Робърт Маккамън
Лебедова песен (94)

94

Приятел се усмихна.

Всичко се нареди. Все пак партито се оказа много добро и сега трябваше да отбележи края му с фойерверки. Но не това беше мястото, не и този последен ред, от който му се искаше да гледа шоуто. Видя, че Сестрата и малката кучка бяха паднали на колене, сгушени една в друга, защото знаеха, че краят настъпва. Гледката беше много приятна и нямаше какво повече да доказва тук.

— Петдесет секунди — продължи да отброява компютърният глас.

Погледна лицето на Суон. „Прекалено късно“, помисли си той и изгони слабостта си. Навън пак щяха да останат банди от хора и пак щеше да има селища, които да посещава. Фойерверките можеха да разтресат здраво света и да го довършат за миг или да го оставят бавно да гние и залинява. Не разбираше добре цялата тази ядрена работа, но винаги беше готов за парти.

Във всеки случай тя щеше да остане тук и нямаше да му се пречка. Стъкленият пръстен, короната или както там наричаха този предмет, беше изгубен завинаги. Сестрата му беше достоен опонент, но сега беше паднала на колене, пречупена.

— Суон? — попита той. — Прощаваш ли ми?

Момичето нямаше представа какво ще отговори, преди да го изрече на глас, но когато отвори уста, той сложи пръст на устните си и прошепна:

— Прекалено късно.

Овъглената му униформа вече димеше. Лицето му започна да се топи.

— Четиридесет секунди — съобщи компютърният глас.

Пламъкът, който поглъщаше мъжа с аленото око, беше студен. Сестрата и Суон се дръпнаха назад, но Роланд наблюдаваше като хипнотизиран случващото се, зъбите му тракаха, а очите му блестяха зад очилата.

Фалшивата плът цвърчеше и се свличаше от онова под нея… Суон извърна поглед в последната секунда, а Сестрата изрева и прикри лицето си.

Роланд продължи да гледа и видя лице, каквото никое човешко същество не беше виждало и оцеляло след това, за да разказва.

То беше като гнойна рана с очи на влечуго, кипяща и болна маса, която пулсираше и се бръчкаше с вулканична ярост. То беше влудяващ поглед към края на времето, към опожарени светове и вселени, подвластни на хаоса, към черни дупки, които зееха в тъканта на времето и цели цивилизации, превърнати в пепел.

Роланд падна на колене в краката на истинския Крал. Той вдигна ръце към студения пламък и се замоли:

— Вземи ме със себе си!

Онова, което приличаше на уста, се отвори в това кошмарно, апокалиптично лице и древният глас отговори:

— Винаги вървя сам.

От униформата му подскочи леден огън и засъска над главата на Роланд като светкавица. Той се промуши през една малка вентилационна шахта в стената и остави дупка в металната решетка, която тлееше, въпреки че ръбовете й бяха покрити с мръсен лед.

Празната униформа на Армията на съвършенството, която все още стоеше във формата на човек, се срина на пода под съпровода на хрущящ в гънките й лед.

— Тридесет секунди — съобщи приятният женски глас.

Сестрата видя своя шанс и реши да направи каквото трябва. Прогони шока от тялото си и се нахвърли на Роланд Кронингер.

Пръстите й сграбчиха ръката, в която капитанът държеше пистолета. Той я изгледа, а в погледа му се четеше пълна лудост.

— Суон! Спри машината! — изкрещя клошарката и се опита да отнеме оръжието на опонента си, но той я удари в лицето с юмрука на другата си ръка. Тя увисна с цялата си тежест на китката му и младият рицар на адския крал се сбори с нея в маниакална ярост, хвана я за врата и я стисна силно.

Суон искаше да помогне на Сестрата, но жената й печелеше безценни секунди, в които да се опита да направи нещо, за да спре обратното броене. Наведе се към пода и се опита да скъса един от кабелите.

Роланд пусна врата на клошарката и й нанесе нов юмрук в устата. Зъбите му изтракаха до бузата й, но тя го отблъсна с лакът и се предпази от ужасната му захапка. Пистолетът изгърмя и куршумът се заби в стената. Двамата се бореха за оръжието. Сестрата стовари лакътя си в гърдите му и се наведе напред, за да забие зъби в тънката му китка. Капитанът зави от болка; пръстите му се разтвориха и пистолетът падна на пода. Клошарката посегна към него, но Роланд я сграбчи за лицето и ноктите му посегнаха към очите й.

Суон не успя да скъса кабела, тъй като беше запечатан за пода и изолацията му беше прекалено дебела. Погледна черната клавиатура на масата в средата на помещението и си спомни какво й каза старецът за кодовата дума. Тя си беше заминала с него. Въпреки това трябваше да опита нещо. Прескочи Сестрата и Роланд, които се биеха на пода, и отиде до клавиатурата.

— Двадесет секунди.

Капитанът посягаше с нокти към лицето на клошарката, но тя извърна глава настрани и достигна с пръсти дръжката на пистолета. Взе го в ръка, но усети как един юмрук се стовари във врата й и го изтърва.

Суон застана над клавиатурата и се опита да си прочисти съзнанието. Въведе „Стоп“.

Роланд се освободи от Сестрата и се опита да стигне до пистолета. Взе го и се извърна, за да застреля жената, но тя му се нахвърли като дива котка, сграбчи го отново за китката и го заудря в деформираното окървавено лице.

— Петнадесет секунди — продължаваше обратното отброяване.

„Край“, въведе Суон, съсредоточена изцяло върху буквите.

Сестрата изви ръка назад и стовари юмрука си в лицето на Роланд. Едното от стъклата на очилата му се счупи и той изрева от болка. Но в следващия миг я удари в слепоочието, зашемети я и я хвърли на една страна като копа сено.

— Десет секунди.

„О, Господи, помогни ми!“, помисли си Суон, обзета от паника, и стисна зъби, за да не изпищи.

Въведе „Завършек“.

— Девет…

Оставаше й само един шанс. Не можеше да си позволи да го пропилее.

„Молитвата за сетния час — помисли си тя. — Молитвата.“

— Осем…

Молитва.

Сестрата сграбчи отново ръката на Роланд в нов опит да му вземе оръжието. Капитанът се освободи и отвратителното му лице се ухили, когато дръпна спусъка. Веднъж… два пъти…

Куршумите пронизаха ребрата на Сестрата, счупиха й ключицата и я запратиха назад по пода, сякаш някой я беше изритал здраво. Устата й се напълни с кръв.

— Седем…

Суон чу изстрелите, но отговорът беше близо и не смееше да отклони вниманието си от клавиатурата. Какво слагаше край на една молитва? Какво завършваше…

— Махай се! — изрева Роланд Кронингер и стана от пода. От устата и носа му течеше кръв.

— Шест…

Той се прицели в Суон и почти дръпна спусъка.

Нещо удари тежко стоманената врата от другата страна и разсея капитана за жизненоважна стотна от секундата.

Неочаквано полковник Маклин стана на крака и с последните си остатъци живот и сила заби пироните на изкуствената си длан в сърцето на Роланд Кронингер. Капитанът стреля с пистолета и куршумът изсвистя на сантиметри от главата на Суон.

— Пет…

Пироните се забиха още по-дълбоко. Роланд падна на колене. Алената кръв бликаше около твърдите и облечени в черна ръкавица пръсти на полковник Маклин. Младият мъж се опита да вдигне отново пистолета, като клатеше глава напред-назад, но тежестта на полковника го събори и той легна на пода. Маклин го обгърна в почти любовна прегръдка.

— Четири…

Суон се опули срещу клавиатурата. С какво завършваше една молитва?

Знаеше отговора.

Пръстите й затанцуваха върху клавишите.

Въведе „Амин“.

— Три…

Момичето затвори очи и зачака секундите да намалеят.

Продължи да чака.

И да чака.

Когато коприненият глас се разнесе отново по високоговорителите, Суон така се стресна, че направо подскочи.

— Детонацията на Ноктите спряна на две секунди. Каква е следващата ви заповед, моля?

Краката на Суон омекнаха. Тя се отдръпна от клавиатурата и едва не падна върху телата на полковник Маклин и Роланд Кронингер.

Капитанът беше застинал в седнало положение.

В дробовете му бълбукаше кръв и се стичаше от устата му. Той стрелна ръка и я сграбчи за глезена.

Суон се освободи от хватката му и тялото му отново се отпусна. Бълбукащият звук секна.

Момичето погледна Сестрата.

Жената се беше облегнала на стената, очите й бяха навлажнени, а от долната й устна върху брадичката течеше струйка кръв. Тя притискаше ръка към раната в корема си и съумя да се усмихне едва.

— Сритахме им задниците, нали?

Суон се пребори с горчивите си сълзи и коленичи до Сестрата. Някой отново захлопа от другата страна на вратата.

— По-добре върви да провериш кой е — каза жената. — Нямат намерение да се махнат.

Момичето отиде до вратата и притисна ухо на мястото, на което металът се затваряше в камъка. За известно време не успя да чуе нищо… но след малко се разнесе приглушен далечен глас:

— Суон! Сестра! Вътре ли сте?

Гласът принадлежеше на Джош и явно викаше с цяло гърло, макар едва да го чуваше.

— Да! — изкрещя в отговор тя. — Вътре сме!

— Шшшш! — каза Джош на Робин. — Мисля, че чух нещо! — После извика: — Можете ли да ни пуснете? — И двамата бяха видели черната кутия със сребърния ключ в ключалката, но след като Робин го завъртя наляво, беше попитан за кодова дума, за въвеждането на която разполагаше само с пет секунди.

Беше необходима цяла минута викане, за да може Джош да разбере какво се опитваше да му каже Суон. Той завъртя ключа наляво и въведе „СУПЕР“ на клавиатурата, когато му беше поискана кодовата дума.

Вратата се отключи и се отвори. Робин влезе първи.

Суон стоеше пред него като сън. Той уви ръце около нея, прегърна я силно и си каза, че докато е жив, няма да я пусне. Тя също го прегърна и за момент сърцата им забиха като едно.

Джош мина покрай тях. Беше видял Маклин и другия мъж на пода… а след тях и Сестрата. „О, не — помисли си той. — Има прекалено много кръв.“

Направи две големи крачки и стигна до нея.

— Не ме питай къде ме боли — каза тя. — Цялата съм схваната.

— Какво се случи?

— Светът… получи втори шанс.

Компютърният глас повтори въпроса си:

— Каква е следващата ви заповед, моля?

— Можеш ли да се изправиш? — попита Джош.

— Не знам. Не съм се опитвала. Ох… направих голяма каша тук, нали?

— Хайде, дай да ти помогна. — Гигантът я изправи на крака. Сестрата се чувстваше лека и изцапа ръцете му с кръв.

— Ще се оправиш ли? — попита я Робин и сложи другата й ръка на рамото си.

— Това е най-глупавият въпрос… който някога са ми задавали. — Сестрата едва дишаше. Болката в ребрата й беше пронизваща. Но не беше толкова зле. „Хич не е зле за една умираща дама“, помисли си тя. — Ще се оправя. Просто ме изкарайте от тази проклета дупка.

Суон спря над тялото на Маклин. Мръсното тиксо се беше отлепило от дясната му китка и изкуствената ръка с пироните беше почти изтръгната от нея. Тя махна останалата част от тиксото и извади дългите кървави пирони от тялото на Роланд Кронингер. Изправи се, стиснала бруталната ръка в собствените си окървавени пръсти.

Напуснаха залата на машините и смъртта. Приятният женски глас отново попита:

— Каква е следващата ви заповед, моля?

Суон завъртя сребърния ключ надясно. Вратата се затвори и ключалките изщракаха. Тя прибра ключа в джоба на дънките си.

Помогнаха на Сестрата да се качи във вагонетката и Робин натисна зеления бутон на металното табло на стената, преди също да се качи в нея. Механизмът отново надигна вой и вагонетката пое нагоре към входа на мината.

Сестрата изгуби чувствителност в краката си, докато вървяха по металния мост към стълбите. Стисна по-здраво Джош, който пое по-голямата част от тежестта й. Зад себе си оставяше кървава следа, а дишането й беше тежко и неравномерно.

Суон знаеше, че жената умира. Идеше й да се разплаче, но вместо това каза:

— Ще се излекуваш!

— Не съм болна. Простреляна съм — отвърна Сестрата. — Стъпка по стъпка — каза тя, докато Джош и Робин я сваляха по стълбата. — О, Господи… имам чувството, че всеки момент ще припадна.

— Дръж се — каза й окуражително гигантът. — Ще се справиш.

Но краката й се сгънаха на последните стъпала от стълбата. Клепачите й потрепериха и тя даде всичко от себе си, за да остане в съзнание.

Излязоха от сградата с алуминиевия покрив и тръгнаха през паркинга към джиповете, докато студеният вятър виеше около тях, а облаците висяха ниско над планината.

Сестрата повече не можеше да държи главата си изправена. Вратът й беше слаб и имаше чувството, че черепът й тежи петдесет килограма. „Стъпка по стъпка — каза си тя. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“ Но вкусът на кръв в устата й беше наситен и метален и й беше повече от ясно накъде я водеха тежките й стъпки.

Краката й отказаха.

Видя нещо на пропукания асфалт пред себе си. То изчезна много бързо. Но какво беше?

— Хайде — каза Джош, но Сестрата отказа да помръдне.

Отново видя нещото. Появи се за кратко и пак изчезна.

— О, Господи! — каза тя.

— Какво има? Боли ли те?

— Не! Не! Почакай! Просто почакай!

Зачакаха, докато кръвта на Сестрата изтичаше върху асфалта.

Ето го отново, за трети път. Нещо, което не беше виждала от много дълго време.

Сянката си.

Изчезна след секунда.

— Видяхте ли я? Видяхте ли я?

— Какво да видим? — Робин огледа земята, но не забеляза нищо.

Но в следващия момент се случи.

Всички го почувстваха.

Беше като топлината от лъчите на прожектор, който бавно обхожда паркинга.

Сестрата гледаше земята… и като усети разпростиращата се като лечебно мазило по гърба и раменете й топлина, видя, че сянката й се оформя върху асфалта, заобиколена от сенките на Джош, Суон и Робин.

С огромно усилие вдигна глава към небето и по бузите й потекоха сълзи.

— Слънцето — прошепна тя. — О, мили боже… слънцето се показа.

Всички погледнаха нагоре. Оловносивото небе се движеше, облаците се блъскаха един в друг и се разкъсваха.

— Ето там! — провикна се Робин и посочи. Той първи видя лазурното петно на небето, преди облаците да се затворят отново.

— Джош! Искам да отида… там горе! — Сестрата посочи върха на Уоруик Маунтин. — Моля те! Искам да видя как изгрява слънцето!

— Трябва да намерим някой, който да ти помогне, преди да…

Тя стисна ръката му и повтори молбата си:

— Искам да отида там горе. Искам да видя как слънцето се показва. Разбираш ли ме?

Джош я разбра. Поколеба се, но само за няколко секунди, защото знаеше, че не разполагаха с много време. Вдигна я на ръце и тръгна по склона на Уоруик Маунтин.

Суон и Робин го последваха, докато се катереше по неравния терен от скали и мъртви, изкривени дървета. Водеше Сестрата нагоре към бурното небе.

Момичето усети ласката на слънцето върху гърба си, видя появяващите се около нея сенки на скали и дървета, погледна нагоре и забеляза намек за яркосиньо, но облаците бързо се затвориха. Робин я хвана за ръката и двамата си помагаха един на друг, докато се катереха по склона.

— Побързай! — каза Сестрата на Джош. — Моля те… побързай!

На планината започнаха да се появяват сенки. Вятърът все още беше студен и брулеше жестоко, но облаците се разкъсваха и Джош се зачуди дали последната буря не беше последната въздишка на една седемгодишна зима.

— Побързай! — замоли го Сестрата.

Излязоха от гората и се озоваха на малко поле до върха. Навсякъде имаше груби скали и от тази височина видимостта беше във всички посоки на компаса, но не можеха да се насладят на пейзажа заради мъглата.

— Тук. — Гласът на Сестрата отслабваше. — Остави ме тук… за да мога да виждам.

Джош нежно я остави върху легло от мъртви листа, като подпря гърба й в гладката повърхност на една скала, с обърнато на запад лице.

Вятърът фучеше около тях и продължаваше да хапе. Изсъхналите клони се чупеха от дърветата, а над главите им като гарвани летяха черни листа.

Суон затаи дъх, когато златистите лъчи пронизаха западните облаци и за момент грубият пейзаж омекна, окаяните му багри в черно и сиво станаха светлокафяви и златисточервени. Но също толкова бързо светлината се скри.

— Почакайте — каза Сестрата, докато гледаше танца на облаците в небето. В тях бушуваха вихрушки подобно на течения след буря. Тя усещаше как животът й бързо гаснеше, а духът й искаше да избяга от измореното й тяло, но не го пускаше, беше се вкопчила в живота със същата упоритост, която й беше помогнала да опази стъклената корона километър след тежък километър.

Всички зачакаха. Облаците над Уоруик Маунтин се разкъсваха, бавно се разтваряха, и зад тях се показваха сини петна, подобно на частите на огромен пъзел.

— Там. — Сестрата кимна и присви очи, когато светлината погали земята и тръгна нагоре по планинския склон, мъртвите листа, дърветата, скалите и лицето й. — Там!

Джош изкрещя от радост. В облаците се отваряха големи процепи и през тях се прокрадваше златиста светлина, която беше красива като обещание.

От хълмовете на долините и котловините под Уоруик Маунтин също се разнесоха радостни възгласи и викове от малките общности, чиито бараки също бяха докоснати от слънцето. Някой наду клаксона на кола и бързо го последваха още хора. Виковете се усилиха, докато не преляха в един общ могъщ глас.

Суон вдигна лице нагоре и позволи на прекрасната и невероятна топлина да окъпе кожата й. Тя си пое дълбоко въздух и помириса сладкия незаразен въздух.

Дългият мрак приключваше.

— Суон — повика я с пресипнал глас Сестрата.

Момичето погледна жената, която седеше огряна от слънчевата светлина и усмихната. Сестрата вдигна ръка към нея, тя я пое, стисна я силно и коленичи до нея.

Гледаха се една друга доста време. Суон опря ръката на жената във влажната си буза.

— Гордея се с теб — каза Сестрата. — О, колко много се гордея с теб.

— Ще се оправиш — отвърна момичето, но не успя да потисне напиращия в гърлото й хлип. — Ще се оправиш веднага след като ги заведем при…

— Шшшш. — Жената прокара пръсти през дългата й огнена коса. На слънчевата светлина пламтеше като силна клада. — Искам да ме чуеш много внимателно. Слушай ме. Гледай ме също така.

Суон изпълни молбата й, но лицето на Сестрата беше замъглено от сълзите. Тя си избърса очите.

— Лятото… най-накрая дойде — започна жената. — Не се знае кога ще се завърне зимата. Налага се да работиш, докато можеш. Ще работиш колкото се може по-упорито и по-бързо… докато слънцето още грее. Чуваш ли ме?

Суон кимна.

Пръстите на Сестрата стиснаха нейните.

— Иска ми се да дойда с теб. Наистина много ми се иска. Но… няма как да стане. Аз и ти… поемаме по различни пътища. Но няма проблем. — Очите на жената направо блестяха. Тя погледна Робин. — Хей — извика му тя. — Обичаш ли я?

— Да.

— А ти? — обърна се към Суон. — Ти обичаш ли го?

— Да — отвърна момичето.

— В такъв случай… половината битка вече е спечелена. Двамата трябва да държите един на друг и да си помагате… и не позволявайте на никого и на нищо да ви разделят. Продължавайте напред, стъпка по стъпка… и свършете работата, която трябва да се свърши, докато е лято. — Сестрата обърна глава и присви очи към чернокожия гигант. — Джош? Ти знаеш… къде трябва да отидеш, нали? Знаеш кой те чака.

Гигантът кимна и съумя да отговори:

— Да. Знам.

— Слънцето… Усещането е толкова приятно — каза Сестрата и погледна към него. Зрението й започваше да я предава и вече не се налагаше да присвива очи. — Толкова е приятно. Изминах… дълъг път… и се изморих. Ще ми намерите ли… място тук, на което да положите останките ми… за да съм близо до слънцето?

Суон стисна ръката й, а Джош каза:

— Ще го направим.

— Ти си добър човек. Не мисля, че сам знаеш… колко добър човек си. Суон? — Сестрата протегна ръце и хвана красивото й лице. — Послушай ме. Свърши работата. Свърши я добре. Можеш да оправиш нещата… да ги направиш дори по-добри, отколкото бяха преди. Ти си… родена за водач, Суон… и когато вървиш, върви с високо вдигната глава… и… помни… колко много те обичам…

Ръцете на Сестрата паднаха от лицето на момичето, но тя ги хвана и ги притисна отново в него. Искрата живот почти беше изгаснала.

Сестрата се усмихна. Виждаше цветовете на стъклената корона в очите на Суон. Устата й потрепери и се отвори отново.

— Стъпка по стъпка — прошепна тя.

И направи последната в живота си.

Стояха около нея, докато слънцето напичаше гърбовете им и разтопяваше мускулите им. Джош се наведе да затвори очите на Сестрата… но не го направи, защото знаеше колко много обичаше да гледа светлината.

Суон се изправи, отдалечи се от тях и зарови ръка в джоба си.

Извади сребърния ключ. Покатери се на една скала и отиде на ръба на Уоруик Маунтин.

Стоеше с високо вдигната глава и се взираше в далечината. Там виждаше още армии от биещи се и изплашени мъже, още оръжия и бронирани коли, още смърт и мизерия, които щяха да продължават да тормозят умовете на хората като рак, който чака да се прероди.

Стисна здраво сребърния ключ.

Никога вече, помисли си Суон… и захвърли ключа с всичка сила, колкото се може по-надалеч.

Слънцето се отрази в него, докато падаше. Той отскочи от клона на един дъб, удари се в ръба на скала и падна петнадесет метра по-долу в малко зелено езеро, полускрито от храсталак. Потъна във водата и в листата на дъното на водоема, където разбута няколко малки яйца, скрити от много, много дълго време там. Няколко лъчи слънчева светлина проникнаха през водата и затоплиха яйцата. Сърцата на поповите лъжички започнаха да бият.

Джош, Суон и Робин намериха място, на което да положат останките на Сестрата. То не беше под сянката на някое дърво, а на място, което слънцето огряваше. Изкопаха гроба с ръце и положиха жената в него. Запълниха го и всеки от тях каза каквото му беше на ума. Накрая завършваха с „Амин“.

Трима души слязоха от планината.