Робърт Маккамън
Лебедова песен (60)

60

Легнала на своето легло от листа, Сестрата усети раздвижване до себе си. Събуди се и сграбчи като менгеме нечия китка.

Тя принадлежеше на коленичилия Робин Оукс, чиято дълга кестенява коса беше пълна с пера и кости, а очите му грееха. Цветовете на стъкления пръстен пулсираха върху кокалестото му лице. Той беше отворил чантата й и се опитваше да извади пръстена от нея. Двамата се гледаха в очите за няколко секунди и накрая Сестрата каза:

— Не. — Тя сложи другата си ръка върху пръстена и младежът я остави да го вземе.

— Не се ядосвай — каза Робин. — Не съм го счупил.

— Благодаря на Бога за това. Кой ти каза, че можеш да ровиш в чантата ми?

— Не ровех. Просто гледах какво има в нея. Нищо не е станало. — Костите на Сестрата изпукаха, когато се изправи в седнало положение. През входа на пещерата влизаше мрачна дневна светлина. Повечето от младите разбойници още спяха, но две момчета деряха два малки трупа — зайци?, катерици? — а друго нареждаше клони, за да запали сутрешния огън. В задната част на пещерата Хю спеше до своя пациент, а Пол върху легло от листа.

— Това е важно за мен — сподели Сестрата. — Нямаш представа колко важно. Просто го остави, става ли?

— Майната му — отвърна Робин и се изправи. — Прибирах проклетото нещо обратно и смятах да ти кажа за Суон и големия тип. Но забрави, госпожо. — Тръгна към приятеля си Бъки.

На Сестрата й бяха необходими няколко секунди, за да осмисли казаното от младия мъж.

— Суон. Суон и големия тип.

Не беше казала на никое от тези хлапета за съновиденията си. Не беше казвала нищо за думата „суон“ и отпечатъците от длани, прогорени в ствола на дървото с цветовете. Как тогава Робии Оукс знаеше… освен ако и той не беше сънебродил?

— Почакай! — изкрещя тя. Гласът й проехтя като камбана в пещерата. Пол и Хю бяха извадени от сънищата си. Повечето от момчетата също се събудиха и посегнаха към пистолетите и копията си. Робин спря на място.

Сестрата се опита да заговори, но не успя да намери правилните думи. Тя стана и отиде при него, като държеше в ръце стъкления пръстен.

— Какво видя в него?

Робин погледна другите момчета, а после отново нея и сви рамене.

— Видял си нещо, нали? — Сърцето й биеше силно. Цветовете на пръстена също бяха започнали да пулсират по-бързо. — Видял си! Сънебродил си, нали?

— Съне какво?

— Суон — напомни му Сестрата. — Видял си тази дума изписана на дървото, нали? Дървото с цветовете. Видял си също така отпечатъците от длани, прогорени в кората. — Тя вдигна пръстена пред лицето си. — Видял си ги, нали?

— Тцъ. — Робин поклати глава. — Нищо такова не съм видял.

Клошарката застина, защото виждаше, че младежът казва истината.

— Моля те, кажи ми какво видя.

— Аз… извадих това нещо от чантата ти преди около час, когато се събудих — каза той с тих и почтителен глас. — Просто исках да го поддържа. Да го огледам. Досега не бях виждал нещо подобно и след случилото се с Бъки… Знаех, че е нещо специално. — Робин млъкна и помълча няколко секунди, сякаш беше хипнотизиран. — Нямам представа какво е това нещо, но… те кара да желаеш да го държиш и да гледаш вътре в него, където блестят всички онези светлини и цветове. Извадих го от чантата ти, отдалечих се и седнах. — Посочи собственото си легло от листа в другия край на пещерата. — Нямах намерение да го държа за дълго, но… цветовете започнаха да се сменят. Започнаха да оформят картина… Не знам, предполагам, че всичко това звучи налудничаво, нали?

— Продължавай. — Пол и Хю слушаха внимателно младия мъж, както и всички останали.

— Просто го държах и наблюдавах как се оформя картината, подобно на една от онези мозайки, които имаха в параклиса на сиропиталището: ако ги гледаш прекалено дълго, можеш да се закълнеш, че са оживели и са се раздвижили. Това беше същото — само че в следващия миг вече не беше просто картина. Беше истинско. Намирах се на някаква покрита със сняг нива. Вятърът духаше силно и беше мъгливо… но проклятие, доста студено си беше! Видях някакъв човек да лежи на земята. В началото си помислих, че са купчина парцали, но после осъзнах, че е човешко същество. Точно до него в снега беше легнал кон. — Робин огледа глуповато слушащите го момчета, след което отново насочи поглед в Сестрата. — Странно, а?

— Какво друго видя?

— Големият тип дойде на бегом на нивата. Носеше черна маска и мина на два метра от мен. Изкара ми ангелите. Исках да отскоча назад, но той продължи напред. Кълна се, че дори видях следите, които остави в снега. Също така го чух да крещи „Суон“. Чух го съвсем ясно, както чувам собствения си глас в момента. Звучеше изплашен. След това коленичи до лежащата на земята и се опита да я събуди.

— Нея? Какво имаш предвид — че е била жена?

— Момиче. Мисля, че той викаше името й: Суон.

„Момиче — помисли си Сестрата. — Момиче на име Суон — към нея ни води стъкленият пръстен!“ Зави й се свят. Почувства се слаба и затвори очи за момент, за да не припадне. Когато ги отвори отново, цветовете на стъкления пръстен пулсираха зашеметяващо.

Пол се беше изправил. Макар да беше спрял да вярва в силата на пръстена, преди Хю да спаси момчето, сега направо трепереше от вълнение. Вече нямаше значение, че не може да види нищо в стъклото, може би беше сляп и не гледаше достатъчно надълбоко. Може би причината се криеше в това, че беше отказал да повярва в нещо друго освен в себе си или съзнанието му просто не беше настроено на друга честота. Но ако този млад мъж виждаше нещо в пръстена и беше изпитал така нареченото „сънебродене“, за което говореше Сестрата, то може би тогава наистина търсеха реален човек.

— Какво друго? — попита Пол. — Видя ли нещо друго?

Робин отговори:

— Когато се канех да отскоча назад от големия тип с черната маска, видях нещо на земята почти пред мен. Някакво животно, което беше премазано и кърваво. Не знам какво беше, но някой го беше подредил много добре.

— Мъжът с маската? — попита нетърпеливо Сестрата. — Видя ли го откъде дойде?

— Не. Както вече споменах, беше малко мъгливо. Одимено, по-скоро. Подушвах много дим във въздуха. И някаква друга миризма — някаква воня. Мисля, че имаше още двама души, но не съм напълно сигурен. Картината започна да избледнява и да се разпада. Тази воня не ми харесваше и исках да се върна тук. След това се озовах ей там с това нещо в ръцете си. И всичко свърши.

— Суон — прошепна Сестрата и погледна Пол. Видя изумлението в ококорените му очи. — Търсим момиче на име Суон.

— Но къде е тя? Господи, тази нива може да е навсякъде… на километър или сто!

— Видя ли нещо друго? — попита клошарката. — Нещо отличително… като хамбар? Къща? Каквото и да е?

— Само нивата. На места беше натрупал сняг, а на други беше издухан. Както вече казах, всичко беше толкова реално, че усещах студа. Беше толкова реално, направо плашещо… Предполагам, че затова те оставих да ме хванеш, докато прибирах това нещо в чантата ти. Мисля, че исках да разкажа на някого за видяното.

— Как ще намерим някаква нива без никакви отличителни белези? — попита Пол. — Няма начин!

— Хм… извинете.

Всички погледнаха към Хю, който се опитваше да стане с помощта на патерицата си.

— Наистина не разбирам нищо от това — каза той, след като се изправи. — Но знам, че мястото, което мислите, че сте видели в стъклото, наистина съществува. Аз съм последният човек в света, който разбира подобни неща… Както и да е, струва ми се, че ако тръгнете да търсите това място, трябва да започнете от Мерис Рест.

— Защо? — попита го Пол.

— Защото, докато живях в Мобърли, имах възможността да се срещна с много пътници — отвърна лекарят. — Точно както срещнах теб и Сестрата. Предполагах, че пътниците ще се смилят над един еднокрак просяк… но за съжаление, в повечето случаи грешах. Но си спомням един мъж, който беше минал през Мерис Рест. Той ми каза, че езерото там е пресъхнало. Спомням си също така… че ми каза, че въздухът в Мерис Рест бил нечист. — Хю се обърна към Робин. — Каза, че си подушил някаква „воня“… и дим. Така ли е?

— Да. Имаше дим във въздуха.

Лекарят кимна.

— Дим. Комини. Огньове за хората, за да се топлят на тях. Мисля, че нивата, която търсите — ако въобще съществува такова място — се намира близо до Мерис Рест.

— Колко далеч е този град оттук? — попита Сестрата.

— Десет-дванадесет километра — отвърна Робин. — Може би малко повече. Никога не съм ходил в него, но сме ограбвали много хора, които са отивали или идвали оттам. Макар че мина доста време оттогава. Вече няма много пътници по този път.

— Нямаме достатъчно бензин в джипа, за да изминем това разстояние — напомни Пол. — Съмнявам се да ни стигне и за километър.

— Не казах, че са десет-дванадесет километра по пътя — поправи се Робин. — Имах предвид напряко. Градът се намира югозападно от тук, през гората, и теренът е суров. Шестима от хората ми минаха по този маршрут преди около година. Двама от тях се завърнаха и докладваха, че няма нищо ценно за крадене в Мерис Рест. По-скоро онези там биха обрали нас, ако имаха възможност.

— Ако не можем да отидем с джипа, трябва да вървим. — Сестрата вдигна чантата си и прибра стъкления пръстен в нея. Ръцете й трепереха.

Робин изсумтя.

— Сестра — каза той, — не искам да те обиждам, но ти си луда. Десет километра по онзи терен не са точно приятна разходка. Знаеш ли, вероятно ви спасихме животите, като ви нападнахме. Досега щяхте да сте премръзнали от студ, ако не го бяхме сторили.

— Трябва да стигнем до Мерис Рест… или поне аз трябва да го направя. Пол и Хю ще решат сами дали да дойдат. Минах много повече от десет километра, за да стигна дотук и малко студ няма да ме спре.

— Не са само разстоянието и студът. А онова, което се крие в гората.

— Какво е то? — попита неспокойно Хю и закуцука с помощта на патерицата си.

— О, има някои много интересни диви животни. Създания, които приличат на създадени от луд учен. Гладни създания. Не ви се иска някое от тях да ви пипне в гората посред нощ.

— Трябва да се съглася с теб — отвърна Хю.

— Налага се да стигна до Мерис Рест — отсече Сестрата. Сериозното й изражение подсказа на Робин, че вече е взела своето решение. — Нуждая се единствено от малко храна, топли дрехи и пушката ми. Ще се оправя там навън.

— Сестра, няма да минеш и километър, преди да се изгубиш… или преди да те изядат.

Тя погледна Пол Торсън.

— Пол? С мен ли си?

Мъжът се поколеба, погледна към мрачната светлина, която влизаше през входа на пещерата, а след това и към огъня, който момчетата палеха, като търкаха две пръчки една в друга. „Проклятие! — помисли си той. — Така и не се научих да правя това, когато бях бойскаут!“ Може би не беше прекалено късно да се пробва. Все пак бяха стигнали толкова далеч и вероятно бяха много близо до отговора, който търсеха. Пол видя как една искра подскочи и се запали, но вече беше взел своето решение.

— С теб съм.

— Хю? — попита Сестрата.

— Искам да тръгна с вас — отвърна той, — наистина искам. Но трябва да се грижа за пациента си. — Лекарят погледна към спящото момче. — Искам да разбера какво — и кого — ще намерите в Мерис Рест, но… мисля, че тук имат нужда от мен, Сестра. Мина много време, откакто за последно се почувствах полезен. Разбираш ли ме?

— Да. — Тя бездруго вече беше решила да убеди Хю да остане, тъй като нямаше начин да измине разстоянието на един крак и само щеше да ги бави. — Разбирам те. — Погледна Робин. — Искаме да тръгнем веднага, след като си съберем нещата. Ще се нуждая от пушката си и патрони… ако нямаш нищо против.

— Ще ти трябва много повече от това, за да оцелееш.

— В такъв случай съм сигурна, че ще върнеш револвера на Пол и патроните. Също така ще ни е от полза да ни дадеш храна и дрехи.

Робин се засмя, но очите му останаха сериозни.

— Предполага се, че ние сме крадците, Сестра!

— Просто ни върнете откраднатото от нас и ще сме квит.

— Някой да ти е казвал, че си луда? — попита той.

— Да. Казвали са ми го и по-корави хлапетии от теб.

На лицето на младия мъж се появи усмивка и очите му станаха по-милостиви.

— Добре, ще ви върнем нещата. Предполагам, че на вас ще ви трябват повече, отколкото на нас. — Робин се замисли за миг. — Почакай. — Отиде до леглото си от листа. Наведе се и затършува в някакъв кашон с консерви, ножове, часовници, връзки за обувки и други неща. Намери търсеното и се върна при Сестрата. — Ето — каза той и сложи нещо в ръката й. — Това ще ти трябва.

Беше малък метален компас, който приличаше на спечелен от пакет с пуканки „Кракърджак“.

— Работи — увери я Робин. — Или поне работеше, когато го взех от един мъртвец преди две седмици.

— Благодаря. Надявам се да ми донесе повече късмет, отколкото на стария си притежател.

— Да. Ами… можеш да вземеш и това, ако го искаш. — Младежът разкопча копчетата на кафявото си палто около врата. На бледата му кожа висеше потъмняло малко разпятие на сребърно синджирче. Посегна да го свали, но Сестрата го хвана за ръката, за да го спре.

— Няма нужда. — Тя махна вълнения си шал от врата, за да му покаже белега във формата на разпятие, който беше прогорен в кожата й в киното на Четиридесет и втора преди много време. — Имам си свое.

— Аха. — Робин кимна. — Наистина си имаш.

Върнаха им палтата, пуловерите и ръкавиците, заедно с оръжията и патрони за магнума на Пол и пушката на Сестрата. Една консерва с печен боб и малко сушено катеричо месо, увити в листа, бяха прибрани в мешката на клошарката, която също й беше върната, заедно с нож за всякакви цели и яркооранжева вълнена шапка. Робин даде и на двама им часовници и след претърсването на още един кашон от плячка, намери три клечки кибрит.

Пол източи последния бензин от резервоара на джипа в малка пластмасова туба за мляко и едва намокри дъното й. Но тубата беше здраво затворена с тиксо и прибрана в мешката, за да бъде използвана за паленето на огън.

Навън беше станало достатъчно светло. Небето беше мрачно и не можеше да се прецени къде е слънцето. Часовникът на Сестрата твърдеше, че часът е десет и двадесет и две. Този на Пол — три и тринадесет.

Време беше да тръгват.

— Готов ли си? — попита Сестрата.

Пол погледна с копнеж към огъня и отвърна:

— Да.

— Успех! — провикна се Хю, който закуцука до входа на пещерата, когато приятелите му тръгнаха. Сестрата размаха облечената си в ръкавица ръка, след което вдигна яката около шала на врата си. Провери компаса и двамата с Пол влязоха в гората.