Робърт Маккамън
Лебедова песен (53)

53

Една висока фигура с дълъг черен балтон с лъскави сребристи копчета вървеше през изпепелените руини на Броукън Боу, Небраска. По главната улица на града лежаха безброй трупове, а подобните на танкове камиони на Армията на съвършенството минаваха през онези, които се изпречеха на пътя им. Някои войници товареха камиони с плячка — чували с царевица, брашно, фасул и варели с масло и бензин. Една купчина с пушки и пистолети очакваше оръжейната бригада, която да ги прибере. Телата бяха съблечени от бригадата по облеклото, а членове на квартирната бригада събираха тенти, от които мъртвите вече нямаше да имат нужда. Механичната бригада отговаряше за изобилието от коли, каравани и камиони, които бяха попаднали в ръцете на победителите. Онези, които бяха в изправност, щяха да бъдат превърнати в разузнавателни и транспортни средства, а от другите щяха да вземат гумите, двигателите и всичко, което можеше да бъде използвано.

Мъжът с черния балтон и с излъсканите до съвършенство абаносови ботуши, които хрущяха върху изпепелената земя, се интересуваше от едно-единствено нещо. Той застана пред купчина с трупове, чиито дрехи бяха съблечени и нахвърлени в кашони, и разгледа лицата им на светлината на близката клада. Войниците около него спираха работа, за да му отдадат чест. Той бързо им отвръщаше и продължаваше с огледа. След като не намери търсеното, отиде при следващата купчина с трупове.

— Полковник Маклин! — провикна се един глас над грохота на преминаващите камиони и мъжът в черния балтон се обърна. Светлината от огньовете падна на черната му кожена маска, която покриваше лицето му. Дясното око на Джеймс Б. Маклин беше грубо зашито, но през другото си студено синьо око полковникът погледна приближаващата фигура. Под балтона си носеше сиво-зелена униформа и .45-калибров пистолет с перлена дръжка на кръста. На джоба на гърдите му се мъдреше кръгла черна емблема с пришити със сребърен конец букви „АНС“. На главата му беше нахлузена тъмнозелена вълнена шапка.

Облеченият в подобна униформа под дебелото си палто Джъд Лори се появи от пушека. На рамото му беше увесен автомат „М-16“, а през гърдите му минаваше патрондаш с муниции. Посивялата червена брада на Джъд Лори беше късо подрязана, а косата му беше подстригана почти до скалпа. През челото му минаваше дълбок белег, който започваше от лявото му слепоочие и продължаваше диагонално през косата му. През седемте години, в които следваше Маклин, Лори беше свалил повече от десет килограма мазнини и сега тялото му беше твърдо и мускулесто. Чертите на лицето му се бяха променили по неприятен начин, а очите му бяха хлътнали в орбитите си.

— Някакви новини, лейтенант Лори? — Гласът на Маклин беше променен, а думите му заваляни, сякаш нещо не беше наред с устата му.

— Не, сър. Никой не го е намерил. Говорих със сержант Маккоуън на северния периметър, но той не може да намери тялото. Сержант Улрих е изпратил хора да претърсят южната част на окопа, но засега без никакъв успех.

— Някаква информация от преследвачите?

— Отрядът на ефрейтор Уинслоу попаднал на шестима от тях на около километър и половина на изток. Опитали се да избягат, но не успели. Отрядът на сержант Олдфийлд намерил четирима на север, но те се самоубили. Все още не съм получил новини от южния патрул.

— Не можем да позволим да се измъкне, Лори — каза с твърд тон Маклин. — Трябва да намерим кучия син… или трупа му. Искам го — жив или мъртъв — в тентата си след два часа. Ясно?

— Да, сър. Ще направя всичко по силите си.

— Направи повече. Намери капитан Поуг и му кажи, че той отговаря за откриването и донасянето на трупа на Франклин Хейс при мен. Поуг е добър преследвач и ще свърши работата. Искам да получа информация за броя на жертвите и списък с иззетите оръжия до сутринта. Не желая нещата да се сговнят като предния път, ясно?

— Да, сър.

— Добре. Ще бъда в тентата си. — Маклин се обърна и тръгна. — Къде е Роланд?

— Не знам. Преди около час го видях в южния край на града.

— Ако го видиш, му кажи да дойде да ми докладва. Върви. — Полковникът се насочи към тентата, която играеше ролята на негова щабквартира.

Джъд Лори го изпрати с поглед и потръпна. Бяха минали повече от две години, откакто за последно видя лицето на Маклин. Полковникът беше започнал да носи тази кожена маска, за да предпазва кожата си от „радиация и замърсяване“… но на Лори му се струваше, че лицето му просто си променяше формата. Съдеше от начина, по който се изпъваше и изкривяваше маската. Лори знаеше какво е това — същото заболяване, което много други в Армията на съвършенството бяха пипнали: онези образувания, които се появяваха на лицето ти и се срастваха едно с друго, като покриваха всичко и ти оставяха само една дупка на мястото на устата. Всички бяха наясно, че Маклин страдаше точно от това — както и капитан Кронингер, чието лице беше бинтовано. Най-лошо засегнатите бяха екзекутирани. За Лори това заболяване беше много по-лошо от най-грозните келоиди, които беше виждал. Благодареше на Бога, че не го беше пипнал, защото си харесваше лицето. Но ако състоянието на полковник Маклин се влошеше, то тогава нямаше да е способен да води АНС още дълго време. А това щеше да доведе до много интересни възможности…

Лейтенант Лори изсумтя и отново се замисли за задълженията си, докато вървеше из руините.

От другата страна на Броукън Боу, полковник Маклин отдаде чест на двамата въоръжени часови, които стояха пред голямата му тента-щабквартира и мина през вратата. Вътре беше тъмно, макар да помнеше, че беше оставил запалена газена лампа на бюрото си. За съжаление, имаше толкова много неща на главата си, толкова много задачи за помнене, че нямаше как да е напълно сигурен. Отиде до бюрото, протегна единствената си ръка и намери лампата. Стъклото все още беше топло. Някак си беше изгаснала. Маклин свали стъкленото коминче, извади запалка от джоба на балтона си и произведе пламъче с нея. Запали фитила, остави го да се разгори и върна обратно коминчето. В тентата постепенно стана светло… и в този момент полковник Маклин осъзна, че не е сам.

Зад бюрото му беше седнал слаб мъж с къдрава рошава коса, която стигаше до раменете му, и руса брада. Калните му ботуши бяха вдигнати върху картите, таблиците и докладите. Той чистеше дългите си нокти с нож в мрака, което накара полковника веднага да извади от кобура .45-калибровия си пистолет и да го насочи в главата на натрапника.

— Здрасти — каза русокосият и се усмихна. Лицето му беше бледо като на мъртвец… и в средата му, където някога се беше намирал носът му, имаше дупка и зараснала около нея плът. — Чаках те.

— Остави ножа. Веднага.

Острието се заби в картата на Небраска и завибрира.

— Успокой топката — каза мъжът и вдигна ръце, за да покаже, че са празни.

Маклин забеляза, че натрапникът носеше изцапана с кръв униформа на АНС, но не видя никакви рани по него. Тази отвратителна рана в средата на лицето му — през която се виждаха синуси и сиви хрущяли — беше зараснала, доколкото това беше възможно.

— Кой си ти и как мина покрай часовите?

— Влязох през входа за прислугата. — Мъжът посочи задната част на тентата и Маклин видя мястото, където платът беше срязан, за да може този да пропълзи вътре. — Казвам се Алвин. — Калнозелените очи на мъжа изгледаха полковник Маклин и зъбите му лъснаха, когато се ухили. — Алвин Мангрим. Трябва да си намериш по-добра охрана, полковник. Някой ненормалник може да се промъкне и да те убие без никакъв проблем.

— Като теб може би?

— Мне, не като мен. — Мъжът се засмя и въздухът засвири през дупката, където някога се намираше носът му. — Донесох ти два подаръка.

— Мога да те екзекутирам за проникването ти в щабквартирата ми.

Усмивката на Алвин Мангрим не изчезна от лицето му.

— Не съм прониквал, човече. Пропълзях. Искам да знаеш, че съм много добър с ножовете. О, да… ножовете знаят името ми. Те ми говорят и аз правя каквото ми наредят.

Пръстът на Маклин беше на спусъка на пистолета и само на милиметър от отнасянето на главата на натрапника, но не искаше да изцапа документите си с кръв и мозък.

— Е? Не искаш ли да видиш какви са подаръците ми за теб?

— Не. Искам да станеш много бавно и да се размърдаш… — Сякаш не чул думите му, Алвин Мангрим рязко се наведе към пода и вдигна нещо. — Леко! — предупреди го полковникът и тъкмо щеше да повика часовите, когато натрапникът се изправи и остави отрязаната глава на Франклин Хейс на бюрото.

Лицето беше посиняло, а очите се бяха прибрали в главата и бяха оставили само белите склери на показ.

— Ето — каза Мангрим. — Не е ли хубавец? — Надвеси се над главата и я почука с кокалчетата на пръстите си. — Чук-чук! — Засмя се и въздухът отново изсвири през кратера в средата на лицето му. — Тцъ-тцъ, няма никого вкъщи!

— Къде я намери? — попита Маклин.

— На врата на шибаняка, полковник! Къде си мислиш, че съм я намерил? Прескочих онази стена ей там и кого мислиш видях точно пред мен — самия Франелин. Носех си брадвата, както винаги. На това му казвам съдба. Просто му отрязах главата и ти я донесох тук. Щях да дойда по-рано, но исках кръвта да се изтече, за да не ти изцапа тентата. Трябва да призная, че си имаш едно много приятно, спретнато местенце.

Полковник Маклин се приближи до главата, протегна се и я докосна с дулото на пистолета си.

— Ти ли го уби?

— Мне. Гъделичках го до смърт. Полковник Маклин, за такъв умен човек като теб стопляш много бавно.

Маклин вдигна горната устна с дулото на пистолета. Зъбите бяха бели и равни.

— Искаш ли да ги избиеш? — попита Мангрим. — Ще станат на чудесна огърлица за онази чернокоса жена, с която те видях.

Полковникът остави устната да се върне на мястото си.

— Кой, по дяволите, си ти? Как така не съм те виждал досега?

— Навъртах се наоколо. Следвам АНС от около два месеца. Аз и още няколко мои приятели си имаме свой собствен лагер. Свалих тази униформа от един мъртъв войник. Стои ми много добре, не мислиш ли?

Маклин усети раздвижване вляво и се обърна, за да види Роланд Кронингер да влиза в тентата. Младият мъж носеше дълго сиво палто с качулка, която беше сложил на главата си. Едва на двадесет години, капитан Роланд Кронингер беше метър и осемдесет и пет и само с два сантиметра по-нисък от Маклин. Беше слаб като плашило и униформата на АНС и палтото му стояха като на закачалка. Китките му се подаваха от ръкавите, а ръцете му приличаха на бели паяци. Той беше начело на атаката, която смаза защитата на Броукън Боу и по негово предложение преследваха Франклин Хейс до смърт. Сега младият мъж се сепна, спря на място и присви очи зад очилата с дебели стъкла към оставената на бюрото на полковник Маклин глава.

— Ти си капитан Кронингер, нали? — попита Мангрим. — И теб съм те виждал наоколо.

— Какво става тук? — гласът на Роланд все още беше писклив. Той погледна полковника. Газената лампа се отразяваше в очилата му.

— Този мъж ми донесе подарък. Убил е Франклин Хейс, или поне така твърди.

— Естествено, че го убих. Тряс! Тряс! — Мангрим удари бюрото с ръка. — И му падна главата!

— Забранено е да се влиза в тази тента — каза с хладен тон Роланд. — Можем да те разстреляме за тази волност.

— Исках да изненадам полковника.

Маклин свали пистолета. Алвин Мангрим не беше дошъл, за да го нарани. Човекът беше нарушил едно от най-важните правила на АНС, но отрязаната глава наистина беше хубав подарък. Сега, след като мисията беше изпълнена — Хейс беше мъртъв, АНС се беше сдобила с богата плячка от превозни средства, оръжия и бензин, и в редиците й бяха постъпили около сто нови войници — Маклин изпита разочарование, точно както се случваше след всяка битка. Чувството беше като да желаеш някоя жена толкова силно, че чак топките да те болят от напрежението, а след като я получиш и можеш да правиш с нея каквото си искаш, да ти доскучае. Не самото получаване на жената беше важно, а вземането — на жени, земи или животи — което караше кръвта му да кипи.

— Не мога да дишам — каза внезапно той. — Не мога да си поема въздух. — Започна да вдишва, но явно не му беше достатъчно. Стори му се, че видя Войника сянка зад Алвин Мангрим, но когато примига, призракът изчезна. — Не мога да дишам — повтори и си махна шапката.

Нямаше коса, а скалпът му представляваше опустошен купол от кожни образувания, които приличаха на налепи върху изгнили стълбове. Опипа задната част на главата си, докато не намери ципа на маската. Махна я и вдиша през онова, което беше останало от носа му.

Лицето на Маклин беше обезобразена маса от дебели, подобни на краста образувания, които изцяло бяха скрили чертите му освен едното от пронизващите му сини очи, едната му ноздра и една цепка на мястото на устата му. Кожата под образуванията го изгаряше и сърбеше, а костите го боляха, сякаш бяха изкривени в нови форми. Не можеше да понесе отражението си в огледалото, затова не се поглеждаше, а когато палуваше с Шийла Фонтана, тя — както и другите жени, които последваха АНС — стискаше очи и извръщаше глава от него. Но Шийла Фонтана бездруго се беше побъркала, Маклин беше наясно с този факт. Вече ставаше единствено за чукане; жената пищеше посред нощ за някого на име Руди, който пропълзявал в леглото й с мъртво бебе в ръце. Алвин Мангрим остана мълчалив за известно време, след което каза:

— Е, каквото и да е това, никак не те е пощадило.

— Донесе си подаръка — каза Маклин. — А сега се разкарай от тентата ми.

— Казах, че съм ти донесъл два подаръка. Не искаш ли да видиш другия?

— Полковник Маклин ти нареди да се махаш. — На Роланд никак не му харесваше този русокос кучи син и нямаше да има нищо против да го убие. Все още беше надрусан от всичките убийства. Усещаше миризмата на кръв в ноздрите си като някакъв сладък парфюм. През изминалите седем години Роланд Кронингер се беше превърнал в професор по убийствата, осакатяванията и мъченията. Когато Краля искаше да получи информация от пленник, той викаше сър Роланд, който имаше своя черна каравана, в която се пееха много песни под акомпанимента на вериги, воденични камъни, чукове и триони.

Алвин Мангрим отново се наведе към пода. Маклин насочи .45-калибровия си пистолет… но русокосият мъж вдигна малка кутия, завързана с яркосиня панделка.

— Ето — каза той и бутна подаръка си. — Вземи. Специално за теб.

Полковникът застина, хвърли бърз поглед към Роланд, остави пистолета наблизо и взе кутията. Със здравата си лява ръка разкъса панделката и вдигна капака.

— Направих я за теб. Харесва ли ти?

Маклин бръкна в кутията… и извади дясна китка, облечена в черна кожена ръкавица. Китката и ръкавицата бяха пронизани от петнадесет-двадесет пирона, забити така, че острите им върхове излизаха през дланта.

— Сам я издялах — каза Мангрим. — Добър дърводелец съм. Знаеш ли, че Исус също е бил дърводелец?

Полковник Маклин се загледа недоумяващо в приличащата на истинска дървена китка.

— Това някаква шега ли е?

Мангрим като че ли се обиди.

— Човече, бяха ми необходими три дни, за да я направя както трябва! Виж, тежи почти колкото една истинска и е балансирана толкова добре, че няма да личи, че е от дърво. Не знам какво се е случило с истинската ти, но сметнах, че тази ще ти хареса.

Полковникът се поколеба. Никога досега не беше виждал подобно нещо. Дървената китка, която беше вкарана в стегната ръкавица, приличаше на таралеж с тези пирони.

— Какво трябва да е? Папиемаше?

— Мне. Предполага се, че ще я носиш — обясни Мангрим. — На чукана си. Като истинска ръка. Виж, който погледне тази китка с тези пирони по нея, ще си каже: „Уха, този шибаняк просто не знае какво е болка!“. Ако някой говори зад гърба ти, просто ще го шамаросаш в лицето и ще му отнесеш устните. — Русокосият мъж се ухили доволно. — Направих я специално за теб.

— Ти си луд — каза му Маклин. — Изгубил си си шибания ум! Защо, по дяволите, бих си сложил…

— Полковник — прекъсна го Роланд. — Този може да е побъркан, но мисля, че идеята му е добра.

— Какво?

Младият мъж дръпна качулката си. Лицето и главата му бяха скрити зад мръсни бинтове, закрепени с тиксо. Там, където намотките се разминаваха, се виждаха сиви образувания, които бяха твърди като броня. Бинтовете бяха плътно увити около челото, брадичката и бузите му и стигаха до краищата на танкистките му очила. Роланд отлепи една от лентите тиксо, развъртя около тридесет сантиметра бинт и го откъсна. Предложи го на Маклин.

— Ето — каза му той. — Закрепи на чукана китката.

Полковникът го изгледа така, сякаш смяташе, че си е изгубил ума, след което взе бинта и лентата тиксо и се зае със слагането на изкуствената китка на чукана на дясната си ръка. Най-накрая успя да я намести добре, с пироните от вътрешната страна.

— Чувството е странно — каза Маклин. — Сякаш тежи пет килограма. — Но освен странното усещане, новата дясна китка изглеждаше съвсем като истинска. Ако някой не знаеше, че е дървена, щеше да реши, че пироните са забити в истинска плът. Полковникът изпъна ръка и бавно замахна. Разбира се, сега не я беше прикрепил особено стабилно за чукана; ако смяташе да я носи, трябваше да я стегне здраво с дебело тиксо. Харесваше му как изглежда и изведнъж разбра защо — изкуствената китка беше перфектен символ на дисциплината и контрола. Ако един човек можеше да издържи подобна болка — дори символично, — то в такъв случай той имаше невероятна дисциплина и беше мъж, от който да се страхуваш и който да следваш.

— Трябва да носиш китката през цялото време — каза Роланд. — Особено когато преговаряме за провизии. Не мисля, че лидерът на което и да е селище ще издържи дълго време, след като я види.

Маклин беше като хипнотизиран от новата си ръка. Тя щеше да е опустошително психологическо оръжие, както и адски опасно оръжие в ръкопашен бой. Само трябваше да внимава, когато се чешеше по носа — или онова, което беше останало от него.

— Знаех си, че ще ти хареса — каза Мангрим, доволен от реакцията на полковника. — Сякаш си роден с нея.

— Това не те извинява за нахлуването в тентата, господине — скастри го Роланд. — Просиш си куршума.

— Не, не си го прося, капитане. Прося си да бъда произведен в сержант на механичната бригада. — Зелените му очи се плъзнаха от Роланд към полковник Маклин. — Много съм добър с машините. Мога да поправя почти всичко. Дайте ми частите и аз ще ги сложа по местата им. Също така мога да правя разни неща. Да, сър, ако ме произведеш в сержант на механичната бригада, ще ти покажа какво мога да направя за Армията на съвършенството.

Маклин се замисли и погледна безносото лице на Алвин Мангрим. Точно от такива мъже имаше нужда АНС. Този тук имаше кураж и не се страхуваше да поема рискове, за да получи каквото желае.

— Ще те произведа в ефрейтор — отвърна той. — Ако си вършиш добре работата и покажеш лидерски качества, ще те произведа в сержант на механичната бригада след един месец. Съгласен ли си?

Другият мъж сви рамене и стана.

— Мисля, че да. Ефрейтор е по-добре от редник, нали? Ще мога да давам заповеди на редниците, не е ли така?

— А един капитан може да нареди да ти гръмнат задника. — Роланд застана пред Мангрим. Двамата се гледаха очи в очи като две диви животни. На лицето на русокосия се появи тънка усмивка. Превързаната и гротескна мутра на младия мъж остана безстрастна. Най-накрая каза: — Ако отново влезеш в тази тента без разрешение, лично ще те застрелям… или може би ще предпочетеш екскурзия до караваната за разпити?

— Някой друг път. Сър.

— Докладвай на сержант Дрейгър в тентата на механичната бригада. Размърдай се!

Мангрим извади ножа си от бюрото. Отиде до мястото, където беше срязал тентата, за да се промъкне тук, и се наведе, но преди да изпълзи навън, погледна отново Роланд.

— Капитане? — каза с мек глас той. — На твое място щях да внимавам, докато се разхождам в мрака. Има много начупени стъкла навън. Може да се спънеш и да си отрежеш главата. Сещаш ли се какво имам предвид? — Преди Роланд да успее да отговори, Мангрим пропълзя през процепа и изчезна.

— Копеле! — кипна младият мъж. — Ще заповядам да го разстрелят!

Маклин се разсмя. Забавляваше се, когато видеше Роланд, който се контролираше до съвършенство и имаше емоциите на машина, да излиза от кожата си. Така чувстваше, че контролира положението.

— Този човек ще стане лейтенант за шест месеца — каза полковникът. — Разполага с въображението, необходимо на АНС. — Той отиде до бюрото и се загледа в главата на Франклин Хейс. С пръста на лявата си ръка проследи един от кафявите келоиди, които петняха студената синя кожа. — Проклет със Знака на Каин. Колкото по-скоро се отървем от тази мръсотия, толкова по-бързо ще върнем нещата както си бяха преди. Не. Ще ги направим по-добри, отколкото бяха. — Маклин протегна новата си ръка и я сложи на картата на Небраска, като я прониза с пироните. Придърпа я към себе си. — Призори изпрати разузнавателни патрули на изток и югоизток — каза на Роланд. — Кажи им да разузнават, докато се стъмни.

— Колко време ще останем тук?

— Докато АНС не си почине и не събере сили. Искам всички превозни средства да бъдат обслужени и готови за употреба. — Основната част от камионите, колите и караваните — включително и собствената каравана „Еърстрийм“ на Маклин, която използваше за постоянна щабквартира — бяха на дванадесет километра западно от Броукън Боу и щяха да тръгнат насам, за да се съберат с настъпващия военен батальон призори. Полковникът беше сложил началото с лагера на Фреди Кемпка и беше създал пътуваща армия, в която всеки имаше своите задължения, включително пехотинците, офицерите, механиците, готвачите, ковачите, шивачите, двамата лекари и дори лагерните проститутки като Шийла Фонтана. Всички бяха свързани от водачеството на Маклин и нуждата си за храна, вода, подслон… и схващането, че оцелелите, които носеха Знака на Каин, трябва да бъдат изтребени. Всеизвестен факт беше, че тези със знака заразяваха човешката раса с отровени от радиацията гени и ако Америка искаше отново да бъде достатъчно силна, че да отвърне на руснаците, Знакът на Каин трябваше да бъде заличен. Маклин разгледа картата на Небраска. Окото му обходи маршрута на изток по червената линия на магистрала 2, през Гранд Айлънд, Аврора и Линкълн, чак до синята линия, която представляваше река Мисури. От град Небраска АНС можеше да продължи до Айова или Мисури — девствена земя с нови селища и складове, които чакаха да бъдат превзети. След това ги очакваше протежението на река Мисисипи и цялата източна част на страната щеше да се озове пред Армията на съвършенството, която да я завземе и прочисти точно както прочисти огромни части от Юта, Колорадо, Уайоминг и Небраска. Винаги щеше да го има следващото селище и по-следващото и Маклин беше неспокоен. Беше получил доклади за Ескадрон Хидра, Нашествениците на Нолан и така нареченото Американско братство. Нямаше търпение да се изправи срещу тези „армии“. АНС щеше да ги смаже точно както беше смазала Отряда на свободните хора през няколкото месеца на военни действия в Скалистите планини.

— Заминаваме на изток — каза на Роланд. — Ще прекосим река Мисури. — Окото му в загрозеното от образувания лице засия от вълнение от предстоящия лов. Вдигна дясната си ръка и замахна с облечената си в ръкавица длан. Замахна отново, този път по-силно. И по-силно.

Пироните издаваха зловещ свирещ звук, който приличаше на човешки писъци.