Робърт Маккамън
Лебедова песен (38)

38

— Това е нашата мощ! — каза полковник Маклин и вдигна .45-калибровия автоматичен пистолет, който беше взел от мъртвия млад мъж от Калифорния.

— Не — възпротиви се Роланд Кронингер. — Това е нашата мощ. — Той вдигна едното от шишенцата с хапчета от запасите на Шийла Фонтана.

— Хей! — жената посегна към него, но момчето го дръпна. — Тези са си мои! Не можеш…

— Сядай — нареди й Маклин. Шийла се поколеба и полковникът сложи пистолета на коляното си. — Сядай! — повтори той.

Тя изруга тихичко и седна в мръсната дупка. Хлапето продължи да обяснява на едноръкия военен герой как хапчетата и кокаина са по-силни от всяко едно оръжие.

Зората беше придружена от зловещо жълто небе и остри като игли дъждовни капки. Една чернокоса жена, мъж с една ръка и мръсен балтон и момче със странни очила се тътреха през поле от разложени трупове и разнебитени автомобили. Шийла Фонтана беше вдигнала чифт бели гащички вместо флаг за примирие. Маклин вървеше близо зад нея и държеше .45-калибровия пистолет насочен в кръста й. Роланд Кронингер, който беше най-отзад, носеше раницата на жената. Помнеше косата й в ръцете си и как се движеше тялото й като въртележка. Искаше отново да прави секс и много щеше да се ядоса, ако Шийла опиташе нещо глупаво и бъдеше екзекутирана. Защото в крайна сметка снощи й показаха висша форма на кавалерство. Спасиха я от онази паплач и й дадоха малко храна — кучешките бисквити, които ядяха, откакто ги намериха в един кемпер; кучешкият труп отдавна беше изяден — и място, на което да си почине, когато приключиха с нея.

Стигнаха до края на територията на боклукчиите и навлязоха в границите на лагера. Пред тях бяха разположени тентите, колите и картонените укрития на привилегированите хора, които живееха край брега на езерото.

Бяха на половината на пътя — вървяха към една стара и очукана каравана „Еърстрийм“ в средата на терена — когато чуха предупредителните викове:

— Идват боклукчии! Събудете се! Идват боклукчии!

— Продължавай да вървиш — нареди Маклин на Шийла, когато жената се поколеба. — И не спирай да размахваш тези гащички.

Хората започнаха да излизат от укритията си. В интерес на истината те бяха също толкова мръсни и дрипави като боклукчиите, но разполагаха с оръжия и запаси от консервирана храна и бутилирана вода и повечето от тях бяха избегнали сериозните изгаряния. От друга страна, мнозинството боклукчии бяха сериозно изгорени, носеха заразни болести или просто бяха луди. Маклин добре разбираше баланса на силите^[1]. Той беше съсредоточен в караваната „Еърстрийм“ — истинско лъскаво имение насред останалите колиби.

— Връщайте се обратно, шибаняци! — изкрещя някакъв тип от входа на една от тентите и насочи пушката си към тях.

— Махайте се! — провикна се някаква жена и някой хвърли празна кутийка, която падна на земята близо до Шийла. Тя спря и Маклин я бутна, като я удари с автоматичния пистолет.

— Продължавай да вървиш. И се усмихвай.

— Връщайте се обратно, боклукчии! — извика втори мъж, който носеше парцалива униформа на военновъздушните сили и палто, по което беше засъхнала кръв. Имаше револвер и се приближи на пет-шест метра от тях. — Гадни мародери. Мръсни въшливи… еретици!

Маклин не се тревожеше за него; той беше млад мъж, може би в средата на двадесетте си години, и погледът му не се откъсваше от Шийла Фонтана. Нямаше да направи нищо. Приближиха ги и други, които им крещяха, присмиваха им се и размахваха пистолети, пушки, ножове и дори байонети. Хвърляха камъни, бутилки и кутийки по тях, но макар да минаваха опасно близко, не ги улучваха.

— Не носете заразите си тук! — изкрещя един мъж на средна възраст, облечен в кафяв шлифер и вълнена шапка. — Ще ви убия, ако направите още една шибана крачка!

Маклин не се тревожеше и за него. Мъжете бяха изненадани от присъствието на Шийла Фонтана, но разпознаваше изписаната по лицата им похот, докато се скупчваха наоколо и извикваха заплахите си. Забеляза една слаба млада жена с гъста кестенява коса, чието тяло се беше изгубило в един жълт шлифер, а хлътналите й очи гледаха Шийла със смъртоносна настоятелност. Тя държеше месарски нож и пипаше с пръст острието му. Маклин определено се притесняваше от нея и затова поведе Шийла настрани. Една празна кутийка го удари по главата и подскочи към земята. Някой се доближи достатъчно, за да наплюе Роланд.

— Продължавай да вървиш, продължавай да вървиш — нареди тихичко полковникът, чиито очи се присвиха и продължиха да оглеждат обстановката.

Роланд чу викове и подигравателен смях зад тях и погледна през рамо. Около тридесет-четиридесет боклукчии бяха изпълзели от дупките си, подскачаха напред-назад и пищяха като животни в очакване на предстоящата касапница.

Маклин помириса солена вода. Погледна през дъждовната мъгла и в другия край на лагера видя Голямото солено езеро, което се простираше до хоризонта. Миришеше някак си антисептично като коридорите на болница. Чуканът го изгаряше и направо вреше от инфекцията. Полковникът копнееше да го топне в лечебната вода, за да се покръсти в пречистваща агония.

Един едър и брадат тип с червена коса, облечен в кожено яке и работен комбинезон и със залепнала за челото му превръзка, застана пред Шийла. Той насочи двуцевка в главата на Маклин.

— По-далеч от това няма да стигнеш.

Шийла спря с ококорени очи и размаха белите гащички пред лицето му.

— Хей, не стреляй! Не желаем никакви неприятности!

— Този няма да стреля — заяви с лекота Маклин и се усмихна на брадатия мъж. — Виждаш ли, приятелю, насочил съм пистолет в гърба на младата дама. Ако ми отнесеш главата — и ако някой от вас, шибани тъпаци, застреля мен или момчето — пръстът ми ще се свие около спусъка и ще й разкъса гръбнака. Вижте я, хора! Само я вижте! Няма никакви изгаряния по нея! Никъде! О, да, напълнете си очите, но не пипайте! Не е ли прекрасна?

На Шийла й се прииска да си вдигне тениската и да направи едно добро цицено шоу за зяпачите. Ако военният герой се беше ориентирал към сводничеството, щеше да направи сериозни пари. Но цялото това преживяване беше толкова нереално, сякаш беше полетяла на крилете на едно ЛСД. Шийла осъзна, че се усмихва и е на път да се разсмее. Мръсните мъже с техните оръжия и ножове просто зяпаха, а зад тях стояха кльощави и мръсни жени, които я гледаха изпълнени с омраза.

Маклин видя, че се намират на около петнадесет метра от караваната „Еърстрийм“.

— Искаме да се видим с Дебелака — каза той на брадатия.

— Разбира се! — Другият мъж не свали пушката си. Устата му се изкриви саркастично. — Приема боклукчии по всяко време! Посреща ги с шампанско и хайвер! — Брадатият изпръхтя. — За кого, по дяволите, се мислиш, господинчо?

— Аз съм полковник Джеймс Маклин. Бях пилот във Виетнам, свалиха ме и прекарах една година в яма, пред която това място е като „Риц-Карлтън“. Военен съм, глупаво копеле! — Лицето на Маклин почервеня. Дисциплина и контрол, напомни си той. Дисциплината и контролът правят един мъж такъв. Той си пое две големи глътки въздух. Няколко души му се подиграха, а някой го наплю по дясната буза. — Искаме да се видим с Дебелака. Той е шефът тук, нали? Той е онзи с най-многото храна и оръжия?

— Разкарайте ги! — провикна се една дебела жена с къдрава коса, която размахваше дълга вилица за барбекю. — Не им щем проклетите зарази!

Роланд чу някой да дърпа плъзгача на пистолет и осъзна, че са насочили такъв в главата му. Потръпна, но бавно се обърна с широка усмивка на лице. Едно русокосо момче на неговата възраст, облечено в голямо яке на райета, беше завряло .38-калибров револвер между очите му.

— Вониш — каза хлапето, а мъртвешките му кафяви очи предизвикваха Роланд да направи нещо. Роланд стоеше съвсем спокойно, макар сърцето му да биеше като ковашки чук.

— Казах, че искаме да се видим с Дебелака — повтори Маклин. — Ще ни отведете ли, или какво?

Брадатият се засмя гръмко.

— Много си смел за боклукчия! — Очите му прескочиха към Шийла Фонтана, огледаха тялото и гърдите й и отново се върнаха на пистолета, който полковникът държеше.

Роланд бавно вдигна ръка пред лицето на русокосото хлапе, след което също толкова бавно я свали и бръкна в джоба на панталоните си. Пръстът на русия беше на спусъка. Роланд намери търсеното и го извади.

— Можете да оставите жената и няма да ви убием — каза брадатият на Маклин. — Просто си тръгнете и се върнете в дупката си. Ще забравим, че дори сте…

Едно малко пластмасово шишенце падна на земята до левия му ботуш.

— Давай — каза му Роланд. — Вдигни го. Помириши.

Мъжът се поколеба, изгледа останалите, които продължаваха да крещят, да се подиграват и да изяждат с поглед Шийла Фонтана. След това коленичи, взе шишенцето, което момчето му хвърли, махна му капачката и помириса.

— Какво, по дяволите…

— Искате ли да го убия, господин Лори? — попита русото хлапе, изпълнено с надежда.

— Не! Свали този проклет пистолет! — Брадатият отново помириса съдържанието на шишенцето и ококорените му сини очи се навлажниха. — Свали пистолета! — изкрещя той и хлапето неохотно се подчини.

— Сега ще ни заведеш ли при Дебелака? — попита Маклин. — Мисля, че ще иска да помирише, какво ще кажеш?

— Откъде намерихте тези лайна?

— Дебелака. Веднага.

Лори сложи капачката на шишенцето. Погледна останалите, хвърли поглед на караваната и се замисли за миг в опит да вземе решение какво да прави. Примига и на Роланд му стана ясно, че нямаше мощен компютър в главата на този човек.

— Добре. — Брадатият махна с пушката си. — Размърдайте си задниците.

— Убий ги! — изписка дебелата жена. — Не им позволявай да ни заразят!

— Слушайте, всички! — Лори беше опрял пушката в тялото си, а в другата си ръка стискаше здраво шишенцето. — Те нямат изгаряния! Искам да кажа… просто са мръсни! Не са като другите боклукчии! Поемам отговорност за тях!

— Не ги пускай вътре! — провикна се друга жена. — Не им е тук мястото.

— Мърдай — обърна се Лори към Маклин. — Ако опиташ нещо забавно, кълна се в Бог, че ще се превърнеш в един шибаняк без глава. Ясно?

Полковникът не отговори. Той бутна Шийла напред и Роланд го последва към голямата сребриста каравана. Няколко души тръгнаха след тях, включително и хлапето, чийто пръст го сърбеше да натисне спусъка на своя .38-калибров револвер.

Лори им нареди да спрат, когато стигнаха на три метра от караваната. Мина по няколкото тухли, които бяха наредени като стъпала до вратата, и почука на нея с приклада на пушката си. От вътре долетя писклив и тънък глас:

— Кой е?

— Господин Кемпка, аз съм, Лори. Трябва да видите нещо.

За известно време не последва отговор. После като че ли цялата каравана се разтресе и заскърца, когато Кемпка Дебелака — който, както беше научил Маклин от друг боклукчия, беше шефът на този разположен край езерния бряг лагер — отиде до вратата. Чу се прибирането на две резета. Вратата се отвори, но полковникът не можеше да види кой я беше отворил. Лори каза на Маклин да стои където е, след което влезе в караваната. Вратата се затвори. В момента, в който изчезна, викащите обиди и подигравки станаха по-шумни и отново полетяха бутилки и кутийки.

— Ти си луд, господин военен герой — каза Шийла. — Няма да се измъкнете живи оттук.

— Ако ние затънем, повличаме те с нас.

Жената се обърна към него, без да й пука за пистолета. Очите й пламтяха от гняв.

— Тогава ме убий, господин военен герой. В мига, в който дръпнеш спусъка, тези надървени копелета ще те разкъсат на парчета. И кой е казал, че можеш да използваш запасите ми, а? Това, което хвърляш наоколо, е висококачествена колумбийска захар, човече!

Маклин я дари с тънка усмивка.

— Обичаш да поемаш рискове, нали? — Не изчака да получи отговор, защото вече знаеше какъв ще е той. — Искаш ли храна и вода? Искаш ли да спиш с покрив над главата, без да се страхуваш, че някой може да те убие през нощта? Искаш ли да се изкъпеш, а не да спиш в собствените си лайна? Аз искам всички тези неща, както ги иска и Роланд. Не ни е мястото при боклукчиите, мястото ни е тук и това е един риск, който трябва да поемем.

Шийла поклати глава и макар да беше бясна, че ще изгуби запасите си, знаеше, че полковникът е прав. Хлапето от своя страна беше показало колко е умно, като предложи това.

— Ти си луд.

— Ще видим дали е така.

Вратата на караваната се отвори. Лори подаде глава навън.

— Добре. Влизайте. Но първо ще ми дадеш този пистолет.

— Няма да стане. Пистолетът остава с мен.

— Чу ли ме какво казах, господинчо?!

— Чух те. Пистолетът остава с мен.

Брадатият погледна през рамо към мъжа в караваната.

— Добре. Влизайте… и бъдете бързи!

Качиха се по стъпалата. Лори затвори вратата след Роланд и изолира виковете на шайката отвън. След това насочи пушката си в главата на Маклин.

Дебелак с изцапана от храна тениска и комбинезон седеше на масата в другия край на караваната. Косата му беше боядисана в оранжево и направена на трисантиметрови шипове. Брадата му беше изцапана в червено и зелено от храната. Главата му изглеждаше прекалено малка за гърдите и масивния му корем и имаше четири гуши. Очите му представляваха черни мънистени топчета в бледото му и отпуснато лице. В караваната бяха разхвърляни касетки с консервирана храна, „Кока-Кола“ и „Пепси“ в бутилки, бутилирана вода и около сто стека от по шест бири „Будвайзер“, натрупани до една от стените. Зад нея имаше оръжеен склад — рафт със седем пушки, едната от които разполагаше със снайперска оптика, стар автомат „Томпсън“, базука и различни пистолети, закачени на куки. На масата пред себе си беше изсипал малка купчинка от кокаина в шишенцето и търкаше част от него между дебелите си пръсти. На една ръка разстояние беше оставен „Люгер“, чиято цев беше насочена по посока на посетителите му. Дебелака вдигна кокаина до носа си и го помириса, сякаш душеше френски парфюм.

— Имате ли имена? — попита с почти момичешки глас той.

— Аз съм Маклин. Полковник Джеймс Б. Маклин, бивш офицер от военновъздушните сили на Съединените американски щати. Това са Роланд Кронингер и Шийла Фонтана.

Кемпка взе още малко кокаин и го остави да падне на масата.

— Откъде се взе това, полковник Маклин?

— От моите запаси — отговори Шийла. Тя смяташе, че вече е видяла всички отвратителни неща на света, но дори на слабата жълта светлина от двете газени лампи, които осветяваха караваната, едва понасяше гледката на Дебелака. Той приличаше на цирков изрод и от всяко от дългите му и дебели уши висеше обеца с диамант.

— И това ли е количеството на тези „запаси“?

— Не — отвърна Маклин. — Никак даже. Има още много кокаин и всякакви хапчета.

— Хапчета — повтори Кемпка. Черните му очи пронизаха полковника. — Какви хапчета?

— Всякакви. ЛСД. Ангелски прах. Болкоуспокояващи. Успокоителни. Амфетамини.

Шийла изпръхтя.

— Нямаш представа какво имаш, нали, господин военен герой? — Тя направи крачка към Кемпка и ръката на Дебелака хвана люгера за дръжката. — Черни красавици, оси, сини ангели, бенита, попърс и червени коктейли. Всичките са висококачествени.

— Така ли? Да не си била в бизнеса, млада госпожице?

— Да, бях. — Шийла огледа разхвърляната и претрупана каравана. — А ти в какъв бизнес си бил? Отглеждал си прасета ли?

Кемпка се опули насреща й. След миг коремът му се разтресе, последван от гушите му. Цялото му лице се вълнуваше като чиния с желе, а пискливият му женствен смях излизаше измежду устните му.

— Хи-хи! — каза той. Бузите му почервеняха. — Хи-хи! Отглеждал съм бил прасета. Хи-хи! — Той махна с тлъстата си ръка към Лори, който също се насили да се засмее нервно. Кемпка спря да се хили и каза: — Не, скъпа, не съм отглеждал прасета. Притежавах оръжеен магазин в Ранчо Кордова, на изток от Сакраменто. За щастие, имах достатъчно време, за да взема част от стоката си и да се скрия, когато бомбите удариха Бей Ерия. Също така ми дойде идеята да посетя един малък хранителен магазин, докато пътувах на изток. Господин Лори беше продавач в моя магазин и двамата намерихме място, на което да се скрием за известно време в Елдорадо Нешънъл Форест. Пътят ни доведе тук и още хора започнаха да пристигат. Съвсем скоро създадохме малка общност. Повечето от тези хора идваха, за да се потопят в езерото. Смята се, че къпането в солена вода измива радиацията и те имунизира. — Дебелака сви тлъстите си рамене. — Може да е така, а може и да не е. Във всеки случай ми харесва да играя ролята на Краля на хълма и Кръстника. Ако някой не изпълнява заповедите ми, просто го прогонвам в територията на боклукчиите… или го убивам. — Дебелият мъж се засмя отново и черните му очи засияха развеселено. — Разбирате, че аз създавам законите тук. Аз, Фреди Кемпка от „Кемпкас Шутист Супермаркет Инкорпорейтид“. О, колко е забавно!

— Браво на теб — измърмори Шийла.

— Да. Браво на мен. — Дебелака разтърка малко кокаин между пръстите си и смръкна по малко с всяка от ноздрите си. — Я виж ти! Този прах е много добър, а? — Той облиза пръстите си и погледна Роланд Кронингер. — Ти какъв трябва да си, космически кадет ли?

Роланд не отговори. „Ще ти наритам големия тлъст задник“, помисли си той.

Кемпка се разкикоти.

— Как се озовахте в територията на боклукчиите, полковник?

Маклин му разказа цялата история, как Земен дом се беше срутил и как двамата с момчето се бяха измъкнали от него. Не спомена Войника сянка, защото знаеше, че на Войника сянка нямаше да му хареса да бъде обсъждан от непознати.

— Разбирам — отвърна Дебелака, когато полковникът приключи. — Е, както се казва, и най-добрите планове често се объркват, нали така? Сега, предполагам, сте дошли тук с този хубав прашец поради някаква причина. Каква е тя?

— Искаме да се преместим в лагера. Искаме тента и храна.

— Единствените тенти тук са донесени на гърбовете на хората, на които принадлежат. Всички са пълни. Няма стаи в странноприемницата, полковник.

— Освободете. Получаваме тента и храна, а вие получавате седмична вноска от кокаин и хапчета. Наречете го наем.

— Какво да правя с тези наркотици, сър?

Роланд се засмя и Кемпка го изгледа изпод вежди.

— Стига, господине! — Момчето пристъпи напред. — Знаеш, че можеш да продадеш тези наркотици за каквото си искаш! Можеш да купиш съзнанията на хората, защото всички ще си платят, за да забравят. Ще платят каквото им поискаш: храна, оръжия, бензин… всичко.

— Вече разполагам с тези неща.

— Може би е така — съгласи се Роланд. — Но сигурен ли си, че имаш достатъчно от тях? Ами ако някой с по-голяма каравана дойде утре в лагера? Ами ако има повече оръжия от теб? Ами ако е по-силен и по-зъл? Онези хора отвън… — кимна към вратата — … само чакат някой силен да им каже какво да правят. Те искат да бъдат командвани. Не желаят да мислят сами. Ето начин да ги държиш в джоба си. — Момчето посочи снежния прах.

Кемпка и Роланд се гледаха един дълъг мълчалив момент. Роланд имаше чувството, че гледа гигантски плужек. Черните очи на Дебелака направо го пронизваха, но най-накрая на влажната му уста се появи лека усмивка.

— Тези наркотици ще ми купят ли един сладък млад космически кадет?

Роланд не знаеше какво да отговори. Остана като ударен от гръм и това пролича на лицето му, защото Кемпка изпръхтя и се засмя. Когато спря да се смее се обърна към Маклин.

— Какво би ме спряло да ви убия на мига и да ви взема безценните наркотици, полковник?

— Едно просто нещо: заровени са в територията на боклукчиите. Роланд е единственият, който знае къде. Той ще излиза и ще ти носи вноската всяка седмица, но ако някой го последва или се опита да му направи нещо, ще му отнесем главата.

Кемпка забарабани с пръсти по масата и вдигна поглед от купчинката с кокаин към Маклин и Роланд — като презрително пренебрегна жената — и отново върна погледа си на колумбийската захар.

— Можем да използваме това, господин Кемпка — каза Лори. — Вчера един тип дойде с газова печка, която добре ще отопли караваната. Друг пък има чувалче с уиски. Ще ни трябват гуми за камиона. Вече щях да съм взел печката и бутилките с „Джак Даниелс“, но тези новите са въоръжени до зъби. Може би няма да е лоша идея да изтъргуваме наркотиците за оръжията им.

— Аз ще реша коя идея е добра и коя лоша. — Лицето на Кемпка се набръчка на катове, когато се намръщи замислен. Той си пое дълбоко въздух и го изпусна като мях. — Намери им тента. Нека е по-близо до караваната. И разпространи мълвата, че ако някой ги докосне, ще отговаря пред Фреди Кемпка. — Дебелака се усмихна широко на Маклин. — Полковник, смятам, че вие и приятелите ви ще сте много интересна добавка към нашето малко семейство. Предполагам, че можем да ви наречем аптекарите, нали?

— Можете. — Маклин изчака Лори да свали пушката и на свой ред свали автоматичния пистолет.

— Ето. Сега всички сме щастливи, нали? — Гарвановочерните очи на Дебелака намериха тези на Роланд Кронингер.

Лори ги отведе до една малка тента, която се намираше на около тридесет метра от караваната. Тя беше обитавана от млад мъж и жена, която държеше бебе с бинтовани крака в ръцете си. Лори навря пушката в лицето на мъжа и му нареди:

— Изчезвайте.

Онзи беше мършав тип, с изтощен вид и покосени от умората очи. Той бързо се измъкна от спалния си чувал, като в ръката си държеше ловен нож, но Лори пристъпи напред и притисна тънката му китка с ботуша си. Брадатият вложи цялата си тежест в крака, а Роланд през цялото време наблюдаваше очите му, докато чупеше костите на човека: те бяха празни и не забеляза никаква емоция в тях дори когато китката изхруска. Лори просто изпълняваше заповедите. Бебето се разрева от писъците на жената, но мъжът просто стисна счупената си ръка и погледна глуповато брадатия.

— Вън. — Лори насочи пушката в черепа на младия мъж. — Да не си глух, тъпо копеле?

Мъжът и жената с усилие се изправиха на крака. Мъжът се наведе, за да събере спалните чували и една раница със здравата си ръка, но Лори го сграбчи за врата, извлече го навън и го събори на земята. Жената не спираше да хлипа. Тя отиде и приклекна до съпруга си. Около тях се събра тълпа от зяпачи. Жената изпищя:

— Вие сте животни! Вие сте мръсни животни! Това е нашата тента! Принадлежи ни!

— Вече не. — Лори посочи с пушката си територията на боклукчиите. — Тръгвайте.

— Не е честно! Не е честно! — хлипаше жената. Тя изгледа умолително наобиколилите ги хора. Роланд, Маклин и Шийла също огледаха присъстващите и видяха едно-единствено нещо на техните лица: пасивно безучастно любопитство, сякаш гледаха всичко това по телевизията. Макар да имаше някое и друго отвратено или съжалително изражение, мнозинството от зяпачи вече беше лишено от всякакви емоции.

— Помогнете ни! — примоли се жената. — Моля ви… някой да ни помогне!

Няколко от хората имаха оръжия, но никой не се намеси. Маклин разбра защо. Оцеляваха само онези, които успяваха да се нагодят. Фреди Кемпка беше императорът на това място, а Лори беше неговият лейтенант — вероятно един от многото, които Дебелака използваше като свои очи и уши.

— Махайте се — каза Лори на двойката. Жената продължи да пищи и да плаче, но мъжът най-накрая изправи глава и с мъртвешки пораженски поглед в очите се затътри бавно към грозната земя на автомобилни скелети и разлагащи се трупове. Изражението на жената се превърна в олицетворение на омразата. Тя се изправи с късащото се от рев бебе в ръцете си и изкрещя на тълпата:

— Това ще се случи и на вас! Ще видите! Ще ви отнемат всичко, което притежавате! Ще дойдат и ще ви изхвърлят…

Лори замахна с приклада на пушката си. Той изхрущя в главата на бебето и силата от удара събори младата жена на земята.

Бебето внезапно спря да плаче.

Жената погледна лицето на детето си и издаде слаб задушаващ звук.

Шийла Фонтана не можеше да повярва какво видя току-що. Искаше й се да се обърне, но случващото се я беше стиснало здраво в мрачните си пипала. Стомахът й се гърчеше от отвращение. Все още чуваше плача на бебето, който ехтеше безспир в главата й. Притисна с ръка устата си.

Младият мъж, който приличаше на труп с дрехи, тръгна през полето, без дори да си направи труда да погледне назад.

Най-накрая жената се разтресе и стана на крака. Тя стискаше замлъкналото бебе до гърдите си. Измъчените й и ужасяващи очи срещнаха тези на Шийла и се задържаха на тях. Шийла имаше чувството, че душата й е изгорена до пепел. „Ако… бебето беше спряло да плаче — помисли си тя. — Само да беше спряло…“

Младата майка се обърна и последва съпруга си в мъглата.

Зяпачите се разпръснаха. Лори избърса приклада на пушката си в земята и посочи с нея тентата.

— Една от стаите ни се освободи, полковник.

— Трябваше ли… да правиш това? — попита Шийла. Вътрешно цялата трепереше и й се повдигаше, но на лицето й нямаше и следа от това, очите й бяха хладни и безмилостни.

— От време на време забравят кой създава правилата. Е? Искате ли тентата или не?

— Искаме я — отвърна Маклин.

— Имате я. Даже разполагате с два спални чувала и малко храна. Уютно е, нали?

Полковникът и Роланд влязоха вътре.

— Аз къде ще живея? — попита Шийла.

Лори се ухили и я огледа от глава до пети.

— Имам резервен спален чувал в караваната. Спим заедно с господин Кемпка, но колкото повече, толкова по-весело. Той харесва млади момчета, така че хич не му пука за жените. Какво ще кажеш?

Шийла помириса тялото му и не успя да прецени чия воня е по-неприятна — неговата или тази на военния герой.

— Забрави — отговори тя. — Ще остана тук.

— Както кажеш. Рано или късно ще те взема.

— Когато адът замръзне.

Лори наплюнчи пръста си и го вдигна във въздуха.

— Става доста студеничко, скъпа. — Той се засмя и се затътри към караваната.

Шийла го изпрати с поглед. Погледна към територията на боклукчиите и видя беглите силуети на младата двойка в мъглата, която се беше насочила към неизвестното отвъд. Тези двамата нямаха абсолютно никакъв шанс, помисли си тя. Но може би вече знаеха това. Бебето така или иначе щеше да умре. Естествено. Та то вече беше полумъртво.

Случилото се обаче я беше разтърсило повече от всичко досега и не можеше да спре да мисли, че само преди няколко минути беше живяло едно човешко същество, което вече беше призрак. И всичко се случи заради нейните наркотици, защото дойде тук с военния герой и хлапака, които се мислеха за голяма работа.

Младата двойка се изгуби в сивия дъжд.

Както казваше Руди, трябва да пазиш собствения си задник. Днес, в тези времена, това бяха думи, към които човек да се придържа.

Шийла обърна гръб на територията на боклукчиите и се прибра в тентата.