Робърт Маккамън
Лебедова песен (50)

50

Очукан джип само с един здрав фар се появи по снега на магистрала „Мисури“ 63 и навлезе в пределите на район, който някога беше град. В няколко от дървените къщи горяха газени лампи, но иначе мракът беше завладял улиците.

— Спри там. — Сестрата посочи една тухлена постройка вдясно. Прозорците й бяха заковани с дъски, но на чакъления паркинг бяха спрени няколко стари леки коли и пикапи. Докато Пол Торсън насочваше джипа към указаното му място, фарът им освети написан върху дъските на един от прозорците червен надпис, който гласеше „Таверна «Кофа кръв»“.

— Хм… сигурна ли си, че искаш да спрем точно тук? — попита Пол.

Клошарката кимна. Главата й беше скрита под качулката на тъмносиня шуба.

— Там, където има автомобили, ще има хора, които знаят откъде да намерим бензин. — Погледна стрелката за горивото. Караха на изпарения. — Може би ще разберем също къде, по дяволите, се намираме.

Пол изключи парното, единствения фар и двигателя. Носеше старото си и надеждно кожено яке над червен вълнен пуловер, заедно с шал около врата си и кафява вълнена шапка, нахлупена на главата. Брадата му беше пепелявосива, както и по-голямата част от косата му, но очите му все още бяха мощни и незагасващи електриковосини топчета в набръчканата му и изгорена от вятъра кожа. Той погледна неспокойно към надписа на дъските и слезе от джипа. Сестрата се пресегна към багажника, където различни платнени чанти, кашони и щайги бяха обезопасени с верига и катинар. Точно зад нейната седалка беше оставена износена кафява ученическа чанта, която вдигна с едната си облечена в ръкавица ръка и взе със себе си.

От сградата се разнесе фалшива музика, свирена на пиано, и гръмогласен мъжки смях. Пол се приготви за изненади, отвори вратата и влезе вътре. Сестрата го последва. Вратата, която беше прихваната за стената с твърди пружини, се затвори зад тях.

Мигновено музиката и смехът секнаха. Новопристигналите бяха посрещнати с подозрителни погледи.

Шестима мъже играеха карти на една маса в средата на помещението, до чугунена печка на крачета. Във въздуха се виеше жълт дим от ръчно свитите цигари, който изкривяваше светлината на няколко газени лампи, висящи от куки на стените. Другите маси бяха заети от по двама-трима мъже и няколко грубовати жени. Барман с кожено яке на ресни стоеше зад дълъг бар, който Пол забеляза, че е надупчен от куршуми. В задната стена имаше камина, в която горяха цепеници и хвърляха червени искри, а зад пианото беше седнала ниска и набита млада жена с дълга черна коса и виолетов келоид, който покриваше долната половина на лицето й и открития й врат.

Сестрата и Пол не пропуснаха да отбележат, че повечето от мъжете носеха пистолети в кобури на коланите си или бяха подпрели пушки на столовете си.

Подът в кръчмата беше покрит с трисантиметров слой стърготини, а въздухът вонеше на некъпани тела. Разнесе се остър звук, когато един от мъжете на централната маса изплю тютюнев сок в кофата до него.

— Изгубихме се — каза Пол. — В кой град сме?

Един мъж се разсмя. Косата му беше черна и мазна, а палтото му приличаше на направено от кучешка кожа. Той си дръпна от кафява цигара и издиша дима.

— В кой град се опитваш да стигнеш, друже?

— Просто пътуваме. Това място има ли го на картата?

Мъжете си размениха развеселени погледи и смехът се разпространи.

— Коя карта имаш предвид? — попита онзи с мазната коса. — Онази преди седемнадесети юли или след това?

— Преди.

— Картите от преди хич не ги бива — намеси се друг мъж. Той имаше кокалесто лице и главата му беше обръсната. Четири рибарски кукички висяха от лявото му ухо. Носеше кожена жилетка над червена карирана риза. На кльощавата му талия имаше кобур и пистолет. — Всичко се промени. Градовете се превърнаха в гробища. Реките заляха всичко, промениха си посоката на течение и замръзнаха. Езерата пресъхнаха. Горите станаха пустини. Така че картите от преди хич не ги бива.

Пол беше наясно с всичко това. След седем години пътуване на зигзаг през десетина щата, вече много малко неща можеха да шокират него и Сестрата.

— Този град някога имал ли е име?

— Мобърли — отговори барманът. — Мобърли, Мисури. Някога тук живееха петнадесет хиляди души. Мисля, че сега сме около триста-четиристотин.

— Аха, ама не ги убиха ядрените ракети! — обади се от друга маса една сбръчкана жена с червена коса и червени устни. — Причината е гадната пиячка, която сервираш тук, Дъруин! — Тя се разкудкудяка от смях и вдигна чаша с приличащо на олио питие до устните си. Останалите се захилиха и зареваха.

— Ах, майната ти, Лизи! — отвърна барманът. — Вътрешностите ти са мариновани още откакто си била на десет години!

Сестрата отиде до една празна маса и остави чантата си на нея. По-голямата част от лицето й под качулката на шубата беше скрито от тъмносив шал. Тя отвори чантата и извади от нея опърпания и сгъван и прегъван пътен атлас на „Ранд Макнали“. Приглади го и го отвори на картата на Мисури. На слабата светлина намери тънката червена линия, която беше магистрала 63 и я последва до точка на име Мобърли. Тя се намираше на сто и двадесет километра северно от някогашния град Джеферсън.

— Ние сме тук — каза на Пол, който отиде до нея да погледне.

— Чудесно — отвърна мрачно той. — Какво ни говори това? В каква посока ще тръгнем от…

Чантата изведнъж беше издърпана от масата и Сестрата вдигна изненадан поглед.

Мъжът с кокалестото лице и кожената жилетка я беше взел и отстъпваше назад с усмивка на тънките си устни.

— Я скивайте кво си намерих, момчета! — провикна се той. — Намерих си хубавичка нова чантичка, нал тъй?

Сестрата не помръдваше.

— Върни ми я — нареди тя с тих, но непоколебим глас.

— Намерих си къде да сера, когат в гората е мноо студено! — отвърна мъжът и останалите на масата се разсмяха. Малките му черни очички се приковаха в Пол и го предизвикаха да направи нещо.

— Спри да се ебаваш, Ърл! — каза Дъруин. — За какво ти е някаква чанта?

— Тряа ми, ето за кво! Да видим кво има вътре! — Ърл бръкна в чантата и започна да вади чорапи, шалове и ръкавици. След това бръкна още по-надълбоко и извади стъклен пръстен.

Той засвети в кърваво червено в ръката му и мъжът се опули насреща му с отворена уста.

В кръчмата беше тихо и се чуваше единствено пукането на цепениците в камината.

Червенокосата вещица стана бавно от стола си.

— Мила майко божия — прошепна тя.

Мъжете около масата зяпнаха, а момичето с черната коса стана от пианото, за да докуцука по-близо.

Ърл задържа стъкления пръстен пред лицето си и се загледа в гаснещите и усилващи се цветове, които бяха като бушуваща в артериите кръв. Хватката му около това чудо произведе брутални нюанси — кално кафяво, мазно жълто и абанос.

— Това е мое. — Гласът на Сестрата беше приглушен зад шала. — Моля те, върни ми го.

Пол направи крачка напред. Ърл стрелна ръка към дръжката на пистолета си с рефлексите на изпитан стрелец и Пол спря.

— Намерих си красивка чудесия, нали? — попита Ърл. Пръстенът запулсира по-бързо и в по-тъмни и грозни цветове. Всички шипове, с изключение на два, бяха счупени през годините. — Скъпоценни камъни! — Кльощавият мъж току-що осъзна откъде се появяваха цветовете. — Това сигур струва цяло проклето съкровище!

— Помолих те да ми го върнеш — настоя Сестрата.

— Ще ми осигури проклето съкровище — изкрещя Ърл с оцъклени и алчни очи. — Ще го счупя тва стъкло, ще извада скъпоценните камъни и ще получа цяло съкровище! — Той се ухили като луд, вдигна пръстена над главата си и започна да се прави на клоун пред приятелите си. — Я скивайте! Имам ореол, момчета!

Пол направи още една крачка и Ърл мигновено се обърна, за да го изгледа. Пистолетът вече напускаше кобура му.

Но Сестрата беше готова. Пушката с къса цев, която беше извадила изпод шубата си, изтрещя като Божий крясък.

Ърл беше вдигнат от пода и хвърлен във въздуха. Той се приземи върху масите, а собственият му изстрел отчупи парче дърво от една греда над главата на Сестрата. Ърл застина в купчината трески, като едната му ръка продължаваше да стиска пръстена, чиито мрачни цветове направо полудяха.

Мъжът с палтото от кучешка кожа тръгна да става. Сестрата зареди още един патрон в димящата цев, връхлетя го като хала и притисна дулото в гърлото му.

— И ти ли искаш? — Мъжът поклати глава и отново седна на стола си. — Сложете оръжията си на масата — нареди тя… и осем пистолета бяха оставени върху мръсните карти и монети.

Пол беше извадил своя .357-калибров магнум, чието петле беше дръпнал и беше готов да го използва. Забеляза, че барманът се размърда и насочи оръжието си в главата на човека. Дъруин вдигна ръце.

— Не искам неприятности, приятел — каза нервно той. — Искам да живея, ясно?

Пулсирането в стъкления пръстен беше започнало да се забавя. Пол отиде до умиращия, а Сестрата държеше под прицела на пушката с рязана цев останалите. Тя беше намерила това оръжие преди три години в един изоставен пункт на магистрална полиция край руините на Уичита. То имаше достатъчно сила, за да събори дори слон. Досега й се беше налагало да го използва само няколко пъти, все със същия резултат като сега.

Пол се опитваше да избягва проливането на кръв. Една муха бръмна покрай лицето му и закръжи около пръстена. Беше голямо и зелено грозно насекомо. Пол остана като втрещен за няколко секунди, защото бяха минали години, откакто за последно беше виждал такова. Смяташе, че всички са измрели. Втора муха се присъедини към първата и двете закръжиха във въздуха над потръпващото тяло и стъкления пръстен.

Пол се наведе. Пръстенът просветна за момент в яркочервено… и потъмня. Той го взе от трупа и в неговата ръка отново се появиха цветовете на дъгата. Прибра го обратно в ученическата чанта и го покри с чорапи, шалове и ръкавици. Едната муха кацна на бузата му и Пол разклати глава, защото малкото копеленце беше като леден нокът върху кожата му.

Прибра пътния атлас обратно в чантата. Всички погледи бяха насочени към жената с пушката. Тя взе чантата и бавно отстъпи към вратата, като не отместваше оръжието си от средата на масата с картите. Повтаряше си, че е нямала друг избор освен да убие този мъж и точка.

Беше стигнала прекалено далеч със стъкления пръстен, за да позволи на някакъв глупак да го счупи на парчета.

— Хей — обади се мъжът с палтото от кучешка кожа. — Няма да си тръгнете, преди да ви черпим по едно, нали?

— Какво?

— Ърл хич го нямаше — обади се друг мъж и се наведе над кофата си, за да изплюе тютюнев сок. — Пълен идиот, който постоянно го сърбеше пръста да убива хора.

— Преди два месеца застреля Джими Риджуей точно тук — съобщи Дъруин. — Копелето беше прекалено добро с този патлак.

— Досега — каза другият мъж. Картоиграчите вече си разделяха монетите на мъртвия.

— Елате, заповядайте. — Дъруин взе две чаши и наля мазна кехлибарена течност от малко буре в тях. — Домашно производство. Малко смърди, но със сигурност ще отвлече вниманието ви от проблемите. — Мъжът подаде чашите на Пол и Сестрата. — Заведението черпи.

Бяха минали месеци от последния път, в който Пол беше пил алкохол. Силната миризма на дърво от питието стигна до него като парфюма на русалка. Вътрешностите му трепереха. Досега не беше използвал магнума срещу човешко същество и се молеше да не му се налага. Прие чашата и си помисли, че изпаренията от нея могат да опърлят веждите му, но въпреки това отпи от питието.

То беше като разтопен метал. На очите му избиха сълзи. Задави се, закашля се и зяпна, когато шльокавицата — направена от Бог знае какво — си проправи като нож път надолу по гърлото му. Червенокосата вещица се захили като гарван, а няколко от мъжете отзад се засмяха.

Докато Пол се опитваше да си поеме въздух, Сестрата остави чантата настрана — не прекалено далеч — и вдигна втората чаша. Барманът каза:

— Аха, направихте голяма добрина на стария Ърл Хокът. Той си просеше някой да го убие още откакто съпругата му и малкото му момиченце умряха от треска миналата година.

— Така ли? — попита тя и махна шала от лицето си. Вдигна чашата до деформираните си устни и отпи, без да потрепери. Дъруин се ококори насреща й и се дръпна назад толкова бързо, че събори един рафт с чаши на пода.