Робърт Маккамън
Лебедова песен (17)

17

— Гофърът е в дупката! — ревеше Поу-Поу Бригс. — Мили боже, каква трагедия!

Джош Хъчинс нямаше представа колко е часът или от колко време бяха тук; спеше много и имаше ужасни сънища за Роуз и момчетата, в които бягаха пред торнадо от огън. За него беше истинска изненада, че все още можеше да диша. Въздухът беше застоял, но му нямаше нищо. Очакваше много скоро да затвори очи и повече да не се събуди. Болката от изгарянията му беше поносима, стига да стоеше неподвижен. Лежеше и слушаше безсмислиците, които дрънкаше старецът, и си помисли, че задушаването вероятно не е толкова лош начин да умре; може би беше като да се разхълцаш точно преди лягане, без дори да си наясно, че дробовете ти просто се нуждаят от кислород. Най-много съжаляваше за момиченцето. Беше толкова малко. Толкова малко, а нямаше да има възможност да порасне. „Е — каза си той, — сега ще заспивам отново. Може би ще ми е за последно.“ Замисли се за всички онези хора, които бяха в залата в Конкордия, и се зачуди колко от тях бяха мъртви или умираха в същия този момент. „Горкият Джони Лий Ричуайн! На единия ден си счупи крака, а на другия се случи това!“ Мамка му. Не беше честно… никак не беше честно…

Нещо дръпна ризата на Джош. Това му причини известна болка, която залази по нервите му.

— Господине? — обади се Суон. Беше чула дишането му и беше пропълзяла в мрака до него. — Чувате ли ме, господине? — Тя отново го дръпна за ризата.

— Да — отговори той. — Чувам те. Какво има?

— Мама е болна. Можете ли да й помогнете?

Джош се изправи.

— Какво й има?

— Диша много странно. Моля ви, елате да й помогнете.

Гласът на детето беше измъчен, но то не се беше разплакало. „Кораво малко хлапе“, помисли си той.

— Добре. Хвани ме за ръката и ме отведи при нея. — Джош протегна длан. След няколко секунди момиченцето я намери в мрака и стисна три от пръстите му в малката си ръчичка.

Дръпна го и двамата запълзяха към мястото, на което майка й лежеше в пръстта. Суон беше спала свита в Дарлийн, когато се събуди от звук, който приличаше на скърцане на ръждясала панта. Тялото на майка й беше горещо и мокро, но въпреки това цялата трепереше.

— Мамо? — прошепна Суон. — Мамо, доведох великана, за да ти помогне.

— Просто ми трябва малко почивка, скъпа. — Жената говореше сънливо. — Добре съм. Не се тревожи за мен.

— Боли ли те някъде? — попита я Джош.

— Сериозно ли ме питаш това? Всичко ме боли. Господи, даже не знам какво ме удари. Преди малко се чувствах добре… все едно бях изгоряла на слънце, нищо повече. Но, мамка му! Изгаряла съм по-сериозно на слънце от това. — Дарлийн преглътна трудно. — Със сигурност няма да откажа една бира.

— Може би ще намерим нещо за пиене тук. — Джош затърси наоколо и попадна на още смачкани консерви. Без светлина нямаше как разбере какво има в тях. Той също беше жаден и гладен, както и детето. Поу-Поу едва ли щеше да откаже малко вода. Намери една консерва, която беше отворена и от нея се изливаше някаква течност. Опита я. Сладък сок от праскови. Това беше компот от праскови. — Ето. — Джош задържа консервата до устата на жената, за да може да отпие.

Дарлийн преглътна и вяло избута ръката му.

— Какво се опитваш да направиш, да ме отровиш ли? Казах ти, че искам бира!

— Съжалявам. Това е най-доброто, което успях да намеря. — Подаде консервата на Суон и й каза да пие.

— Кога ще дойдат да ни изкопаят от тази лайняна дупка? — попита Дарлийн.

— Не знам. Може би… — Джош млъкна за миг. — Може би скоро.

— Господи! Имам чувството, че… едната ми страна е била сготвена, а другата — дълбоко замразена. Удари ме ей така, изведнъж.

— Ще се оправиш — отговори й гигантът, макар да знаеше, че е нелепо, защото нямаше представа какво друго да каже. Усети, че детето е близо до него, мълчеше и слушаше. „Тя знае“, помисли си той. — Просто си почивай и ще си възвърнеш силите.

— Видя ли, Суон? Казах ти, че ще се оправя.

Джош не можеше да направи нищо повече. Взе консервата с прасковен компот от детето и отиде до мястото, на което Поу-Поу лежеше и ревеше:

— Каква трагедия! О, Господи… намери ли ключа? Как да запаля колата без ключ?

Джош сложи ръка под главата на стареца, вдигна я леко нагоре и допря смачканата консерва до устните му. Поу-Поу трепереше и гореше от треска.

— Пийни — каза му гигантът и онзи се подчини като бебе, на което са подали шише.

— Господине? Ще се измъкнем ли оттук?

Джош не беше усетил, че момиченцето беше дошло до него. Гласът му все още беше спокоен и шепнеше, за да не може майка му да ги чуе.

— Разбира се — отвърна той. Детето мълчеше, но Джош имаше чувството, че дори в този мрак беше разбрало, че лъже. — Не знам — поправи се той. — Може би ще успеем. Може и да не успеем. Зависи.

— От какво?

„Няма да ме оставиш на мира, нали?“, помисли си Джош.

— Предполагам, че зависи от онова, което е останало навън. Разбираш ли какво се случи?

— Нещо се взриви — отвърна Суон.

— Точно така. Възможно е много други места също да са избухнали. Цели градове. Сигурно… — Поколеба се. „Хайде, кажи го, вече няма никакъв смисъл.“ — Сигурно милиони хора са мъртви или хванати в капан като нас. Възможно е да няма кой да дойде да ни измъкне оттук.

Момиченцето остана мълчаливо за известно време, след което каза:

— Не това попитах. Въпросът ми беше: „Ще се измъкнем ли оттук?“.

Джош осъзна, че го пита дали ще се опитат да се измъкнат, вместо да чакат някой друг да ги спаси.

— Ако разполагахме с булдозер под ръка, щях да ти отговоря с „да“. Иначе не мисля, че в скоро време ще ходим някъде.

— Мама е много болна — каза Суон и този път гласът й я предаде. — Страх ме е.

— Мен също — призна си Джош. Момиченцето изхлипа само веднъж и след това спря, сякаш си беше наложило да се вземе в ръце благодарение на невероятната си воля. Той се протегна и намери ръката й. Няколко мехура на кожата й се спукаха. Гигантът потръпна и си дръпна ръката. — Ти как си? — попита я той. — Нещо боли ли те?

— Кожата. Имам чувството, че ме пронизват иглички. Стомахът ми също не е наред. Преди малко повърнах, но го направих в ъгъла.

— Да, и на мен не ми е много добре. — Джош изпитваше огромна нужда да уринира и трябваше да измисли някаква импровизирана тоалетна. Разполагаха с достатъчно консервирана храна и плодови компоти, а и не знаеха какво друго е заровено около тях в пръстта. „Стига! — скастри се сам той, защото по този начин си позволи да изпита надежда. — Съвсем скоро въздухът ни ще свърши! Няма начин да оцелеем тук долу!“

Също така обаче знаеше, че вероятно се намират на единственото място, което беше успяло да ги предпази от взрива. Може би на радиацията щеше да й е трудно да проникне тук с всичката тази пръст над тях. Джош беше изморен и костите го боляха, но вече не изпитваше желание да легне и да умре. Стореше ли го, щеше да подпише смъртната присъда на момиченцето. Ако прогонеше изтощението си и се заемеше да подреди консервите с храна, щеше да успее да поддържа всички живи още… колко? Един ден? Три? Седмица?

— На колко години си? — попита Джош.

— На девет — отговори детето.

— Девет — повтори нежно гигантът и поклати глава. В душата му бушуваха ярост и съжаление. Едно деветгодишно дете трябваше да си играе навън под лъчите на лятното слънце. Едно деветгодишно дете не трябваше да се намира в тъмно мазе с единия крак в гроба. Не беше честно! Майка му стара, никак не беше честно.

— Как се казваш?

Мина цяла минута, преди да успее да отговори:

— Джош. А ти си Суон?

— Сю Уанда. Но мама ме нарича Суон. Как се превърна във великан?

В очите на мъжа имаше сълзи, но въпреки това се усмихна.

— Предполагам, че съм си изяждал царевичния хляб на майка ми, когато съм бил на твоята възраст.

— Царевичният хляб те е направил великан?

— Е, винаги съм бил едър. Едно време играех футбол — първо за Обърнския университет, а след това за Ню Орлиънс Сейнтс.

— Играеш ли още?

— Не. Сега съм… кечист — отвърна той. — Професионален кечист. Бях лошият.

— О. — Суон се замисли над това. Спомни си, че един от многото й чичовци, чичо Чък, обичаше да ходи на кеч мачове в Уичита и да ги гледа по телевизията. — Това харесваше ли ти? Да си лошия, имам предвид?

— Всичко е просто игра. Само се правех на лош. Не знам дали ми харесваше, или не. Просто в началото започнах така и…

— Гофърът е в дупката! — обади се Поу-Поу. — Майчице, глей го само как избяга!

— Защо постоянно говори за някакъв гофър? — попита Суон.

— Ранен е. Не знае какво приказва. — Старецът замърмори, че не може да си намери пантофите, че посевите се нуждаят от дъжд и отново млъкна. От тялото му се носеше топлина като от отворена фурна и на Джош му беше ясно, че няма да изкара дълго. Само Бог знаеше какво може да ти причини в главата гледката от взрива.

— Мама каза, че отиваме в Блейкман — обясни Суон, която досега беше насочила вниманието си към Поу-Поу. Тя знаеше, че умира. — Каза, че се прибираме у дома. Ти накъде се беше запътил?

— Град Гардън. Трябваше да се състезавам там.

— Домът ти там ли е?

— Не. Домът ми е в Алабама — много, много далеч оттук.

— Мама каза, че отиваме да видим дядо ми. Той живее в Блейкман. Семейството ти в Алабама ли живее?

Джош се замисли за Роуз и двамата си синове. Сега те бяха част от нечий друг живот — ако въобще бяха живи.

— Нямам семейство — отвърна той.

— Нямаш ли си някой, който те обича? — попита Суон.

— Не. Не мисля. — Джош чу стенанията на Дарлийн и каза: — По-добре отиди при майка си.

— Да, сър. — Суон запълзя към жената, но в един момент се обърна, за да погледне в мрака към черния гигант. — Знаех, че нещо ужасно ще се случи — каза тя. — Осъзнах го в нощта, в която си тръгнахме от караваната на чичо Томи. Опитах се да кажа на мама, но тя не ме разбра.

— Откъде знаеше?

— Светулките ми казаха — обясни Суон. — Разбрах го от светлините им.

— Сю Уанда? — повика я тихичко Дарлийн. — Суон? Къде си?

— Тук към, мамо — отвърна детето и пропълзя до майка си.

„Светулките й казали — помисли си Джош. — Да бе.“ Момиченцето имаше развинтено въображение. Това беше хубаво — понякога въображението беше хубаво място, на което да се оттеглиш, когато нещата загрубееха.

Изведнъж се сети за облака от скакалци, който беше прелетял пред колата му.

— През последните два-три дни летят на ята от хиляди в полетата — беше казал Поу-Поу. — Малко е странно.

Дали скакалците знаеха, че нещо ще се случи в онези царевични полета? — зачуди се Джош. Дали можеха да усещат бедствията — вероятно ги надушваха от вятъра или от самата земя?

Насочи мислите си към по-важни въпроси. Първо трябваше да си намери ъгъл, в който да се изпикае, преди пикочният му мехур да се пръсне. Никога преди не му се беше налагало да седи на колене и да пикае приведен. Но ако въздухът беше достатъчно и се наложеше да живеят още известно време тук, трябваше да помислят къде да ходят по нужда. Никак не му се нравеше мисълта да пълзи в собствените си изпражнения, камо ли в нечии чужди. Подът беше от бетон, но се беше разцепил от трусовете; спомни си, че беше напипал градинска мотика сред останките, която можеше да помогне в изкопаването на нужник.

Смяташе да претърси на четири крака мазето от край до край и да събере консервите и всичко друго, което можеше да намери. Очевидно разполагаха с много храна, а в консервите щеше да има достатъчно вода и сокове, за да ги поддържат живи известно време. Повече от всичко му се искаше да е светло. Едва сега разбираше колко е лошо да нямаш електричество.

Изпълзя до далечния ъгъл, за да се облекчи. „Ще мине доста време до следващата ти баня — помисли си Джош. — А и скоро няма да ти трябват слънчеви очила.“

Потръпна. Урината го изгаряше като сярна киселина.

„Поне съм жив! — успокои се той. — Може да не ми остава кой знае колко още, но съм жив. Утре може да съм мъртъв, но днес съм жив и си пикая върху коленете.“

За първи път от взрива насам си позволи да помечтае, че някак си ще успее да оживее и да види отново света навън.