Робърт Маккамън
Лебедова песен (28)

28

Времето минаваше.

Джош съдеше за него по броя празни консерви, които трупаха на мястото, което самият той наричаше градското бунище — онази миризлива част от мазето, която двамата с детето използваха за тоалетна и където хвърляха опаковките. През ден отваряха консерва със зеленчуци, а в останалите дни консерва с месо — шунка или телешко. Джош мереше дните чрез ходенето си по голяма нужда. В това отношение беше точен като часовник. Разходките до градското бунище и купчината празни консерви му даваха добра преценка за времето. Според сметките му бяха в мазето между деветнадесет и двадесет и три дни. Това означаваше, че датата е между пети и тринадесети август. Разбира се, нямаше как да прецени колко време беше минало, преди да се организират, така че беше възможно датата да е по-скоро седемнадесети… а това означаваше, че беше минал цял месец.

Джош намери в пръстта пакет с батерии за фенерчето, така че нямаше нужда да се безпокоят по този въпрос. Благодарение на светлината видяха, че са изяли половината от хранителните си запаси. Беше време да започнат да копаят. Гигантът отиде да вземе лопатата и кирката и чу техния гофър да тършува доволно сред консервите в градското бунище. Малкото зверче пируваше с остатъците им — които не бяха кой знае колко много — и облизваше консервите толкова чинно, че човек можеше да се огледа в тях. Нещо, което Джош определено избягваше да прави.

Суон беше заспала и дишаше тихичко в мрака. Тя спеше много. Гигантът смяташе, че това е хубаво. Пестеше енергията си, спеше зимния си сън като малко животинче. Но винаги, когато я събудеше, ставаше на мига и беше съсредоточена и пъргава. Той спеше на няколко крачки от нея и се изуми колко бързо свикна със звука от дишането й, което обикновено беше дълбоко и бавно като забравата, но понякога беше забързано и накъсано, отражение на спомените, кошмарите и изкривяването на реалностите. Точно този звук събуждаше Джош от собствения му неспокоен сън. Суон често викаше майка си или крещеше от ужас, сякаш нещо я преследваше сред пустошта от кошмари.

Разполагаха с достатъчно време за разговори. Тя му разказа за майка си и „чичовците“ и колко много обичала да сади растения в градината си. Джош я попита за баща й и детето му отвърна, че бил рок музикант, но не каза нищо повече. Суон го попита какво е да си гигант и той й отговори, че сега щеше да е богаташ, ако всеки път, в който си удареше главата в рамката на вратата, получаваше по четвърт долар. Също така й обясни, че винаги му е било трудно да си намира достатъчно големи дрехи — макар да не отбеляза, че панталоните му му бяха станали големи — и че обувките му бяха правени по поръчка.

— Предполагам, че е скъпо да си гигант — констатира най-накрая той. — Иначе съм същият като всички останали.

Докато й разказваше за Роуз и момчетата, даде всичко от себе си да говори нормално, без гласът му да трепне. Сякаш говореше за непознати, за хора, които беше виждал в нечий чужд портфейл. Сподели на Суон за дните си като футболист и как в три мача беше избран за най-полезен играч. Обясни й, че кечът не беше лоша професия. Човек си вадеше честно парите с него, а толкова голям човек като него трудно можеше да си намери нормална работа. Светът беше прекалено малък за гиганти — строеше рамките на вратите си прекалено ниско, мебелите си прекалено крехки и нямаше матрак, който да не изскърца и изпука, когато легнеше на него.

Джош не включваше фенерчето, докато говореха. Не искаше да гледа осеяното с мехури лице на детето и изгорялата четина на главата му. Помнеше добре колко красиво беше… а и искаше да му спести неприятната гледка на собствената му отблъскваща мутра.

Заровиха прахта на Поу-Поу Бригс. Въобще не говореха за това, но заповедта Защити детето! остана в съзнанието на Джош като звън на камбана.

Той включи фенерчето. Суон се беше свила на обичайното си място и спеше спокойно. Засъхналата течност от спуканите мехури лъщеше на лицето й. Парчета кожа висяха от челото и бузите й като олющена боя, а в разранената алена плът под тях се надуваха нови мехури. Джош нежно я побутна по рамото и очите й веднага се отвориха. Бяха зачервени, с мазни и жълти мигли и със зеници, които се бяха свили и приличаха на глава на карфица. Той отмести светлината от нея.

— Време е да ставаш. Започваме да копаем.

Детето кимна и се изправи до седнало положение.

— Ще е по-бързо, ако работим двамата — каза Джош. — Аз ще започна с кирката, а ти ще махаш пръстта с лопатата. Става ли?

— Да — отвърна Суон и застана на ръце и колене, за да го последва.

Гигантът имаше намерение да пропълзи до дупката на гофъра, но забеляза нещо на светлината, което не беше видял досега. Насочи лъча на фенерчето към мястото, на което допреди малко спеше детето.

— Суон? Какво е това?

— Кое? — Погледът й проследи лъча светлина.

Джош бутна кирката и лопатата настрана и посегна надолу. На мястото, на което обикновено спеше момиченцето, имаше стотици тънки и смарагдовозелени стръкчета трева. Те създаваха перфектно очертанията на спящо дете.

Гигантът докосна тревата. Не беше точно трева, осъзна той. Бяха някакви стръкове. Тънки стръкове… Нима бяха малки царевични издънки?

Обходи наоколо с фенерчето. Крехката растителност не растеше никъде другаде освен на мястото, на което спеше Суон. Джош откъсна няколко и разгледа корените им. Забеляза, че детето потръпна, когато направи това.

— Какво има?

— Не ми харесва този звук.

— Звук? Какъв звук?

— Болезненият звук — отвърна детето.

Джош нямаше представа за какво говори и поклати глава. Корените бяха около пет сантиметра и представляваха крехки нишки живот. Очевидно растяха от известно време, макар да не можеше да си обясни как се бяха хванали в тази мръсна почва без капка вода. Това беше единствената зеленина, която виждаше, откакто беше попаднал тук долу. Вероятно съществуваше някакво просто обяснение. Може би вихрушката беше довяла семена, които се бяха хванали и поникнали. Това беше.

„Точно така — помисли си гигантът. — Хванали са се без вода и са поникнали без грам слънчева светлина.“ Това беше също толкова нормално, колкото превръщането на Поу-Поу в римска свещ.

Джош пусна зелените стръкове на земята. Суон веднага вдигна шепа пръст, размачка я съсредоточено няколко секунди между пръстите си и покри стръковете с нея.

Гигантът се отпусна назад и вдигна колене към гърдите си.

— Расте само там, където си спала. Малко е странно, не мислиш ли?

Детето сви рамене. Усещаше погледа му върху себе си.

— Каза, че си чула някакъв звук — продължи Джош. — Какъв звук точно?

Суон отново сви рамене. Не знаеше как да обясни тези неща. Никой преди не й беше задавал подобни въпроси.

— Аз не чух нищо — каза гигантът и посегна отново към стръковете.

Детето сграбчи ръката му, преди да е стигнала до тях.

— Както казах… беше болезнен звук. Не знам точно.

— Когато ги изтръгнах ли?

— Да.

„Господи — каза си Джош, — готов съм за стая в лудницата!“ Докато гледаше зелените стръкове в пръстта, започваше да си мисли, че са поникнали там, защото тялото й ги беше накарало. Химията му или нещо подобно, което си взаимодействаше със земята. Това беше налудничава идея, но и случващото се беше такова.

— На какво прилича? На глас?

— Не. Не е като глас.

— Ще се радвам да ми разкажеш.

— Наистина?

— Да — отвърна Джош. — Наистина.

— Мама ми каза, че е от възражението ми.

— Така ли е?

Детето се поколеба, но накрая отговори категорично:

— Не!

То докосна нежно с пръсти новите стръкове и леко ги погали.

— Веднъж мама ме заведе в един клуб, за да гледаме някаква банда. Чичо Уорън свиреше на барабаните. Чух шум, подобен на болезнения звук и я попитах какво го издава. Тя ми каза, че е хавайска китара, от онези, които слагаш в скута си и свириш на тях. Но има и други неща в болезнения звук. — Очите й намериха неговите. — Като вятъра. Или свирката на влак, която се чува отдалеч. Или гръмотевица, много преди да се види светкавицата. Много неща.

— От колко време можеш да го чуваш?

— Откакто бях малко момиченце.

Джош не успя да се въздържи и се усмихна. Суон не разбра правилно реакцията му.

— Подиграваш ли ми се?

— Не. Може би… аз също искам да чуя звук като този. Знаеш ли какво представлява?

— Да — отвърна детето. — Смърт.

Усмивката му се изкриви и изчезна.

Суон взе малко пръст и бавно я замачка между пръстите си, за да усети сухата й и крехка същност.

— През лятото е най-зле. Тогава хората изкарват своите косачки.

— Но… това е просто трева — каза Джош.

— През есента болезненият звук е различен — продължи детето, сякаш не го беше чуло. — Прилича на голяма величествена въздишка и след това листата започват да падат. После болезненият звук спира през зимата и всичко заспива. — Суон изтупа пръстта от дланта си и я смеси с останалата. — Когато започне отново да се стопля, слънцето кара нещата да се замислят за пробуждане.

— Да се замислят за пробуждане?

— Всичко може да мисли и чувства по свой собствен начин — отвърна детето и го погледна. Очите на мъничкото му лице бяха много стари. — Буболечките, птиците, дори тревата — всичко живо си има свой собствен начин на говорене и познаване. Въпросът е дали можеш да ги разбереш, или не.

Джош изсумтя. Буболечки, помисли си той. Спомни си рояка скакалци, които бяха нападнали понтиака му в деня на взрива. Досега не се беше замислял за нещата, които Суон говореше, но осъзна, че в тях се съдържа истина. Птиците мигрираха с промяната на сезоните, мравките строяха мравуняците си чрез изумителна комуникация, цветята цъфваха и увяхваха, но прашецът им продължаваше да живее. Всичко това се осъществяваше по един невероятен и мистериозен график, който винаги беше приемал за даденост. Беше просто като поникването на тревата и сложно като светлината на светулките.

— Откъде знаеш тези неща? — попита Джош. — Кой те научи на тях?

— Никой. Сама ги разбрах. — Суон си спомни първата си градина, която поникна в пясъчника на площадката в детската й градина. Бяха й необходими години, за да разбере, че не всеки, който стисне пръст в ръцете си, чувства пробождания и иглички, и че не всеки познава по жуженето на осите дали искат да жилят, или просто изследват ухото ти. Тя винаги знаеше, защото си беше такава.

— О — отвърна гигантът и впери поглед в ръцете й, които мачкаха пръстта. Суон имаше чувството, че по влажните й длани преминава електричество. Джош отново погледна зелените стръкове. — Аз съм просто един кечист — каза много тихичко той. — Такъв съм си. Имам предвид… Проклятие, аз съм никой! — Защити детето, чу отново гласа в главата си. Да го защити от какво? От кого? И защо? — В какво, по дяволите, се въвлякох — прошепна Джош.

— А? — попита Суон.

— Нищо.

Очите й отново бяха очи на малко дете и тя смеси топлата пръст с онази около стръковете.

— Най-добре ще е да започваме да копаем — каза гигантът. — Готова ли си?

— Да. — Детето взе лопатата, която беше оставена настрани. Лекото изтръпване в ръцете му беше започнало да отшумява.

Но Джош не беше готов да се заеме за работа, все още не.

— Суон, чуй ме за минутка. Искам да бъда честен с теб, защото смятам, че можеш да го понесеш. Ще се опитаме да излезем оттук, но това не означава, че ще успеем. Налага се да изкопаем доста широк тунел, за да мога да промуша туловището си през него. Това ще ни отнеме известно време и със сигурност няма да е лесно. Ако тунелът се срути, ще трябва да започнем отначало. Опитвам се да кажа, че не е сигурно, че ще успеем да се измъкнем оттук. Хич даже не е сигурно. Разбираш ли?

Детето кимна, но не каза нищо.

— И още нещо — добави Джош. — Ако… Когато излезем… може да не ни хареса онова, което ще намерим там. Всичко може да е променено. Може да е като… като да се събудим след най-лошия кошмар, който можеш да си представиш, и да осъзнаем, че кошмарът ни е последвал дори и през деня. Разбираш ли?

Суон отново кимна. Вече беше обмислила казаното от него, защото никой не беше дошъл да ги измъкне, както говореше майка й. Тя си наложи най-зрялото изражение на лицето и го зачака да направи следващия ход.

— Добре — каза Джош. — Да започваме да копаем.