Робърт Маккамън
Лебедова песен (75)

75

Роланд Кронингер вдигна бинокъла до очилата си. Снегът танцуваше на фона на ледения въздух и вече беше покрил повечето трупове и останки от автомобили. Около входа на търговския център горяха огньове. Войниците на Братството също бяха на пост.

От облаците се разнесе тихият грохот на гръмотевица и една синя светкавица проряза снега. Роланд огледа паркинга и бинокълът му разкри една замръзнала ръка, която се протягаше от пряспа сняг, купчина тела, замръзнали заедно в смъртта, и сивото лице на младо момче, което се взираше в мрака.

„Пуста земя — помисли си той. — Да. Пуста земя.“

Роланд свали бинокъла и се облегна на бронираната кола, която го пазеше от снайперисти. Вятърът му донесе тътена на работещи чукове. Пуста земя. Това беше молитвата на Бог за сетния час. Опитваше се да си спомни къде я беше чувал преди, само че едно време не беше молитва и не сър Роланд я беше чул. Това беше спомен в съзнанието на детето Роланд, но не беше молитва. Не, не беше молитва. Беше поема.

Тази сутрин се събуди на голия матрак в черната си каравана и се сети за госпожица Една Мерит. Тя беше една от онези учителки стари моми, които бяха родени шестдесетгодишни. Преподаваше им по английска литература във Флагстаф. Роланд седна на матрака си и я видя да стои до трошачката на ръце с отворен екземпляр на „Оксфордски алманах с английски поеми“.

— Ще ви изрецитирам нещо — съобщи госпожица Една Мерит с толкова сух глас, че пред него дори прахта изглеждаше влажна. Тя огледа целия клас, за да се увери, че учениците внимават, и зачете: „Ето, тук е Беладона, феята от скалите,/ феята на ситуациите./ Ето човека с трите жезъла, ето Колелото,/ ето едноокия търговец, а тая карта,/ която е обърната, е нещо, което той носи на своя гръб,/ но на мен не ми е позволено да го видя. Не намирам/ Обесения. Пазете се от смърт във вода.“^[1] — Когато приключи, учителката обяви, че целият клас ще направи проучване върху някои аспекти от поемата „Пуста земя“ на Т. С. Елиът, малка част от която току-що беше прочела.

Роланд изкара шестица на доклада. Госпожица Една Мерит беше написала с червен химикал на първата страница: „Отлично — ученикът показва интерес и интелигентност“. Според него това само доказваше, че е изпипан лъжец. Обзалагаше се, че сега госпожица Една се беше превърнала в скелет. Роланд тръгна през паркинга. Със сигурност червеите я бяха изяли отвътре навън.

Две неща му бяха направили много силно впечатление. Първо, брат Тимъти беше луд и водеше Американското братство към Западна Вирджиния в търсене на един трескав сън, и, второ, имаше някой в Уоруик Маунтин, който се наричаше Бог и рецитираше поезия. Може би разполагаше с книги или други четива. Но Роланд си спомни нещо странно, което беше казал брат Гари в Сътън:

— Бог му показал черната кутия и сребърния ключ и му разкрил как ще свърши светът.

„Черна кутия и сребърен ключ — помисли си Роланд. — Какво означава това?“

Пусна бинокъла и ремъкът на врата му се опъна. Заслуша се в музиката на чуковете. След това се обърна и погледна зад лагера, където се строеше творението на Алвин Мангрим на светлината от кладите на около километър и половина от настоящото му местоположение и далеч от полезрението на часовите на Братството. Работата продължаваше вече три дни и три нощи. Полковник Маклин беше осигурил всичко, от което Мангрим се нуждаеше. Роланд не го виждаше през валящия сняг, но знаеше какво е. Едно много просто проклето нещо. Никога не би се сетил за него, но дори да го беше направил, нямаше представа как да го създаде. Не харесваше и нямаше доверие на Алвин Мангрим, но трябваше да признае, че човекът беше умен. Ако подобно нещо вършеше работа на една средновековна армия, то със сигурност щеше да свърши работа и на Армията на съвършенството.

Роланд беше наясно, че Спасителя се е поизнервил от чакането на следващото нападение. Вероятно хората му пееха силно и ясно песните си…

Изгаряща болка проряза лицето му и той притисна длани в бинтовете. От устните му се изтръгна стенание. Имаше чувството, че главата му ще експлодира. Усети под пръстите си как образуванията мърдат и се издуват навън, сякаш под тях се опитваше да изригне вулкан. Олюля се от болката и обзелия го ужас, когато цялото му лице се изду навън и едва не разкъса бинтовете. Роланд френетично занатиска с длани лицето си, за да не се разпадне. Сети се за счупените парчета на възглавницата на Краля и онова, което се разкри под тях, и изхлипа като дете.

Болката отшумя. Образуванията под бинтовете спряха да се движат. В следващия миг всичко свърши и той отново беше добре. Лицето му не се беше разпаднало. Беше добре. Този път болката не беше продължила толкова дълго, колкото обикновено. Случилото се с полковник Маклин беше много шантаво, каза си Роланд. Това нямаше да се случи с него. Нямаше проблем да носи тези бинтове до края на живота си.

Изчака, докато спре да трепери. Никой не биваше да го вижда такъв. Все пак беше офицер. Тръгна бързо през лагера към караваната на полковника.

Маклин беше седнал зад бюрото си и четеше доклада на капитан Сатърли относно колко гориво и муниции бяха останали. Запасите бързо се стопяваха.

— Влизай — провикна се той, когато Роланд почука. Капитанът влезе и полковникът му нареди да затвори вратата.

Роланд застана пред бюрото и зачака Маклин да го погледне… макар че се страхуваше. Скелетоподобното лице с издадените скули и откритите вени и мускули го караше да прилича на ходещ мъртвец.

— Какво искаш? — попита полковникът, зает със своите безмилостни числа.

— Почти е готова — отговори капитанът.

— Машината ли? Да. Какво за нея?

— Ще нападнем, когато е готова, нали?

Маклин остави молива си.

— Точно така. Ако получа разрешението ви за атака, капитане.

Роланд беше наясно, че полковникът все още му се сърди заради спора им. Сега беше моментът да стоплят отношенията си, защото обичаше Краля… и също така, защото не искаше Алвин Мангрим да стане любимец на Краля, а той да бъде изхвърлен на студа.

— Аз… дойдох да се извиня — каза капитанът. — Не биваше да казвам онези неща.

— Можехме да ги смажем! — изкрещя Маклин с изпълнен с мъст глас. — Нуждаехме се само от още едно нападение! Можехме да ги смажем още тогава!

Роланд заби виновно поглед в пода, макар чудесно да знаеше, че още една фронтална атака щеше да доведе до смъртта на още войници на АНС.

— Да, сър.

— Ако някой друг ми беше говорил по този начин, щях да го застрелям на място! Ти сгреши, капитане! Погледни проклетите числа! — Полковникът бутна листовете към Роланд и те полетяха от бюрото. — Виж колко бензин ни е останал! Виж инвентаризацията на мунициите! Искаш ли да ти покажа с какво количество храна разполагаме? Седим си тук и гладуваме, а можехме да вземем запасите на Братството преди три дни! Ако бяхме нападнали тогава! — Маклин удари облечената си в черна ръкавица ръка в бюрото и газената лампа подскочи. — Всичко това е по твоя вина, капитане! Не по моя! Аз исках да нападнем! Имах вяра в Армията на съвършенството! Хайде! Махай се!

Роланд не помръдна.

— Дадох ти заповед, капитане!

— Имам молба — отвърна тихичко младият мъж.

— Не си в положение, в което да отправяш молби!

— Искам да ви помоля — продължи упорито Роланд — да ми позволите да водя първата нападателна единица, когато пробием.

— Капитан Кар ще я води.

— Знам, че му дадохте разрешение, но ви моля да си промените решението. Искам аз да водя първата нападателна единица.

— Чест е да водиш нападателна единица. Не мисля, че заслужаваш такава, нали? — Маклин млъкна и се отпусна на стола си. — Никога досега не си молил да водиш нападателна единица. Защо сега?

— Защото искам да открия някого и да го заловя жив.

— За кого става въпрос?

— Човекът, който се нарича брат Тимъти — отвърна Роланд. — Искам го жив.

— Не вземаме пленници. Всички трябва да умрат. До крак.

— Черната кутия и сребърният ключ — каза капитанът.

— Какво?

— Бог показал на брат Тимъти черната кутия и сребърния ключ и му казал как ще свърши светът. Искам да науча повече за видяното от брат Тимъти на върха на планината.

— Да не си изгуби ума? Или ти промиха мозъка, когато отиде там?

— Съгласен съм, че брат Тимъти вероятно е луд — отвърна Роланд, който запази спокойствие. — Но ако не е… то тогава кой се нарича Бог? И какво представляват черната кутия и сребърният ключ?

— Те не съществуват.

— Вероятно не. Може би дори няма място на име Уоруик Маунтин. Но ако съществува… брат Тимъти може би е единственият, който знае как да го намери. Смятам, че залавянето му жив си струва усилията.

— Защо? Да не би да искаш Армията на съвършенството също да тръгне да търси Бог?

— Не, но искам да водя първата нападателна единица и да заловя брат Тимъти жив. — Роланд беше наясно, че думите му звучаха като заповед, но не му пукаше. Той се втренчи в Краля.

Настъпи мълчание. Маклин сви лявата си ръка в юмрук и бавно я отпусна.

— Ще си помисля.

— Трябва да разбера веднага.

Полковникът се наведе напред. Устата му беше изкривена в тънка и ужасна усмивка.

— Не ме притискай, Роланд. Няма да търпя да ме притискат. Дори да става въпрос за теб.

— Брат Тимъти — каза капитанът — трябва да бъде заловен жив. Можем да избием всички останали. Но не и него. Искам да е способен да отговаря на въпроси и искам да науча повече за черната кутия и сребърния ключ.

Маклин се превърна в черен циклон, който постепенно се разгръщаше. Но преди да успее да отговори, някой почука на вратата на караваната му.

— Какво има? — провикна се той.

Вратата се отвори и вътре влезе сержант Бенинг. Той веднага усети напрежението.

— Хм… нося ви съобщение от ефрейтор Мангрим, сър.

— Слушам.

— Каза, че е готов. Желае да ви повика.

— Ще дойда след пет минути.

— Да, сър. — Бенинг се обърна да си върви.

— Сержант? — спря го Роланд. — Кажи му, че двамата ще дойдем след пет минути.

— Хм… да, сър. — Бенинг хвърли бърз поглед на полковника и побърза да излезе.

Маклин се изпълни със студена ярост.

— Вървиш близо до ръба, Роланд. Вървиш направо по самия ръб.

— Да, така е. Но ти няма да направиш нищо. Не можеш. Аз ти помогнах да създадеш всичко това. Аз ти помогнах да стигнеш дотук. Ако не ти бях ампутирал ръката в Земен дом, вече щеше да си пепел. Ако не ти бях казал да използваш наркотиците за търговия, все още щяхме да сме боклукчии. И ако не бях екзекутирал Фреди Кемпка, нямаше да има никаква Армия на съвършенството. Ти искаш съвета ми и правиш каквото ти кажа. Винаги е било така. Войниците ти се кланят… но ти се кланяш на мен. — Бинтовете се опънаха от усмивката на Роланд. Той видя искрица несигурност — не, беше по-скоро слабост — в очите на Краля. И осъзна истината. — Бригадите функционират благодарение на мен. Аз намирах селища, които да нападаме. Не можеш да намериш дори запаси, без да изпаднеш в емоционален шок.

— Ах, ти… малко копеле — съумя да отвърна Маклин. — Трябва… да наредя… да те разстрелят…

— Няма да го направиш. Постоянно повтаряш, че съм дясната ти ръка. И аз повярвах в това. Но никога не е било така, нали? Ти си моята дясна ръка. Аз съм истинският Крал, който само ти позволяваше да му носиш короната.

— Махай се… махай се… махай се… — Маклин се почувства слаб и се хвана за ръба на бюрото за опора. — Нямам нужда от теб! Никога не съм имал!

— Винаги си имал. Имаш и сега.

— Не… не… нямам… нямам. — Полковникът поклати глава и отмести поглед от Роланд, но продължаваше да вижда очите му, които проникваха в душата му с хирургическа прецизност. Спомняше си очите на онова кльощаво хлапе, което видя за първи път по време на инструктажа на новодошлите в Управлението на Земен дом. Тогава забеляза нещо от себе си в тях — решителност, воля и над всичко — лукавство.

— Ще продължавам да бъда Кралския рицар — заяви Роланд. — Играта ми харесва. Но от сега нататък повече няма да се преструваме, че ти определяш правилата.

Маклин неочаквано вдигна дясната си ръка с намерението да забие пироните й в лицето на капитана. Той обаче не помръдна, не потрепна дори. Скелетоподобното лице на полковника беше изкривено от ярост и целият се тресеше, но не нанесе удара. Въздъхна звучно като спукан балон и като че ли цялата стая се завъртя около него. В главата си чу кухия и многозначителен смях на Войника сянка.

Смехът продължи много дълго време. И когато свърши, Маклин отпусна ръка.

Той заби поглед в пода, но в съзнанието си виждаше черна яма, в която оцеляваха само най-силните.

— Трябва да отидем да видим машината на Мангрим — предложи Роланд с много по-мек и мил глас. С гласа на момче. — Ще те повозя в джипа си. Става ли?

Полковникът не отговори, но когато капитанът се обърна и тръгна към вратата, той го последва като куче — новия си господар.