Робърт Маккамън
Лебедова песен (8)

8

8:31 часа, планинско лятно часово време Блу Доум Маунтин, Айдахо

Постоянното звънене от телефона на масата до леглото извади мъжа от лишения му от сънища сън. „Стига — помисли си той. — Оставете ме на мира.“ Звъненето обаче продължи, затова най-накрая бавно се завъртя, щракна лампата и примига на светлината, преди да вдигне слушалката.

— Маклин — каза той завалено със сънен глас.

— Хм… полковник, сър? — Обаждаше се сержант Шор. — Няколко души ви очакват за инструктажа, сър.

Полковник Джеймс Маклин-Джимбо погледна малкия зелен будилник до телефона и видя, че е закъснял с повече от тридесет минути за инструктажа и ръкостисканията. „Проклятие! — ядоса се той. — Настроих си алармата точно за 6:30 часа!“

— Добре, сержант. Задръж ги още петнадесет минути. — Затвори и провери задната част на будилника. Малкото лостче беше натиснато надолу. Или въобще не го беше настроил, или го беше изключил в съня си. Седна на края на леглото и се опита да намери достатъчно енергия, за да стане, но се чувстваше отпуснат и го мързеше. Преди няколко години нямаше нужда от никакъв будилник. Щеше да се събуди дори при звука от стъпки в мокра трева и за секунди щеше да е нащрек като вълк.

„Времето минава — помисли си мрачно полковникът. — При това много бързо.“

Насили се да стане. Насили се дори да прекоси стаята си, чиито стени бяха украсени в плакати на самолети „Фантом“ и „Тъндърчийф“ в полет, за да отиде в малката баня. Щракна лампата и пусна водата, която потече ръждива. Наплиска си лицето, подсуши се с кърпа и се вторачи със замъглен поглед в непознатия в огледалото.

Маклин беше висок почти метър и деветдесет и допреди пет-шест години тялото му беше стройно и силно, костите му бяха покрити с мускули, раменете му бяха големи и изправени, а гърдите му изпъкваха като оръдието на танк М-1. Сега беше отпуснат, с корем, на който дори петдесетте коремни преси, които правеше всяка сутрин, не можеха да се противопоставят… или поне ги правеше, когато имаше време. Забеляза изкривяването в раменете си, сякаш беше прегърбен от невидима тежест, а космите на гърдите му стояха като напръскани с нещо сиво. Бицепсите му — някога твърди като камък — се бяха превърнали в меки възглавници. Някога счупи врата на либийски войник в свивката на ръката си, а сега не мислеше, че разполага със силата да счупи дори орех с ковашки чук.

Включи кабела на електрическата си самобръсначка и заработи с нея върху наболата си брада. Тъмнокестенявата му коса беше късоподстригана и посивяла на слепоочията; под квадратното му чело се мъдреха леденосини очи, потънали в дълбоките ями на умората, подобно на парчета лед, плуващи над кална вода. Докато се бръснеше, Маклин се замисли колко много беше заприличало лицето му на една от стотиците военни карти, които бе разучавал преди много време: брадичката му беше като стърчаща скала, която водеше до подобната му на клисура груба уста, нагоре към двете скули планини и скалистия хребет за нос, след което се снижаваше към блатата на очите му и отново продължаваше нагоре към кафявите гори на гъстите му вежди. Всичките отличителни черти на терена също бяха там: кратерите от тежко акне, останали от младежките му години, и малкият окоп на зигзагообразния белег, който разсичаше лявата му вежда — спомен от рикоширал куршум в Ангола. Върху лявото му рамо имаше по-дълбок и по-голям белег от нож — спомен от Ирак, както и малък сувенир от куршум във Виетконг, улучил дясната част на гръдния му кош. Маклин беше на четиридесет и четири години, но понякога се събуждаше с усещането, че е на седемдесет. Огнестрелните рани в ръцете и краката го боляха заради костите, които бяха счупени в битки на далечни брегове.

Полковникът приключи с бръсненето и дръпна завесата на душа, за да се изкъпе, но спря, защото подът на малката кабина беше пълен с таванни плоскости и трошляк. Водата течеше от няколко дупки, където таванът беше поддал. Докато гледаше падащите капки, Маклин осъзна, че закъснява и няма време да си взема душ. Изведнъж го обзе гняв като разтопен метал в доменна пещ. Удари с юмрук стената, повтори и след ръката му остана плетеница от пукнатини.

Наведе се над мивката и изчака яростта да отмине, както ставаше обикновено.

— Успокой се — каза на глас. — Дисциплина и контрол. Дисциплина и контрол. — Повтори думите още няколко пъти като мантра, пое си дълбоко въздух и се изправи. „Време е да вървя — помисли си полковникът. — Чакат ме.“ Използва стик-дезодорант под мишниците си и отиде до килера, за да си избере униформа.

Извади изгладени до съвършенство тъмносини панталони, светлосиня риза и бежовото си поплиново пилотско яке с кожените кръпки на лактите, на чийто джоб на гърдите пишеше: „МАКЛИН“. Пресегна се към горния рафт, където държеше автомата и резервните пълнители, и с огромна любов взе полковническата си фуражка от военновъздушните сили. Избърса въображаемо мъхче от лъскавата й козирка и си я сложи на главата. Огледа се в голямото огледало от вътрешната страна на вратата на килера: лъщящи копчета — налични, изгладени панталони — налични, излъскани обувки — налични. Оправи си яката и вече беше готов да тръгва.

Личната му електрическа количка беше паркирана пред квартирата му в командния център; заключи вратата с един от многото ключове, които носеше на голяма връзка, след което се качи на превозното си средство и потегли по коридора. Зад него, до собствената му квартира, се намираше заключената метална врата на оръжейната и резервните провизии с храна и вода. В другия край на коридора, покрай квартирите на други техници и служители на Земен дом, бяха генераторите и системите за филтриране на въздуха. Мина покрай вратата на Периметрова охрана, зад която бяха екраните на малките портативни радари за наблюдение, които охраняваха входа на Земен дом, и главният екран на насочената към небето радарна чиния, разположена на върха на Блу Доум Маунтин. В Периметрова охрана се намираше също хидравлична система, която запечатваше вентилационните шахти и оловните врати в случай на ядрено нападение. Също така имаше други радарни екрани, които се наблюдаваха денонощно.

Маклин подкара количката нагоре по една рампа към следващото ниво и се насочи към Управлението. Мина покрай отворените врати на физкултурния салон, където в момента течеше час по аеробика. Няколко ранобудници бягаха за здраве в коридора и полковникът им кимна, когато ги наближи. След малко се озова в големия коридор на центъра на Земен дом, който представляваше кръстовище от алеи с каменна градина по средата. Навсякъде имаше различни „магазини“ с витрини, направени да наподобяват онези в малките градове. В центъра се помещаваха още солариум, кино, в което се прожектираха записани на видеокасети филми, библиотека, лазарет с един лекар и две медицински сестри, зала с аркадни игри и столова. От отворените й врати се разнесе ароматът на бекон и яйца. На Маклин му се прииска да имаше време, за да закуси. Не му беше присъщо да закъснява. „Дисциплина и контрол“, помисли си той. Това бяха двете неща, които правеха един мъж такъв.

Все още беше ядосан заради откъртилия се таван в душкабината му. Напоследък стените и таваните в различни сектори на Земен дом се пропукваха и поддаваха. Много пъти звъня на братята Озли, но те му отговаряха, че според структурните доклади се очаква да има известно слягане.

— Слягане друг път! — беше извикал Маклин. — Имаме проблем с отводняването! Водата се събира над таваните и си проправя път!

— Недей да се вълнуваш прекалено много, полковник — беше му казал Дони Озли от Сан Антонио. — Ако се изнервиш, хората ще се изплашат, нал’ тъй? А няма никакъв смисъл туй да се случва, щото тази планина е издържала няколко хиляди години и не е тръгнала наникъде.

— Не става въпрос за планината! — беше отговорил Маклин и беше стиснал силно слушалката на телефона. — Проблемът е в тунелите! Почистващите ми екипи намират нови пукнатини всеки ден!

— Слягане, туй е всичко. А сега ме слушай много внимателно. Двамата с Тери вложихме около десет милиона в туй място и го построихме тъй, че да издържи. Ако нямахме ра’ота за вършене, щяхме да сме при теб. Виж сега, намирате се много дълбоко под земята, нормално е да има няк’во слягане и течове. Няма как иначе. Затуй ти плащаме сто хиляди долара на година да управляваш Земен дом, да живееш там долу и да се правиш на голям герой от войната. Затуй поправи проклетите пукнатини и накарай хората да се чувстват добре.

— Ти ме слушай много внимателно, господин Озли. Ако не ми изпратиш структурен инженер да огледа мястото до една седмица, напускам. Не ми пука за договора ми. Няма да окуражавам хората да остават тук, ако не е безопасно!

— Смятам — беше отговорил Дони Озли, а тексаският му акцент беше станал с няколко градуса по-хладен, — че ще е най-хубу да се успокоиш малко, полковник. Не ти се иска да си нарушаваш договора и да не си вършиш ра’отата. Туй не са добри обноски. Помниш ли как двамата с Тери те намерихме и те взехме при нас, преди да се побъркаш?

Дисциплина и контрол!, беше си помислил Маклин. Сърцето му биеше като лудо. Дисциплина и контрол! След това изслуша обещанията на Дони Озли, че ще му изпрати структурен инженер от Сан Антонио до две седмици, за да прегледа с лупа Земен дом.

— Междувременно ти си главният там. Ако има проблем, оправяш го. Нал’ тъй?

Това се случи преди около месец. Никакъв структурен инженер не се появи.

Полковник Маклин спря количката близо до една двойна врата. Над нея пишеше „УПРАВЛЕНИЕ“ с красиви, старовремски букви. Преди да влезе в залата, си стегна колана с още една дупка, макар че панталоните вече му бяха достатъчно стегнати около кръста, след което се изпъна като струна.

Десетина души бяха насядали в седалките от червен винил, обърнати към подиума, където капитан Уорнър отговаряше на въпроси и посочваше разни места в Земен дом на картата на стената зад него. Сержант Шор, който беше в готовност да покрие по-трудните запитвания, го видя и бързо застана зад микрофона.

— Извинете ме, капитане — каза той и прекъсна обяснението за водопроводната инсталация и водопречиствателната система. — Приятели, искам да ви представя един човек, който определено няма нужда от представяне: полковник Джеймс Барнет Маклин.

Полковникът продължи с бодра крачка по централната пътека под съпровода на аплодисментите на публиката. Зае мястото си на подиума, заобиколен от американския флаг и флага на Земен дом и огледа галерията. Аплодисментите продължиха. Облечен в камуфлажно бойно яке мъж на средна възраст стана на крака, последван от сходно облечената си съпруга. След миг всички станаха на крака и го аплодираха. Маклин ги остави още петнадесет секунди, преди да им благодари и да ги помоли да седнат.

Капитан Уорнър-Мечо беше едър мъж, бивша зелена барета. Той беше загубил лявото си око от граната в Судан и сега носеше черна превръзка. Капитанът седна зад Маклин, а Шор се намести до него. Полковникът си даде малко време, за да си събере мислите относно думите, които щеше да каже на тези хора. Обикновено изнасяше една и съща реч за добре дошли на всички новопристигнали в Земен дом, обясняваше им колко безопасно е това място и как щеше да се превърне в последната американска крепост, когато руснаците нахлуеха. След това отговаряше на въпроси, ръкуваше се с всички и даваше по няколко автографа. За това му плащаха братята Озли.

Маклин погледна хората в очите. Тези тук бяха свикнали с хубави, чисти легла, приятно ухаещи бани и печено говеждо в неделя. Пчелички, помисли си той. Живееха, за да се размножават, да ядат и да серат и смятаха, че знаят всичко за свободата, лоялността и смелостта… но всъщност нямаха абсолютно никаква представа какво представляват. Огледа лицата и не видя нищо друго освен слаби и отпуснати човешки създания; тези тук вярваха, че биха пожертвали съпруги и съпрузи, невръстни деца, домове и всичките си притежания, за да платят цената да държат руската сган далеч от бреговете на страната си, но не биха го сторили, защото духът им беше слаб и мозъците им бяха затормозени с извратена и развалена храна за ума. Сега седяха и чакаха, като всички останали, да им каже, че са истински патриоти.

На Маклин му се искаше да си отвори устата, за да им каже да се разкарат от Земен дом, тъй като мястото е структурно нестабилно и те — слабохарактерните загубеняци! — трябва да се приберат у дома и да се скрият в мазетата си. „Мили боже! — помисли си той. — Какво, по дяволите, търся тук?“

Тогава в главата му се обади един глас, който звучеше като плющящ камшик. Дисциплина и контрол!, каза му той. Стегни се, господинчо!

Това беше гласът на Войника сянка. Маклин затвори очи за секунда. Когато ги отвори отново, пред тях стоеше лицето на кльощаво и крехко на вид хлапе, седнало на втория ред между майка си и баща си. Един по-силен повей на вятъра щеше да го събори, сметна полковникът, докато разглеждаше внимателно светлосивите очи на момчето. Разпозна нещо в тях — решителност, хитрост, воля. Беше виждал същите тези неща на собствените си снимки на тази възраст, когато беше дебел и непохватен некадърник, сритван от баща си — капитан от военновъздушните сили — при всяка отворила се възможност.

„От всички, които са днес тук — помисли си Маклин, — това кльощаво хлапе може би има шанс. Другите са месо за кучетата.“

Полковникът се взе в ръце и започна инструктажа с такъв ентусиазъм, все едно копаеше септична яма.

Докато говореше, Роланд Кронингер го изучаваше с огромен интерес. Полковникът беше много по-масивен, отколкото го показваха във „Войник на съдбата“, а и изглеждаше сънен и отегчен. Роланд остана разочарован; очакваше спретнат и гладен военен герой, а не продавач на автомобили втора употреба във военна униформа. Трудно му беше да повярва, че това е същият човек, който бе свалил три руски мига над моста Тхан Хоа, за да спаси повредения самолет на колегата си, а след това се беше катапултирал от разпадащия се летателен апарат.

„Измамник“, помисли си Роланд. Полковник Маклин беше измамник. Хлапето започваше да смята, че Земен дом също беше измама. Тази сутрин се събуди и намери черно петно от вода на възглавницата си; на тавана имаше широка пет сантиметра пукнатина, от която капеше. В банята нямаше топла вода, а студената беше пълна с песъчинки и ръжда. Майка му вдигна голяма врява, че не може да си измие косата, а баща му обеща да каже за проблема на сержант Шор.

Роланд се страхуваше да включи компютъра си, защото въздухът в стаята му беше прекалено влажен и първото му впечатление от Земен дом като спретната средновековна крепост лека-полека се изпаряваше. Естествено, беше си донесъл книги за четене — за Макиавели и Наполеон, както и изследване на средновековните военни действия — но всъщност се надяваше да успее да програмира някои нови подземия за „Кралският рицар“, докато беше тук. Тази игра беше негово лично творение — 128К въображаем свят, разкъсан на феодални кралства, които бяха във война едно с друго. Сега обаче щеше да се наложи да чете през цялото време!

Гледаше внимателно полковник Маклин. Очите на мъжа бяха лениви, а лицето му дебело. Приличаше на стар бик, който са извели на паша, защото вече не ставаше за нищо друго. Но когато погледът на военния срещна неговия и го задържа за две секунди, преди отново да се премести, Роланд си спомни снимката на Джо Луис, когато боксовият шампион посрещаше гости в хотел в Лас Вегас. На тази снимка изглеждаше отпуснат и изморен, но огромната му лапа беше стиснала крехката бяла ръка на някакъв турист; очите му бяха сериозни, мрачни и отнесени някъде надалеч — вероятно отново на ринга, където живееше споменът за тежките удари, които можеха да разтърсят изцяло човек, чак до мозъка на костите му. Роланд осъзна, че същият отнесен поглед на Джо Луис се крие и в очите на полковник Маклин, и също както беше ясно, че боксовият шампион може да смаже костите на ръката на туриста с едно силно стискане, така и хлапето усети, че воинът във военния все още не беше мъртъв.

Полковникът продължаваше да изнася речта си, когато телефонът до картата иззвъня. Сержант Шор стана и вдигна. Слуша няколко секунди, затвори и тръгна към Маклин. Роланд видя, че нещо в лицето на сержанта се беше променило, докато разговаряше по телефона. Изглеждаше някак си по-стар и лицето му беше леко зачервено.

— Извинете ме, полковник! — каза той и сложи ръка върху микрофона.

Маклин го изгледа гневно, ядосан заради прекъсването.

— Сър — каза тихичко Шор, — обади се сержант Ломбард. Имат нужда от вас в Периметрова охрана.

— Какво става?

— Не ми каза, сър. Мисля, че… звучеше сериозно потресен.

„Глупости!“, помисли си Маклин. Ломбард беше „потресен“ всеки път, в който радарът засичаше ято гъски или някой прелитащ над тях пътнически самолет. Веднъж дори запечатаха Земен дом, защото сержантът беше взел няколко планеристи за вражески парашутисти. Въпреки всичко полковникът трябваше да провери. Направи знак на капитан Уорнър да го последва и каза на Шор да прекрати инструктажа, след като тръгнат.

— Дами и господа — каза Маклин в микрофона, — налага се да ви оставя, за да се погрижа за изникнал малък проблем, но се надявам да ви видя по-късно този следобед на приема на новодошлите. Благодаря ви за вниманието. — И излезе с капитан Уорнър по петите му.

Качиха се на електрическата количка и се върнаха обратно по пътя, по който Маклин беше дошъл. Полковникът мрънкаше през цялото време колко е глупав Ломбард. Когато стигнаха до стаята на Периметрова охрана, намериха сержанта да се пули в един екран, който показваше картина от небесния радар на върха на Блу Доум. До него стояха сержант Бекър и ефрейтор Прадос — те също се бяха вторачили в монитора. Помещението беше пълно с електронно оборудване, други радарни екрани и един малък компютър, на който се съхраняваха датите на пристигане и заминаване на пребиваващите в Земен дом. На един рафт над екраните имаше късовълново радио, от което се носеше глас, почти приглушен от силния статичен шум. Гласът беше паникьосан и бърбореше толкова бързо, че Маклин не разбираше какво казва. Въпреки това не му хареса как звучи и на мига мускулите му се стегнаха, а сърцето му заби лудешки.

— Дръпнете се! — нареди на другите мъже той и се приближи до екрана.

Устата му пресъхна, а мозъкът му се зае да обработва постъпилата информация.

— Господи! — прошепна Маклин.

Приглушеният глас, който се носеше от късовълновото радио, казваше:

— Ню Йорк беше ударен… заличен е… ракетите идват от източния бряг… удариха Вашингтон… Бостън… оттук виждам пламъците… — От бурята от статичен шум се надигнаха други гласове, които носеха в себе си частички информация, пометени от мрежата от радиооператори на Съединените щати и уловени от антените на Блу Доум. Разнесе се друг глас с южняшки акцент, който закрещя:

— Атланта току-що беше пометена! Мисля, че Атланта беше ударена! — Гласовете се преплитаха, усилваха се и затихваха, на моменти се смесваха в нов език от хлипания, викове и слаби шепоти. Имената на американските градове бяха повтаряни отново и отново като литания за мъртвите: Филаделфия… Маями… Нюпорт Нюз… Чикаго… Ричмънд… Питсбърг…

Вниманието на Маклин обаче беше привлечено от радарния екран. Нямаше съмнение какво вижда на него. Погледна капитан Уорнър и се опита да заговори, но не можеше да използва гласа си няколко секунди. Най-накрая съумя:

— Приберете дежурните отвън. Запечатайте вратата. Атакувани сме. Размърдайте се!

Уорнър взе радиостанцията си и забърза навън.

— Повикайте Шор тук — нареди полковникът и сержант Бекър — лоялен мъж, който беше служил с Маклин в Чад и на когото винаги можеше да се разчита — веднага вдигна телефона и започна да натиска бутоните. От късовълновото радио се разнесе друг френетичен глас:

— Тук е радио Кей Кей Ти Зи в Сейнт Луис! Обръщам се към всички! В момента гледам огъня в небето! Навсякъде е! Господи Боже, никога не съм виждал подобно не… — последва пронизителен писък от статичен шум и всички далечни гласове изчезнаха в празната дупка, оставена от Сейнт Луис.

— Това е краят — прошепна Маклин. Очите му блестяха, а по лицето му лъщеше пот. — Готови или не, това е краят.

Дълбоко в него, вътре в ямата, която много дълго време не беше огрявана от светлина, Войника сянка изрева от радост.