Робърт Маккамън
Лебедова песен (41)

41

— Казвам се Алвин Мангрим. Сега се наричам лорд Алвин. Добре дошли в кралството ми. — Младият русокос ненормалник, който седеше върху своя трон тоалетна чиния, махна с тънката си ръка. — Харесва ли ви?

На Джош му се повдигаше от миризмата на смърт и разложение. Той, Суон и Леона седяха заедно на пода на секцията със стоки за домашни любимци в задната част на „К-Март“. В малките клетки около тях имаше десетки мъртви канарчета и папагали, а в аквариумите се разлагаха умрели рибки. Зад една стъклена витрина няколко котенца и кученце събираха мухите. Джош копнееше да цапардоса ухиленото лице с русата брада, но китките и глезените му бяха увити с вериги и заключени с катинари. Суон и Леона бяха завързани с въжета. До тях бяха плешивият неандерталец, мъжът с ококорените рибешки очи и още шест-седем други. Онзи с черната брада и джуджето в пазарската количка се навъртаха наблизо. Джуджето стискаше багетата на Суон в късите си пръсти.

— Оправих тока — заяви лорд Алвин, който се беше отпуснал в трона си и ядеше грозде. — Затова лампите работят. — Мътнозелените му очи постоянно се местеха от Джош на Суон. Раната в главата на Леона все още кървеше, а очите й примигваха, докато се бореше с шока. — Свързах два портативни генератора с електрическата верига. Винаги съм бил добър с тока. Също така много ме бива в дърводелството. Не знам дали ти е известно, но Исус също е бил дърводелец. — Алвин изплю семките на гроздето. — Вярваш ли в Исус?

— Да — съумя да изграчи Джош.

— Аз също. Някога имах куче, което се казваше Исус. Разпнах го, но то не възкръсна. Преди да умре, ми каза какво да направя с хората в тухлената къща. Главите им паднаха.

Джош стоеше като статуя и гледаше тези зелени и бездънни очи.

Лорд Алвин се усмихна и за момент заприлича на момче от хор, облечено в лилаво и готово да запее всеки момент.

— Поправих осветлението тук, за да привличаме изобилие от прясно месо — такова като вас, приятели. Изобилие от играчки. Разбирате ли, всички в „Патуей“ ни изоставиха. Всички лампи изгаснаха и докторите се прибраха по домовете си. Но някои от тях ги намерихме, такива като доктор Бейлър. Покръстих последователите си с неговата кръв и ги изпратих по света, а останалите дойдохме тук. — Мъжът килна глава на една страна и усмивката му се изпари. — Навън властва мрак — каза той. — Винаги е тъмно, дори през деня. Как се казваш, приятелю?

Гигантът му каза. Усещаше собствената си пот, избила от страха му, над вонята на мъртвите животни.

— Джош — повтори лорд Алвин и лапна едно зърно от гроздето. — Могъщият Джошуа. Човекът, издухал онези шибани стари стени на Йерихон, нали? — Той се усмихна и направи знак на един млад мъж със зализана назад черна коса и с очертани с червена боя очи и уста. Онзи се приближи. В ръката си държеше някакъв буркан.

Суон чу някои от мъжете да се смеят развълнувано. Сърцето й продължаваше да бие силно, но поне вече не ронеше сълзи, а и меласата, която пречеше на зъбните колела в главата й да работят, я нямаше. Тя знаеше, че тези луди мъже са избягали от „Патуей“ и че смъртта седи на своята тоалетна чиния пред нея. Зачуди се какво ли се беше случило с Муле, а и откакто се натъкна на манекените — побърза да изгони този спомен от главата си — нямаше следа от териера.

Младият мъж с червената боя на лицето коленичи пред Джош и отвъртя капачката на буркана, в който имаше бяла боя. Топна показалеца си в нея и се протегна към лицето на гиганта. Той дръпна глава назад, но Неандерталеца го стисна здраво и не му позволи да мръдне, докато го рисуваха.

— Ще станеш много красив, Джош — каза му лорд Алвин. — Това ще ти хареса.

През заливащите я вълни на болка в краката и вцепеняващия я шок, Леона наблюдаваше как онзи нанася боята върху лицето на спътника й. Тя осъзна, че той се опитва да го накара да заприлича на череп.

— Знам една игра — каза лорд Алвин. — Нарича се „Игра на усмирителна риза“. Аз я измислих. Знаеш ли защо? Защото доктор Бейлър постоянно ми казваше: „Хайде, Алвин! Изпий си хапчетата като добро момче“, след което трябваше всеки ден да вървя по онзи дълъг и вонящ коридор. — Алвин вдигна два пръста. — По два пъти на ден. Аз съм много добър дърводелец, да знаеш. — Мъжът млъкна, сякаш се опитваше да си спомни последователността на мислите си. — Някога правех къщички за кучета. Не само обикновени къщички. Правех имения и замъци за кучета. Направих реплика на Лондонската кула за Исус. Там са рязали главите на вещиците. — Крайчеца на лявото му око започна да подскача. Той млъкна и се загледа в нищото, докато последните щрихи от черепа върху лицето на Джош бяха полагани.

Когато художникът приключи, Неандерталеца пусна главата на гиганта. Лорд Алвин изяде гроздето и си облиза пръстите.

— Ето в какво се състои играта на усмирителна риза — обясни той между облизванията. — Ще бъдеш отведен в предната част на магазина. Госпожата и детето остават тук. Предлага ти се избор — какво искаш да освободим: ръцете или краката ти?

— Какъв е смисълът от тази глупост?

Лорд Алвин размаха укорително пръст.

— Ръцете или краката, Джош?

„Нуждая се от краката си — помисли си гигантът. Но бързо си промени мнението: — Не, винаги мога да подскачам или да куцам. Трябва да освободя ръцете си. Не, краката!“. Не беше възможно да вземе решение, без да е наясно какво щеше да се случи. Подвоуми се още малко в опит да мисли трезво. Усети очите на Суон върху себе си и я погледна, но тя поклати глава, защото не можеше да му предложи помощ.

— Краката ми — отговори най-накрая Джош.

— Добре. Това не заболя, нали? — Отново се разнесоха развълнувани кикоти от зяпачите. — Ще бъдеш отведен отпред и краката ти ще бъдат освободени. След това ще получиш пет минути, за да изминеш целия път от там дотук. — Лорд Алвин вдигна левия ръкав на лилавата си роба. На ръката му имаше шест часовника. — Виждаш ли, мога да следя времето до секундата. Пет минути от момента, в който ти кажа „Тръгвай“… и нито секунда повече, Джош.

Гигантът въздъхна от облекчение. Благодареше на Бога, че е избрал краката му да бъдат освободени! Направо можеше да си представи как пълзи и подскача през „К-Март“ в този нелеп фарс!

— О, да — продължи лорд Алвин. — Моите хора ще дадат всичко от себе си, за да те убият по пътя ти. — Мъжът се усмихна радостно. — Ще използват ножове, чукове, брадви… всичко налично, с изключение на огнестрелни оръжия. Иначе няма да е честно. Не се безпокой прекалено много. Ти можеш да използваш същите неща, ако си намериш такива… и ако успееш да се докопаш до тях. Използвай всичко, което намериш за удачно, за да се защитиш, но да знаеш, че няма да откриеш никакви оръжия. Дори пушка със сачми. Не мислиш ли, че тази игра е много забавна?

Джош усещаше устата си като напълнена със стърготини. Страхуваше се да попита, но се налагаше:

— Какво ще стане… ако не се върна тук… след петте минути?

Джуджето заскача в пазарската количка, насочи багетата към него като скиптъра на шут и завика:

— Смърт! Смърт! Смърт!

— Благодаря ти, Дяволче — каза лорд Алвин. — Джош, имаше възможност да видиш манекените ми, нали? Не са ли красиви? Толкова са живи! Искаш ли да разбереш как ги правим? — Той погледна някого зад гиганта и му кимна.

Мигновено се разнесе гърлено ръмжене, което прерасна в пронизително виене. Джош усети миризмата на бензин. Веднага разбра какъв е източникът на подобен шум и стомахът му се сви. Погледна през рамо и видя Неандерталеца да държи работеща моторна резачка, по която беше засъхнала кръв.

— Ако не победиш часовника, приятелю Джош — каза лорд Алвин и се наведе напред, — госпожата и детето ще се присъединят към моята колекция от манекени. Имам предвид, че главите им ще го сторят. — Той вдигна пръст и моторната резачка замлъкна.

— Ще падат глави! — Дяволчето подскочи и се ухили. — Ще падат глави!

— Разбира се — добави лудият в лилавата роба, — ако бъдеш убит по пътя, няма да има голямо значение, не мислиш ли? Ще се наложи да намерим някое голямо тяло, което да понесе главата ти, нали? Е? Готови ли сме?

— Готови! — изкрещя Дяволчето.

— Готови! — подкрепи го грамадата с черната брада.

— Готови! — развикаха се останалите, които затанцуваха и заподскачаха. — Гоооотови!

Лорд Алвин се пресегна, взе багетата от Дяволчето и я хвърли на пода на около метър от себе си.

— Прекоси тази линия, приятелю Джош, и ще опознаеш чудеса.

„Той ще ни избие всичките“, каза си гигантът, но нямаше избор. Погледна Суон, която го гледаше спокойно и непоколебимо. Тя се опита да му изпрати мислите си: „Вярваме в теб“. Джош стисна зъби. „Защити детето. Да бе! Свърших прекрасна работа, нали?“

Мъжът с черната брада и още един от ненормалниците го изправиха на крака.

— Сритай им задниците — прошепна Леона, чиято болка в главата направо я заслепяваше.

Джош беше отведен — къде блъскан, къде влачен — от секцията за домашни любимци, прекаран през домашни потреби и спортни стоки и упътен по централната пътека към касите в предната част на супермаркета. Там ги чакаше трети мъж, въоръжен с двуцевка и с връзка ключове, които висяха от колана му. Джош беше съборен на пода и въздухът изсвистя между зъбите му.

— Краката — каза брадатият и онзи с ключовете се наведе, за да отключи катинарите.

Гигантът чуваше постоянен тътнещ звук и погледна през прозорците. Навън валеше проливен дъжд и водата влизаше вътре през счупените стъкла. Нямаше следа от коня. Надяваше се да си е намерил сухо местенце, на което да умре. „Бог да ни е на помощ на всички!“, помисли си той. Макар да не видя никой от другите маниаци, докато беше отвеждан до предната част на магазина, знаеше, че са някъде там — криеха се, чакаха и се приготвяха за началото на играта.

Защити детето. Дрезгавият глас, който беше излязъл от гърлото на Поу-Поу, се беше запечатал в съзнанието му. Защити детето. Трябваше да прекоси онази линия за пет минути, независимо от всичко, което тези хаховци хвърляха по него. Щеше да се наложи да използва всяко едно движение, което помнеше от дните си на футболист и да пооживи ръждясалите си колене. „О, Господи — замоли се Джош, — ако някога си се усмихвал на някой глупак, покажи ми перлено белите си зъби сега!“

Махнаха му последния катинар, свалиха му веригите и го изправиха на крака. Китките му все още бяха здраво оковани, а веригите се виеха около предмишниците и ръцете му. Можеше да отваря и затваря юмрука на лявата си ръка, но дясната беше свита на топка и обездвижена. Погледна другия край на „К-Март“ и сърцето му прескочи. Проклетото място изглеждаше дълго колкото десет футболни игрища.

Суон отпусна глава на рамото на Леона в секцията за домашни любимци. Старата жена дишаше на пресекулки и се бореше да задържи очите си отворени. Момиченцето знаеше, че Джош ще даде всичко от себе си, за да стигне до тях, но също така й беше ясно, че имаше вероятност да се провали. Лорд Алвин й се усмихваше блажено, подобно на светец от стъклопис. Той погледна часовниците на ръката си, след което насочи мегафона напред и изрече:

— Нека играта на усмирителна риза започне… сега! Имаш пет минути, приятелю Джош!

Суон потръпна и зачака да види какво ще се случи.