Робърт Маккамън
Лебедова песен (4)

4

23:48 часа, лятно часово време. Близо до Уичита, Канзас

Отново се караха.

Момиченцето затвори очи и си сложи възглавницата върху главата, но това не попречи на гласовете да продължават да я безпокоят, приглушени и изкривени, почти нечовешки.

— Писна ми от простотии, жено! Махни ми се от главата!

— Какво да направя? Само да се усмихвам, когато отиваш да пиеш и да играеш комар с парите, които аз печеля? С тези пари трябваше да платя наема на проклетата каравана и да купя храна, а ти просто излезе и ги пропиля, за бога; просто ги пропиля…

— Махни се от шибаната ми глава, казах! Погледни се! Приличаш на пенсионирана дърта курва! Писна ми само да висиш тука и да мрънкаш през цялото време!

— Може би трябва да направя нещо по въпроса, а? Може би трябва да си опаковам нещата и да си разкарам задника!

— Давай, к’во чакаш? Махни се и вземи онова смахнато дете с теб!

— Ще го направя! Не си мисли, че няма да го направя!

Двамата продължаваха да спорят, а гласовете им ставаха все по-силни и по-озлобени. Момиченцето трябваше да надигне глава, за да си поеме въздух, но продължаваше да държи очите си затворени и си мислеше за градината си, която се намираше точно под прозореца на малката й стая. Хората от целия парк за каравани идваха, за да я видят и да я похвалят колко хубави са цветята й. Госпожа Йегър от съседната каравана каза, че теменужките са много красиви, макар да не мислеше, че цъфтят толкова късно, и то в такова горещо време. Нарцисите, кученцата и дивият зюмбюл също вървяха много добре, но за момент момиченцето ги чу как умират. То ги поля, размачка пръстта им с пръсти и седна в градината си на сутрешната слънчева светлина, за да я гледа със сините си като яйца на червеношийка очи, докато болезнените звуци не секнаха. Сега градината приличаше на красив пожар от цветове и дори тревата около караваната беше в наситено тъмнозелено. Тази на госпожа Йегър беше кафява, макар че я поливаше почти всеки ден. Момиченцето я беше чуло да умира много отдавна, но не искаше да натъжава госпожа Йегър, като й каже истината. Може би градината й щеше да се съживи, когато започнеха дъждовете.

Стаята й беше претъпкана с изобилие от растения в саксии, наредени върху рафтове от бетонни тухли и около леглото й. Помещението ухаеше на живот и дори върху един малък кактус в червена керамична саксия беше поникнало бяло цветче. Момиченцето обичаше да мисли за градината и цветята си, когато Томи и майка й се караха; виждаше градината в съзнанието си, визуализираше всички цветове и венчелистчета и усещаше почвата под пръстите си. Тези неща й помагаха да избяга далеч от гласовете им.

— Не ме докосвай! — изкрещя майка й. — Копеле такова, да не си посмял да ме удариш отново!

— Ще ти сритам задника, ако искам! — Последва боричкане, още ругатни и плесница. Момиченцето потръпна, а миглите на затворените й очи се навлажниха от сълзите.

„Спрете да се карате! — помисли си неспокойно то. — Моля ви, моля ви, моля ви, спрете да се карате!“

— Махни се от мен! — Нещо се удари в стената и се счупи. Детето сложи ръце на ушите си и се сви в леглото. Искаше му се да изпищи.

Появи се някаква светлина.

Мека светлина, която проникваше през клепачите на затворените му очи.

Момиченцето ги отвори и се изправи до седнало положение.

На комарника на прозореца в другия край на стаята пулсираше някаква светлина — слабо жълто сияние, подобно на хиляди малки свещички за торта. Светлината се промени като нюансите на красива картина под различно осветление и докато детето я гледаше хипнотизирано, боричкането и крясъците станаха по-тихи и някак си далечни. Светлината се отрази в големите му очи, прекоси лицето му във формата на сърце и затанцува върху дългата му до раменете руса коса. Цялата стая беше осветена от сиянието на светлинното създание, което се беше закачило за комарника на прозореца.

Светулки, сети се момиченцето. Стотици светулки бяха кацнали на комарника. Беше ги виждала и преди, но никога толкова много и никога не примигваха по едно и също време. Пулсираха като звезди, които се опитват да си прогорят път през мрежата и докато ги гледаше, не чуваше ужасните гласове на майка си и „чичо“ Томи. Примигващите светулки бяха привлекли цялото й внимание и моделите от светлина, които създаваха, я хипнотизираха.

Езикът на светлината се промени и продължи в един по-различен и по-бърз ритъм. Момиченцето си спомни залата с огледалата на щатския панаир и как светлините се отразяваха по лъскавите стъкла; в момента имаше чувството, че се намира в средата на хиляди лампи, които — ритъмът ставаше все по-бърз и по-бърз — се въртяха около нея с шеметна скорост.

„Те говорят — помисли си момиченцето. — Говорят на техния си език. Говорят за нещо много, много важно…“

— Суон^[1]! Скъпа, събуди се!

„… говорят за онова, което е на път да се случи…“

— Не ме ли чуваш?

„… нещо много лошо ще се случи… при това съвсем скоро…“

— СУОН!

Някой я тресеше. За няколко секунди се изгуби в залата с огледалата и беше заслепена от премигващите светлини. След това си спомни къде се намира и видя как светулките напускат комарника на прозореца и отлитат в нощта.

— По целия джам има шибани буболечки — оплака се Томи.

Суон отмести с усилие поглед от тях и изви врат. Майка й се беше надвесила над нея и на светлината от отворената врата момичето видя лилавата подутина около дясното й око. Жената беше много слаба и измъчена, с рошава руса коса, от която се подаваха кестеняви корени; тя постоянно местеше поглед между лицето на дъщеря си и последните насекоми, които отлитаха от комарника.

— Какъв ти е проблемът?

— Малката не е наред — отвърна Томи, който беше блокирал вратата с широкоплещестото си тяло. Той беше едър, запуснат мъж, с неподдържана кестенява брада по острата си брадичка и месесто лице. Носеше гащеризон, тениска и червена шапка с козирка. — Сбъркана е в главата — допълни той и отпи от бутилка „Милър Хай Лайф“.

— Мамо? — Детето все още беше замаяно. Светлините продължаваха да примигат зад очите му.

— Скъпа, искам да станеш и да се облечеш. Ще си тръгнем от тази проклета дупка още сега, чуваш ли ме?

— Да, госпожо.

— Никъде няма да ходите — озъби се Томи. — Къде ще отидете?

— Колкото се може по-далеч оттук! Бях пълна глупачка, че дойдох да живея при теб! Ставай, скъпа. Облечи се. Искам да се махнем колкото се може по-скоро.

— При Рик Доусън ли ще се върнеш? Аха, давай! Той вече те изрита веднъж и аз те прибрах! Върви да те изрита още веднъж!

Жената се обърна към него и му отвърна с леден глас:

— Махни се от пътя ми или Бог ми е свидетел, ще те убия.

Погледът на Томи беше мрачен и заплашителен. Той отново отпи от бутилката, облиза устни и се засмя.

— Разбира се! — Отстъпи назад и направи престорен жест с ръка. — Заповядай! Щом се смяташ за шибана кралица, заповядай!

Жената се обърна към дъщеря си с умолителен поглед да побърза и излезе покрай Томи от стаята.

Суон стана от леглото, облечена в своята нощница за деветгодишни момиченца от Щатския университет на Уичита, и отиде до прозореца, за да надникне навън. Лампите в караваната на госпожа Йегър светеха и детето предположи, че шумът я е събудил. Суон погледна нагоре и зяпна от изумление.

Небето беше пълно с вълни от движещи се, премигващи звезди. В мрака над парка за каравани се въртяха колела от светлина и следи от жълт огън се издигаха зигзагообразно нагоре в мъглата, която скриваше луната. Хиляди светулки летяха горе като движещи се галактики. Сигналите им образуваха вериги от светлина, които се простираха от запад на изток, докъдето стигаше погледът на Суон. Някъде в парка за каравани се разлая куче; лаят беше подхванат от второ, от трето, а след това и от други, намиращи се около магистрала 15. В още каравани светнаха лампи и от тях започнаха да излизат хора, за да видят какво става.

— Боже, к’ва врява само! — Томи продължаваше да стои на прага на вратата. — Млъквай, мамка ти! — изкрещя той и довърши бирата си на една голяма гневна глътка. Погледна Суон със злобен и замъглен поглед. — Ще се радвам да се отърва от теб, хлапе. Погледни тая проклета стая с всичките китки и лайна! Господи! Т’ва е каравана, а не парник! — Томи срита една саксия с мушкато и детето потръпна, но въпреки това не показа слабост, а остана с високо вдигната брадичка и го зачака да се махне. — Искаш ли да знаеш каква е майка ти, хлапе? — попита я заваляно мъжът. — Искаш ли да ти разкажа за онзи бар, в който танцува по масите и дава на мъжете да й пипат циците?

— Млъкни, копеле! — изкрещя жената и Томи се обърна точно навреме, за да не й позволи да го удари по ръката. Блъсна я.

— Аха, давай, Дарлийн! Покажи на хлапето от какво си направена! Разкажи й за мъжете, с които си била и… о, верно, сподели й за баща й! Кажи й, че си била толкова надрусана с ЛСД, ангелски прах и Бог знае какво още, че дори не помниш името на шибаняка!

Лицето на Дарлийн Прескот се изкриви от гняв. Преди години беше красива жена, с хубави скули и тъмносини очи, които изпращаха сексуални послания към безброй мъже, но сега беше изморена и отпусната, с дълбоки бръчки по челото и около устата си. Беше едва на тридесет и две, но изглеждаше поне с пет години по-възрастна; беше навлякла тесни сини дънки и жълта краварска блуза с пайети на раменете. Извърна се от Томи и отиде в „голямата спалня“ на караваната, като по пътя си тропаше здраво с краварските си ботуши от алигатор.

— Хей — обади се ухилен Томи, — гледай да не си счупиш краката от бързане!

Суон започна да вади дрехите си от чекмеджетата на дрешника. Майка й се появи с натъпкан с безвкусни парцалки и ботуши куфар и натъпка в него колкото се може повече от нещата на дъщеря си.

— Тръгваме. Веднага! — каза Дарлийн на детето. — Хайде.

Суон се спря и огледа пълната си с цветя и растения стая. „Не! — помисли си тя. — Не мога да изоставя цветята си! И градината! Кой ще полива градината ми?“

Майка й се наведе над куфара, затвори го и го закопча. Сграбчи ръката на дъщеря си и се обърна да си върви.

Детето успя да си вземе единствено куклата на Бисквитеното чудовище, преди да бъде извлечено от стаята.

Томи ги последва с нова бира в ръка.

— Добре, върви! До утре вечерта ще си се върнала, Дарлийн! Само почакай и ще видиш!

— Ще почакам — отговори жената и блъсна комарника на вратата. В горещата нощ отвън се носеше лаят на кучета. Небето беше пълно със знамена от светлина. Дарлийн ги погледна, но нито за миг не се спря в устрема си към яркочервеното „Камаро“, паркирано зад якия пикап „Шевролет“ на Томи. Жената метна куфара на задната седалка и се намести зад волана, докато Суон, все още облечена с нощницата си, седна на седалката до нея. — Копеле — излая Дарлийн, докато вкарваше ключа в запалването. — Ще ти покажа, задник такъв.

— Хей, вижте ме! — провикна се Томи и детето го погледна. Ужаси се, когато го видя, че танцува в градината й, острите върхове на ботушите му сритваха буци с пръст, а токовете му премазваха цветята. Суон запуши с ръце ушите си, защото чу болезнените звуци, които растенията издаваха, да се надигат като късането на струните на акустична китара. Томи се хилеше и подскачаше лудешки. Накрая си свали шапката и я хвърли нагоре. Момичето се изпълни с нажежен до бяло гняв и пожела смъртта на чичо Томи за това, че нарани градината й… но след малко гневът й премина и остави след себе си едно неприятно усещане в стомаха. Съвсем ясно видя какъв е той: дебел, оплешивяващ глупак, чиито единствени притежания бяха разнебитена каравана и пикап. Точно тук щеше да остарее и да умре, без да изпита нечия любов… защото се страхуваше, също както се страхуваше и майка й, да се отдаде прекалено много на чувствата си. Суон видя всичко това и го осъзна за секунда, разбра, че удоволствието му от унищожаването на градината й щеше да свърши, когато, както обикновено, паднеше на колене пред тоалетната чиния, за да си изповръща червата, и след това заспеше и се събудеше сам. А тя винаги можеше да си засади нова градина… и щеше да го направи на следващото място, на което щяха да отидат, където и да беше то.

— Чичо Томи? — провикна се Суон.

Мъжът спря да танцува. Устата му беше изкривена в ехидна усмивка и в готовност да изрече поредната ругатня.

— Прощавам ти — изрече нежно детето и Томи се опули насреща й, сякаш го беше цапардосала в мутрата.

— Майната ти! — изкрещя му от своя страна Дарлийн Прескот и двигателят на камарото изрева като артилерийско оръдие. Жената настъпи педала на газта и затърка гумите около десетина метра, докато те не намериха сцепление и не ги изстреляха завинаги от парка за каравани край магистрала 15.

— Къде отиваме? — попита Суон, когато писъкът на гумите затихна, и прегърна по-силно Бисквитеното чудовище.

— Тази вечер ще отидем на мотел. На сутринта ще прескоча до бара и ще се опитам да изкрънкам малко пари от Франки. — Дарлийн сви рамене. — Може би ще успея да го убедя да ми даде петдесет кинта. Може би.

— Ще се върнеш ли отново при чичо Томи?

— Не — отговори непоколебимо жената. — Приключих с него. Той е най-големият злобар, когото съм срещала някога, и, за бога, нямам представа какво намерих в него!

Суон си спомни, че майка й беше казала същите неща за „чичо“ Рик и „чичо“ Алекс. Замисли се за момент дали да й зададе въпроса, или не, но в крайна сметка само си пое дълбоко въздух и я попита:

— Истина ли е, мамо? Онова, което каза Томи: че не знаеш кой е баща ми?

— Не говори такива неща! — сопна се Дарлийн и насочи вниманието си върху дългия път. — Дори не си ги помисляй, млада госпожичке! Много добре знаеш, че баща ти е известна рокендрол звезда. Има къдрава руса коса и сини очи като твоите. Сините очи на паднал на земята ангел. А как само свири на китара и пее! Могат ли птиците да летят? Божичко, да! Казвала съм ти безброй пъти, че когато се разведе със съпругата си, ще отидем да живеем при него в Холивуд, Калифорния. Няма ли да е чудесно? Двете да живеем на булевард „Сънсет“?

— Да, госпожо — отвърна равнодушно Суон. И преди беше чувала тази история. Единственото, което искаше, беше да живее на едно място повече от четири-пет месеца, за да може да си намери приятели, които нямаше да се страхува, че ще загуби, и да ходи на едно и също училище цяла година. Тъй като постоянно нямаше приятели, насочи цялата си енергия и внимание към цветята и растенията си. Прекарваше часове наред в създаването на градини в грубата почва на парковете с каравани, пансионите и евтините мотели.

— Хайде да си пуснем малко музика по радиото — предложи Дарлийн. Включи го и от високоговорителите се разнесе рокендрол. Звукът беше толкова усилен, че на жената не й се налагаше да мисли за лъжата, която постоянно повтаряше на дъщеря си; в интерес на истината знаеше единствено, че е висок, рус и едър сладур, чийто презерватив се беше скъсал по някое време на акта. Тогава нямаше никакво значение за нея; купонът беше на ниво, в другата стая всички се забавляваха, а тя и сладурът бяха надрусани с коктейл от ЛСД, ангелски прах и попърс. Случи се, докато живееше в Лас Вегас преди девет години и работеше на маса за блекджек. Оттогава двете със Суон живееха на най-различни места на запад, като следваше мъже, които обещаха да е забавно, и започваше работа като еротична танцьорка, когато й се отваряше подобна възможност.

Сега Дарлийн нямаше представа накъде отиват. Писна й от Томи, но също така се страхуваше от него; беше прекалено луд и злобен. Съществуваше вероятност да тръгне по петите й след ден-два, ако не се отдалечеше достатъчно от него. Франки от „Хай Нуун Салуун“, където танцуваше, можеше да й даде парите, които вече беше заработила, но накъде щеше да потегли след това?

У дома, помисли си тя. Домът беше едно малко кътче, наречено Блейкман, горе в окръг Ролинс, в северозападния край на Канзас. Избяга оттам, когато беше на шестнадесет, след като майка й почина от рак, а баща й полудя по религията. Знаеше, че старецът я ненавиждаше, и затова избяга. Какъв ли беше домът й сега, зачуди се Дарлийн. На баща й сигурно щеше да му падне ченето, когато разбереше, че има внучка. По дяволите, не! Не можеше да се върне там!

Само дето вече пресмяташе маршрута, по който трябваше да мине, за да стигне до Блейкман: на север по шосе 135 до Салина, на запад през нивите с царевица и пшеница на междущатска магистрала 70 и отново на север по правите като стрели окръжни пътища. Можеше да вземе достатъчно пари от Франки, за да си плати бензина.

— Какво ще кажеш на сутринта да поемем на пътешествие?

— Накъде? — Суон стисна още по-силно Бисквитеното чудовище.

— О, просто нанякъде. До един малък град на име Блейкман. Почти нищо не се случва в него, или поне беше така последния път, когато го видях. Можем да отидем там и да си починем няколко дни. Да си съберем мислите и да помислим. Нали?

Суон сви рамене.

— Както кажеш — отвърна тя, но всъщност не й пукаше.

Дарлийн изключи радиото и прегърна дъщеря си. Вдигна глава и за момент й се стори, че забелязва проблясък в небето, но той изчезна прекалено бързо. Стисна рамото на детето.

— Ще сме само двете срещу целия свят, хлапе — каза тя. — Знаеш ли какво? Ще спечелим, ако продължим да опитваме.

Суон погледна майка си и й се прииска — много силно — да й повярва.

Камарото продължи да пори нощта по постоянно разгръщащата се пред тях магистрала, а в облаците на десетки метри над тях се образуваха живи вериги от светлина.