Робърт Маккамън
Лебедова песен (69)

69

— Хей, момчета! Време е за закуска!

Робин Оукс изсумтя безразлично, когато Ана Макклей им донесе тенджера със супа и няколко купички на верандата. Той и тримата млади разбойници бяха прекарали нощта пред голямата клада заедно с още шест-седем други жители на града, които бяха на пост пред бараката на Глори. Посрещна ги поредното мрачно и студено утро. Вятърът разнасяше малки снежинки на крилете си.

— Е, хайде де! — настоя Ана. — Искате ли закуска или не?

Робин се изправи, мускулите му се бяха схванали, и мина покрай коня, който беше завързан за един от стълбовете на верандата. Върху гърба на животното бяха хвърлени две одеяла и беше достатъчно близо до топлината на големия огън, за да не измръзне. Другите момчета последваха водача си и няколко от жителите на града се размърдаха и отидоха да си вземат храната.

Ана сипа един черпак от супата на Робин. Той сбърчи нос.

— Отново ли тази гадост? Не вечеряхме ли с това?

— Естествено. Също така ще обядваме с нея, така че свиквай.

Младежът изпита желание да хвърли купичката на земята, но се въздържа. Знаеше, че супата е направена от варени корени и късчета добро, старо здравословно месо от плъх. Сега дори храната в столовата в сиропиталището му се струваше манна небесна и би вървял пеша до Китай за един голям хамбургер от „Бъргър Кинг“. Махна се от опашката, за да може следващият човек да си получи дозата, вдигна купичката и отпи. Прекара ужасна нощ, неспокойна и изнервена, и най-накрая успя да поспи няколко часа въпреки стареца, който свиреше на флейта до огъня. Робин щеше да го срита, но останалите като че ли наистина се наслаждаваха на тъпата музика, а и видя как лицето на дъртака сияеше на светлината от огъня, докато свиреше нотите. Спомни си как звучеше хеви метълът: размазващи настъпателни китарни акорди и гръмотевица от барабани, които като че ли предвещаваха края на света. Това беше неговата музика… но му хрумна, че краят на света наистина беше настъпил и може би сега беше време за мир. Мир в действията, думите и музиката.

„Проклятие! — каза си Робин. — Сигурно остарявам!“

Събуди се по някое време през нощта. Изправи се само за да разбере, че се е схванал, че се чувства ужасно и че трябва да си намери по-топло местенце. Тогава забеляза мъжа, който стоеше от другата страна на огъня. Просто си стоеше и се взираше в бараката на Глори, а мръсното му палто се развяваше на вятъра. Робин не си спомняше лицето на непознатия, но той беше минал спокойно покрай спящите, докато не се озова на пет-шест метра от верандата на бараката. Ана и Джийн бяха седнали на стъпалата, въоръжени с пушки, за да бранят вратата, но в този момент си говореха и не забелязаха мъжа. Робин си спомни, че Джийн беше потреперил и беше вдигнал яката си, а Ана беше духнала в шепите си, сякаш внезапно й беше станало много студено.

Непознатият се беше обърнал и си беше тръгнал с уверена крачка. Приличаше на човек, който имаше работа за вършене и места, които трябваше да посети. Може би точно заради това Робин го запомни. Но след това се обърна, положи глава на земята и заспа, докато не се събуди от студените бодлички на снега върху клепачите му.

— Кога ще си получим оръжията обратно? — попита той.

— Не и преди Джош да разреши — отвърна Ана.

— Слушай, госпожо! Никой не може да ми взима оръжието! Искам си го обратно!

Жената му се усмихна доволно.

— Ще си го получиш. Когато Джош разреши.

— Хей, Ана! — провикна се Арън, който стоеше малко по-надолу на пътя. Отново си играеше с Ревльото. — Сега можеш ли да дойдеш да видиш магията?

— По-късно! — отвърна жената и продължи да сипва буламача от корени и месо от плъх. Дори започна да си подсвирква, докато работеше… една от любимите си мелодии — Bali Ha’i от филма „Южен Пасифик“.

Робин беше наясно, че нямаше друг начин да си върне пушката, освен да щурмува бараката. Нито той, нито момчетата му бяха допускани вътре, откакто бяха дошли тук, и това започваше да го вбесява.

— Защо, по дяволите, си толкова щастлива? — сопна й се той.

— Защото това е една чудесна и славна сутрин. Толкова прекрасна, че дори един хлапак като теб не може да ми я развали. Разбираш ли? — Ана го дари с бърза усмивка, която разкри всичките й предни зъби.

— Какво й е толкова чудесното и славното на тази сутрин? — Робин изсипа остатъка от супата си. — На мен ми изглежда същата като всяка друга — мрачна и студена. — Той забеляза, че очите на жената бяха различни, някак си по-ясни и развълнувани. — Какво става?

Сестрата излезе отвън заедно с кожената ученическа чанта, с която никога не се разделяше. Тя вдиша глътка студен въздух, за да си прочисти главата, защото беше будувала цяла нощ да наглежда Суон заедно с другите.

— Мога ли да ти помогна? — обърна се тя към Ана.

— Не, ще се оправя. Това е последната. — Жената сипа супа в последната купичка. Всички освен Робин се бяха върнали до огъня, за да закусят. — Как е тя?

— Все така. — Сестрата се протегна и чу как старите й кокали пукат и щракат. — Дишането й е нормално и треската й премина… но е все така.

— Какво става? — настоя да научи Робин.

Ана взе празната купичка от ръцете му и я остави в тенджерата.

— Когато Джош реши да ти каже, ще научиш. Както и всички останали.

Младежът погледна Сестрата.

— Какво става със Суон? — попита с по-спокоен глас той.

Клошарката хвърли бърз поглед на Ана и отново погледна Робин. Той очакваше отговор и според нея заслужаваше такъв.

— Тя се… промени.

— Промени? В какво? В жаба ли? — Усмихна се, но Сестрата не му отвърна и усмивката му се изпари. — Защо не ми дават да я видя? Няма да я нараня или нещо подобно. Освен това аз съм този, който видя нея и големия тип в онова стъклено чудо. Ако не бях аз, вие нямаше да сте тук. Това нищо ли не означава?

Ана отговори:

— Когато Джош реши…

— Не говоря с теб, Голяма майко! — прекъсна я Робин и хладният му поглед направо я прониза. Ана потрепери леко, но бързо се окопити и отвърна на погледа му. — Не ми дреме какво казва или иска Джош — продължи непоколебимо младежът. — Трябва да видя Суон. — Посочи кожената чанта. — Знам, че вярваш, че този стъклен пръстен те е довел тук — каза на Сестрата. — Е, замисляла ли си се, че вероятно е довел и мен тук?

Думите му й дадоха храна за размисъл. Може би беше прав. Все пак той беше единственият човек освен нея, който беше видял Суон в дълбините на пръстена.

— Какво ще кажеш? — попита Робин.

— Добре — отвърна тя. — Ела.

— Хей! Не мислиш ли, че първо трябва да попиташ Джош?

— Не. Всичко е наред. — Сестрата отиде до вратата и я отвори.

— Защо не си срешеш косата? — попита го Ана, когато се качи по стъпалата. — Прилича на проклето птиче гнездо!

Робин й се усмихна горчиво.

— Защо не си пуснеш малко коса? Като тази на лицето ти. — Той мина покрай Сестрата и влезе в бараката.

Преди да го последва, клошарката попита Ана дали Джийн и Закиъл са намерили сакатия в червената детска вагонетка. Жената отговори, че още не са докладвали, че ги няма от два часа и че започва да се тревожи за тях.

— Какво искаш от него? — попита тя. — Той просто не е добре с главата.

— Може и така да е. А може да е хитър като лисица. — Сестрата влезе в бараката, а другата жена остана да събере празните купички от супата.

— Хей, Ана! — провикна се Арън. — Сега ще дойдеш ли да видиш магията?

Пол беше запленен от печатарската машина в бараката и дори беше разглобил някои от частите й. Глори му помагаше да почисти зъбните колела и ролките от прахта. Тя изгледа притеснено Робин, който влезе вътре и отиде до печката, за да си стопли ръцете, но Пол я успокои, като й каза, че младежът е точен и тя се върна към работата си.

Сестрата направи знак на Робин да я последва. Тъкмо щяха да влязат в другата стая, когато туловището на Джош се изпречи на прага на вратата.

— Какво търси той тук?

— Аз го поканих. Казах му, че може да види Суон.

— Тя все още спи. Или е ужасно изтощена, или… още й има нещо. — Гигантът наклони глава, за да може да огледа с окото си младежа. — Не мисля, че е добра идея той да влезе при нея.

— Стига де, човече! Каква е тази голяма мистерия? Просто искам да видя как изглежда, това е всичко!

Джош не му отговори, но също така не се дръпна от прага на вратата. Вместо това попита Сестрата:

— Джийн и Закиъл още ли не са се върнали?

— Не. Ана каза, че започва да се притеснява. Аз също.

Гигантът изсумтя. Той също се тревожеше. Сестрата му беше разказала за мъжа с горящата ръка в киното на Четиридесет и втора и за срещата си с Дойл Халанд в Ню Джърси. Беше му споделила и за онзи, който спокойно си карал велосипеда на магистралата в Пенсилвания, следван по петите от глутница вълци, и който за малко щял да я пипне в базата на Червения кръст в Хоумуд. Този тип можел да си променя лицето и тялото, беше му обяснила тя. Можел да се преобразява и да се превръща във всеки, дори в един сакат. Това е много добра дегизировка, беше казала клошарката на Джош, защото кой би предположил, че един инвалид може да е опасен като бясно куче сред овце? Сестрата не можеше да разбере как я беше проследил. Дали беше решил да се установи тук и да я чака, или някой беше видял стъкления пръстен? Ана беше казала, че Господин Добре дошли е в града само от два дни, но това не беше меродавно, тъй като беше възможно отдавна да живее в Мерис Рест, но под различни лица. Независимо защо и кога беше пристигнал, Господин Добре дошли трябваше да бъде намерен, и Джийн и Закиъл бяха тръгнали да го търсят, въоръжени до зъби.

— Той беше тук — спомни си, че му беше казала Суон. — Мъжът с аленото око.

— Да изпратим ли някого след тях? — попита Сестрата.

— Какво? — Джош се откъсна от мислите си.

— Джийн и Закиъл. Да изпратим ли хора да ги потърсят?

— Не, все още не. — На гиганта му се искаше да тръгне с тях, но Глори го беше стиснала за ръкава и му беше казала, че трябва да остане до Суон. Тя знае какво е той, беше си помислил. Може би се опитваше да му спаси живота. — Мъжът с аленото око — изрече тихичко.

— А? — Робин се намръщи, защото не беше сигурен, че е чул правилно.

— Така го нарече Суон. — Джош не сподели на младежа, че точно на тази карта „Таро“ пишеше „СМЪРТТА“.

— Ахаааа — намръщи се Робин. — Явно имате запаси от много силни лекарства някъде тук, големи братко.

— Ще ми се да беше прав. — Гигантът си каза, че хлапето е добро… имаше още какво да се желае, разбира се, но напоследък за кого ли нямаше? — Ще си налея чаша кафе. Можеш да влезеш, но само за две минути. Ясно? — Изчака, докато младежът кимна, и след това отиде в предната стая. Пътят до леглото на Суон беше освободен.

Робин обаче се поколеба. Дланите му бяха влажни. На светлината от газена лампа видя лежащата на леглото фигура. Одеялото беше дръпнато до брадичката й, но лицето й беше обърната настрани и не можеше да го види.

— Влизай — прикани го Сестрата.

„Умирам от страх!“, осъзна младежът.

— Какво имаше предвид, като каза, че се е променила? Да не би… сещаш се… да се е скофтила?

— Влез вътре и ще разбереш.

Краката му отказваха да се помръднат.

— Тя е много важна, нали? Имам предвид, че щом може да накара царевицата да поникне отново, то тогава е много специална. Нали?

— По-добре влез. Хабиш си двете минути. — Сестрата го бутна и Робин влезе в спалнята. Тя го последва.

Той отиде до леглото. Беше нервен, сякаш някоя от монахините щеше да го шиба с пръчка през ръцете, защото е плюл.

Видя разлята върху възглавницата от кръпки златиста коса. Блестеше на светлината от газената лампа като прясно окосено сено, но тук и там беше опръскана в червено.

Коленете му се удариха в ръба на леглото. Робин беше хипнотизиран от тази чиста коса, защото беше забравил как изглежда.

В следващия миг Суон се обърна под одеялото и легна по гръб. Лицето й се разкри пред младежа.

Тя все още спеше. Косата й се лееше като грива от високото й и гладко чело, а от слепоочията й водеха началото си червени кичури, подобно на пламъци в жълто поле. Имаше обло лице и беше… „Да — помисли си Робин. — Да. Беше красива.“ Най-красивото момиче, което беше виждал.

Червеникаворусите й вежди образуваха полумесеци над затворените й очи. Имаше прав и елегантен нос и остри скули, а в брадичката й се мъдреше малка трапчинка във формата на звезда. Кожата й беше много бледа, почти прозрачна. Оттенъкът й напомняше за луната в ясна лятна нощ в един изгубен свят.

Робин разглеждаше лицето на Суон… но някак си плахо, като човек, който се разхожда в прекрасна градина, в която няма път. Зачуди се как ли ще изглежда будна, какъв цвят бяха очите й, как звучеше гласът й, как се движеха устните й. Не можеше да й се насити. Тя приличаше на дъщеря на леда и огъня.

„Събуди се — помисли си младежът. — Моля те, събуди се.“

Суон продължи да спи спокойно.

Но нещо вътре в него се събуди.

„Събуди се. Събуди се, Суон“, замоли се той. Очите й останаха затворени.

Един глас го извади от унеса:

— Джош! Глори! Елате навън да видите това! — Беше онази стара кошница Ана, осъзна Робин. Викаше от предната врата.

Той отново погледна Суон.

— Ще отида да проверя какво става — каза Сестрата. — Веднага се връщам. — Тя излезе от стаята, но младежът едва я чу.

Посегна да докосне бузата на момичето, но се спря. Не се чувстваше достатъчно чист, за да го направи. Дрехите му бяха дрипави и спечени, пропити с пот и пръст, а ръцете му бяха мръсни. Ана беше права, като му каза, че косата му прилича на птиче гнездо. Зачуди се защо, по дяволите, беше сплел тези пера и кости в нея? Предположи, че тогава просто си запълваше времето и смяташе, че е много готино. Сега се почувства глупаво.

— Събуди се, Суон — прошепна Робин. Отново не получи отговор. Една муха неочаквано се спусна към него, прелетя над лицето му, но той я хвана и я размаза в крака си, защото мръсно създание като това нямаше работа тук с красивото момиче. Насекомото го ужили леко, но той почти не забеляза.

Младежът продължи да се взира в лицето й и да си мисли всички неща, които някога беше чувал за любовта. „Човече! — помисли си той. — Момчетата със сигурност ще вият като вълци, ако ме видят сега!“

Суон беше толкова красива, че имаше чувството, че сърцето му ще се скъса.

Сестрата щеше да се върне всеки миг. Ако смяташе да направи онова, за което копнее, трябваше да е бърз. — Събуди се — прошепна отново Робин и след като за пореден път не получи отговор, се наведе и целуна ъгълчето на устата й.

Топлината на устните й под неговите го шокира, а ароматът на кожата й беше като лек бриз в прасковена овощна градина. Сърцето му биеше като тежък метален барабан. Робин не отлепяше устни от нейните. И не ги отлепяше. И не ги отлепяше.

Накрая ги отлепи, защото се страхуваше, че Сестрата или някой друг ще го хване. Онзи голям тип можеше така да го изрита, че да го изпрати в орбита при сателитите, ако такива все още бяха ост…

Суон помръдна. Робин беше сигурен, че помръдна. Нещо помръдна… вежда, ъгълчето на устата й, може би дори бузата или челюстта. Той се наведе над нея, докато лицето му не застана само на сантиметри от нейното.

Суон отвори очи.

Робин така се стресна, че се дръпна назад, сякаш момичето беше статуя, която се е съживила. Очите й бяха тъмносини, напръскани с червено и златисто. Тези цветове го накараха да се сети за стъкления пръстен. Суон се изправи до седнало положение, като докосна с ръка мястото, на което младежът я беше целунал, и бледите й бузи станаха яркорозови.

Момичето вдигна ръка и преди Робин дори да си помисли да се предпази, го зашлеви по бузата.

Той залитна назад. Собствената му буза също почервеня, но съумя да се ухили глуповато. Не можа да измисли да каже нещо по-умно от „Здрасти“.

Суон погледна ръцете си. Докосна лицето си. Прокара пръсти по носа и устата си, опипа скулите и челюстта си. Цялата се тресеше и беше на път да се разплаче, а дори не знаеше кой беше този младеж с перата и костите в косата, но го удари, защото смяташе, че ще я нападне. Всичко беше объркано и шантаво, но отново имаше лице и можеше да вижда ясно през двете си очи. С периферното си зрение забеляза червеникавозлатист проблясък и хвана един дълъг кичур от косата си. Опули се насреща му, сякаш нямаше представа какво представлява. Последният път, в който имаше коса, беше денят, в който двете с майка й влязоха в онзи прашен хранителен магазин в Канзас.

Косата ми беше светлоруса, спомни си тя. Сега е с цвят на огън.

— Мога да виждам! — каза Суон на момчето и по гладките й бузи потекоха сълзи. — Отново мога да виждам! — Без Маската на Йов, която да притиска устата и ноздрите й, гласът й беше различен. Звучеше меко, дрезгаво, като глас на момиче, което се превръща в жена… глас, който изкрещя развълнувано: — Джош! Джош!

Робин побягна навън, за да повика Сестрата. Образът на най-красивото момиче на земята се беше запечатал като щампа в мозъка му.

Сестрата обаче я нямаше в другата стая. Тя стоеше до стъпалата на верандата заедно с Глори и Пол.

Джош и Ана стояха от двете страни на Арън, на около десет метра от верандата и в средата на пътя.

Момчето беше център на огромно внимание.

— Виждате ли? — изграчи то. — Казах ви, че е магия! Просто трябва да знаете как да я държите!

Двата малки клона, които стърчаха в противоположни ъгли от багетата, се държаха на върховете на показалците на Арън. Другият край на Ревльото се движеше нагоре-надолу и нагоре-надолу, подобно на някаква помпа. Момчето се ухили гордо на магическия си номер — очите му блеснаха и зъбите му лъснаха — докато още хора се събираха около него.

— Може би си намерил кладенец — зачуди се на глас Джош.

— А? — попита Арън, а Ревльото продължи да сочи пътя към прясната вода.

Сестрата, която стоеше до стъпалата, усети ръка на рамото си. Обърна се и видя Робин. Той се опитваше да каже нещо, но беше толкова нервен, че не можеше да изрече думите. Видя разлетия червен отпечатък от длан върху бузата му и смяташе да го избута настрани и да влезе на бегом в бараката, когато Суон излезе през вратата, наметнала високото си и слабо тяло с одеяло. Краката й бяха несигурни като тези на сърна. Тя присви очи и примига на мрачната сива светлина.

Клошарката се почувства толкова слаба, че дори снежинка можеше да я повали, но тогава чу Робин да прошепва „О“, сякаш беше ударен… и веднага разбра.

Ана вдигна поглед от подскачащата багета. Джош се обърна и видя онова, което зяпаха останалите.

Направи крачка, втора и трета, и накрая побягна със скорост, която би повалила дори Копата сено Мълдуун. Хората се махаха от пътя му.

Джош изкачи стъпалата. Суон вече протягаше ръце към него и беше на път да се строполи. Той я вдигна във въздуха, преди да е паднала, притисна я до гърдите си. „Благодаря ти, Господи, благодаря ти, че върна дъщеря ми!“, помисли си той.

Гигантът навря деформираната си глава в рамото й и се разплака… но този път Суон не чу болезнения звук, а песен от новооткрита радост.