Робърт Маккамън
Лебедова песен (59)

59

Суон се събуди от сън. В него бягаше през поле от човешки тела, които се поклащаха като пшенични класове на вятъра, а по петите я преследваше създанието с едно-единствено алено око, чиято коса сечеше глави, ръце и крака. Главата й беше прекалено тежка, а краката й затъваха в жълтата кал и не можеше да бяга бързо. Чудовището я доближаваше. То продължаваше да размахва косата си, която свистеше във въздуха като писък. Суон падна върху детски труп и погледна белите му ръце — едната се беше забила в земята, а другата беше стисната в юмрук.

Момичето лежеше на пода в бараката на Глори Боуен. Жаравата зад решетката на печката все още хвърляше слаба светлина и оскъдна топлина наоколо. Изправи се бавно до седнало положение и се облегна на стената. Ръцете на детето се бяха запечатали в главата й. Джош се беше свил близо до нея и дишаше тежко в съня си. Ръсти спеше до печката, завит с едно тънко одеяло. Под главата му беше възглавницата от кръпки. Глори беше свършила чудесна работа по почистването и зашиването на раните, но каза, че следващите два дни ще бъдат тежки за него. Жената постъпи много мило, като им позволи да останат да пренощуват тук и сподели водата и яхнията си. Арън й зададе десетки въпроси за състоянието й, за земите отвъд Мерис Рест и за всички неща, които беше видяла. Глори му каза да спре да я тормози, но тя нямаше нищо против. Арън беше любопитен момък, а това беше нещо рядко и трябваше да се окуражава.

Глори сподели, че съпругът й бил баптистки свещеник в Уин, Арканзас, когато бомбите паднали. Радиацията в Литъл Рок убила повечето хора в града. Глори, съпругът й и малкият им син се присъединили към керван на скитници в търсене на безопасно място, на което да се установят. Но вече нямало такива места. Четири години по-късно се заселили в Мерис Рест, който по онова време бил проспериращ град, издигнат около езерото. В него нямало свещеник и църква и съпругът на Глори започнал да строи такава със собствените си ръце.

Но тогава се разразила тифната епидемия, разказа им жената. Хората умирали като мухи и дивите животни излизали от гората, за да разпорят труповете. Когато последните запаси от консервирана храна свършили, жителите започнали да ядат плъхове и да варят кори, корени, кожи — дори пръст — на „супа“. Една вечер църквата се запалила и съпругът на Глори умрял в опит да я спаси. Овъглените руини останали, защото никой не разполагал с енергията или волята да я възобнови. Двамата със сина й останали живи, защото била добра шивачка и хората й плащали с храна, кафе и подобни, за да кърпи дрехите им. Това беше историята на живота на Глори, така се превърнала в старица, макар да била едва на тридесет и пет години.

Суон се беше заслушала в странстващия навън вятър. Дали не доближаваше отговора на загадката на вълшебното огледало?, зачуди се тя. Или го издухваше по-надалеч?

И съвсем неочаквано, докато вятърът утихна, за да си поеме дъх, Суон чу настоятелен кучешки лай.

Сърцето й прескочи в гърдите й. Лаят утихна, секна… но след малко отново се разнесе, този път отнякъде наблизо.

Суон можеше да познае този лай навсякъде.

Протегна се, за да събуди Джош и да му каже, че Убиец е намерил пътя, но той хъркаше и бълнуваше насън. Остави го да спи, изправи се с помощта на багетата и отиде до вратата.

Лаят затихна, когато вятърът смени посоката си, но Суон разбра какво се опитваше да й каже: „Побързай! Ела да видиш какво ще ти покажа!“.

Тя си облече палтото, закопча го до врата и излезе от бараката в мрака.

Не можеше да види териера. Джош беше свалил юздите на Муле, за да може да се защитава сам и животното се беше отдалечило, за да си намери убежище.

Вятърът се надигна отново, а с него и лаят. Откъде идваше? „Отляво — помисли си Суон. — Не, отдясно!“ Слезе по стъпалата. Нямаше следа от Убиец, а и лаят беше секнал. Но беше сигурна, че беше дошъл отдясно, може би от онази алея, същата, по която Арън я беше отвел до езерото.

Суон се поколеба. Навън беше студено и тъмно, ако не се броеше сиянието на клада, която се намираше през няколко алеи. Беше ли чула лая на Убиец, или не? Сега не го чуваше, не чуваше нищо друго освен пронизителния писък на вятъра по алеите и между бараките.

Замръзналите ръце на детския труп отново се появиха в съзнанието й. Какво имаше в тези ръце, че постоянно я преследваха? Не беше само фактът, че принадлежаха на мъртво дете… имаше нещо много, много повече.

Не разбра кога точно взе това решение или кога направи първата крачка, но в следващия миг вече беше тръгнала по алеята и опипваше с Ревльото пътя си. Беше се насочила към нивата.

Зрението й беше размазано и окото й щипеше от болка. Суон ослепя, но не се паникьоса, а просто изчака да отмине с надеждата, че това не беше моментът, в който щеше да изгуби зрението си завинаги. То се завърна и тя продължи напред.

Падна веднъж върху поредния труп в алеята и чу някакво животно да ръмжи наблизо, но това не я спря. Не след дълго полето се разкри пред нея на слабата светлина на далечната клада. Тръгна по него, придружена от вонята на отровното езеро, и се замоли да помни пътя.

Лаят се завърна, някъде отляво. Суон смени посоката си, за да го последва и се провикна:

— Убиец! Къде си? — Вятърът обаче грабна и отнесе гласа й.

Стъпка по стъпка Суон пресече нивата. На някои места снегът достигаше десет-петнадесет сантиметра, но на други вятърът го беше издухал и разкрил под него голата земя. Лаят отново заглъхна, след което се завърна от различна посока. Момичето промени курса си с няколко градуса, но не виждаше териера никъде.

Лаят спря.

Както и тя.

— Къде си? — провикна се. Вятърът я блъсна и едва не я събори. Погледна обратно към Мерис Рест, видя кладата и няколко газени лампи на прозорците на бараките и й се стори, че са много далеч. Но въпреки това направи още една крачка по посока на езерото.

Ревльото докосна нещо на земята точно пред нея и Суон различи детско тяло.

Вятърът задуха в друга посока. Лаят отново се разнесе — сега беше просто шепот, който идваше от неизвестно разстояние. Продължи да заглъхва и малко преди да утихне напълно, остави странно впечатление в момичето: лаят вече не принадлежеше на старо и изморено куче. Той беше изпълнен с младост, сила и копнеж по неизвървени пътища.

Звукът се изгуби и Суон остана сама с детския труп.

Тя се наведе и погледна ръцете. Едната беше забита в земята, а другата свита в юмрук. Имаше нещо много познато в това, но какво?

И в същия миг разбра: по този начин садеше семена, когато беше малко момиченце. Едната ръка копаеше дупка, а другата…

Сграбчи кокалестия юмрук и се опита да го отвори. Той й се противопостави, но тя не беше нетърпелива и си представи как се разтварят венчелистчетата на цвете. Ръката бавно разкри скритото в дланта.

Шест набръчкани зърна царевица.

„Едната ръка копае дупката — помисли си Суон, — а другата поставя царевичните зърна.“

Царевични зърна.

Детето не беше умряло в търсене на корени. Детето беше умряло, докато се беше опитвало да засее сбръчканите царевични зърна.

Суон ги взе в собствената си ръка. Дали беше останал живот в тях, или бяха само студени късчета нищо?

— Тук е имало голяма царевична нива — беше й казал Арън, — но всичко умряло.

Тя се замисли за ябълковото дърво, което се беше съживило. Сети се за зелените стръкове, които бяха поникнали във формата на тялото й. Сети се за цветята, които беше отглеждала в сухата прашна пръст преди много време.

— Тук е имало голяма царевична нива.

Суон погледна отново тялото. Детето беше умряло в странна поза. Защо лежеше по корем на студената земя, вместо да се свие, за да запази последните си запаси от топлина? Тя нежно го хвана за рамото и се опита да го обърне. Разнесе се тихо пропукване, когато дрипавите дрехи се откъснаха от земята. Трупът беше лек като обвивка.

Под тялото имаше малка кожена кесия.

Суон я вдигна с трепереща ръка, отвори я и бръкна с два пръста в нея… но вече знаеше какво ще намери вътре.

В кесията имаше още изсъхнали царевични зърна. Детето ги предпазваше с телесната си топлина. Суон осъзна, че би направила същото нещо и че може би двамата имаха много общи неща.

Зърната бяха налице. От нея зависеше дали ще завърши работата, която мъртвото дете беше започнало.

Тя разчисти снега и заби пръсти в пръстта, която беше твърда, глинеста, замръзнала и пълна с остри камъчета. Загреба шепа и я стопли, след което сложи едно зърно в нея и направи онова, което правеше, когато садеше семена в прахта в Канзас — събра слюнка в устата си и се изплю в ръката си. Смачка пръстта на топка и продължи да я върти в дланта си, докато не усети електричеството в гръбначния си стълб, което се разля по ръцете и пръстите й. След това върна пръстта в земята и я натисна в дупката, която беше изкопала.

Това беше първото засято зърно, но Суон нямаше представа дали щеше да поникне в тази измъчена почва, или не.

Тя вдигна Ревльото, изпълзя на известно разстояние от тялото и загреба нова шепа пръст. Остър лед или камък поряза пръстите й, но болката не я спря. Съзнанието й беше съсредоточено върху задачата. Усещането за иглички и бодлички се засили и започна да облива тялото й на вълни като електричество през жужащи жици.

Суон пропълзя напред и зася трето зърно. Студът си проправяше път през дрехите й и полазваше костите й, но тя продължи, като загребваше шепа пръст на разстояние от половин-един метър и полагаше по едно зърно в отворилата се дупка. На някои места земята беше много замръзнала и непробиваема като гранит, затова изпълзяваше на друго място. Така установи, че пръстта под преспите беше по-мека, отколкото онази, над която вятърът беше издухал снега. Въпреки това ръцете й бързо се разраниха и от раните потече кръв. Капките кръв се смесваха със зърната и пръстта, докато Суон работеше — бавно и методично — без да спира.

Не зася никакви зърна близо до езерото, но вместо това се върна до Мерис Рест, за да изкара още един ред. Някакво животно зави в гората — пронизителен и самотен рев. Тя продължи да работи с окървавени ръце, които търсеха мека пръст през снега. Студът най-накрая я прониза и се наложи да спре и да полегне. Ледът беше запушил ноздрите й, а окото й, което принципно едва виждаше, почти се беше затворило. Лежеше и трепереше, и в този миг й хрумна, че ще се почувства по-силна, ако поспи малко. Само щеше да си почине за няколко минути и отново щеше да се захване с работата си.

Нещо побутна ребрата й. Суон беше замаяна и слаба и нямаше сили да вдигне глава, за да види кой я безпокои. Побутнаха я отново, този път много по-силно.

Тя се претърколи и наклони глава на една страна.

Усети топъл дъх да облива лицето си. Муле беше застанал над нея. Стоеше неподвижно като изсечен от сиво-пъстър камък. Суон полегна отново, но конят продължи да я бута с носа си по рамото. Той изпръхтя и от ноздрите му излезе пара като от бойлер.

Муле нямаше да я остави да заспи. Топлият въздух, който излизаше от дробовете му, само й напомни колко беше студено и колко близо беше до това да се откаже. Ако останеше да лежи още малко, щеше да замръзне. Трябваше да се размърда отново и да подобри кръвообращението си.

Муле я бутна по-настоятелно. Суон се изправи до седнало положение и каза „Добре, добре!“, след което вдигна изцапаната си с кръв и пръст ръка към ноздрите на коня и той облиза наранената й кожа.

Започна отново да засява зърната от кожената кесия, а Муле я следваше на няколко крачки зад нея. Ушите му настръхваха и потреперваха от приближаващия рев на горски животни.

Студът стягаше, а Суон се насилваше да продължава да работи. Зави й се свят и като че ли падна мъгла. Имаше чувството, че работи под вода. От време на време топлият дъх на коня я сгряваше. Усети плахо раздвижване навсякъде около тях в мрака, което приближаваше. Чу писъка на някакво животно, на който Муле отговори, като изпръхтя предупредително. Продължи да работи, да бърка в снега, да загребва шепи с пръст и да полага зърна в отворилите се дупки. Всяко движение на пръстите й беше истинско агонизиращо изпитание. Тя беше наясно, че животните бяха привлечени от гората от мириса на кръвта й.

Но първо трябваше да свърши работата. Бяха останали тридесет-четиридесет зърна в кожената кесия и Суон беше твърдо решена да ги засее. Електрическите потоци, които течаха по костите й, ставаха все по-силни, почти болезнени, и докато работеше в мрака, си представи, че вижда да излизат искри от кървавите й пръсти. Разнесе се слаб мирис на изгоряло като от електрически контакт, който е започнал да се нагрява и е дал на късо. Лицето й под подобната на маска обвивка от образувания изгаряше от болка. От време на време зрението й я предадеше, но тя продължаваше да работи няколко минути в пълна слепота, преди да се завърне. Пропълзяваше напред — с около метър-метър и двадесет — и засяваше по едно зърно във всяка дупка.

Някакво животно — стори й се, че е червен рис — изръмжа някъде вляво; намираше се в опасна близост. Суон се приготви за атаката му, но вместо това чу Муле да цвили и усети тропота на копитата му, когато мина в галоп покрай нея. Рисът изсъска. Животните се сбориха в снега… и минута по-късно топлият дъх на коня отново стопли лицето й. Друго животно изръмжа предизвикателно, този път някъде вдясно, и Муле се спусна към него, когато рисът скочи отгоре му. Момичето чу пронизителен писък на болка и конят изпръхтя, сякаш беше ранен. Усети го да удря с копитата си по земята — веднъж, втори път, отново. Върна се при нея и тя зася още едно зърно.

Суон нямаше представа колко време продължиха атаките. Беше се съсредоточила върху работата си и не след дълго й останаха само пет зърна.

При първата светлина от изток Джош се изправи до седнало положение в предната стая на бараката на Глори Боуен и осъзна, че Суон я няма. Повика жената и сина й и заедно претърсиха алеите на Мерис Рест. Арън се сети да отиде до нивата да провери и се върна с крясъци, които призоваваха гиганта и майка му да дойдат бързо.

Намериха фигура на земята, свита на една страна. Притиснат до нея беше Муле, който вдигна глава и изцвили вяло, когато Джош хукна към тях. Едва не стъпи върху премазания труп на червен рис, от чиито ребра беше пораснал още един крак. Наблизо лежеше някакво друго създание, което също приличаше на рис, но беше прекалено размазано, за да бъде сигурен.

Ребрата и краката на Муле бяха целите в мрежа от рани. В кръг около момичето имаше още три животински трупа, всичките премазани.

— Суон! — провикна се Джош и коленичи до нея. Тя не помръдна и той взе крехкото й тяло в ръцете си. — Събуди се, скъпа! — каза й и я разтърси. — Хайде, събуди се! — Въздухът беше изключително студен, но гигантът усещаше топлината, която Муле излъчваше. Разтресе я още по-силно. — Суон! Събуди се!

— О, Господи мили — прошепна Глори, когато застана зад гиганта. — Виж… ръцете й.

Джош ги видя и потръпна. Целите бяха подути и покрити със засъхнала черна кръв и пръст. Наранените й пръсти бяха заприличали на криви нокти. В дланта на дясната й ръка имаше кожена кесия, а в лявата й длан лежеше едно-единствено изсъхнало царевично зърно, изцапано с пръст и кръв.

— О, Господи… Суон…

— Тя мъртва ли е, мамо? — попита Арън, но Глори не му отговори. Момчето пристъпи крачка напред. — Тя не е мъртва, господине! Ощипи я и ще я събудиш!

Джош докосна китката й. Усети слаб пулс, но не беше кой знае каква надежда. От ъгълчето на окото му се отдели сълза и падна върху лицето й.

Суон си пое рязко въздух и бавно го изпусна под формата на стон. Тялото й затрепери, докато се измъкваше от място, което беше много тъмно и студено.

— Суон? Чуваш ли ме?

Някакъв глас — приглушен и далечен — й говореше. Май го познаваше. Ръцете я боляха… о, само как я боляха.

— Джош?

Гласът не беше нищо повече от шепот, но сърцето на гиганта подскочи в гърдите му.

— Да, скъпа. Джош е. Просто лежи спокойно сега, ще те отведем на топло. — Той стана с момичето в ръце и се обърна към надрания и изтощен кон. — На теб също ще ти намеря топло място. Хайде, Муле. — Конят се изправи с усилие на крака и го последва.

Арън видя багетата на Суон в снега и я взе. С нея побутна изпълнен от любопитство единия от мъртвите рисове с втория врат и главата, които растяха на корема му, след което побягна след Джош и майка си.

Суон се опита да отвори окото си. Имаше чувството, че някой е сложил капак отгоре му. Гъста течност течеше от ъгълчето му и така я изгаряше, че се наложи да прехапе устна, за да не се разплаче. Другото око, отдавна затворено, пулсираше в орбитата си. Тя вдигна ръка, за да докосне лицето си, но пръстите й не искаха да й се подчинят.

Джош я чу да шепне нещо.

— Почти стигнахме, скъпа. Само още няколко минути. Дръж се. — Той знаеше, че Суон се беше доближила до смъртта тук навън… и може би все още не беше излязла от опасност. Тя заговори отново и този път я разбра, но попита: — Какво?

— Окото ми — отговори му, като се опитваше да говори бавно, но гласът й трепереше. — Джош… ослепях.