Робърт Маккамън
Лебедова песен (47)

47

Гумите на велосипеда направо пееха в мрака. От време на време минаваха върху някой труп или заобикаляха някоя разбита кола, но краката, които задвижваха педалите, трябваше да стигнат до някои места.

Двуцветните обувки се трудеха здраво, мъжът беше приведен напред и караше по магистрала 80 на около деветнадесет километра от Охайо. Пепелта на Питсбърг беше изцапала костюма му. Прекара два дни сред руините, намери група оцелели и претърси умовете им за лицето на жената със стъкления пръстен. Нямаше го в никоя от главите им и преди да си тръгне, убеди всички им, че яденето на печено месо от труповете е лек за радиационното отравяне. Дори им помогна да се заемат с първия.

Бон апети, помисли си той. Краката му се движеха като бутала.

„Къде си? — зачуди се. — Не е възможно да си стигнала чак дотук! Все още не! Освен ако не бягаш ден и нощ, защото знаеш, че съм подир задника ти.“

Когато вълците се появиха, за да го нападнат — но бързо се усетиха и започнаха да му се умилкват — той си помисли, че са я спипали още в Източна Пенсилвания. Но ако наистина беше така, къде бяха отнесли кожената чанта? Пък и лицето й не беше в умовете на часовите в Хоумуд. Определено щяха да я помнят, ако беше минала оттам. Така че къде беше? И — най-вече — къде беше стъкленото чудо?

Не му се нравеше това нещо да е някъде там. Не знаеше какво е и какво го беше създало, но искаше да го смаже под обувките си. Искаше да го строши на малки парчета, които да размаже в лицето на жената.

Сестрата, помисли си той и се ухили.

Пръстите му стиснаха дръжките на велосипеда. Стъкленият пръстен трябваше да бъде намерен. Налагаше се. Сега това беше неговото парти и подобни неща не бяха позволени. Не му харесваше начинът, по който жената гледаше в него… и не му харесваше начинът, по който се беше борила за него. Това нещо й даваше фалшива надежда. Когато го намереше, щеше да постъпи хуманно — щеше да го строши и да й даде да изяде парчетата. Не се знаеше колко други можеше да зарази, ако не бъдеше спряна.

Може би вече беше мъртва. Може би някой от нейния вид я беше убил и беше откраднал чантата. Може би, може би, може би…

Имаше прекалено много „може би“-та. Без значение кой го беше взел и къде беше, трябваше да намери стъкления пръстен, защото подобно нещо не биваше да съществува. Когато чудото стана черно и студено в ръцете му, веднага разбра, че чете душата му.

— Това е моето парти! — изкрещя той и мина през един мъртвец, който лежеше на пътя му.

Имаше толкова много места, на които да търси и толкова много магистрали, които да следва. Навярно жената се беше отклонила от магистрала 80, преди да стигне Хоумуд. Но защо й беше да го прави? Спомни си, че беше казала: „Продължаваме на запад“. Тя щеше да последва пътя на най-малкото съпротивление, нали? Дали не беше намерила подслон в някое от малките селца между град Джърси и Хоумуд? В такъв случай щеше да е зад него, а не пред него.

Но всичко и всички бяха мъртви източно от Хоумуд и онзи проклет пункт на Червения кръст, нали?

Той забави, преди да мине покрай една табела, на която пишеше: „НЮ КАСЪЛ, НАЛЯВО“. Трябваше да отбие и да намери отнякъде карта, може би дори да се отклони и да поеме по друга магистрала. Вероятно беше тръгнала на юг и въобще не беше доближила Хоумуд. Може би точно сега се намираше на някой селски път, свита пред огъня и загледана в онова проклето стъклено чудо. Може би, може би, може би…

Страната беше много голяма, но той си каза, че има достатъчно време, когато зави към изхода за Ню Касъл. Разполагаше с утрешния ден, с този след него и със следващия. Партито си беше негово и той определяше правилата.

Щеше да я намери. О, да! Щеше да я намери и да й навре това стъклено чудо право в…

Осъзна, че вятърът е намалял. Не духаше толкова силно, колкото преди няколко часа. Затова не беше способен да я открие. Изпитваше затруднения, когато вятърът духаше толкова ожесточено… но той също така беше негов приятел, защото разнасяше прахта за партито.

Облиза пръст с грубия си котешки език и го вдигна. Да, вятърът определено беше понамалял, макар че от време на време брулеше лицето му и му донасяше вонята на изгоряло месо. Време беше — даже закъсня — да започва.

Отвори уста. Тя се изпъна и продължи да се разтяга, докато черните му очи не получиха красиво лице.

Една муха запълзя по долната му устна. Тя беше лъскава и грозно зелена, като онези, които извират от ноздрите на подут труп. Мухата си стоеше там, а красивите й крилца потрепваха.

Още една муха изпълзя от устата му. После трета, четвърта, пета. Още шест излязоха и се залепиха за долната му устна. Дванадесет други се изсипаха като зелена вълна. След още няколко секунди около устата му имаше повече от петдесет мухи — истинска зелена пяна, която бръмчеше и потрепваше от нетърпение.

— Отлетете — прошепна той и движението на устните му изпрати първата група във въздуха. Крилцата им завибрираха на вятъра, докато не намериха точния баланс. Другите също отлетяха на групи от по девет-десет и се пръснаха по всички точки на компаса. Те бяха част от него и живееха в дълбокото мазе на душата му, където отглеждаше подобни неща, и след като направеха своята бавна обиколка в радиус от четири-пет километра, щяха да се върнат при него, сякаш беше центърът на вселената. Щом го стореха, той също щеше да види онова, което бяха видели — горящ огън, отразен в стъклен пръстен, или лицето й, докато спеше в някоя стая и си мислеше, че се намира в безопасност. Ако не я откриеха тази вечер, щяха да го сторят утре. Или на следващия ден. Рано или късно щяха да намерят пролука в стената, която щеше да ги отведе при нея и този път той щеше да танцува ватуси върху костите й.

Лицето му беше каменно, а очите му грозни черни дупки, които щяха да изплашат дори луната. Последните две неща, които приличаха на мухи, но всъщност бяха продължения на ушите и очите му, се измъкнаха изпод устните му и отлетяха в посока югоизток.

Двуцветните му обувки продължиха да въртят педалите, гумите на велосипеда да пеят своята песен, а мъртвите да лежат там, където бяха паднали.