Робърт Маккамън
Лебедова песен (35)

35

На повече от три хиляди и двеста километра разстояние Сестрата седеше пред камината. Всички други бяха заспали на пода в стаята и беше неин ред да поддържа огъня, като трябваше да внимава хем да не излезе от огнището, хем да не изгасва жаравата, за да не хабят клечки кибрит. Газовата печка беше намалена, за да пести намаляващите им запаси от газ и студът беше започнал да се прокрадва през пукнатините в стените.

Мона Рамзи говореше насън. Съпругът й се обърна и я прегърна. Старецът беше като мъртъв за света, Арти спеше върху легло от вестници, а Стив Бюканън хъркаше като дъскорезница. Но Сестрата беше обезпокоена от хриптенето на Арти. Беше забелязала, че се държи за ребрата, но той я увери, че е добре, че от време на време не може да си поеме въздух, но иначе — както сам се изрази — е „като чисто нов“.

Клошарката се надяваше наистина да е така, защото ако Арти беше наранен вътрешно — може би, когато онзи проклет вълк го блъсна на магистралата преди десет дни — нямаха лекарства, които да му помогнат за инфекцията.

Мешката беше до нея. Тя разхлаби връвта й и бръкна вътре. Намери стъкления пръстен и го извади под светлината от жаравата.

Блясъкът му изпълни стаята. Последния път, в който надникна в предмета, беше преди четири нощи, когато отново беше на пост. Тогава също сънебродеше. В един миг седеше тук и държеше пръстена точно като сега, а в следващия беше надвиснала над някаква маса — квадратна маса с наредени на нея карти.

Картите бяха украсени с картини и не приличаха на другите карти, които някога беше виждала. Една от тях привлече вниманието й — скелет, яхнал вдигнат на задните си крака скелетен кон. Скелетът размахваше коса през гротесково поле от човешки тела. На Сестрата й се стори, че има сенки в стаята, чуждо присъствие и приглушените гласове на говорещи хора. Също така й се счу някой да кашля, но звукът беше изкривен, сякаш го чуваше през дълъг и ехтящ тунел… и когато се върна обратно в хижата, осъзна, че Арти кашля и се държи за ребрата.

Често мислеше за тази карта с размахващия коса скелет. Все още ясно виждаше изображението, което се беше запечатало в съзнанието й. Мислеше и за сенките, които бяха заедно с нея в стаята — те бяха като нереални създания, но може би това се дължеше на факта, че цялото й внимание беше насочено върху картите. Вероятно ако се беше съсредоточила върху самите сенки, щеше да различи кой се намира там.

„Да бе — помисли си Сестрата. — Държиш се така, сякаш наистина ходиш някъде, когато видиш картини в стъкления пръстен! А те са просто това. Картини. Фантазия. Въображение. Терминът не е от значение. Няма нищо истинско в тях!“

Но беше започнала да осъзнава, че сънеброденето и завръщането от него бяха започнали да стават по-лесни. Не всеки път, в който погледнеше в стъкления пръстен, й се удаваше възможност да сънеброди, най-често виждаше огнена светлина без никакви картини фантазия. Въпреки това знаеше, че стъкленият пръстен притежава непознати сили, поне в това беше напълно сигурна. Ако не беше нещо изключително могъщо, защо тогава създанието, което се представяше за Дойл Халанд, го искаше?

Трябваше да опази предмета. Беше отговорна за безопасността му и не можеше — не смееше — да го изгуби.

— Господи милостиви! Какво е това?

Сестрата се стресна и вдигна поглед. Пол Торсън беше излязъл през зелената завеса. Очите му бяха подути от сън. Той отметна дългата си коса и застана с отворена уста пред пулсиращия в ритъма на сърцето й пръстен.

Клошарката за малко да го натика обратно в мешката си, но вече беше прекалено късно.

— Това нещо… гори! — съумя да каже Пол. — Какво е?

— Не съм сигурна. Намерих го в Манхатън.

— Господи! Цветовете… — Той коленичи пред предмета, видимо смаян. Последното нещо, което очакваше да намери пред камината, където смяташе да се постопли, беше подобен пръстен от огнена светлина. — Какво го кара да пулсира така?

— Усеща ритъма на сърцето ми. Прави така, когато го държиш.

— Какво представлява? Нещо японско ли е? С батерии ли работи?

Сестрата горчиво се усмихна.

— Не мисля.

Пол се пресегна и го бутна с пръст. Примига.

— Това е стъкло!

— Точно така.

— Уха — прошепна той. — Може ли да го поддържа? Само за миг?

Клошарката тъкмо щеше да отговори с „да“, но обещанието на Дойл Халанд я спря. Онова чудовище можеше да приема всякакви лица и всеки от хората в тази стая можеше да бъде него, дори самият Пол. Но не, те оставиха чудовището зад себе си, нали? Как пътува едно такова създание? „Последвах пътя на най-малкото съпротивление“, беше й казало то. Ако носеше човешка кожа, тогава пътуваше като човек. Сестрата потрепери, защото си го представи как върви след тях в образа на някой мъртвец, върви ден и нощ без почивка, докато обувките му не се разпаднат от краката му, след което спира само за да свали друг чифт от краката на някой труп, тъй като може да приеме всеки размер.

— Може ли? — настоя Пол.

Къде ли беше Дойл Халанд сега?, зачуди се Сестрата. Някъде навън в мрака, на магистрала 80? На два-три километра оттук, износващ поредния чифт обувки? Дали можеше да лети на крилете на вятъра, с черни котки на раменете си и изпълнени с пламъци очи, или беше просто дрипав турист, който се оглеждаше зя запалени огньове в нощта?

Беше по петите им. Нали?

Сестрата си пое дълбоко въздух и подаде стъкления пръстен на Пол. Той плъзна ръка по него.

Светлината не загасна. Половината, която мъжът беше хванал, запулсира с нов, учестен ритъм. Той хвана предмета с две ръце и клошарката изпусна събрания в дробовете си въздух.

— Разкажи ми за това нещо — каза Пол. — Искам да науча повече.

Сестрата видя как скъпоценните камъни се отразяваха в очите му. На лицето му беше изписано детинско удивление, сякаш годините му бързо се топяха пред очите й. Само след няколко секунди й се стори с десетилетие по-млад от своите четиридесет и три години. В този момент реши да му разкаже всичко зя стъкления пръстен.

Пол остана мълчалив дълго време след като клошарката приключи. Пулсирането на пръстена се усилваше и забавяше през цялото време на разказа.

— Карти „Таро“ — каза той. Нито за миг не беше спрял да се наслаждава на пръстена. — Скелетът с косата е „Смъртта“. — С голямо усилие погледна към нея. — Знаеш, че всичко това звучи безумно, нали?

— Да. Това е белегът, оставен от отнетото ми разпятие. Арти също видя как лицето на създанието се променя, макар че се съмнявам да го признае пред теб. Не го е споменавал, откакто се случи, но смятам, че така е най-добре. А и на стъкления пръстен му липсва единият шип.

— Аха. Не си откраднала запасите ми от „Джони Уокър“, нали?

— Знаеш, че не съм. Сигурна съм, че виждам неща, когато погледна в стъклото. Не всеки път, но достатъчно често, за да ми е ясно, че имам страшно въображение или…

— Или какво?

— Или че съществува причина да е при мен. Защо ми е да виждам кукла на Бисквитеното чудовище в средата на нищото? Или пък някаква ръка да се подава от земята? Защо ми е да отивам при някаква маса с карти „Таро“ на нея? По дяволите, дори не знам за какво се използват тези проклетии!

— Циганките предсказват бъдещето с тях. И вещиците. — Пол я дари с лека усмивка, която почти го направи красив, но бързо се изпари, когато Сестрата не му отвърна със същото. — Чуй ме, не знам дали съществуват демони с разхождащи се по лицата им очи, или дали така нареченото от теб сънебродене е възможно, но не мога да отрека, че това чудо е едно невероятно произведение от стъкло. Само преди два месеца щеше да струва… — Мъжът поклати глава. — Уха — продължи накрая. — Има само една причина този пръстен да е твой — била си на правилното място в правилното време. Но това също е магия, не е ли така?

— Не вярваш на нещата, които ти казах, нали?

— Ще ми се да ти кажа, че радиацията ти е разхлопала дъските. Или че ядрените ракети са отнесли капака на ада и кой знае какво се е измъкнало оттам — Пол й върна пръстена и клошарката го прибра в мешката си. — Грижи се за това. Възможно е да е единственото останало красиво нещо на света.

В другия край на стаята Арти потръпна, пое си въздух, когато се помести, и застина отново.

— Ранен е вътрешно — каза Пол. — Видях кръв в кофата му. Предполагам, че има едно-две счупени ребра, които вероятно режат нещо там вътре. — Мъжът раздвижи пръсти, които все още усещаха топлината от стъкления пръстен. — Не мисля, че е много добре.

— Знам. Страхувам се, че може да е направил инфекция.

— Възможно е. Мамка му, в тези условия на живот можеш да умреш, ако си гризеш ноктите.

— Нямаш ли никакви лекарства?

— Съжалявам. Изпих последния тиленол три дни преди бомбите. Една поема, върху която работих, не се получи.

— Какво ще правим, когато свърши газта?

Пол изсумтя. Очакваше този въпрос и знаеше, че никой друг няма да му го зададе освен нея.

— Разполагаме с количество, което ще ни стигне за още една седмица. Може би. Повече се тревожа за батериите на радиото. Когато се изтощят, тези хора ще пощуреят. Предполагам, че тогава ще извадя уискито и ще си направим едно хубаво парти. — Очите му отново остаряха. — Просто ще поиграем на шише и онзи, който извади късмет, ще бъде изписан първи.

— Изписан? Какво трябва да означава това?

— Имам .357-калибров магнум в онзи сандък, госпожа — напомни й Пол. — И кутия с патрони. На два пъти почти щях да го използвам върху себе си. Първият, когато втората ми съпруга ме заряза заради едно хлапе на половината на моята възраст, взе ми всичките пари и ми каза, че онази ми работа не струва и два цента по време на криза. Вторият път причината бяха изгорелите заедно с апартамента ми поеми, върху които работих цели шест години. Случи се точно след като бях изритан от Милърсвилския щатски колеж, защото спях с една студентка, която искаше шестица по английска литература. — Мъжът продължи да мачка пръстите си и да избягва погледа на Сестрата. — Едва ли мога да се нарека късметлия. В интерес на истината с каквото съм се захващал, съм го провалял. Така че онзи магнум ме очаква от доста дълго време. Малко съм позакъснял даже.

Клошарката беше шокирана от спокойния тон на Пол. Той говореше за самоубийството, сякаш беше следващата нормална стъпка в живота му.

— Приятелю — каза му тя, — ако смяташ, че съм изминала целия този път, за да си пръсна мозъка в някаква хижа, то тогава си по-луд, отколкото аз… — Прехапа си езика. Сега Пол я изгледа с нараснал интерес.

— Какво смяташ да направиш? Къде смяташ да отидеш? В супермаркета за няколко кутии цигари и стек бира? Какво ще кажеш по път да се отбиеш до болницата и да оставиш Арти, за да не умре от кръвоизлива? Ако не си забелязала, не е останало много от света навън.

— Виж, нито за миг не съм си помисляла, че си страхливец. Смятах, че имаш топки, но явно всичко е било просто плънка от стърготини.

— Самият аз не бих се изразил по-добре.

— Ами ако те искат да живеят? — Сестрата посочи спящите фигури. — Те разчитат на теб. Ще направят каквото им кажеш. А ти смяташ да ги изпишеш?

— Могат сами да вземат решения. Но както вече споменах, къде ще отидат?

— Навън — отвърна клошарката и кимна към вратата. — В света… или поне онова, което е останало от него. Нямаш представа какво има на десет или петнадесет километра надолу по магистралата. Възможно е да е създаден приют на Гражданска отбрана или да намерим цяла общност. Единственият начин да разберем дали е така е да се натоварим на пикапа ти и да отпътуваме на запад по магистрала 80.

— Не харесвах света преди. А сега пък още по-малко.

— Кой те кара да го харесваш? Виж, не ме баламосвай. Нуждаеш се от хората повече, отколкото ти се иска да си признаеш.

— Разбира се — отвърна саркастично Пол. — Обичам ги всичките.

— Ако нямаше нужда от хора — предизвика го Сестрата, — защо тогава ходиш до магистралата? Не ми казвай, че за да убиваш вълци. Можеш да го правиш от предната си врата. Ходиш до магистралата, за да търсиш хора, нали?

— Може би исках заложници, на които да чета поезията си.

— Аха. Е, когато газта свърши, аз тръгвам на запад. Арти идва с мен.

— На вълците това ще им хареса, госпожа. С удоволствие ще ви ескортират.

— Също така ще ти взема пушката — каза тя. — И патроните за нея.

— Благодаря ти, че поиска разрешението ми.

Сестрата сви рамене.

— Бездруго единственото, от което имаш нужда, е твоят магнум. Съмнявам се да имаш някакви тревоги с вълците, след като си мъртъв. Ще взема и пикапа ти.

Пол се засмя, без да му е смешно.

— В случай че си забравила, вече ти казах, че няма много бензин и спирачките са прецакани. Вероятно радиаторът здравата е замръзнал и се съмнявам да е останал ток в акумулатора.

Досега Сестрата не беше срещала човек, който така упорито да си търси причини, за да не си мръдне задника и да изгние.

— Палил ли си пикапа напоследък? Дори радиаторът да е замръзнал, можем да запалим огън под проклетото нещо!

— Помислила си за всичко, а? Смяташ да стигнеш до магистралата в счупен стар пикап и зад първия завой да намериш бляскав град с хора от Гражданска отбрана, лекари и полицаи, които правят всичко по силите си, за да съберат отново тази велика страна. Обзалагам се, че там ще намериш всички политици и управници! Госпожа, знам какво се крие зад завоя! Шибаната магистрала, ето какво! — Пол се зае по-грубо с пръстите си и в ъгълчетата на устата му заигра горчива усмивка. — Пожелавам ти успех, госпожа. Наистина.

— Аз не искам да ти пожелавам успех — отвърна клошарката. — Искам да дойдеш с мен.

Пол мълчеше. След малко изпука пръстите на ръцете си.

— Ако нещо е останало, то ще е по-зле от град Додж, Дантевия ад, Средновековието и Ничията земя, взети заедно. Ще видиш неща, от които твоят демон с преместващите се очи ще ти се стори като едно от седемте джуджета.

— Обичаш да играеш покер, но не си голям комарджия, а?

— Не и когато залозите имат зъби.

— Ще отида на запад — заяви Сестрата и опита за последно: — Ще взема пикапа ти и ще намеря помощ за Арти. Всеки, който иска, може да дойде с мен. Какво ще кажеш?

Пол се изправи и погледна спящите хора на пода. „Те ми имат доверие — помисли си той. — Ще направят каквото им кажа. Но тук е топло, в безопасност сме и…“

„Газта ще стигне само за седмица.“

— Ще преспя с тази мисъл — каза с дрезгав глас Пол и влезе в покоите си от другата страна на завесата.

Сестрата се заслуша във воя на вятъра. Арти отново изхриптя болезнено в съня си и притисна с пръсти ребрата си. От далечината се разнесе тихият и пронизителен вой на вълк. Звукът трепереше като изсвирена на цигулка нота. Тя докосна стъкления пръстен през плата на мешката и насочи мислите си към утрешния ден.

От другата страна на зелената завеса Пол Торсън отвори сандъка и извади своя .357-калибров магнум. Той беше тежък синьо-черен револвер с груба тъмнокафява дръжка. Имаше чувството, че това оръжие е направено точно за неговата ръка. Обърна цевта към лицето си и надникна в черното й безстрастно око. „Едно дърпане на спусъка — помисли си Пол, — и всичко ще свърши. Наистина е много просто. Краят на едно провалено пътуване и началото на… какво?“

Той си пое дълбоко въздух, изпусна го и върна револвера обратно. Взе бутилка уиски и я отнесе със себе си в леглото.