Робърт Маккамън
Лебедова песен (93)

93

Джош и Робин намериха мъртвия войник до счупената порта и гигантът клекна до трупа. Младежът чу съскащ и цвъртящ звук, но не можеше да разбере откъде идва. Протегна ръка, за да докосне оградата от телена мрежа.

— Не! — изкрещя му Джош… и пръстите на Робин спряха на сантиметър от нея. — Виж това. — Гигантът отвори дясната ръка на мъртвеца и младежът видя изгорената му във формата на мрежа длан.

Минаха през изкъртената порта, докато прекъснатите връзки на телената ограда съскаха като гнездо на пепелянки. Дъждът се беше усилил още повече и сивите капки удряха безжалостно мъртвите дървета от двете страни на пътя. Джош и Робин бяха подгизнали и трепереха, а разкаляната земя постоянно се опитваше да ги улови в капаните си или да ги подхлъзне върху заледените места. Движеха се възможно най-бързо, защото и двамата знаеха, че Суон и Сестрата са някъде пред тях, оставени на милостта на мъжа с аленото око. Имаха чувството, че времето бърза да ги отведе към сетния час.

Завиха зад един завой и Джош спря. Робин го чу да казва „Проклятие!“

Трима войници се спускаха по пътя и вървяха право към тях. Двама от тях ги видяха и се спряха на по-малко от десет метра разстояние. Третият продължи още няколко крачки, докато също не спря и не зяпна глуповато двете фигури, изпречили се на пътя му.

Минаха четири секунди, в които Джош си помисли, че той и останалите са се превърнали в статуи с оловни кости. Не можеше да измисли какво да прави… и след малко вече не му се налагаше да мисли.

Подобно на две групи стрелци, излезли следобед на улицата, откриха стрелба едни срещу други, без да се прицелват и следващите няколко секунди се превърнаха в петно от действие, изтощителна паника, проблясъци от изстрели и летящи към целите си куршуми.

* * *

— Десет минути до детонацията — съобщи гласът и на Сестрата й хрумна, че жената, която беше направила този запис, вероятно беше отдавна мъртва.

— Спри го — каза Суон на белязания старец, който някога беше президентът на Съединените щати. — Моля те. — На лицето й беше изписано спокойствие, но слепоочието й туптеше бързо. — Грешиш. Злото не е спечелило.

Старецът беше седнал на пода с кръстосани под него крака и затворени очи. Полковник Маклин беше прав и удряше леко по стоманената врата, а Роланд Кронингер вървеше сред компютрите, говореше си под носа, че е Кралския рицар, и нежно прокарваше пръсти по мейнфреймите.

— Злото няма да победи, освен ако не му позволиш — каза тихичко Суон. — Хората все още имат шанс. Те могат да възстановят отново нещата. Могат да се научат да живеят с онова, което имат. Ако позволиш това да се случи… то тогава Злото наистина ще победи.

Президентът мълчеше като замислен идол. Накрая отговори, все още със затворени очи:

— Това беше… един много красив свят. Знам. Видях го от голямата черна празнота и наистина беше красив. Знам какъв беше. Знам какъв е сега. Злото ще бъде заличено в сетния час, дете. Целият свят ще бъде пречистен отново от „Небесните нокти“.

— Като убиеш всички, няма да пречистиш света. Така само ще станеш част от Злото.

Президентът нито помръдна, нито проговори за известно време. Най-накрая отвори уста, за да каже нещо, но я затвори отново, сякаш мисълта му сама се беше удавила.

— Девет минути до детонацията — заяви гласът на мъртвата жена.

— Моля те, спри го. — Суон коленичи до стареца. Сърцето й биеше силно в гърдите, а студените нокти на паниката я бяха стиснали здраво за гърлото. Но също така усещаше, че мъжът с аленото око я гледа и знаеше, че не бива да му доставя удоволствието да я види пречупена. — Навън живеят хора, които искат да продължат напред. Моля те… — тя докосна хилавото рамо на изсъхналата му ръка — … моля те, дай им шанс.

Президентът отвори очи.

— Хората могат да различат Доброто от Злото — продължи Суон. — Машините не могат. Затова не ги оставяй да вземат решението, защото то няма да е правилно. Моля те… ако можеш, спри машините.

Старецът мълчеше и я гледаше с мъртвешките си и лишени от надежда очи.

— Можеш ли? — попита го Суон.

Той отново затвори очи. Отвори ги и се загледа в нейните. Кимна.

— Как?

— С кодова дума — обясни й. — Кодова дума… с нея се слага край на молитвата. Но… Злото трябва да бъде унищожено. Светът трябва да бъде пречистен. Кодовата дума може да спре детонацията… но няма да я изрека, защото „Небесните нокти“ трябва да бъдат изстреляни. Няма да я изрека. Не мога.

— Можеш. Ако не искаш да станеш част от Злото, трябва да го направиш.

Лицето на президента като че ли се изкриви от някакво вътрешно налягане. За момент Суон забеляза проблясък светлина в черните кратери на очите му и си помисли, че старецът ще стане, ще отиде до клавиатурата и ще въведе кодовата дума… но тази светлина бързо угасна и той отново се превърна в безумец.

— Не мога. Дори за някого… толкова красив като теб.

Компютърният глас ги прекъсна:

— Осем минути до детонацията.

Приятел стоеше в другия край на помещението и чакаше момичето да се пречупи.

— Източникът на електричеството — каза Роланд, като част от мозъка му осъзнаваше какво беше на път да се случи, но отказваше да го приеме, а друга част повтаряше отново и отново, че той е Кралския рицар и че най-накрая, след толкова много приключения, е стигнал до края на своето тежко приключение. Но все пак беше с истинския Крал и се радваше. — Къде е източникът на електричеството за всичко това?

Президентът стана.

— Ще ти покажа. — Той посочи една врата в другия край на залата. Тя не беше заключена и Роланд мина през нея. С отварянето на вратата Суон чу грохот от течаща вода и също отиде, за да види какво има вътре.

Един коридор отвеждаше до бетонна платформа с висок до кръста метален парапет, който се намираше на около шест метра над подземна река. Водата идваше от един тунел и продължаваше надолу през бетонен преливник, падаше върху наклонен насип и завърташе огромна електрическа турбина, преди да продължи през друг тунел, изсечен в солидната скала. Турбината беше свързана чрез мрежа от кабели с два електрически генератора, които бръмчаха от напрежението, а въздухът миришеше на озон.

— Седем минути до детонацията — проехтя гласът от другото помещение.

Роланд се наведе над парапета и се загледа във въртящата се турбина. Чуваше пращенето на електричеството по кабелите, което произвеждаше подземната река, този неизчерпаем източник на енергия, достатъчна за захранването на компютрите, осветлението и електрическата ограда.

— Миньорите намериха реката преди много време — обясни президентът. — Затова комплексът беше построен тук. — Той килна глава на една страна и се заслуша в ромоленето на водата. — Звукът е толкова чист, нали? Знаех, че е тук. Спомних си, след като паднах от небесата. Пазете се от смърт във водата. — Старецът кимна, изгубен в спомените си. — Да. Пазете се от смърт във водата.

Суон тъкмо щеше да го моли отново да въведе кодовата дума… но видя празното му изражение и разбра, че ще е напразно. Забеляза раздвижване с периферното си зрение и хилещото се чудовище с човешката маска мина през вратата и дойде на платформата.

— Боже? — провикна се Приятел и президентът се обърна към него. — Няма друг начин сателитите да бъдат спрени, нали? Ти си единственият, който може да го направи… ако искаш. Нали така?

— Да.

— Добре. — Мъжът с аленото око вдигна автомата и откри стрелба. Звукът беше оглушителен в тази каверна. В корема и гърдите на президента се появиха дупки и го блъснаха в парапета. Той задращи с нокти във въздуха и затанцува под смъртоносния ритъм на автомата. Суон запуши уши и видя как куршумите се забиха в главата на стареца и го вдигнаха във въздуха. Той залитна назад и падна през парапета под съпровода на истеричния смях на Роланд Кронингер. Автоматът се задави, когато патроните свършиха, и в този момент президентът цопна във водата, беше понесен от течението й към тунела и се скри в него.

— Бум-бум! — изкрещя радостно Роланд и се наведе над изпръскания с кръв парапет. — Бум-бум!

Очите на Суон се напълниха с горещи сълзи. Президентът беше мъртъв, а с него беше умряла и последната надежда да спрат молитвата за сетния час.

Мъжът с аленото око хвърли безполезното оръжие през парапета във водата и напусна платформата.

— Шест минути до детонацията — проехтя гласът.

* * *

— Наведи се! — провикна се Джош. Един куршум тъкмо рикошира от дървото, зад което се беше скрил Робин. Гигантът стреля към другите двама войници, но изстрелът му не беше точен. Третият войник лежеше на земята, стиснал раната на корема си с ръце, и се гърчеше от болка.

Джош почти не виждаше нищо заради дъжда. Един куршум беше облизал ръкава му, когато побягна в търсене на прикритие и му се стори, че се е подмокрил, но не беше сигурен, защото вече беше подгизнал от дъжда. Също така не знаеше дали той, или Робин бяха простреляли третия войник. За няколко секунди навсякъде летяха куршуми като мухи на събор на клошарите. В следващия миг се скри в гората, последван от младежа, чиято лява ръка беше одраскана от един рикоширал куршум.

Двамата войници не спираха да стрелят и затова Джош и Робин не излизаха от прикритието си. Най-накрая младежът се осмели да вдигне глава. Единият от мъжете бягаше наляво, за да се качи на по-високо място. Робин избърса дъжда от очите си, прицели се внимателно и изстреля последните си два патрона. Войникът се хвана за ребрата, завъртя се като пумпал и падна.

Джош стреля по другия мъж, който отвърна на огъня и скочи на крака, за да побегне по края на пътя към електрическата ограда.

— Не стреляйте! — провикна се той. — Не стреляйте! — Джош се прицели в гърба му. Имаше възможност да произведе чист изстрел… но не го направи. Досега не беше застрелвал човек в гърба — дори войник на Армията на съвършенството — и проклет да беше, ако го направеше. Остави мъжа да избяга и след малко се изправи и даде знак на Робин да продължат. Тръгнаха отново по пътя.

* * *

Сестрата затвори очи, когато гласът обяви, че остават пет минути до детонацията. Беше замаяна и посегна към стената, за да не падне, но Суон я хвана за ръката и й помогна да се закрепи.

— Всичко свърши — изрече с пресипнал глас клошарката. — О, Господи… всички ще умрат. Свърши се. — Коленете й я предадоха и й се прииска да падне на пода, но момичето не я пускаше.

— Изправи се. — Сестрата не можеше да го направи, защото тялото й не я слушаше. — Изправи се, мътните го взели! — скастри я разярено Суон и я вдигна на крака. Клошарката я изгледа с празен поглед и тя усети, че лудостта, с която живееше като Сестра Крийп, започваше отново да се завръща.

— О, остави я да падне — каза мъжът с аленото око, който стоеше в другия край на залата. — Така или иначе всички ще умрете, независимо дали сте на крака, или не. Искате ли да разберете как ще се случи?

Суон не му достави удоволствието да отговори.

— Ще ви обясня — продължи той. — Може би целият свят ще се разцепи и ще се пръсне на части, или ще си отиде бързо като въздишка. Може би атмосферата ще се откъсне като стар лист и всичко — планини, гори, реки и каквото е останало от градовете, — ще изхвърчи като прах. Или пък гравитацията ще ви премаже. — Мъжът с аленото око скръсти ръце и се облегна спокойно на стената. — Може би ще се тресе и ще гори, докато не остане само пепел. Е, никой не може да живее вечно!

— Ами ти? — попита Суон. — Можеш ли да живееш вечно?

Той се засмя, този път тихичко.

— Самият аз съм вечен.

— Четири минути до детонацията — обеща хладният глас.

Маклин беше приклекнал на пода и дишаше като животно. Когато четирите минути намаляха, от нараненото му гърло се изтръгна ужасен и жален стон.

— Това е погребалният ти звън, Суон — каза Приятел. — Все още ли ми прощаваш?

— Защо се страхуваш толкова много от мен? Не мога да те нараня. — Мъжът с аленото око не отговори няколко секунди, а когато го направи, очите му бяха като бездънни ями.

— Надеждата ме наранява — отвърна той. — Тя е напаст, а ти си бацилът, който я разпространява. Не искам някаква напаст на моето парти. О, не. Няма да бъде допусната. — Чудовището млъкна и се загледа в пода… докато на лицето му не се появи усмивка, когато компютърният глас съобщи:

— Три минути до детонацията.

* * *

Дъждът тропаше по алуминиевия покрив на подобната на навес постройка. Джош и Робин минаха покрай джиповете и трупа на брат Тимъти и на слабата жълта светлина видяха входа на мината. Младежът побърза да се качи по стълбите и продължи по металния мост, а гигантът го следваше. Малко преди да влезе вътре, Джош чу гърмене, което приличаше на падащи върху ламарината, големи колкото бейзболни топки ледени топчета и си помисли, че цялото проклето място е на път да се срути.

Грохотът внезапно секна, сякаш някакъв механизъм беше изключен. Настана такава тишина, че успя да чуе воя на вятъра отвън през стените.

Робин погледна наклонения под на тунела и видя релсите. В долната му част имаше някаква вагонетка. Огледа се и намери металното табло с червения и зеления бутон. Натисна червения, но нищо не се случи. Натисна зеления и машинарията в стените веднага оживя.

Дългият метален кабел, който се простираше по цялата дължина на релсите, започна да се навива.

* * *

— Две минути до детонацията.

Полковник Джеймс Б. Маклин чу собственото си хленчене. Стените на ямата се затваряха около него и му се стори, че чува отдалеч смеха на Войника сянка. Но не, не… сега той носеше лицето на Войника сянка и двамата с него бяха едно цяло и ако някой се смееше, то това беше или Роланд Кронингер, или чудовището, което се наричаше Приятел.

Полковникът стисна левия си юмрук и заудря с него по запечатаната врата… и там, в неръждаемата стомана, съзря взиращия се в него череп.

В този момент съвсем ясно видя лицето на душата си и се олюля над ръба на лудостта. Заудря отражението на това лице, за да го размаже и да го накара да се махне, но то не го слушаше. Заледените полета, на които на могили почиваха мъртви войници, се нижеха в главата му като някаква отвратителна панорама. Тлеещите руини на унищожените градове, безбройните горящи превозни средства и овъглените тела бяха пред очите му като дар на олтара на Хадес и в този момент Маклин осъзна какъв живот беше водил и какво щеше да остави след себе си. Беше избягал от ямата във Виетнам, беше оставил ръката си в ямата на Земен дом, беше изгубил душата си в ямата в територията на боклукчиите, а сега щеше да изгуби живота си в тази яма, зад четирите й стени. И вместо да изпълзи от калта и да стане на крака след седемнадесети юли, той беше избрал да се въргаля в мръсотията, да живее от яма в яма, докато най-голямата и най-ужасна от всички ями се беше отворила вътре в него и го беше погълнала.

Маклин много добре знаеше с кого се беше съюзил. Знаеше. И също така му беше ясно, че е прокълнат и че последната яма беше на път да се срути и да го погребе.

— Ох… каква загуба… каква загуба… — прошепна той и от ококорените му очи потекоха сълзи. — Дано Бог да ми прости… О, дано Бог да ми прости — захленчи той, докато мъжът, който се наричаше Приятел, се смееше и пляскаше с ръце.

Някой докосна полковник Маклин по рамото. Той вдигна глава. Суон даде всичко от себе си, за да не се извърне от лицето му, защото забеляза малката светлинка в очите му, същата като онази в малкия стъклен шип на Шийла Фонтана.

За един миг, в който душата на Маклин се пробуди, на него му се стори, че видя слънцето в лицето й и прозря какъв можеше да бъде светът. Сега всичко беше изгубено… всичко беше изгубено…

— Не — прошепна полковникът. Ямата все още не го беше смазала… не беше. Той стана на крака като крал и се обърна към мейнфрейм компютрите, които бяха на път да унищожат бездруго разрушения свят.

Маклин нападна най-близката машина и я заудря с пироните по изкуствената си ръка в опит да счупи затъмненото стъкло и да стигне до въртящите се ролки с лента. Стъклото се пропука, но беше подсилено с малки метални нишки и отказваше да хлътне под ръката му. Полковникът падна на колене и се зае да скъса един от кабелите на пода.

— Роланд! — изкрещя Приятел. — Спри го… веднага.

Роланд Кронингер застана зад Маклин и му прошепна само една дума, „Недей!“, но тя не беше чута.

— Убий го! — нареди мъжът с аленото око и пристъпи напред като вихър, преди пироните в дланта на полковника да разкъсат изолацията на кабела и да стигнат до жиците.

Истинският Крал беше проговорил. Роланд беше Кралския рицар и трябваше да изпълнява волята на Краля. Вдигна пистолета си. Ръката му трепереше.

И в следващия миг изстреля два куршума от упор в гърба на Маклин.

Полковникът падна по очи. Тялото му потрепери и застина.

— Бум-бум! — зави Роланд. Опита се да се засмее, но сякаш се задави.

— Една минута до детонацията.