Робърт Маккамън
Лебедова песен (26)

26

Всичко започна с неясен глас, който се провикна от другата страна на барикадираната врата на физкултурния салон:

— Полковник? Полковник Маклин?

Маклин, който беше застанал на колене, не отговори. Недалеч от него се намираше Роланд Кронингер, който свали предпазителя на своя инграм. Вдясно от него се чуваше тежкото дишане на Уорнър.

— Знаем, че сте във физкултурния салон — продължи гласът. — Претърсихме навсякъде другаде. Направили сте си една хубава малка крепост, нали?

Веднага след като Роланд докладва на полковника за инцидента в столовата, се заеха да блокират входа на салона с камъни, кабели и с части от няколко счупени фитнес машини „Нутилъс“. На момчето му хрумна чудесната идея да разпръснат счупени стъкла в коридора, за да нарежат мародерите, когато се промъкнеха в мрака на ръце и колене. Миг преди да се обади гласът, Маклин беше чул ругатни и болезнени измърморвания и разбра, че стъклото е свършило работа. В лявата си ръка държеше ръчно направено оръжие, което беше част от една фитнес машина — крив метален лост, дълъг малко повече от половин метър, с тридесетсантиметрова верига, в чийто край висеше като боздуган зъбно колело.

— Момчето там ли е? — попита гласът. — Търся те, момче. Свърши доста добра работа върху лицето ми, малък шибаняк. — Значи Шор беше избягал, но от начина, по който звучеше, Роланд разбра, че половината уста на сержанта липсва.

Нервите на Мечо Уорнър не издържаха.

— Махай се! Остави ни на мира!

„О, мамка му — помисли си Маклин. — Сега вече разбраха, че са ни спипали!“

Последва дълга тишина, след което се чу:

— Имам гладни хора, които трябва да нахраня, полковник, сър. Знаем, че разполагате с цял чувал с храна там. Не е честно всичката да е само за вас, нали? — Шор не получи отговор и промененият му глас избухна: — Дай ни храната, копеле!

Нещо стисна Маклин за рамото. Приличаше на студена и твърда ноктеста ръка, която се заби в кожата му.

— Повече усти, по-малко храна — прошепна Войника сянка. — Знаеш какво е да си гладен, нали? Спомняш си ямата в Нам? Помниш ли какво направи, за да получиш онези оризови питки, господинчо?

Маклин кимна. Помнеше. О, да, добре помнеше. Пределно ясно му беше, че щеше да умре, ако не получеше повече от една четвърт от малката оризова питка всеки път, в който войниците хвърляха една долу. Осъзнаваше, че другите — Макгий, Рагсдейл и Мисисипи — също вече виждаха надписите върху надгробните си плочи. Човек имаше особен поглед в очите, когато беше притиснат до стената и лишен от своята човечност. Цялото му лице се беше променило, сякаш беше маска, която се беше счупила, за да покаже истинската мутра на звяра под нея.

И когато Маклин беше решил какво да направи, Войника сянка му каза как да го направи.

Рагсдейл беше най-слабият. Беше лесно да му натисне лицето в калта, докато другите спяха.

Но една трета от оризовата питка, не беше достатъчна, напомни му Войника сянка. Маклин удуши Макгий и останаха само двама.

Мисисипи беше най-труден за убиване. Все още беше силен и успяваше да отблъсква опитите му. Но Маклин продължи да опитва, като го нападаше, докато Мисисипи се опитваше да заспи, и накрая онзи изгуби разсъдъка си, клекна в ъгъла и започна да призовава Исус като някакво истерично дете. Тогава беше съвсем лесно да сграбчи брадичката му и да извие главата му силно назад.

След това цялата оризова питка беше само за него и Войника сянка му каза, че се е справил много, много добре.

— Чувате ли ме, полковник, сър? — провикна се подигравателно Шор зад барикадата. — Просто ни дайте храната и ще се махнем!

— Глупости — отвърна Маклин. Нямаше смисъл повече да се крият. — Разполагаме с оръжия, Шор. — Отчаяно се надяваше сержантът да повярва, че имат повече от един автомат, няколко метални лоста, сатър и шепа остри камъни. — Отдръпнете се!

— Ние също си донесохме някои играчки. Не мисля, че ви се иска да разберете какви.

— Блъфираш.

— Дали? Е, сър, нека ви кажа нещо: намерих начин да стигна до гаража. Не е останало много. Почти всичко е разрушено и не е възможно човек да се добере до люка. Но намерих каквото ми е необходимо, полковник, сър, и хич не ми дреме колко оръжия имате там. А сега, ще ни дадете ли храната или ние да дойдем да си я вземем?

— Роланд — каза рязко Маклин, — приготви се за стрелба.

Момчето насочи инграма по посока на гласа на Шор.

— Каквото имаме, остава тук — настоя полковникът. — Намери си своя храна, точно както ние си намерихме наша.

— Няма повече! — изригна Шор. — Копеле такова, няма да ни убиеш, както уби всички останали в тази проклета…

— Огън — заповяда Маклин.

Роланд дръпна спусъка, без да се замисли.

Автоматът подскочи в ръцете му, а куршумите оставиха следи след себе си като алени комети. Те се врязаха в барикадата и в стената около вратата и започнаха да пукат и да свистят лудешки, докато рикошираха. На насечената светлина видяха как някакъв мъж — не беше Шор — се опита да се покатери през пространството между купчината натрупани боклуци и горната част на вратата. Той тръгна да слиза, когато Роланд откри стрелба, но внезапно изпищя и се спъна в стъклата и металните въжета, които момчето беше пръснало. Куршумите го уцелиха и мъжът се сгърчи и се оплете още повече. Спря да пищи. Появиха се ръце, сграбчиха тялото и го издърпаха назад в коридора.

Роланд отпусна спусъка. Джобовете му бяха натъпкани с пълнители. Полковникът го научи как да ги сменя бързо. Шумът от автоматична стрелба заглъхна. Мародерите също мълчаха.

— Тръгнаха си! — провикна се Уорнър. — Накарахме ги да избягат!

— Млъквай! — предупреди го Маклин. Видя някакъв проблясък в коридора — вероятно запалена клечка кибрит. В следващия миг над барикадата прелетя нещо запалено. То се приземи и се разнесе звук от чупене на стъкло. Маклин помириса бензина секунда преди коктейлът „Молотов“ да избухне. Във физкултурния салон се разля огнен лист.

Полковникът бързо наведе глава зад каменната купчина, която използваше за скривалище, докато стъклото виеше като ято оси около ушите му. Пламъците се стрелнаха покрай него и когато експлозията утихна, погледна и видя локвата бензин, която гореше на четири-пет метра от него.

Роланд също беше залегнал, но малки парченца стъкло бяха намерили бузата и рамото му. Той вдигна глава и стреля отново по вратата. Куршумите му уцелиха горната част на барикадата и рикошираха, без да нанесат никакви щети.

— Това хареса ли ти, Маклин? — подигра се Шор. — Намерихме малко бензин в резервоара на един от автомобилите. Както и парцали и няколко бирени бутилки. Разполагаме с още много като тази. Хареса ли ти?

По стените на разрушения физкултурен салон потрепваше светлината от огъня. Маклин не беше очаквал подобно нещо — Шор и останалите да стоят зад барикадата и да хвърлят тези копелета към тях. Чу някакъв метален инструмент да стърже останките, които блокираха вратата и няколко от камъните паднаха.

Втора бутилка с бензин и напъхан в нея горящ парцал прелетя във физкултурния салон и експлодира близо до капитан Уорнър, който се беше скрил зад една купчина камъни, изкривен метал и тежести от фитнес уредите. Бензинът се разля като мазнина от тиган и капитанът изрева, когато беше уцелен от разхвърчалите се стъкла. Роланд откри стрелба към вратата, когато трета бомба се приземи между него и полковник Маклин. Наложи му се да отскочи настрани, за да се предпази от разлетия горящ бензин. Парчета стъкло се врязаха в якето на полковника. Едно от тях го уцели над дясната вежда и блъсна главата му назад като юмручен удар.

Нещата, които се намираха във физкултурния салон — постелки, кърпи, плоскости гипсокартон от тавана, разкъсан мокет и дървена ламперия — биваха нападнати от пламъците. Във въздуха се издигаха дим и бензинови изпарения.

Роланд вдигна поглед и забеляза размазани фигури, които яростно се опитваха да си проправят път през барикадата. Посрещна ги с още един откос куршуми и те се разбягаха обратно в коридора като хлебарки в дупка. Напълнена с бензин бутилка от безалкохолно „Доктор Пепър“ експлодира в отговор и изригналите пламъци изгориха лицето на момчето и изсмукаха въздуха от дробовете му. То усети жилеща болка и погледна надолу — лявата му ръка беше покрита от големи колкото сребърен долар кръгове от огън, които горяха по цялото й протежение. Изкрещя от ужас и залази към пълната с вода от тоалетната кофа.

Пламъците се усилваха, сливаха се и постепенно завладяваха физкултурния салон. Друга част от барикадата поддаде и Маклин видя, че мародерите настъпват. Водеше ги Шор, въоръжен със заострена като копие дръжка от метла. Подпухналото му лице с дивашките очи беше превързано с подгизнал в кръв парцал. Зад него бяха трима мъже и една жена. Всички бяха въоръжени с примитивни оръжия — остри камъни и тояги, направени от счупени мебели. Докато Роланд се опитваше да загаси горящия бензин, Мечо Уорнър излезе от скривалището си и падна на колене пред Шор с вдигнати ръце, които молеха за милост.

— Не ме убивайте! — захленчи той. — С вас съм! Кълна се в Бог, с вас…

Сержантът стовари острата дръжка във врата на капитана. Другите също го нападнаха и започнаха да го удрят и да го ритат, както беше набучен на върха на копието. Пламъците хвърляха сенки по стените, които приличаха на излезли от ада танцьори. Шор извади дръжката на метлата от врата на Уорнър и се завъртя към полковник Маклин.

Роланд вдигна автомата до себе си. Една ръка внезапно го хвана за врата и го изправи на крака. Момчето видя размазаната фигура на мъж в парцаливи дрехи, който беше надвиснал над него с намерението да му размаже черепа с камък.

Шор се нахвърли на Маклин. Полковникът стана с мъка на крака, за да се защити със своя ръчно направен боздуган.

Онзи, който беше стиснал Роланд за врата, издаде давещ се звук. Той носеше очила с напукани стъкла, които бяха залепени по средата с лейкопласт.

Шор направи финт с копието. Маклин изгуби равновесие и падна, но се изви на една страна, когато острия връх облиза тялото му.

— Роланд, помогни ми! — извика той.

— О… Господи — изненада се мъжът с напуканите очила. — Роланд… ти си жив…

На момчето му се стори, че познава този глас, но не беше напълно сигурно. Вече в нищо не можеше да бъде сигурно освен във факта, че е Кралския рицар. Всичко, което се беше случило преди този момент, бяха сенки, крехки и незначителни, а това беше истинският живот.

— Роланд! — каза мъжът. — Не позна ли собствения си…

Момчето вдигна инграма и отнесе по-голямата част от главата на човека. Онзи залитна назад със счупени зъби, които тракаха в маска от кръв, и падна в огъня.

Другите хора се нахвърлиха на чувала за боклук, разкъсаха го дивашки и се сбиха за остатъците храна в него. Роланд се обърна към Шор и полковник Маклин. Сержантът се опитваше да намушка полковника с копието си, а полковникът използваше металния си лост, за да парира. Маклин постепенно беше избутван в ъгъла, където подскачащата светлина от огъня разкриваше голяма вентилационна шахта в напуканата стена, чиято решетка се държеше само на един винт.

Роланд започна да стреля, но димът се виеше около фигурите и той се страхуваше да не уцели Краля. Пръстът му потрепери на спусъка… и тогава нещо го удари отзад в кръста и го събори по лице на пода, където остана да лежи и да се опитва да си поеме въздух. Автоматът падна от ръката му и жената с безумните и зачервени очи, която хвърли камъка по него, запълзя на ръце и колене, за да го вземе.

Маклин замахна с боздугана по главата на Шор. Сержантът се дръпна и се спъна в камъните и горящите останки.

— Хайде! — провикна се полковникът. — Ела да ме спипаш!

Лудата жена пропълзя над Роланд и взе инграма. Момчето беше зашеметено, но беше наясно, че двамата с Краля щяха да са мъртви, ако тази успееше да го използва. То я сграбчи за китката. Онази изпищя и се опита да го захапе за лицето. След това вдигна другата си ръка и посегна с пръсти към очите му, но Роланд я изви настрани, за да не бъде ослепен. Жената успя да освободи китката си и докато все още пищеше, насочи автомата.

Стреля и куршумите оставиха своите светлинни следи след себе си.

Но тя не се беше прицелила в полковник Маклин. Двамата мъже, които се биеха за остатъците храна в чувала за боклук, бяха застигнати от куршумите и това ги накара да танцуват, сякаш подметките им бяха пламнали. Накрая залегнаха и лудата пропълзя до храната със стиснат до гърдите й автомат.

Изстрелите от инграма накараха Шор да погледне в посоката, от която идваха… и Маклин му се нахвърли. Полковникът го удари в тялото с боздугана си. Чу как ребрата му изпукват като настъпени съчки. Шор изрева, опита се да отстъпи, спъна се и падна на колене. Маклин вдигна високо боздугана и го стовари в средата на челото му. В него се отпечата формата на зъбното колело от фитнес уреда. Полковникът надвисна над сержанта и започна да го удря по главата отново и отново. Тя започна да си променя формата.

Роланд се беше изправил на крака. Недалеч от него лудата тъпчеше устата си с изгорялата храна. Пламъците ставаха все по-високи и по-горещи и плътният дим се изви около Маклин, чиято лява ръка най-накрая беше останала без никаква сила. Той пусна боздугана и срита трупа на Шор в ребрата за последно.

Димът привлече вниманието му. Наблюдаваше как се промъква в шахтата, която беше висока и широка около метър — достатъчно голяма, за да пропълзи в нея, осъзна полковникът. Беше му необходима минута, за да прогони умората от съзнанието си. Димът беше засмукван от шахтата. Засмукван. Къде отиваше? На повърхността на Блу Доум Маунтин? В света отвън?

Вече не му пукаше за чувала, за Шор или за лудата жена с автомата. Някъде там имаше изход оттук! Маклин махна решетката и пропълзя в шахтата. Тя водеше нагоре, като се извиваше под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Краката му намериха главите на болтовете в алуминиевата повърхност, които щяха да му помогнат да се избута нагоре. Пред него нямаше светлина и димът го задушаваше, но беше наясно, че това вероятно беше единственият им шанс да излязат. Роланд го последва, той тръгна бавно нагоре след Краля в този нов обрат на играта.

От горящия физкултурен салон зад тях се разнесе гласът на лудата, който долетя до тях през тунела:

— Къде отидоха всички? Тук е горещо… много горещо. Бог ми е свидетел, че не стигнах дотук, за да се опека в някаква мина!

Нещо в този глас стисна здраво Роланд за сърцето. Помнеше този глас в един далечен живот. Той продължи да се движи, но когато лудата изпищя и миризмата на горящо месо стигна до тунела, се наложи да спре и да притисне уши с длани, защото от звука му се завъртя силно свят и се притесни, че може да падне. Пищенето заглъхна след малко и единственото, което чуваше, беше как тялото на Краля се промъква в шахтата. Роланд кашляше и очите му се навлажняваха, но продължи напред.

Стигнаха до място, на което тунелът беше смачкан.

Ръката на Маклин намери друга шахта, която се разклоняваше от тази, по която се придвижваха. Тази беше по-тясна и притисна раменете на полковника, когато се напъха в нея. Димът все още беше лош и дробовете го изгаряха. Сякаш пълзяха в комин, камината на който гореше под тях. Роланд се зачуди дали така се чувства Дядо Коледа.

Опипващите пръсти на Маклин намериха стъклопласт. Той беше част от системата на въздушните филтри, които прочистваха издишаното от обитателите на Земен дом в случай на ядрена атака. Със сигурност вършеше страхотна работа, нали?, помисли си мрачно полковникът. Разкъса филтъра и продължи да пълзи. Шахтата постепенно завиваше наляво и на него му се наложи да разкъса още филтри и подобни на жалузи прегради, направени от гума и найлон. Дишаше с големи усилия и чу, че положението на Роланд зад него не е по-розово. Хлапето беше адски кораво. Всеки, който имаше подобна воля за живот, беше човек, с когото да се гордееш, независимо че приличаше на четиридесеткилограмова хърба.

Маклин спря. Докосна нещо метално пред себе си — това беше перка: един от вентилаторите, които засмукваха въздух от вън.

— Трябва да сме близо до повърхността! — каза той. Димът продължаваше да се вие покрай него в мрака. — Трябва да сме близо!

Полковникът сложи ръка в средата на перката и натисна, докато мускулите на рамото му не го заболяха. Перката беше здраво завинтена и нямаше намерение да поддаде. „Проклета да си! — кипна той. — Проклета да си, мамка ти!“ Натисна отново с всички сили, но не постигна нищо освен да се измори още повече. Перката нямаше намерение да ги пусне да минат.

Маклин облегна буза върху студения алуминий и се опита да помисли, да си представи плана на Земен дом. Как се обслужваха тези вентилатори? „Мисли!“ Не успя да си представи правилно плановете, те постоянно потреперваха и се разпадаха на части.

— Слушайте, полковник! — провикна се Роланд.

Маклин се ослуша. Не чуваше нищо друго освен собственото си сърцебиене и свистенето на наранените си бели дробове.

— Чувам вятър! — каза момчето. — Чувам вятър там горе! — То се протегна и усети движението на въздушни маси. Тихият звук на виещия навън вятър идваше точно над тях. Прокара ръце през смачканата стена вдясно, а после и вляво… и напипа метални стъпала. — Има път нагоре! Точно над главите ни се намира друга шахта! — Роланд хвана най-долното стъпало и използва останалите, за да се изправи прав. — Ще се покатеря — каза на полковника и се зае.

Воят на вятъра се усили, но все още нямаше светлина. Момчето се беше изкатерило около пет-шест метра, когато ръката му докосна някакво метално колело над главата му. Пръстите му заопипваха наоколо и намериха напукана бетонна повърхност. Помисли си, че е попаднало на капака на люк, като онези на кулите на подводниците, които можеха да се отварят и затварят с помощта на подобно колело. Само че усещаше силно движение на въздуха. Вероятно взривът беше разместил люка, защото вече не беше запечатан.

Роланд сграбчи металното колело и се опита да го завърти. Нещото не помръдваше. Той изчака минута, за да събере сили и решителност. Ако някога беше имал нужда от мощта на Кралския рицар, това беше моментът. Нападна колелото отново. Този път му се стори, че се помести със сантиметър, но не беше сигурен.

— Роланд! — провикна се полковник Маклин отдолу. Най-накрая беше свързал правилно плановете в главата си. Вертикалната шахта беше използвана от поддръжката, за да сменя въздушните филтри и преградите в този сектор. — Някъде там трябва да има бетонен капак! Отваря се на повърхността!

— Намерих го! Опитвам се да го отворя! — Момчето се хвана за най-близкото стъпало с една ръка, стисна колелото и направи нов опит да го завърти с всяка останала в мускулите му капка сила. Разтресе се от усилието. Очите му бяха затворени, а по челото му изби пот. „Хайде де! — прикани Съдбата, Господ, Дявола или който там отговаряше за тези неща той. — Хайде!“

Продължи да влага всичките си сили в задачата и нямаше намерение да се отказва.

Металното колело помръдна. С два сантиметра. После с пет. После с десет.

— Успях! — провикна се Роланд и започна да върти колелото с туптяща от болка ръка. Някаква верига задрънча върху зъбите на зъбни колела и вятърът запищя. Люкът беше поддал и се вдигаше, но все още нямаше никаква светлина.

Роланд завъртя колелото с четири пълни оборота, след което се разнесе пронизителният вой на вятъра, който задуха в шахтата като обезумял и посипа лицето му с щипещи песъчинки. Едва не го събори и момчето се хвана с две ръце за стъпалото, докато вятърът го брулеше. Беше отслабнало от борбата си с колелото, но знаеше, че ако се пусне, бурята ще го засмуче и ще го запрати в мрака като хвърчило и никога вече няма да го върне обратно на земята. Развика се за помощ, но дори сам не чуваше гласа си.

Една ръка, която не беше цяла, се уви около кръста му. Маклин го хвана здраво и двамата бавно заслизаха по стъпалата надолу. Прибраха се обратно в шахтата.

— Успяхме! — провикна се полковникът над воя на вятъра. — Това е пътят за навън!

— Не можем да оцелеем там! Това е торнадо!

— Няма да продължи дълго! Скоро ще спре! Успяхме! — Маклин се разплака, но бързо спря, защото се сети, че дисциплината и контролът правеха един мъж такъв. Нямаше никаква представа за времето, нямаше идея колко е минало, откакто онези първи ракети се появиха на радара. Трябваше да е вечер, но вечерта на кой ден — не знаеше.

Съзнанието му се понесе към хората, които все още бяха долу в Земен дом — мъртви, полудели или изгубени в мрака. Замисли се за всички онези, които го последваха в това начинание, които му имаха доверие и го уважаваха. Устата му се изкриви в усмивка. „Лудост е!“, помисли си той. Всички онези опитни войници и лоялни офицери бяха мъртви, а оцеля това хилаво хлапе, което имаше проблеми със зрението. Ама че майтап! От армията на Маклин беше останало само едно кльощаво и странно гимназистче!

Полковникът си спомни как Роланд беше дал идеята да накарат цивилните да работят и колко спокойно свърши работата в ужасната яма, където Маклин загуби ръката си. Хлапето имаше топки. Даже имаше нещо повече, което караше полковника да се чувства малко неспокойно в негово присъствие, както би се чувствал, ако знаеше, че някакво дребно смъртоносно животинче се крие под камъка, който смята да прескочи. Всичко това беше в погледа на момчето, когато му разказа, че Шор го е приклещил в столовата, беше в гласа му, когато каза: „Имаме ръце“. Едно нещо му беше пределно ясно на Маклин: по-добре хлапето да беше до него, отколкото зад него.

— Ще излезем, когато бурята отмине! — провикна се полковникът. — Ще живеем. — И тогава от очите му потекоха сълзи, но той се разсмя, за да не го види хлапето.

Една студена ръка докосна рамото му. Маклин спря да се смее.

Гласът на Войника сянка беше много близо до ухото му.

— Точно така, Джимбо. Ще живеем.

Роланд потрепери. Вятърът беше студен и той притисна тялото си до това на Краля, за да използва топлината му. Краля се поколеба… но бързо го прегърна с осакатената си ръка през рамо.

Рано или късно бурята щеше да отмине, мислеше си момчето. Светът щеше да ги чака. Но това беше един различен свят. Една различна игра. Знаеше, че няма да има нищо общо с онази, която приключи току-що. В новата игра възможностите за Кралския рицар щяха да са безкрайни.

Нямаше представа къде щяха да отидат или какво щяха да правят. Не знаеше какво беше останало от стария свят… но дори всички градове да бяха ударени от ядрено оръжие, пак щеше да има оцелели групи, които да се скитат в пустошта или да се крият в мазета и да чакат. Да чакат нов водач. Някой, който да е достатъчно силен, за да ги подчини на волята си и да ги накара да танцуват в новата игра, която тъкмо беше започнала.

Да. Това щеше да е най-великата игра на „Кралският рицар“ за всички времена. Опустошените градове, призрачните градчета, опожарените гори и пустините, на които някога бе имало тучни ливади, щяха да са игралната дъска. Щеше да научи правилата в движение, както и всички останали. Само че той вече беше с една крачка пред тях, защото осъзнаваше, че съществува невероятна власт, която чакаше да бъде взета от най-умния и най-силния. Да бъде взета и използвана като свещена брадва, издигната над главите на слабите.

И може би — защото имаше такава възможност — ръката, която я държеше, щеше да е неговата. В служба на Краля, разбира се.

Заслуша се в грохота на вятъра и си представи как изрича името му с величествения си глас и го понася над опустошените земи като обещание за предстоящото му могъщество.

Роланд се усмихна в мрака — лицето му беше изпръскано с кръвта на мъжа, когото застреля — и се остави на бъдещето.