Робърт Маккамън
Лебедова песен (83)

83

С мрака дойде и прорязващият костите студ. Кладите бяха захранени от дъски, взети от стените и покривите на бараките. Бранителите на Мерис Рест се грееха около тях, ядяха и почиваха по един час, преди да се върнат на стената.

На Сестрата й останаха четири патрона. Войникът, който беше убила, лежеше на три метра от стената. Кръвта беше замръзнала и черна около раната в гърдите му. Пол беше останал с дванадесет патрона на северния периметър и по време на кратката престрелка малко преди да мръкне двамата мъже от двете му страни бяха убити. Един рикоширал куршум беше запратил трески в челото и дясната му буза, но иначе беше добре.

Робин, който се намираше на източната барикада, установи, че му бяха останали само шест патрона за пушката. Той бранеше тази част от стената с още четиридесет души и Ана Макклей, която отдавна беше останала без патрони за собствената си пушка и сега държеше малък .22-калибров пистолет, който беше взела от един мъртвец.

Атаките продължиха цял ден със затишия от по един-два часа между тях. Войниците първо нападаха някоя част от барикадата, а после я обсипваха с куршуми. Стената продължаваше да се държи и отклоняваше по-голямата част от огъня, но куршумите отваряха процепи между трупите и от време на време уцелваха някого. Така един куршум от пушка улучи Бъд Ройс в коляното, но той продължаваше да куцука в южния край. Болката беше изписана на лицето му.

Беше наредено всички да пестят мунициите, но запасите бързо намаляваха, а врагът като че ли имаше достатъчно за пилеене. Всички бяха наясно, че е просто въпрос на време, преди стената да бъде щурмувана от масивна сила… но въпросът беше от коя страна щеше да дойде атаката?

Суон се питаше точно това, докато яздеше Муле през царевичната нива. Натежалите стъбла се поклащаха на съскащия срещу тях вятър. В откритото пространство пред нея гореше най-голямата клада, около която петдесет-шестдесет души си почиваха и ядяха супа, която сипваха от големи димящи дървени кофи. Момичето беше на път да посети многото ранени, които бяха отведени в бараката на доктор Райън, и когато мина покрай големия огън, хората, събрали се около него, замлъкнаха.

Суон не погледна никого от тях. Не можеше, защото — макар да знаеше, че Сестрата е права — имаше чувството, че собственоръчно е подписала смъртните им присъди. Заради нея хората бяха избивани, ранявани и осакатявани и ако да си водач означаваше, че трябва да поемеш подобно бреме, то за нея беше прекалено тежко. Тя не ги погледна, защото знаеше, че много от тях щяха да са мъртви, преди да настъпи следващият ден.

— Не се тревожи! — изкрещя един мъж. — Няма да пуснем копелетата вътре!

— Когато ми свършат патроните — обеща друг, — ще използвам ножа си! Когато и той се счупи, ще ми останат зъбите ми!

— Ще ги спрем! — провикна се една жена. — Ще ги накараме да отстъпят!

Надигнаха се още окуражаващи викове и обещания и когато Суон най-накрая погледна кладата, видя, че всички я гледат — нечии силуети само бяха очертани от пламъците, а други се виждаха ясно на светлината им. Очите им блестяха, а на лицата им бяха изписани сила и надежда.

— Не се страхуваме да умрем! — каза друга жена и много гласове се съгласиха с нея. — Страхуваме се от капитулация, но, за бога, аз няма да се предам!

Суон дръпна поводите на Муле и огледа внимателно хората. Очите й се напълниха със сълзи.

Кльощавият чернокож мъж, който беше особено разпален на градската среща, я приближи. Лявата му ръка беше превързана с кървав парцал, но в очите му се четяха смелост и страст.

— Недей да плачеш! — смъмри я той, когато се приближи до нея. — Ти не бива да плачеш! Господи, не бива! Ако ти не си силна, кой да бъде?

Суон кимна и избърса очи с опакото на ръката си.

— Благодаря ти — каза тя.

— Тцъ-тцъ! Аз ти благодаря.

— За какво?

Мъжът се усмихна замечтано.

— За това, че отново чух онази сладка музика. — Той кимна към царевичната нива.

Суон знаеше коя музика имаше предвид, защото тя също я чуваше — промъкващият се между редовете вятър, който свиреше по стъблата като по струните на арфа.

— Бях роден близо до царевична нива — продължи чернокожият. — Чувах тази музика през нощта, точно преди да заспя, и рано сутрин, когато се събуждах. Не мислех, че ще я чуя отново някога, след като онези момчета объркаха всичко. — Той погледна Суон. — Не се страхувам да умра сега. Не-не! Разбираш ли, винаги съм смятал, че е по-добре да умреш на краката си, отколкото да живееш на колене. Готов съм… и това е моят избор. Така че не се тревожи за нищо! Тцъ-тцъ! — Мъжът затвори очи за няколко секунди и крехкото му тяло като че ли се заклати в ритъма на царевицата. След малко пак ги отвори и каза: — Продължавай сега, чу ли? — Той се върна до кладата и протегна ръце към топлината.

Суон подкара Муле и конят тръгна в тръс през нивата. Освен да провери ранените, момичето искаше да види как е Джош. Последния път, в който го навести рано тази сутрин, той все още беше в дълбока кома.

Суон още не беше прекосила нивата, когато в източното небе изригнаха ярки проблясъци светлина. Надигнаха се пламъци и се смесиха с изстрелите, които звучаха като тракащи шевни машини. Робин се намираше в онази част на стената, осъзна тя.

— Давай! — изкрещя на Муле и го перна с поводите. Конят препусна в галоп.

На западната част от стената зад нея, пехотата и превозните средства на Армията на съвършенството прииждаха от гората.

— Не стреляйте! — провикна се Сестрата, но хората около нея вече стреляха и пилееха мунициите си. Нещо се удари в стената на около петнадесет метра от нея. Подскочиха пламъци и върху ледената обвивка се разля огън. Друг предмет удари стената няколко метра по-близо. Чу се чупене на стъкло и се усети миризмата на бензин секунда преди изригналият оранжев пламък да я заслепи. „Бомби! — помисли си тя. — Хвърлят бомби по стената!“

Хората крещяха и стреляха в някаква безумна суматоха. Над стената прелетяваха напълнени с бензин бутилки със запален парцал, които експлодираха сред бранителите. Една от тях се счупи почти в краката на Сестрата и тя инстинктивно се хвърли на земята, за да се предпази от разлетия се във всички посоки бензин.

Над източната част на стената бяха хвърлени десетки коктейли „Молотов“. Един мъж до Робин изпищя, когато беше уцелен от един от тях, и целият беше погълнат от пламъци. Някой го събори на земята и се опита да загаси огъня със сняг и пръст. След тази вихрушка от вилнеещи пламъци и експлозии се разнесоха изстрели от автомати, пистолети и пушки, чиито куршуми се врязваха с такава сила в стената, че трупите подскачаха и те рикошираха през пролуките в тях.

— Дайте им да разберат! — крещеше Ана Макклей. Оранжевата светлина от огньовете разкриваше стотици войници между стената и гората, които пълзяха напред, прикриваха се в рововете, криеха се зад счупените превозни средства и стреляха или мятаха домашно направените си бомби. Някои от хората около нея се обърнаха, за да избягат от пламъците, но тя се развика: — Стойте по местата си! Не бягайте! — Една жена вляво от нея залитна и падна, и когато Ана се обърна, за да й вземе оръжието, един куршум от пушка мина през дупка в стената, улучи я в ребрата и тя падна на колене. Усети кръв в устата си и разбра, че този път вече е загазила здраво, но въпреки това се изправи с пистолет във всяка ръка и тръгна отново към стената.

Бурята от бомби и куршуми се усили. Една част от стената беше погълната от пламъци. Влажното дърво пукаше и димеше. Робин остана на мястото си и продължи да стреля по прииждащите войници въпреки падащите навсякъде бомби и хвърчащите стъклени парчета. Успя да уцели двама от тях, преди една бомба да експлодира точно пред него. Горещината и летящите стъкла го изблъскаха назад и той се спъна в тялото на мъртвец.

По лицето му се стичаше кръв от рана в скалпа му и кожата му беше като изгорена. Той избърса кръвта от очите си и видя нещо, от което стомахът му се сви.

В края на здраво въже бяха завързани метални нокти. Въжето се изпъна и върховете на грубото подобие на котва се забиха между трупите. Още една кука прелетя над стената и се заби в нея. Беше хвърлена трета, но тя не намери за какво да се хване и бързо беше издърпана, за да я хвърлят отново. Четвърта и пета котва се забиха в стената и войниците започнаха да дърпат въжетата.

Робин осъзна, че цялата част от стената, която вече беше отслабена от куршумите и пламъците, щеше да бъде съборена. Още куки прелитаха и ноктите им се наместваха между трупите. Въжетата се опъваха и стената пукаше като счупени ребра.

Младежът стана на крака, побягна към стената и сграбчи една от котвите в опит да я освободи. На няколко метра от него един едър сивобрад мъж сечеше едно от въжетата с брадвата си, а до него слаба чернокожа жена се беше заела с друго с касапски нож. Бомбите в бутилки продължаваха да експлодират по стената и още куки бяха забити в нея.

Вдясно от Робин Ана Макклей беше изпразнила двете си оръжия. Жената видя прииждащите от нейната страна въжета с куки. Тя се обърна, за да потърси друго оръжие, като не обръщаше никакво внимание на куршума в ребрата си и онзи в дясното й рамо. Преобърна един мъртвец и намери пистолет, но нямаше патрони в него. След малко откри сатър, който някой беше изпуснал, и го използва, за да сече въжетата. Сряза едно и почти беше успяла да среже второ, когато горните деветдесет сантиметра от стената бяха съборени и станаха жертва на пламъците. Пет-шест войници се нахвърлиха отгоре й.

— Не! — изпищя Ана и ги замери със сатъра. Последва залп от автоматична стрелба, която я превърна в участничка в отвратителен пирует. Последната й мисъл, преди да се строполи на земята, беше за карнавална атракция, наречена „Лудата мишка“, при която малка тракаща вагонетка се завърташе по извити релси и се издигаше нагоре към нощното небе, все по-нагоре и по-нагоре, докато силните светлини на карнавала светеха на земята под нея и вятърът свиреше в ушите й.

Ана беше мъртва, преди да се строполи на земята.

— Пробиват! — провикна се някой… и стената пред Робин падна с подобен на човешки стон грохот. Пред него се отвори пространство, през което можеше да мине цял тир. Вълна от войници се насочи към него и той в последната секунда скочи настрани, за да избегне куршумите им.

Младежът вдигна пушката си и застреля първия войник, който мина през стената. Другите започнаха да отстъпват или падаха мъртви от куршумите му… докато пушката му не ги изстреля всичките и той не можеше да вижда войниците заради дима, който се виеше над горящите трупи. Разнесоха се още пукоти и стонове от другите части на стената, които също бяха съборени и пламъците подскачаха нависоко, когато бомбите експлодираха. Навсякъде около Робин бягаха хора, стреляха, падаха.

— Избийте копелетата! — разкрещя се някакъв мъж вляво от него и от мъглата се появи фигура в сивкавозелена униформа. Робин застана стабилно на земята, хвана пушката за цевта, за да я използва като бухалка, и удари войника в главата. Онзи падна и младежът хвърли пушката за сметка на .45-калибровия му автоматичен пистолет.

Един куршум изсвистя покрай главата му. На шест метра експлодира поредната бомба в бутилка и една жена с пламнала коса, чието лице приличаше на маска от кръв, се появи със залитане от дима. Тя падна, преди да стигне до Робин. Той се прицели в прииждащите през счупената част от стената хора и изстреля всичките патрони на .45-калибровия пистолет. Зареваха автомати и куршумите им се врязаха наблизо до него. Младежът осъзна, че няма какво повече да направи тук. Трябваше да се махне и да намери друго място, което да брани. Стената в източната част на Мерис Рест беше разрушена и войниците прииждаха през нея.

Робин хукна към града. Десетки други бягаха в същата посока и бойното поле беше осеяно с телата на мъртви и ранени. Малки групички от хора се изправяха сами срещу врага в отчаян опит да го спрат, но бързо биваха застрелвани или разпръсквани. Младежът погледна назад и видя две бронирани коли да се появяват от дима. От оръдейните им кули се сипеха куршуми.

— Робин! Робин! — викаше някой над разразилия се хаос. Той разпозна гласа на Суон. Тя трябваше да е някъде наблизо.

— Суон! — провикна се той. — Насам!

Момичето чу отговора на Робин и насочи Муле наляво, в посоката, от която й се стори, че дойде гласа му. Димът щипеше очите й и почти не можеше да вижда лицата на хората, докато не се доближеше до тях. Отпред продължаваха да реват експлозии и тя разбра, че вражеските войници са пробили източната част на стената. Хората около нея бяха ранени и кървяха, но спираха, за да се обърнат и да изстрелят последните си патрони. Други пък, които бяха въоръжени само с брадви, ножове и лопати, бягаха напред, за да влязат в близък бой.

Една бомба експлодира наблизо и един мъж изпищя. Муле се вдигна на задните си крака и размаха копита във въздуха. Когато отново стъпи на земята продължи да се върти, сякаш едната му половина искаше да побегне в една посока, а другата — в друга.

— Робин! — изкрещя Суон. — Къде си?

— Тук! — Младежът все още не можеше да я види. Спъна се в трупа на някакъв мъж, чиито гърди бяха заприличали на решето. Той стискаше брадва и Робин изгуби няколко ценни секунди, за да я вземе от ръката му.

Изправи се и се озова лице в лице с кон… и не беше ясно кой от двамата се изплаши повече. Муле изцвили и отново се вдигна на задните си крака. Искаше му се да побегне в галоп, но Суон бързо го успокои. Тя видя окървавеното лице на Робин и му подаде ръка.

— Качвай се! Хайде!

Младежът хвана ръката й и се качи на коня зад нея. Момичето заби пети в хълбоците на животното, завъртя го към града и то побягна напред.

Излязоха от гъстия пушек и Суон неочаквано дръпна юздите му. Муле се подчини и копитата му заораха в земята. Двамата с Робин видяха водещите се навсякъде в Мерис Рест боеве. В южната част на града горяха огньове, а от запад прииждаха войници през огромни дупки в стената, последвани от още бронирани коли и камиони. Вятърът постоянно разнасяше напред-назад шума от изстрели, викове и крясъци… и в този момент Суон осъзна, че Мерис Рест е паднал.

Трябваше да намери Сестрата, и то бързо. Лицето й беше сериозно и измъчено, а зъбите й стиснати от гняв. Срита Муле.

Конят побягна като чистокръвен жребец, с ниско наведена глава и увиснали уши.

Разнесе се силен тракащ звук и около нея се завъртяха горещи течения. Усети как Муле потрепери, простена, сякаш беше сритан, и краката му го предадоха. Конят падна и захвърли Робин настрани, но заклещи левия крак на Суон под себе си. Въздухът беше изваден от дробовете й и тя остана да лежи замаяна, докато животното отчаяно се опитваше да стане. Младежът вече беше видял дупките от куршуми в корема му и знаеше, че е свършено.

Някакъв двигател изръмжа. Робин вдигна поглед и видя един „Шевролет Нова“ с бронирано предно стъкло и оръдейна кула на покрива. Наведе се над Суон и се опита да я освободи, но кракът й беше сериозно затиснат. Муле все още се опитваше да се изправи. От ноздрите му излизаха пара и струи кръв, а ребрата му подскачаха. Очите му бяха ококорени от ужас.

Оръдейната кула на шевролета откри стрелба и куршумите се врязаха в земята в опасна близост до Суон. Робин с ужас осъзна, че не разполага с достатъчно сила, за да я освободи. Радиаторът на бронираната кола се хилеше като пълна с метални зъби уста. Младежът стисна здраво дръжката на брадвата.

Суон го сграбчи за ръката.

— Не ме оставяй — каза му тя, беше замаяна и нямаше представа, че Муле умира върху нея.

Младежът вече беше измислил какво да прави. Той се освободи от нея и хукна към бронираната кола.

— Робин! — изкрещя Суон, вдигна глава и го видя къде отива.

Той бягаше на зигзаг в тази игра на движеща се мишена. Куршумите караха снегът и пръстта да подскачат по петите му. Шевролетът зави към него и се отдалечи от Суон, точно както се надяваше. „Размърдай си мързеливия задник!“, каза си Робин, когато се хвърли на земята, претърколи се и стана отново на крака, за да измести прицела на стрелеца. Шевролетът набра скорост и започна бързо да скъсява дистанцията помежду им. Младежът рязко сменяше посоката си, докато картечницата бълваше своите речи, а горещите куршуми пореха въздуха с острите си езици. „О, мамка му!“, каза си той, когато усети жилеща болка в лявото си бедро. Знаеше, че е бил улучен, но положението не беше много зле, затова продължи напред. Бронираната кола го последва в пушилката.

На северния периметър Пол Торсън и още четиридесет мъже и жени бяха заобиколени от войници. Пол разполагаше само с два патрона и повечето от другите също бяха свършили мунициите преди доста време. Те размахваха сопи, брадви и лопати и предизвикваха враговете да ги нападнат.

Един джип спря зад защитата на бариерата от пехотинци на АНС и полковник Маклин стана на крака. Палтото му беше наметнато върху раменете му, а хлътналите в скелетоподобното му лице очи огледаха групата бранители, които бяха притиснати до стената.

— Тя с тях ли е? — обърна се полковникът към мъжа, който седеше на задната седалка.

Онзи, който се наричаше Приятел, стана. Той беше облечен в униформа на Армията на съвършенството, а върху рядката му тъмнокестенява коса беше нахлупена сива фуражка. Днес лицето му беше обикновено, бездушно и лишено от всякакви отличителни черти. Воднистите му лешникови очи оглеждаха хората няколко секунди.

— Не — отговори най-накрая той с бездушен глас, — тя не е с тях. — Отново седна на седалката.

— Избийте ги — заповяда на войниците си Маклин и се обърна да нареди на шофьора си да продължи напред, докато хората му стреляха по хванатите в капан мъже и жени. Пол отвърна на стрелбата и видя как един от войниците залитна… но само след миг самият той беше уцелен в корема. Втори куршум счупи ключицата му. Той падна по лице, опита се да се изправи и потрепери, когато трети куршум прониза предмишницата му. Отпусна се на земята и застина.

На триста метра от Пол бронираният шевролет търсеше жертвата си през дима и откриваше огън при всеки намек за движение. Гумите хрущяха над труповете, но едно от телата, което лежеше на земята, рязко сви ръце и крака, когато колата мина точно над него.

Когато шевролетът отмина, Робин се изправи и сграбчи брадвата, която беше скрил под тялото си. Стана на крака, направи три големи крачки и се качи на задната броня на колата. Продължи напред към покрива… вдигна брадвата и я стовари с всичка сила върху ламаринената оръдейна кула.

Тя се смачка навътре. Стрелецът се опита да завърти оръжието си, но Робин му попречи, като натисна с ботуш цевта му. Започна да стоварва брадвата си в кулата и да мачка ламарината, докато не намери главата на стрелеца. Разнесе се приглушен агонизиращ вик и шофьорът настъпи газта. Шевролетът се стрелна напред и младежът беше съборен от покрива на земята. Той изпусна брадвата. Стана бързо на крака и видя, че дръжката й все още стърчи във въздуха. Острата й част се беше забила около пет сантиметра в главата на стрелеца. Робин очакваше колата да обърне и да го погне, но шофьорът се беше паникьосал и не знаеше какво да прави. Шевролетът продължи напред, докато не се изгуби в пушилката.

Муле умираше, а от ноздрите и корема му се издигаше пара. Главата на Суон се беше прочистила достатъчно, за да осъзнае какво се беше случило, но знаеше, че няма какво да направи.

Конят продължаваше да потреперва, сякаш се опитваше да се изправи единствено чрез силата на волята си. Момичето видя, че още войници прииждат и се опита да издърпа крака си, но беше заклещен.

Изведнъж някой приклекна до нея и напъха ръце под Муле. Суон чу пукането на мускули и сухожилия в раменете на мъжа, който вдигна част от тежестта на животното и ужасното напрежение върху крака й намаля.

— Издърпай го! — изпъшка от усилието той. — Побързай!

Суон задърпа крака си и успя да го приближи с няколко сантиметра към свободата. Муле се помръдна отново, сякаш използваше последните си останали му сили, за да помогне, и с усилие, което едва не измъкна бедрото й от ямката му, тя се освободи. Кръвта отново се върна в крака й с неприятното усещане за забиващи се в него иглички. Суон стисна зъби, когато усети болката.

Мъжът дръпна ръце, които бяха осеяни с бели и кафяви петна.

Момичето погледна лицето на Джош.

Кожата му отново беше придобила стария си наситен тъмнокафяв цвят. Имаше къса сива брада и почти цялата му къса коса беше побеляла. Но носът му, който беше чупен толкова много пъти и беше толкова изкривен, сега беше прав и здрав и старите белези от футбола и борбата бяха заличени. Скулите му бяха високи и остри, сякаш изваяни от черен камък, а очите му бяха в светъл нюанс на сивото и проблясваха с детинско изумление.

Суон си каза, че след Робин Джош е най-красивият мъж, който някога беше виждала.

Гигантът забеляза прииждащите войници и тялото му започна да произвежда адреналин. Беше оставил Глори и Арън в къщата, за да потърси Суон, и сега трябваше да отведе всички на безопасно място. Нямаше представа къде е Сестрата, но много добре разбираше, че войниците пробиват от всички страни на стената, която пазеше Мерис Рест, и съвсем скоро щяха да плъпнат по алеите и да подпалят бараките. Вдигна момичето на ръце и наранените му рамене и ребра загоряха от болка.

В този миг тялото на Муле потрепери и от ноздрите му излезе облаче пара, което полетя към небето като освободена изморена душа… и Джош разбра, че никое животно не заслужаваше покой повече от това. Никога нямаше да има по-добър и по-красив кон от този.

Очите на Муле бяха започнали да се оцъклят и Суон осъзна, че животното вече го нямаше.

— О… — прошепна тя и не можа да изрече нищо повече, защото беше неспособна да говори.

Робин се появи от пушилката.

— Насам! — провикна се Джош, когато го забеляза. Младежът се насочи към тях. Той накуцваше и се държеше за лявото бедро. Войниците също ги бяха видели и един от тях откри огън с пистолета си. Един куршум се заби в земята на малко повече от метър от Робин, а друг изсвистя покрай главата на гиганта. — Хайде! — прикани го да побърза Джош и побягна към града със Суон на ръце. Дробовете му работеха като мехове в ковачница. Забеляза още една група войници вляво.

— Стойте! — нареди единият от тях, но гигантът не го послуша. Погледна бързо назад, за да се увери, че Робин е зад него. Младежът го следваше по петите въпреки ранения си крак.

Почти бяха стигнали до лабиринта от алеи, когато четирима войници им препречиха пътя. Джош реши да ги прегази като таран, но двама от тях вдигнаха оръжията си. Той спря, хлъзна се в калта и затърси път за бягство като хваната в капана на хрътки лисица. Робин зави вдясно… и на около три метра пред него чакаха трима войници, като единият от тях вече насочваше автомата си. Още войници идваха отляво и Джош осъзна, че само след секунди ще бъдат направени на решето от кръстосан огън.

Суон щеше да бъде убита в ръцете му. Нямаше начин да се измъкнат оттук и можеше да я спаси само ако… При това, в случай че въобще можеше да бъде спасена. Нямаше избор, а и не разполагаше с много време за размисъл.

— Не стреляйте! — провикна се той. И дойде моментът, в който трябваше да го изрече, за да не стрелят войниците. — Това е Суон! Това е момичето, което търсите!

— Стой на място! — нареди един от мъжете и насочи пушка в главата на Джош. Тримата бяха бързо обградени. Последва кратка дискусия между няколко от войниците, единият от които като че ли командваше другите, и след това двама от тях тръгнаха в противоположни посоки, очевидно за да намерят някого.

Суон искаше да заплаче, но не смееше да пролее дори само една сълза, не и пред тези мъже. Тя се опитваше да бъде колкото се може по-спокойна и да изглежда като изваяна от лед скулптура.

— Всичко ще е наред — каза й тихичко Джош, макар че думите му звучаха напразни и глупави. Поне засега беше жива. — Ще видиш, че ще се измъкнем от това…

— Не говори, негро! — изкрещя един от войниците и насочи своя .38-калибров револвер в лицето на гиганта.

Джош го дари с най-добрата си усмивка.

Над Мерис Рест продължаваха да се носят изстрели, експлозии и писъци, които бяха като остатъчни спомени от кошмара. „Свършено е с нас“, помисли си Робин и нямаше какво да направи по въпроса. Само към него бяха насочени две пушки и четири пистолета. Той погледна към горящата източна част на стената, към западната и към царевичната нива, където камиони и бронирани коли се прегрупираха, за да разположат лагера си.

Само след пет-шест минути се върна единият от войниците, които бяха тръгнали нанякъде, следван от стар кафяв камион на UPS. На Джош му заповядаха да пусне Суон, но тя все още изпитваше затруднения да стои на крака и се облегна на него. След това мъжете проведоха пълно и грубо претърсване на пленниците си. Те добре опипаха набъбналите гърди на Суон. Гигантът забеляза как лицето на Робин почервеня от гняв и го предупреди:

— Не се разгорещявай.

— Каква е тази глупост? — Единият от войниците вдигна картата „Таро“, която Джош носеше в джоба на дънките си.

— Просто карта — отвърна той. — Нищо специално.

— Така е. — Мъжът скъса на парчета „Императрицата“ и я хвърли на земята.

Задната врата на камиона на UPS беше отворена. Джош, Робин и Суон бяха натикани вътре заедно с още тридесетима други. Вратата беше затворена и заключена и пленниците останаха в пълен мрак.

— Отведете ги в курника! — нареди сержантът на шофьора и камионът на UPS потегли с новата си пратка.