Робърт Маккамън
Лебедова песен (31)

31

От сгъстяващата се алена мрачина започнаха да се появяват силуетите на безлични едноетажни сгради и тухлени къщи. „Град — помисли си Джош. — Благодаря на Бога!“

Вятърът продължаваше да го блъска силно в гърба, но след близо осемте часа вървене вчера и поне петте часа днес му идеше да се срине на земята. През последните два часа носеше изтощеното дете в ръцете си и краката му се бяха схванали. Стъпалата му бяха целите в мехури и в кръв в обувките, които се бяха скъсали по шевовете. Смяташе, че изглежда като зомби или като чудовището на Франкенщайн, което носеше припадналата героиня в ръце.

Прекараха миналата вечер на завет до един преобърнат пикап. Наоколо бяха разпръснати бали със слама, които Джош използва, за да построи импровизирано убежище, в което да опазят телесната си топлина. Въпреки това седяха в средата на нищото, заобиколени от пустош и мъртви полета, и с нежелание очакваха появата на първата светлина, защото знаеха, че трябва да потеглят отново.

Мрачният град — в който тук-там бяха разхвърлени няколко обрулени от вятъра сгради и не много на брой просторни къщи, разположени на покрити с пепел имоти — ги зовеше да продължат напред. Джош не видя никакви автомобили, нито пък следа от светлина или живот. Имаше бензиностанция на „Тексако“ с една бензиноколонка и автосервиз, чийто покрив се беше срутил. Един знак плющеше на вятъра и се мърдаше напред-назад на пантите си. На него пишеше „Железария и фуражи Тъкър“, но витрината на магазина беше счупена и мястото изглеждаше празно като бюфета на майка Хъбард^[1]. Един малък ресторант също се беше срутил, с изключение на табелата му, която обещаваше „ЧУДЕСНА ХРАНА!“ Всяка следваща крачка беше истинско упражнение по агония за Джош, докато вървеше между срутените сгради. Забеляза, че десетки книги с меки корици са разхвърлени в прахта около него. Страниците им плющяха дивашки в неспокойните ръце на вятъра. Той погледна вляво и видя останките от малка дъсчена постройка с нарисувана на ръка табела, на която пишеше „ОБЩЕСТВЕНА БИБЛИОТЕКА НА СЪЛИВАН“.

„Съливан“, помисли си гигантът. Някогашният Съливан сега беше мъртъв.

Долови раздвижване с периферното си зрение. Погледна настрани и нещо малко — може би заек? — се скри от поглед зад останките на ресторанта.

Джош беше вкочанен от студ и знаеше, че Суон също е премръзнала. Тя държеше тази своя кукла на Бисквитеното чудовище, сякаш животът й зависеше от нея, и от време на време потръпваше в неспокойния си сън. Гигантът се приближи до една от къщите, но се спря, когато видя свитото във формата на въпросителен знак тяло на стъпалата на предната веранда. Насочи се към следващата на същата улица.

Пощенската кутия, която беше издигната на груб пиедестал, беше боядисана в бяло и върху нея беше нарисувано с черна боя нещо като око с клепачи. Написаните на ръка имена бяха „Дейви и Леона Скелтън“. Джош мина направо през двора, изкачи стъпалата на верандата и застана пред комарника.

— Суон? Събуди се. — Детето измънка нещо и той го остави на земята, след което опита комарника, но той беше заключен отвътре. Вдигна крак и го изрита в средата. Успя да го изкърти от пантите и да стигне до предната врата.

Посегна към топката й, за да провери дали е отключена, но тя се отвори рязко и пред очите му изникна дулото на револвер.

— Счупи ми комарника — разнесе се женски глас от мрака. Оръжието не потрепна.

— Хм… Съжалявам, госпожо. Не мислех, че има някой.

— Не се ли сети, като видя заключения комарник? Това е частна собственост!

— Съжалявам — повтори Джош и видя съсухрения пръст на жената на спусъка. — Нямам никакви пари — призна той, — иначе щях да ви платя за нанесените щети.

— Пари? — Тя се изкашля и изплю покрай него. — Парите вече нищо не струват! Мамка му, един комарник струва цял чувал със злато, приятелче! Бих ти пръснала проклетата тиква, ако не трябваше да чистя кашата след това!

— Ако нямате нищо против, ще продължим по пътя си.

Жената млъкна. Джош виждаше очертанията на главата й, но не и лицето. След малко тя помръдна и погледна Суон.

— Малко момиченце — каза нежно тя. — О, Божичко… това е малко момиченце…

— Леона! — провикна се слаб глас от вътрешността на къщата. — Лео… — Гласът беше прекъснат от ужасна давеща кашлица.

— Всичко е наред, Дейви! — провикна се в отговор жената. — Веднага идвам! — Тя отново погледна Джош, без да отмества завряния в лицето му револвер. — Откъде идвате? Къде отивате?

— Дойдохме от… ей там. — Гигантът посочи единия край на града. — И предполагам, че отиваме натам. — Посочи другия му край.

— Не ми изглежда като добър план за пътуване.

— Май сте права — съгласи се Джош и неспокойно погледна черното око на оръжието.

Жената млъкна, погледна отново момиченцето и въздъхна дълбоко.

— Е — каза най-накрая тя, — тъй като вече наполовина влязохте, можете да продължите докрай. — Домакинята махна с револвера и им направи път да минат.

Джош хвана Суон за ръката и двамата влязоха в къщата.

— Затворете вратата — нареди им жената. — Благодарение на вас вече трябва да разчитаме само на ушите си.

Гигантът изпълни нареждането. В камината гореше малък огън и тантурестата фигура на жената беше очертана в червено, докато се движеше из стаята. Тя запали една газена лампа на полицата на камината, а след нея втора и трета, разположени на стратегически позиции в помещението, за да осигуряват повече светлина. Продължаваше да държи револвера до тялото си, макар петлето му да не беше дръпнато.

Домакинята приключи с газените лампи и се обърна, за да огледа добре Джош и Суон.

Леона Скелтън беше ниска и пълна жена, която носеше дебел розов пуловер върху парцалив комбинезон и пухкави розови пантофи на краката си. Квадратното й лице беше като издялкано от ябълка, която след това е била изсушена на слънце. Насред всичките виещи се пукнатини и дефилета по него нямаше нито едно гладко място. Огромните й изразителни сини очи бяха заобиколени от мрежи от бръчки, а дълбоките линии на широкото й чело, приличаха на изваяни от глина океански вълни. Според Джош жената беше в средата или края на шестдесетте си години, макар че къдравата й зализана назад коса беше боядисана в крещящо червено. Погледът й се зарея между гостите й и устните й се разтвориха. Гигантът забеляза, че няколко от предните й зъби бяха сребърни.

— Всемогъщи Боже — каза тихичко старата жена. — Двамата добре сте изгорели, а? О, Господи… Съжалявам, не исках да се взирам, но… — Тя погледна Суон и на лицето й се изписа болка. В очите й проблеснаха сълзи. — О, Господи — прошепна отново. — О, Божичко, двамата сте били… ранени лошо.

— Живи сме — отговори Джош. — Това е най-важното.

— Да — съгласи се Леона и кимна. Погледът й се заби в дървеното дюшеме. — Простете ми за нахалството. Възпитана съм по-добре от това.

— Леона! — изкряска мъжът и отново беше покосен от давеща кашлица.

— Най-добре да отида да проверя съпруга си — каза старата жена и излезе от стаята през един коридор. Докато я нямаше, Джош огледа помещението. То беше простичко обзаведено, с обикновени неполирани мебели от чам и изтъркан зелен килим пред камината. Той избегна да се погледне в огледалото на едната стена и отиде до близкия шкаф. На рафтовете му имаше десетки кристални сфери с различни размери, като най-малката беше голяма колкото камък, а най-голямата беше колкото двата му свити юмрука, взети заедно — на половината на топка за боулинг. По-голямата част от тях бяха с размерите на бейзболна топка и кристално ясни, а други имаха сини, зелени и жълти оттенъци. В добавка към колекцията бяха изложени различни видове пера, няколко изсушени царевични кочана с боядисани в различни цветове зърна и две деликатни и почти прозрачни змийски кожи.

— Къде сме? — попита Суон, която все още стискаше здраво в прегръдката си Бисквитеното чудовище. Под очите й се бяха появили тъмнолилави кухини от умора, а жаждата направо изгаряше гърлото й.

— В малко градче на име Съливан. Не е останало много тук. Изглежда всички, освен тези хора, вече са си заминали. — Джош се приближи до полицата, за да разгледа няколкото снимки в рамки, сложени на нея. На една от тях Леона Скелтън беше седнала в люлка на верандата с усмихнат пълен мъж на средна възраст, който имаше повече корем, отколкото коса, но очите му бяха млади и леко лукави зад очилата с рогови рамки. Той я беше прегърнал с една ръка, а другата му се прокрадваше към скута й. Тя се смееше, устата й беше пълна със сребърен блясък, а косата й не беше толкова червена. Със сигурност на снимката беше поне с петнадесет години по-млада.

На друга снимка Леона люлееше като бебе бяла котка в ръцете си, чиито крака стърчаха доволно нагоре. На трета позираха двама мъже — единият от двамата беше по-възрастен и с шкембе. Те държаха въдици и се пъчеха с не особено голяма риба.

— Това е семейството ми — каза Леона, когато се върна в стаята. Беше оставила револвера. — Съпругът ми се казва Дейви, синът ни Джо, а котката ни Клеопатра. Казваше се Клеопатра. Погребах я отзад преди около две седмици. Зарових я надълбоко, за да не я докопа нещо. Вие имате ли имена, или сте били излюпени?

— Казвам се Джош Хъчинс. Това е Сю Уанда, но всички я наричат Суон.

— Суон — повтори Леона. — Красиво име. Приятно ми е да се запозная с двама ви.

— Благодаря ви — отвърна детето, което не беше забравило за обноските си.

— О, божичко! — Домакинята се наведе и вдигна списанията — бяха „Красив дом“ и няколко фермерски — от масичката за кафе, след което взе една метла от ъгъла и замете прахта към камината. — Къщата е истинска кочина! — извини се тя, докато работеше. — Едно време всичко лъщеше от чистота, но напоследък времето направо лети. От доста дни не съм имала гости! — Леона бръсна още няколко пъти с метлата и се загледа през прозореца в червената мрачина и брулените от вятъра останки на Съливан. — Някога беше хубаво градче — каза равнодушно тя. — Живееха повече от триста души. Добри хора. Бен Маккормик обичаше да казва, че е толкова дебел, че от него щели да излязат трима души. Дрю и Сиси Стимънс живееха в онази къща отсреща. — Леона посочи към постройката, за която говореше. — О, Сиси много обичаше шапките си! Имаше около тридесет и всяка неделя носеше различна. Извъртяха ли се тридесет недели, започваше да ги носи отначало. Кайл Дос беше собственик на ресторанта. Дженива Дюбъри ръководеше библиотеката и, о, божичко, как само говореше за книги! — Гласът на Леона се снижаваше все повече и повече и бързо се разтваряше във въздуха. — Дженива каза, че един ден ще седне и самата тя ще напише романс. Винаги съм вярвала, че ще го направи. — Посочи в друга посока. — Норм Баркли живееше ей там, в края на пътя. Къщата му не се вижда оттук. Почти се омъжих за Норман, когато бях млада. Но Дейви ме спечели с роза и целувка в събота вечер. Да, сър. — Леона кимна и се опомни къде се намира. Изпъна гръб и остави метлата в ъгъла, сякаш се разделяше с партньора си в танца. — Е, това беше нашият град.

— Къде отидоха всички? — попита Джош.

— В рая — отвърна домакинята. — Или в ада. Където са ги повикали първо, предполагам. О, някои си събраха багажа и се ометоха. — Тя сви рамене. — Нямам представа накъде поеха. Но повечето от нас останахме тук, в домовете и земите си. След това болестта започна да покосява жителите на града… и Смъртта се нанесе. Беше като огромен юмрук, който чука на вратата ти — бам-бам, бам-бам, нещо такова. Знаеш, че не можеш да я спреш да влезе, но трябва да опиташ. — Старата жена навлажни устни с език. Очите й бяха оцъклени и далечни. — Времето определено е много шантаво за август, нали? Толкова е студено, че дори циците на вещица биха замръзнали.

— Вие… знаете какво се случи, нали?

Леона кимна.

— О, да. Лий Проктър беше надул радиото в железарията, когато отидох да купя пирони и тел, за да окача една картина. Нямам представа на коя станция го беше включил, но изведнъж се разнесе някакво противно пищене и водещият започна да говори много бързо за извънредно положение, бомби и какво ли не. След това последва цвъртене, подобно на мазнина в тиган, и радиото замря. Повече нищо не се чу от него. Уилма Джеймс нахълта в магазина и каза на всички да погледнат в небето. Излязохме навън и го сторихме. Видяхме самолети, бомби или каквото там бяха да прелитат над главите ни. Някои от тях като че ли щяха да се блъснат една в друга. Тогава Грейндж Тъкър каза: „Случва се! Армагедон настъпи!“. Той просто се пльосна на тротоара пред магазина си и продължи да гледа полета на тези чудесии.

— След това се раздуха вятър, който вдигна прахта, и се застуди — продължи Леона, която не се отделяше от прозореца. — Слънцето стана кървавочервено. Няколко торнада минаха оттук. Едното от тях удари фермата на Маккормик и я отнесе. Не остави нищо след себе си освен основите. Не остана нищо и от Бен, Джини и децата. Разбира се, всички в града започнаха да идват при мен и да ме питат какво предстои за в бъдеще. — Старата жена сви рамене. — Не можех да им кажа, че видях черепи на мястото на лицата им. Как можеш да кажеш нещо подобно на приятелите си? Е, господин Дейни — пощальонът от Ръсел Каунти — не се появи, телефонните линии не работеха и нямаше ’лектричество. Знаехме, че се е случило нещо сериозно. Кайл Дос и Еди Мийчъм предложиха да отидат в Матисън, който е на тридесет километра оттук, за да проверят какво става. Така и не се върнаха. Пак видях черепи на мястото на лицата им, но какво можех да кажа? Знаете, че понякога просто няма смисъл да казваш на някого, че времето му е изтекло.

Джош не разбираше бръщолевенията на старата жена.

— Какво имате предвид с това, че сте видели черепи на мястото на лицата им?

— О. Съжалявам. Забравих, че хората, които не живеят в Съливан, не ме познават. — Леона Скелтън се извърна от прозореца. На приличащото й на изсушена ябълка лице се появи вяла усмивка. Тя взе една от газените лампи, прекоси стаята до библиотека с книги и извади подвързан в кожа албум. Отнесе го при Джош и го отвори. — Ето — каза тя. — Това съм аз. — Посочи една пожълтяла статия със снимка, внимателно изрязана от някакво списание. Заглавието гласеше: „КАНЗАСКА ГАДАТЕЛКА ПРЕДСКАЗАЛА СМЪРТТА НА КЕНЕДИ 6 МЕСЕЦА ПРЕДИ ДИКСЪН^[2]!“ Под него, с по-малки букви, беше написано: Леона Скелтън предвижда голям просперитет за Америка! Снимката беше на много по-млада Леона, заобиколена от котки и кристални топки.

— Изрезката е от списание „Фейт“ от 1964 г. Разбирате ли, написах писмо до президента Кенеди, за да го предупредя да стои настрана от Далас, защото докато изнасяше реч по телевизията, видях череп на мястото на лицето му, след което наредих картите „Таро“ и използвах дъската „Уиджа“. Така разбрах, че Кенеди има могъщ враг в Далас, Тексас. Дори разбрах част от името му, но ми се яви като Осбалд. Както и да е, написах му писмо и дори му направих копие. — Леона отгърна страницата и показа на Джош пожълтяло и едва четимо, писано на ръка писмо от 19 април 1963 г. — Двама мъже от ФБР ме посетиха в дома ми и си поприказваха много дълго с мен. Бях доста спокойна, но тези хора изкараха ангелите на горкия Дейви! О, говореха много любезно, но можеха да прогорят дупка в теб! Виждах, че ме смятат за смахната лунатичка. Казаха ми да не пиша повече писма и после си тръгнаха.

Леона отгърна още една страница. Заглавието на следващата статия гласеше: „ДОКОСНАТА СЪМ ОТ АНГЕЛ ПРИ РАЖДАНЕТО СИ, ЗАЯВЯВА КАНЗАСКАТА «ДЖИЙН ДИКСЪН»“.

— Тази е от „Нешънъл Татлър“, издадена около 1965 г. Споменах на онази журналистка, че майка ми винаги ми е казвала, че е имала видение за ангел в бяла премяна, който ме целува по челото, докато съм била бебе. Както и да е, тази статия излезе точно след като намерих едно малко момче от град Канзас. Просто беше пощуряло и избягало от дома и родителите си. Криеше се в една стара къща на две пресечки от тях. — Старата жена разгърна още няколко страници и гордо посочи други статии от различни списания като „Стар“, „Инкуайърър“ и „Фейт“. Последната статия беше от малък канзаски вестник и беше отпечатана през 1987 г. — Не бях особено добре напоследък — каза тя. — Имах проблеми със синусите и артрита. Предполагам, че са замъглявали дарбата ми. Както и да е, това съм аз.

Джош изсумтя. Не беше от хората, които вярваха в екстрасенси, но от видяното в последно време можеше да склони и да приеме, че всичко е възможно.

— Забелязах кристалните ви топки ето там.

— Това е най-любимата ми колекция! Събирани са от цял свят, да знаеш!

— Много са красиви — каза Суон.

— Благодаря ти, малка госпожице. — Леона се усмихна на детето, след което отново погледна Джош. — Не предвидих, че това ще се случи, да знаеш. Може би съм прекалено стара за тази работа. Но имах много лошо чувство за лудия по астрономията ни президент. Смятах, че е от хората, които позволяват прекалено много готвачи да бъркат в тенджерата. Двамата с Дейви не гласувахме за него, не, сър!

От задната стая отново долетя силно кашляне. Леона килна глава на една страна и се заслуша внимателно, но кашлицата отшумя и тя видимо се отпусна.

— Не мога да ви предложа кой знае какво като храна. Разполагаме с няколко стари царевични кексчета, те са твърди като тухла, и тенджера със зеленчукова супа. Все още мога да готвя над огъня, но свикнах да ям студена като леглото на девственица храна. Имаме кладенец в задния двор, в който водата все още е чиста. Добре дошли сте на масата ми да споделим каквото е останало.

— Благодаря ви — отвърна Джош. — Мисля, че малко супа и царевични кексчета са много добър избор, независимо дали са студени, или не. Има ли някакъв начин да измия тази пръст от мен?

— Искаш да се изкъпеш ли? — Леона се замисли за момент. — Е, предполагам, че можем да го направим по старомодния начин: ще стоплим кофи с вода на огъня и ще напълним ваната. Малка госпожице, предполагам, че ти също ще искаш баня? Сифоните ми ще се запушат от всичката тази пръст, а ме съмнява водопроводчикът вече да прави посещения по домовете. Какво сте правили? Въргаляли сте се в пръстта ли?

— Нещо такова — отвърна Суон. Тя смяташе, че банята — независимо дали е с топла или студена вода — е много добра идея. Знаеше, че мирише на кочина, но въпреки това се страхуваше да види каква беше кожата й под мръсотията. Нямаше да е много приятна гледка.

— Ще ви донеса две кофи, но сами ще си изпомпите водата. Кой от вас ще е първи?

Джош сви рамене и посочи Суон.

— Добре. Бих ви помогнала да напълните вода, но трябва да бъда до Дейви, в случай че получи пристъп. Донесете кофите тук и ще ги стоплим в камината. Имам много хубава подвижна вана, която не е помирисвала тяло, откакто започна цялата тази каша.

Суон кимна и благодари на старата жена. Леона Скелтън отиде в кухнята, за да донесе кофите. Дейви Скелтън се изкашля силно няколко пъти в задната стая, след което отново утихна.

Джош се изкуши да отиде и да хвърли един поглед на мъжа, но не го направи. Тази кашлица не звучеше никак добре; напомняше му на кашлицата на Дарлийн точно преди да умре. Предположи, че става въпрос за радиационно отравяне. „Болестта започна да покосява жителите на града“, беше казала Леона. Вероятно радиационното отравяне беше избило почти целия град. Джош беше разбрал обаче, че някои хора успяваха да се противопоставят на радиацията по-добре от други; може би покосяваше едни веднага и бавно продължаваше да коси останалите. Беше изморен и слаб от ходенето, но иначе се чувстваше добре. Суон също изглеждаше в много добра форма, ако се изключеха изгарянията й. Леона Скелтън му приличаше на здрава възрастна жена. Но такава беше и Дарлийн в мазето: единия ден беше енергична и жизнена, а на другия треската я покоси. Може би някои хора изкарваха седмици или месеци, без да усетят влиянието й върху себе си. Или поне се надяваше.

Точно сега идеята за топла вана и вечеря в купичка, която да изяде с истинска лъжица, го караше да се чувства в екстаз.

Джош се обърна към детето, загледало се в нищото.

— Добре ли си?

— Вече съм по-добре — отвърна то, но мислите му бяха отлетели обратно при майка му, която беше заровена в пръстта, и онова, което Поу-Поу — или каквото го беше обладало — каза. Какво означаваше? От какво трябваше да я защити гигантът? И защо нея?

Спомни си зелените стръкове, които бяха поникнали в пръстта във формата на тялото й. Нищо подобно не й се беше случвало преди. Не й се беше наложило да направи каквото и да било, дори да разтрие пръстта между ръцете си. Разбира се, беше свикнала с усещането за преминаващо през тялото й електричество, с чувството, че фонтан от енергия извира от земята и минава през гръбнака й… но това беше различно.

Нещо се беше променило, помисли си Суон. Винаги можеше да накара цветята да растат. Да ги гледа във влажна пръст и на слънчева светлина беше лесно. Но в мазето беше накарала тревата да поникне на тъмно, без вода и без дори да опита да го направи. Нещо се беше променило.

Една мисъл се появи от нищото в главата й: „по-силна съм, отколкото бях преди“.

Джош отиде до прозореца, като остави детето само с мислите му, и погледна мъртвия град през него. Една фигура отвън привлече вниманието му — някакво малко животно, което стоеше на вятъра. То беше вдигнало глава и го наблюдаваше. Куче, осъзна гигантът. Малък териер. Гледаха се един друг за няколко секунди… и след това кучето избяга.

„Пожелавам ти късмет“, помисли си Джош и се обърна, защото знаеше, че животното ще умре, а вече му беше писнало от толкова много смърт. Дейви се изкашля два пъти и повика Леона със слаб глас. Тя донесе кофите от кухнята, за да напълнят в тях вода за банята на Суон, и побърза да отиде да нагледа съпруга си.