ли с резервни?

Дребният човечец изви врат, за да погледне нагоре, все още впечатлен от размерите на Джош.

— Не — отвърна той. — Ни един. Но мога да ти намеря. Ще поръчам от Салина, тря’а да пристигне след… о, два-три часа.

— Два-три часа? Салина е на по-малко от петдесет километра оттук!

Старецът само сви рамене.

— Днес е горещо. Градските момчета не харесват горещината. Прекалено много са свикнали с климатиците си. Аха, два-три часа ще да са.

— Проклятие! Тръгнал съм към град Гардън!

— Доста път — констатира дребният човечец. — Е, най-добре да я оставим да изстине малко. Имам студени напитки, ако си заинтересован. — Той направи знак на Джош да го последва и влезе в постройката.

Гигантът очакваше да завари истинска каша от туби с масло, стари батерии и пълна с тасове стена, но когато влезе вътре, се изненада да види спретнат и подреден селски хранителен магазин. Точно на прага на вратата беше сложено малко килимче, а зад щанда и касата имаше ниша, в която старецът си седеше на люлеещия се стол и гледаше телевизия на едно портативно „Сони“. Сега обаче на екрана нямаше нищо друго освен снежинки.

— Програмата спря малко преди да пристигнеш — сподели дребният човечец. — Гледах оня сериал за болницата и ония хора, дето постоянно се забъркват в неприятности. Господи Боже, тука биха те прибрали направо в пандиза, ако направиш някои от тея щуротии! — Старецът се разкикоти и си свали шапката. Скалпът му беше по-светъл, а косата — бяла и залепнала от потта. — Всички други канали също ги ня’а ник’ви, тъй че май тря’а да си говорим, а?

— Май е така. — Джош застана пред вентилатора върху щанда и позволи на изключително приятната хладна струя да отлепи мократа риза от кожата му.

Дребният човечец отвори един хладилник и извади две кутийки кола. Подаде едната на Джош, който я отвори и запи жадно от нея.

— Безплатна е — каза старецът. — Приличаш на чиляк, дето е имал лоша сутрин. Казвам се Поу-Поу Бригс… е, Поу-Поу не ми е истинското име. Така ме наричат момчетата ми. Тъй де, нал’ туй пише на табелата.

— Джош Хъчинс. — Двамата се ръкуваха. Дребният човечец се ухили отново и се престори, че потръпва под силната хватка на едрия мъж. — Момчетата ти при теб ли работят?

— О, не. — Поу-Поу се усмихна. — Те си имат свое местенце на седем-осем километра нагоре по пътя.

Джош беше благодарен, че не е навън под жестоките слънчеви лъчи. Разходи се сред щандовете, като търкаляше студената кутийка върху лицето си и усещаше как кожата му се свива. За селска бакалия, която се намираше в средата на царевична нива, магазинът на Поу-Поу беше доста добре зареден с различни видове стоки: бял хляб, ръжен хляб, хляб със стафиди и канелени резени, консерви със зелен боб, цвекло, тиква, праскови, ананас и всякакви други плодове, около тридесет различни вида консервирани супи, консерви с говеждо задушено, говежда каша с царевица, шунка и резенчета печено говеждо. Имаше най-различни кухненски и други принадлежности като ножове, рендета, отварачки за консерви, фенерчета и батерии. Цял рафт беше отделен за консервирани плодови сокове, „Хавайски пунш“, гроздов сок на „Уелч“ и минерална вода в пластмасови туби. В един шкаф на стената бяха подредени лопати, мотики, кирки, градински ножици и маркуч. До касата беше сложена стойка за списания като „Флайинг“, „Американ Пайлът“, „Тайм“, „Нюзуик“, „Плейбой“ и „Пентхаус“. Това място, помисли си Джош, беше супермаркетът на селските магазини!

— Много хора ли живеят наоколо? — попита той.

— Малцина. — Поу-Поу удари телевизора с юмрук, но не постигна нищо с това. — Не са много.

Джош усети нещо да пълзи под яката му, бръкна и извади един скакалец.

— Тез’ дребосъци са истинска напаст, нали? — попита старецът. — Пъхат се навсякъде. През последните два-три дни летят на ята от хиляди в нивите. Малко е странно.

— Аха. — Със стиснато между пръстите насекомо, Джош отиде до комарника на вратата. Отвори го и хвърли скакалеца навън; той се завъртя около главата му за секунда, издаде тих цвъртящ звук и полетя на северозапад.

Едно червено „Камаро“ зави към магазина, заобиколи понтиака и спря пред бензиноколонките.

— Още клиенти — каза Джош.

— Ти да видиш. Да няма някакъв сбор тук, а? — Поу-Поу мина зад щанда и застана до гиганта. Едва му стигаше до гърдите. Вратите на камарото се отвориха и от него слязоха жена и малко русокосо момиченце.

— Хей! — провикна се към вратата жената, която беше облечена в тесен червен потник и стегнати и неудобни на външен вид дънки. — Мога ли да заредя с безоловен бензин тук?

— Разбира се! — Поу-Поу излезе навън, за да й напълни колата с гориво. Джош допи безалкохолното си, смачка кутийката и я хвърли в един кош за боклук. Погледна отново през комарника и видя, че детето, което беше облечено в светлосин гащеризон, стоеше точно под жарещото слънце и се беше втренчило в летящия облак от скакалци. Жената, чиято недобре боядисана руса коса беше оплетена и сплъстена от потта, хвана момиченцето за ръката и го поведе към магазина на Поу-Поу. Джош отстъпи, когато влязоха. Жената, чието дясно око беше насинено, го изгледа подозрително и застана пред вентилатора, за да се охлади.

Детето погледна нагоре към Джош, сякаш се опитваше да разгледа най-високите клони на някоя секвоя. То беше красиво малко същество, с топли и нежни сини очи. Те напомниха на гиганта как самият той виждаше лятното небе, когато беше дете с толкова много утрешни дни пред себе си и никакви задължения, за които се налагаше да бърза. Лицето на момиченцето изглеждаше крехко и беше с формата на сърце. Кожата й беше почти прозрачна.

— Ти великан ли си? — попита то.

— Тихо, Суон! — скастри го Дарлийн Прескот. — Не е позволено да говорим с непознати!

Момиченцето обаче продължи да го зяпа и да чака отговор. Джош се усмихна.

— Предполагам, че да.

— Сю Уанда! — Дарлийн сграбчи рамото на Суон и я дръпна настрани от огромния мъж.

— Много горещ ден — каза Джош. — Накъде сте се насочили?

Дарлийн не проговори известно време, за да се наслади на хладния въздух от вентилатора върху лицето си.

— Където и да е, само да не е тук — отговори тя със затворени очи и вдигната нагоре глава, за да охлади и врата си.

Поу-Поу се върна. Старецът бършеше потта от челото си с една доста употребявана носна кърпа.

— Готова си, гос’жа. Ще струва петнадесет долара и седемдесет и пет цента, моля.

Дарлийн бръкна в джоба си за парите, а Суон я дръпна.

— Трябва да отида веднага — прошепна тя. Майка й остави двадесетдоларова банкнота на касата. — Имате ли женска тоалетна, господине?

— Мне — отвърна Поу-Поу, погледна Суон, която очевидно се чувстваше изключително дискомфортно, и сви рамене. — Е, може да ползваш моята тоалетна. Чакай малко. — Старецът дръпна малкото килимче пред щанда. Под него имаше капак. Издърпа резето и го вдигна. През квадратния отвор се разнесе ароматът на влажна, черна почва. Няколко дървени стъпала отвеждаха надолу към мазето. Поу-Поу слезе донякъде, включи една висяща крушка и излезе отново. — Тоалетната е малката врата вдясно — обясни той на Суон. — Върви.

Детето се обърна към майка си за позволение. Тя само сви рамене и й направи знак да отива. Суон мина през отвора. Стените на мазето бяха от кирпич, а таванът беше направен от пресичащи се дървени греди. Подът беше от излят бетон, а в помещението — което беше около шест метра дълго, три широко и два-два и половина високо — имаше легло, грамофон, радио, рафт с книги с меки корици на Луис Л’Амур и Брет Халидей и плакат на Доли Партън на едната стена. Суон намери вратата и влезе в малка кабинка, в която имаше мивка, огледало и тоалетна.

— Там долу ли живееш? — обърна се Джош към стареца, когато надникна през отвора.

— Да. Едно време живях във ферма на три километра оттук, но я продадох, след кат’ жената почина. Моите момчета ми помогнаха да изкопая мазето. Не е кой знай колко много, но си е дом.

— Ъх! — Дарлийн сбърчи нос. — Мирише като гробище.

— Защо не живееш със синовете си? — попита Джош. Поу-Поу го изгледа недоумяващо със свити вежди.

— Синове? Нямам ник’ви синове.

— Мисля, че каза, че момчетата са ти помогнали да изкопаеш мазето.

— Така е, аха. Подземните момчета. Казаха ми, че ще ми направят наистина хубу местенце за живеене. Чаткаш ли, идват тук постоянно и се запасяват със стока, щото съм единственият магазин наблизо.

Джош не можеше да намери смисъл в думите на стареца. Направи още един опит.

— Откъде идват?

— От под земята — отвърна Поу-Поу.

Джош поклати глава. Старецът беше луд.

— Виж, може ли да погледнеш радиатора ми?

— Сигур мога. Една минута и ще идем да видим к’во му е. — Поу-Поу отиде зад касата, чукна на касовия апарат горивото на Дарлийн и й върна рестото. Суон се появи на стъпалата на мазето. Джош се приготви за зашеметяващата жега и излезе навън, за да отиде до все още пушещата си кола.

Почти беше стигнал до нея, когато земята под краката му се разтресе.

Спря на място. „Какво беше това? — зачуди се той. — Земетресение?“ Да, това щеше да е страхотен завършек на този скапан ден!

Слънцето беше направо брутално. Облакът от скакалци го нямаше. Огромната царевична нива от другата страна на пътя беше спокойна като картина. Единствените звуци наоколо бяха съскащата пара и постоянното тик… тик… тик от изпържения двигател на понтиака.

Джош присви очи на жестоката светлина и погледна към небето. То беше бяло и без никакви отличителни черти, като замъглено огледало. Сърцето му заби по-силно. Комарникът на вратата се затръшна зад него и той се стресна. Дарлийн и Суон бяха излезли и вървяха към камарото. Детето неочаквано спря, но майка му направи още няколко крачки, преди да осъзнае, че върви сама.

— Хайде! Да се връщаме на пътя, скъпа!

Суон гледаше небето. Толкова е тихо, помисли си тя. Толкова тихо. Тежкият въздух като че ли я караше да падне на колене и изпитваше затруднения да диша. През целия ден забелязваше големи ята от птици, наплашени коне, които бягаха по пасищата си, и лаещи към небето кучета. Момиченцето усещаше, че нещо е на път да се случи — нещо много лошо. Почувства същото миналата вечер, когато видя светулките. Чувството се засилваше цяла сутрин, откакто напуснаха мотела извън Уичита, а сега я нападнаха ледени тръпки по ръцете и краката. Усещаше опасността във въздуха, в земята, навсякъде.

— Суон! — Дарлийн беше едновременно раздразнена и изнервена. — Да тръгваме, веднага!

Детето се загледа в кафявите царевични ниви, които се простираха по целия хоризонт. „Да — помисли си то. — Там също се крие опасност. Особено там.“

Кръвта запулсира във вените му и желанието да се разплаче стана прекалено силно.

— Опасност — прошепна Суон. — Опасност… в царевицата…

Земята отново се разтресе под краката на Джош. Като че ли му се счу дълбок стържещ грохот като от задействането на някаква голяма машинария.

— Суон! Хайде! — разкрещя се Дарлийн.

„Какво, по дяволите…?“, помисли си гигантът.

Разнесе се някакъв пронизителен, виещ шум, който ставаше все по-силен. Джош закри с ръце ушите си и се зачуди дали щеше да оживее, за да получи чека си.

— Всемогъщи Боже! — провикна се Поу-Поу от прага на вратата на магазина.

На сто и двадесет метра северозападно от тях в царевицата се издигна колона от пръст и стотици царевични стъбла се подпалиха. Появи се огнено копие, което издаваше звуци като цвъртящ на тиган бекон, докато се издигаше на стотина метра в небето, след което се изви драматично на северозапад и изчезна в маранята. Още едно огнено копие се появи от земята на около осемстотин метра от тях и последва първото. Други две се изстреляха нагоре и изчезнаха от полезрение точно за две секунди. Само след миг огнените копия изникваха отвсякъде от царевичната нива — най-близките бяха само на триста метра, а най-далечните на девет-десет километра. Експлодираха гейзери от пръст, докато копията се издигаха нагоре с невероятна скорост. Огнените им следи оставяха синкави послеобрази в ретините на Джош. Царевицата гореше, а нагорещеният от огнените копия вятър запращаше пламъците към магазина на Поу-Поу.

Невероятно пламенни вълни обляха Джош, Дарлийн и Суон. Жената продължаваше да крещи на детето си да се качва в колата. То наблюдаваше изумено и ужасено десетките огнени копия, които продължаваха да експлодират от царевичното поле. Земята се разтрисаше от ударните вълни под краката на Джош. Сетивата му се завърнаха. Той осъзна, че огнените копия всъщност са ракети, които излитаха с тътен от скритите силози в една канзаска нива в средата на нищото.

Подземните момчета, помисли си Джош… и изведнъж се досети какво беше имал предвид Поу-Поу Бригс.

Магазинът на стареца се намираше в края на тайна военна база и „подземните момчета“ бяха техниците от военновъздушните сили, които в момента седяха в бункерите си и натискаха бутоните.

— Всемогъщи Боже! — провикна се Поу-Поу, но гласът му се изгуби заради тътена. — Вижте ги как летят!

Ракетите продължаваха да излитат от царевичната нива, като всяка следваща поемаше след предната в посока северозапад и се изгубваше в нажежения въздух. „Русия — помисли си Джош. — О, Господи… изстреляни са към Русия!“

Всички новинарски емисии, които беше гледал, и всички вестници, които беше прочел през последните няколко месеца, се завърнаха в главата му и в този най-ужасен момент той осъзна, че Третата световна война е започнала.

Нажеженият и задимен въздух се изпълни с горяща царевица, която заваля като дъжд по пътя и по покрива на магазина на Поу-Поу. Зелената платнена тента задимя, а покривалото на каруцата тип „Конестога“ вече беше пламнало. Истинска буря от горяща царевица приближаваше по опустошената нива и докато ударни вълни се блъскаха с осемдесет километра в час, пламъците се сляха и образуваха солидна, движеща се стена от огън, висока шест метра.

— Хайде! — изпищя Дарлийн и вдигна Суон на ръце. Сините очи на детето бяха ококорени и хипнотизирани от огнения спектакъл. Жената хукна да бяга към колата си, като носеше момичето. Една от ударните вълни я събори на земята и първите червеникави пипала на пламъците се пресегнаха към бензиноколонките.

Джош видя, че огънят е на път да прескочи пътя. Бензиноколонките щяха да избухнат. В следващия миг се оказа отново на футболното игрище пред ревящата неделна публика и хукна да бяга към падналите жена и дете като човешки танк, докато часовникът на стадиона отброяваше оставащите секунди. Една ударна вълна го блъсна и го извади от равновесие, като през цялото време върху него падаше горяща царевица; в следващия миг гигантът загреба с голямата си лапа жената през кръста. Тя стискаше здраво детето, чието лице беше изкривено от страх.

— Пусни ме! — разкрещя се Дарлийн, но Джош се завъртя и побягна към вратата на магазина, на чийто праг стоеше Поу-Поу и наблюдаваше със зинала уста полета на огнените копия.

Гигантът почти стигна до него, когато изведнъж нещо просветна като стотици милиони високоватови крушки, експлодирали в един и същ миг. Той не гледаше към нивата, но видя как сянката му се появи върху Поу-Поу Бригс… и в рамките на милисекунда очите на стареца бяха обвити от сини пламъци. Дребният човечец изпищя, задращи лицето си, падна назад върху комарника и го изкърти от пантите му.

— О, Боже, о, Господи, о, Боже! — бълнуваше несвързано Дарлийн. Детето само мълчеше.

Светлината стана още по-ярка и Джош усети връхлетялата го гърбом гореща вълна — в началото беше нежна като слънчеви лъчи в прекрасен летен ден, но бързо се усили и достигна жегата на пещ. Преди да успее да стигне до вратата, кожата на гърба и раменете му започна да цвърчи. Светлината беше толкова силна, че не виждаше накъде отива. Лицето му взе да се подува толкова бързо, че се притесни, че ще експлодира като плажна топка. Залитна напред и се спъна в нещо — тялото на Поу-Поу, което се гърчеше в агония на прага на вратата. Джош усети миризмата на опърлена коса и изгоряла плът и през главата му мина една шантава мисъл: „Аз съм един печен кучи син!“.

Все още можеше да вижда през цепките на подутите си очи. Светът беше целият в някакво странно синьо-бяло, цветът на призраците. Капакът в пода зееше отворен пред него. Джош протегна свободната си ръка, сграбчи стареца с нея и го извлачи, заедно с жената и детето, към квадратния отвор. Последва експлозия, от която полетяха шрапнели и се стовариха в стената на магазина. Бензиноколонките, беше сигурен Джош. Едно горещо метално парче прелетя отдясно на главата му. Потече му кръв, но нямаше време да мисли за нещо друго, освен как да се добере до мазето, тъй като зад себе си чу стенещата какофония на вятъра, подобна на симфония от падащи ангели, и не посмя да се обърне да погледне какво излизаше от тази царевична нива. Целият магазин се тресеше и от рафтовете му падаха консерви и бутилки. Джош запрати Поу-Поу надолу по стълбата като чувал с пшеница, след което скочи и той, като одра задника си на дървото, но не пускаше жената и детето. Те се търколиха по пода. Жената пищеше с прегракнал и слаб глас. Джош стана на крака, за да затвори капака.

Погледна навън и видя какво идва.

Огнено торнадо.

То изпълваше небето, хвърляше криви копия от червени и сини светкавици и носеше със себе си тонове черна пръст, изровена от полетата. Веднага осъзна, че огненото торнадо се е насочило към магазина на Поу-Поу, като мъкнеше половината пръст със себе си и щеше да ги връхлети само след няколко секунди.

Всичко беше много просто — щяха да оцелеят или щяха да умрат.

Джош затръшна капака и скочи от стълбата. Приземи се на една страна върху бетонния под.

„Я стига! — помисли си той със стиснати зъби и ръце на главата. — Я стига, да го вземат мътните!“

Невероятната смесица от мощния тътен на вятъра, пращенето на огъня и тежкия гръмотевичен грохот изпълни мазето и прогони всичко от съзнанието на Джош Хъчинс — всичко освен ледения, отвратителен ужас.

Бетонният под се разтресе… вдигна се с метър нагоре и се разцепи като чиния. Падна обратно с брутална сила. Джош изпита огромна болка в тъпанчетата си. Отвори уста и се разпищя, макар че не чуваше нищо.

Таванът на мазето поддаде и гредите започнаха да се чупят като кокали в гладни ръце. Една от тях удари гиганта в тила; имаше чувството, че е захвърлен и преобърнат във въртящ се самолет, а ноздрите му като че ли бяха запушени с дебел влажен памук. Единственото нещо, което желаеше изключително силно в този момент, беше да се махне от проклетия ринг и да си отиде у дома.

Тогава всичко изчезна.