Робърт Маккамън
Лебедова песен (92)

92

След като онзи го зашлеви, Приятел го хвана за яката и го придърпа към себе си. Под палтото „Бог“ беше облечен в мръсни дрипи, които някога представляваха синя риза на квадрати и панталони каки. На краката си носеше кожени мокасини и смарагдовозелени чорапи. Сестрата осъзна, че занемареният мъж с дивашкия поглед би се вписал перфектно сред бездомниците на Манхатън преди седемнадесети юли.

— Мога да те нараня — прошепна Приятел. — О, идея си нямаш колко много мога да те…

Мъжът събра слюнка в устата си и я изплю във восъчното лице на чудовището.

Приятел го събори на земята и го зарита в ребрата. „Бог“ се сви в опит да се предпази, но нападателят му го риташе като полудял. Накрая го сграбчи за косата и заби юмрук в лицето му, като по този начин му счупи носа и му разцепи долната устна. Изправи „Бог“ на крака, за да могат всички добре да го огледат.

— Вижте го! — изграчи мъжът с аленото око. — Ето го вашия Бог! Той е един побъркан дъртак, който има лайна в главата си вместо мозък! Хайде, вижте го! — Сграбчи брадата на човека и извърна окървавеното му лице към Суон и Сестрата. — Той е едно нищо! — Приятел стовари юмрука си в корема на мъжа за допълнителен ефект и го задържа на крака дори когато краката на нещастника омекнаха. Започна да го удря отново… и един спокоен ясен глас му нареди:

— Остави го!

Приятел се поколеба. Суон се беше изправила във втория джип. Дъждът си проправяше път през косата и течеше по лицето й. Момичето не издържаше да гледа как този възрастен човечец беше пребиван пред очите й и не можеше просто да си мълчи.

— Пусни го! — каза тя и мъжът с аленото око се ухили недоумяващо. — Чу ме. Махни си ръцете от него.

— Ще правя каквото си поискам! — изрева Приятел и сложи пръстите си върху бузата на мъжа. Ноктите му пробиха кожата. — Ще го убия, ако пожелая!

— Не! — възпротиви се Роланд. — Не го убивайте! Имам предвид… трябва да намерим черната кутия и сребърния ключ! Заради тях сме тук! След това можете да го убиете!

— Няма да ми казваш какво да правя! — изрева мъжът с аленото око. — Това е моето парти! — Той изгледа предизвикателно полковник Маклин, който само седеше и гледаше с празен поглед напред. След това срещна погледа на Суон.

За секунда имаше чувството, че може да се види през безстрашните й очи: грозно и омразно създание с малко личице, което криеше зад огромни хелоуински маски като рак под кожата. Тя ме познава, помисли си Приятел и това го накара да изпита страх, също както изпита страх, когато стъкленият пръстен стана черен в ръцете му.

Още нещо го прониза като копие. Споменът за предложената ябълка и желанието му да я приеме. Прекалено късно! Прекалено късно! Видя, само за миг, кой и какво беше… и в този кратък отрязък от време се опозна по начин, който беше потискал много, много дълго време. Налегна го себеомраза и изведнъж се изплаши, че ще види прекалено много, ще започне да се пука по шевовете като стар костюм и ще бъде издухан от вятъра.

— Не ме гледай! — изпищя с писклив глас мъжът с аленото око и вдигна ръка, за да се предпази от нея. Чертите на лицето му потрепериха като кална вода, в която някой беше хвърлил камък.

Все още я усещаше как източва силата му, както слънчевата светлина изсмукваше влагата от изгнилото дърво. Събори „Бог“ на земята и отстъпи назад с извърнато лице. Сега истината се завръщаше обратно при него. Не себе си трябваше да ненавижда, а нея! Тя беше разрушение и враг за всичко сътворено, защото…

Прекалено късно! Прекалено късно!, помисли си той и продължи да отстъпва.

… искаше да удължи страданието и нещастието на човешкия род. Искаше да им даде напразна надежда и след това да ги гледа как се гърчат, когато им бъдеше отнета. Тя беше…

„Прекалено късно! Прекалено късно!“

… най-лошото Зло, защото прикриваше жестокостта с доброта и любовта с омразата, и беше прекалено късно!, прекалено късно!, прекалено…

— Късно е — прошепна той и свали ръка. Спря да отстъпва назад и видя, че Суон е слязла от джипа и се е надвесила над сивобрадия дъртак. Другите я гледаха и дори забеляза една лека подигравателна усмивка на лицето череп на Маклин.

— Стани — каза момичето на стареца. Стоеше гордо изправена, но вътрешно беше кълбо от нерви.

„Бог“ примига насреща й, избърса кръвта от носа си и погледна уплашено към мъжа, който го беше пребил.

— Всичко е наред — успокои го Суон и му подаде ръка.

„Тя е просто момиче — осъзна Приятел. — Дори не си струва да я изнасиля! На нея ще й хареса да я изнасиля, ще й хареса да й го напъхам грубо и да й го заровя чак до глезените!“

„Бог“ се поколеба… и накрая сложи ръка в тази на Суон.

„Ще я изнасиля — реши мъжът с аленото око. — Ще й покажа, че това все още е моето парти! Ще й покажа веднага.“

Тръгна към нея като някаква неудържима сила и с всяка направена крачка пенисът му ставаше все по-голям. Хилеше се похотливо. Суон забеляза физиономията му и разбра какво се крие зад нея, но дори не помръдна, докато го чакаше.

От далечината долетя кухото и силно ехо от експлозия. Приятел спря на място.

— Какво беше това? — изкрещя въпроса си той към всички и към никой. — Какво беше това?

— Дойде от пътя — отговори един от войниците.

— Е, недейте да дремете тогава! Размърдайте си задниците и отидете да проверите какво става! Всички! Вървете!

Тримата войници слязоха от джиповете и хукнаха през паркинга. Изгубиха се зад дърветата на завоя с готови за стрелба оръжия.

Оръжието на Приятел обаче се спаружи. Не можеше да погледне кучката, без да се сети за ябълката, а и беше сигурен, че е посяла някакво зло, унищожаващо душата семе право в него. Но това все още беше неговото парти и беше прекалено късно, за да се отказва. Щеше да я изнасили и да й размаже черепа, когато станеше на осемдесет години и пръстите й бяха изтъркани до кокал от работа.

Но не днес. Не днес.

Насочи автомата си към Сестрата.

— Слизай. Застани до малката кучка.

Суон въздъхна. Вниманието му беше привлечено от други неща, но все още беше опасен като побесняло куче в месарски магазин. Тя помогна на стареца да стане на крака. Той залитна, все още измъчван от болката в размазания си нос, и огледа уродливите лица на Маклин и Роланд.

— Наистина настъпи сетният час, нали? — обърна се той към Суон. — Злото е спечелило.

Не можеше да му отговори. Старецът докосна бузата й с кривите си пръсти.

— Как се казваш, дете?

— Суон.

Той повтори името й.

— Толкова си млада — каза й с натъжен тон. — Трябва да умреш толкова млада.

Роланд слезе от джипа, но Маклин остана на мястото си. Полковникът беше увесил нос, след като Приятел беше взел контрола.

— Кой си ти? — попита капитанът. — Какво правиш тук горе?

— Аз съм Бог. Паднах на земята от небесата. Приземихме се във вода. Другият живя известно време, но не успях да го излекувам. След това дойдох на това място, защото знаех за съществуването му.

— Какъв е източникът ти на електричество?

„Бог“ изпъна пръст и посочи земята в краката им.

— Долу? — учуди се Роланд. — Къде? Във въгледобивната мина?

„Бог“ не отговори, а вместо това вдигна глава към небето и позволи на дъжда да окъпе лицето му.

Капитанът извади пистолета от кобура на кръста си, дръпна му петлето и го насочи в главата на стареца.

— Ще ми отговаряш, когато ти задам въпрос, шибан дъртак! Откъде идва електричеството?

Побърканите очи на „Бог“ срещнаха тези на Роланд.

— Добре — отвърна той и кимна. — Супер. Ще ти покажа, ако искаш да видиш.

— Искаме.

— Съжалявам, дете — обърна се старецът към Суон. — Злото победи и е време за последната молитва. Разбираш, нали?

— Злото не е победило! Не всички са такива!

— Сетният час е, дете. Паднах от небесата във вихрушка от огън. Знаех какво трябва да се направи, но изчаквах. Не можех да се насиля да изрека последната молитва. Но вече мога, защото виждам, че светът трябва да бъде пречистен. — „Бог“ се обърна към другите, каза им да го последват и тръгна към една голяма сграда с метален покрив.

— Полковник? — прикани го Приятел. — Теб чакаме.

— Аз ще остана тук.

— Ще дойдеш с нас. — Мъжът с аленото око насочи автомата си в него. — Роланд, вземи пистолета на полковника, ако обичаш.

— Да, сър — отговори веднага капитанът, отиде при Маклин и протегна ръка, за да му поиска оръжието.

Полковникът не помръдна. Дъждът се беше усилил и се стичаше по лицето му.

— Роланд — каза най-накрая с безсилен глас той, — ние двамата създадохме Армията на съвършенството. Заедно. Ние правихме планове за нова Америка, а не… не това нещо там. — Маклин махна с изкуствената си ръка към Приятел. — Той иска да унищожи всичко. На него не му пука за Армията на съвършенството, за новата Америка или за изхранването на армията. Не му пука за момичето, просто иска да я заточи във ферма-затвор и да я махне от пътя си. Не му пука и за теб. Роланд… моля те… не го следвай. Не прави каквото ти казва. — Полковникът се протегна, за да докосне младия мъж, но онзи отстъпи. — Роланд… страхувам се — прошепна той.

— Дай ми пистолета си. — В този момент капитанът презираше умилкващото се куче в краката му. Беше виждал тази слабост и преди, по време на делириума на Маклин, когато му ампутира ръката, но сега знаеше, че тази слабост се е пропила надълбоко в душата му. Полковникът не беше Краля, а само един страхливец, който се криеше зад маската на воин. Роланд притисна дулото на собственото си оръжие в главата му. — Дай ми пистолета си — повтори той.

— Моля те… не забравяй какво преживяхме… аз и ти, заедно…

— Вече имам нов Крал — отвърна равнодушно Роланд и погледна Приятел. — Да го убия ли?

— Ако желаеш.

Пръстът на капитана се стегна около спусъка.

Маклин усещаше, че смъртта е много близо и мазният й парфюм му даде сили да действа. Той се изпъна като струна на седалката.

— За кого се мислиш? — попита ядосано той. — Ти си нищо! Аз се борих за живота си във виетконгски затворнически лагер, докато ти си се насирал в пелените! Аз съм полковник Джеймс Б. Маклин от военновъздушните сили на САЩ! Бих се за живота и страната си, момче! А сега махни шибания пистолет от главата ми!

Роланд се поколеба.

— Чу ли ме какво казах, господинчо? Ако ще ми искаш оръжието, направи го с уважението, което заслужавам! — Всеки мускул в тялото на полковника се стегна, докато чакаше да бъде застрелян.

Но Роланд продължаваше да не помръдва. Приятел се засмя тихичко, а „Бог“ ги чакаше на около десет метра зад Суон и Сестрата.

Капитанът бавно махна пистолета от главата на полковника.

— Дайте ми… пистолета си… сър! — каза той.

Маклин извади оръжието от кобура си и го хвърли на земята. След това стана от седалката и слезе от джипа… но съвсем спокойно, без да бърза.

— Да вървим, дечица — нареди Приятел. Направи знак на Суон и Сестрата с автомата и всички последваха „Бог“ до сградата с ламаринен покрив.

Като влязоха вътре, веднага стана ясно, че постройката не е нищо повече от огромен навес, който да пази входа към въгледобивната мина в Уоруик Маунтин. Подът беше от отъпкана пръст, а няколкото голи крушки, които висяха от тавана, хвърляха мръсна жълта светлина. Наоколо имаше вързопи с кабели и жици, както и стари стоманени релси, купчини загниващ дървен материал и други неща, които предполагаха, че някога въгледобивният бизнес беше процъфтявал в Уоруик Маунтин. Едно стоманено стълбище се издигаше към поредица от метални пътеки, а в другия край на сградата, където тя се опираше в Уоруик Маунтин, се виждаше тъмният правоъгълник на входа на мината.

„Бог“ ги поведе нагоре по стълбата и по една от металните пътеки към мината. Няколко крушки хвърляха слаба жълта светлина в тунела, който се накланяше надолу под стръмен ъгъл. Върху релсите в мината имаше огромна метална вагонетка, висока около метър и осемдесет и широка метър и двадесет. Колелата й бяха като на влаков вагон. Вътре имаше тапицирани пейки и колани, с които да бъдат обезопасени пътниците. „Бог“ отвори задната врата на вагонетката и ги изчака да се качат.

— Няма да вляза в това проклето нещо! — сопна се Сестрата. — Къде ни водиш?

— Долу. — „Бог“ посочи тунела и на жълтата светлина нещо метално проблесна в ръкава на синята му риза на квадрати. Сестрата забеляза, че старецът носи копчета за ръкавели. Той погледна Приятел. — Нали точно там искаш да отидеш?

— Какво има долу? — попита Роланд, чиято надменност и нахаканост бяха изчезнали.

— Източникът на електричество, който търсиш. Както и други неща, които може да са ти интересни. Искаш ли да дойдеш, или не?

— Ти си първи — отвърна Приятел.

— Супер. — „Бог“ се обърна към каменната стена, където имаше панел с два бутона на него — единият беше червен, а другият зелен. Той натисна зеления и в мината се разнесе звук от работещи механизми. Качи се във вагонетката, седна на една от пейките и си закопча колана. — Качвайте се на борда! — каза весело „Бог“. — Тръгваме след десет секунди.

Приятел се качи последен. Той се сви в задната част на вагонетката с извърнато от Суон лице. Машинарията ставаше все по-шумна, докато не се чуха четири изщраквания и спирачките не освободиха колелата. Вагонетката се заспуска надолу по релсите. Скоростта й беше ограничавана от изпънат стоманен кабел зад нея.

— Ще се спуснем надолу повече от деветдесет метра — обясни „Бог“. — Тази мина е функционирала преди тридесет години. След това правителството на Съединените щати я е купило. Разбира се, скалата е подсилена с бетон и стомана. — Старецът размаха ръка към стените и тавана и Сестрата отново забеляза проблясващите копчета за ръкавели. Само че този път беше достатъчно близо, за да види, че й изглеждат много познати и че върху тях имаше надпис. — Ще останете изненадани да разберете какво могат да направят инженерите — продължи той. — Създадоха вентилационни шахти и въздушни помпи и дори крушките трябва да издържат седем-осем години. Но вече започнаха да горят. Някои от хората, създали това място, са работили по „Дисни Уърлд“.

Сестрата хвана ръкава на „Бог“ и погледна от по-близо копчето.

На него беше изобразена добре познатата емблема в синьо, бяло и златисто, а изтънченият надпис гласеше: „Печат на президента на Съединените американски щати.“

Пръстите й като че ли се вкочаниха и тя пусна ръкава на стареца. Той я изгледа студено.

— Какво има… там долу? — попита го Сестрата.

— Нокти — отвърна „Бог“. — „Небесните нокти“. — Минаха през дълъг участък, в който много крушки бяха изгорели и когато отново стигнаха до светлината, очите на президента пламнаха трескаво, докато гледаше Приятел. — Искаш да видиш източника на електричеството, нали? — попита той и от устата му излезе пара заради студа. — Ще го видиш. О, да, обещавам ти, че ще го видиш.

След минута спирачките отново се включиха и запищяха върху релсите, докато вагонетката потреперваше и спираше. Накрая се удари в една бариера от дебела гума и спря.

Президентът откопча колана си, отвори предната част на вагонетката и слезе от нея.

— Оттук — каза той и зажестикулира като някакъв екскурзовод с деменция.

Роланд блъсна Суон пред него и влязоха в един коридор вдясно от релсите. Крушките над главите им примигаха и изведнъж се изправиха пред стена от груба скала.

— Пътят е блокиран! — каза Роланд. — Това е задънена улица!

Приятел поклати глава, защото вече беше видял малката черна кутия, монтирана в каменната стена на височината на гърдите му. Горната половина на кутията се състоеше от дисплей, а долната от клавиатура.

Президентът посегна със здравата си ръка към врата си и извади кожената връвчица, която висеше на него. На нея бяха закачени няколко ключа… и старецът избра един от тях — беше малък и сребърен. Целуна го и се опита да го пъхне в ключалката на черната кутия.

— Почакай! — спря го Приятел. — Какво прави това нещо?

— Отваря вратата — отвърна президентът, вкара ключа в ключалката и го завъртя наляво. На дисплея веднага се появиха светлозелени букви: „ЗДРАВЕЙТЕ! ВЪВЕДЕТЕ КОДА ДО ПЕТ СЕКУНДИ“. Сестрата и Суон видяха как старецът въведе петбуквената парола: „СУПЕР. КОДЪТ Е ПРИЕТ — отвърна дисплеят, — ПРИЯТЕН ДЕН!“.

Задействаха се електрически резета и се разнесе приглушеният звук от бързо отключващи се ключалки. Фалшивата каменна стена се отвори като вратата на огромна гробница и засъска на хидравличните си панти. Президентът я дръпна достатъчно, за да могат да влязат, и от другото помещение се процеди чиста бяла светлина. Роланд посегна към сребърния ключ, но старецът каза:

— Недей! Остави го! Ако го извадиш, докато вратата е отворена, електрифицираният под ще се задейства.

Пръстите на капитана застинаха на два сантиметра от ключа.

— Ти си първи. — Приятел блъсна президента в другото помещение. Сестрата и Суон също бяха принудени да влязат. Маклин ги последва, после Роланд и накрая мъжът с аленото око.

Всички запримигваха на ярката светлина в залата с бели стени и антисептичен вид, където шест мейнфрейм компютъра беседваха тихичко помежду си, а ролките с лента бавно се въртяха зад прозорци от затъмнено стъкло. Подът беше покрит с черна гума и в помещението се носеше приятното мъркане на пречистващата въздуха система, която вкарваше чист въздух през малки метални решетки. В средата на залата, оставена върху гумирана маса и свързана с дебел вързоп кабели към мейнфрейм компютрите, имаше друга черна кутия с клавиатура с размерите на стационарен телефон.

Роланд беше като хипнотизиран от всичките тези машини. От доста време не беше виждал компютър и беше забравил колко са красиви. За него мейнфреймите бяха фераритата сред компютрите, истинска жива мозъчна материя, поставена в лъскава пластмаса и метална кожа. Имаше чувството, че ги чува как дишат.

— Добре дошли в дома ми — каза президентът… и отиде до един метален панел в стената. На него имаше малко лостче, под което можеше да напъха пръст и да го задейства, като го вдигне нагоре. Над панела беше закачен малък пластмасов червен знак, който гласеше „ОПАСНО“. Старецът пъхна пръст и вдигна лостчето.

Вратата се затвори и в същото време електронните ключалки се задействаха. От тази страна фалшивата стена беше от неръждаема стомана.

Суон и Сестрата се обърнаха към него. Приятел беше сложил пръст на спусъка на автомата, а Маклин се взираше глуповато в президента.

— Готово — каза старецът. — Готово. — Той отстъпи от металния панел и кимна доволен от стореното.

— Отвори вратата! — нареди му полковникът, чиято кожа беше настръхнала. Стените направо го притискаха. Това място много му приличаше на Земен дом. — Не ми харесва да ме затварят! Отвори проклетата врата!

— Заключена е — отговори президентът.

— Отвори я! — изкрещя Маклин.

— Моля те, отвори я! — примоли се Суон.

Старецът поклати сивата си грива.

— Съжалявам, дете. Веднъж заключиш ли вратата оттук, остава заключена завинаги. Излъгах ви за ключа. Просто не исках някой да го извади. Виждате ли, вратата може да се отвори и от вътре, ако разполагате със сребърния ключ. Но сега компютрите са заключени… и няма изход.

— Защо? — попита Сестрата с ококорени очи. — Защо ни заключи тук?

— Защото ще останем, докато не умрем. „Небесните нокти“ ще унищожат всичкото зло… всяка частица от него. Светът ще бъде пречистен и ще може да започне отначало… като един съвсем нов свят. Разбирате ли?

Полковник Маклин атакува вратата от неръждаема стомана и я заудря със здравата си ръка. Изолацията на помещението поглъщаше шумовете като сюнгер, а той дори не успя да огъне метала. Вратата нямаше никакви дръжки, за които да се хване човек. Маклин се обърна към стареца и го нападна със смъртоносната си дясна ръка, която беше вдигната и готова да нанесе смъртоносен удар.

Но преди да достигне жертвата си, Приятел го спря с къс и остър удар в гърлото. Полковникът се задави и падна на колене с изпълнени с ужас очи.

— Не — каза мъжът с аленото око като възрастен, който се кара на непослушно малко дете. Погледна стареца. — Какво е това място? За какво са тези машини и откъде идва захранването?

— Тези тук събират информация от сателитите. — Президентът посочи мейнфрейм компютрите. — Знам как изглежда космосът. Виждал съм земята отгоре. Едно време вярвах… че е добро място. — Старецът примига бавно, когато споменът за падането му през огнената вихрушка го споходи отново като някакъв постоянно повтарящ се кошмар. — Паднах на земята от небесата. Да. Паднах. И дойдох тук, защото знаех, че съм близо до това място. Тук намерих двама души, но вече ги няма. Разполагаха с храна и вода, които щяха да им стигнат за години. Мисля, че… единият от тях умря. Не знам какво се случи с другия. Той просто… изчезна. — Президентът млъкна за миг, докато умът му се прочисти отново. Погледна черната кутия върху гумираната маса и тръгна към нея, изпълнен с благоговение. — Това ще стовари „Небесните нокти“.

— Небесните нокти? Какво имаш предвид?

— Ноктите — отвърна старецът, сякаш другият мъж трябваше да знае. — Тактически далекобойни ядрени ракети. Гледайте… и слушайте. — Въведе кода си на клавиатурата: „СУПЕР“.

Мейнфрейм компютрите започнаха да въртят ролките си по-бързо. Роланд беше като замаян.

Един женски глас — нежен, приятен и хладен като мехлем върху отворена рана — се разнесе от монтираните в стената високоговорители:

— Здравейте, господин президент. Очаквам инструкциите ви. — Гласът напомняше на Сестрата за социален работник в Ню Йорк, който любезно обяснява в поредната студена януарска вечер, че няма повече място в женския приют.

Президентът въведе:

Ето, тук е Беладона, феята на скалите, феята на ситуациите.

— Ето човека с трите жезъла, ето Колелото — отговори безплътният компютърен глас.

— Уха! — впечатли се Роланд.

Ето едноокия търговец, а тази карта…

— Която е обърната, е нещо, което той носи на своя гръб.

Президентът въведе:

Но на мен не ми е позволено да го видя.

— Какво правиш? — изкрещя Сестрата, която беше на границата на паниката. Суон стисна ръката й.

Не намирам Обесения, написа президентът в черната кутия.

— Пазете се от смърт във вода — веднага отговори женският глас. Последва кратка пауза и накрая компютърът довърши: — „Небесните нокти“ са заредени, сър. Разполагате с десет секунди, в които можете да прекратите.

Старецът въведе две букви в клавиатурата: Не.

— Процедура по прекратяване отказана. Ноктите се подготвят за изстрелване, сър. — Гласът беше студен като спомена за лимонада в горещ августовски следобед. — Ноктите ще прихванат целите след тринадесет минути и четиридесет и осем секунди. — Компютърният глас замлъкна.

— Какво стана? — попита наистина заинтригуван Приятел. — Какво направи?

— След тринадесет минути и четиридесет и осем секунди — отвърна президентът — два сателита ще навлязат в атмосферата над Северния полюс и Антарктида. Тези сателити представляват платформи за ядрени ракети. Всеки от тях ще изстреля тридесет 25-мегатонни бойни глави в ледените шапки. — Старецът погледна Суон и бързо извърна поглед, защото красотата й го натъжаваше. — Взривовете ще изместят земята от оста й и ще стопят ледовете. Светът ще бъде пречистен, не разбирате ли? Всичкото зло ще бъде заличено от „Небесните нокти“… и някой ден нещата ще започнат отначало и ще бъдат добри, както някога са били. — Лицето му се набръчка от болка. — Ние изгубихме… и трябва да започнем отначало.

— Ах… машина на Страшния съд значи — прошепна Приятел и на лицето му се появи широка усмивка. Тя прерасна в смях и очите му заблестяха със зъл блясък. — Машина на Страшния съд! — изкрещя той. — О, да! Светът трябва да бъде пречистен! Всичкото Зло трябва да бъде заличено! Като нея! — Чудовището посочи Суон с пръст.

— Малкото останало Добро трябва да умре със Злото — отвърна президентът. — Налага се да умре, за да може светът да се прероди.

— Не… не… — изграчи Маклин и стисна нараненото си гърло.

Приятел се засмя и се обърна към Сестрата, макар всъщност да говореше на Суон.

— Казах ти! — изрева той. — Казах ти, че ще накарам човешка ръка да го направи!

Хладният женски глас съобщи:

— Тринадесет минути до детонацията.