Робърт Маккамън
Лебедова песен (85)

85

Жълтата светлина падна върху образа на Смъртта и в негово присъствие Суон се изправи и изпъчи. Страхът запърха във вътрешността на ребрата й като хваната в клетка пеперуда, но момичето срещна погледа на полковник Маклин, без да трепне. Той беше скелетът ездач, осъзна тя. Да. Познаваше го, знаеше какво представлява и разбираше ненаситната сила, която го управляваше. И сега ездачът беше стигнал до Мерис Рест, но очите му все още бяха гладни.

На бюрото пред полковник Маклин имаше хартиен лист. Той вдигна дясната си ръка и стовари дланта си върху него, като проби с пироните доклада с броя на жертвите. Извади ги от надраното си бюро и протегна ръка към Суон.

— Армията на съвършенството изгуби четиристотин шестдесет и осем войници днес. Вероятно и повече, но ще разберем това, когато докладите бъдат обновени. — Полковникът хвърли бърз поглед на жената, която стоеше до Суон, и отново изгледа момичето. Зад тях бяха застанали Роланд и двама войници, а вдясно от Маклин беше мъжът, който се наричаше Приятел. — Вземи го — каза полковникът. — Виж сама. Кажи ми струваш ли си четиристотин шестдесет и осем войници.

— Хората, които убиха тези войници, смятаха така — обади се Сестрата. — И ако разполагахме с повече патрони, все още щяхте да стоите пред стената със сритани задници.

Маклин насочи вниманието си към нея.

— Как се казваш?

— Нарича се Сестрата — отговори Приятел. — И притежава нещо, което желая.

— Мислех, че искаш момичето.

— Не. Тя не означава нищо за мен. Но ти се нуждаеш от нея. Сам видя царевичната нива. Тя е нейно дело. — Той се усмихна отнесено на Сестрата. — Тази жена крие едно красиво парче стъкло, което ще взема. О, да! Ще го намеря, повярвай ми. — Очите му се заровиха надълбоко в тези на клошарката, през плът и кост чак до склада на спомените й. Сенките на преживяванията й летяха като изплашени птички в съзнанието й. Мъжът видя грозните останки на Манхатън и ръцете на Сестрата, които откриват стъкления пръстен; видя водния ад на тунел „Холанд“, покритата със сняг магистрала, която се виеше из Пенсилвания, дебнещите глутници с вълци и хиляди други трептящи картини, които се появиха в рамките на секунди. — Къде е? — попита я той и веднага видя вдигната кирка в съзнанието й, очертана на светлината от една светкавица.

Сестрата го усети, че рови в главата й като някакъв изпипан крадец, заел се с ключалката на сейф, и трябваше бързо да дръпне резето, преди да е успял да влезе по-навътре. Тя затвори очи, стисна ги много силно и започна да вдига капака на най-ужасното нещо, онова, което я запрати с писъци на ръба и я превърна в Сестра Крийп. Пантите на капака бяха ръждясали, защото не беше гледала вътре от много дълго време, но сега успя да вдигне капака и се насили да погледне, също като през онзи дъждовен ден на магистралата.

Мъжът с аленото око беше заслепен от синя светлина, която се въртеше ли, въртеше, и чу мъжки глас:

— Дайте ми я, госпожо. Трябва да ми я дадете. — Образът се изчисти и стана по-ясен и изведнъж в ръцете му се озова телцето на малко момиченце. То беше мъртво, а лицето му — премазано и изкривено. Наблизо видя преобърната кола, от чийто радиатор се издигаше пара. На окървавения асфалт блестяха парченца стъкло. — Дайте ми я, госпожо. Ние ще се погрижим за нея — каза някакъв млад мъж с жълт дъждобран и протегна ръце за детето.

— Не — отвърна тихичко Сестрата, изпълнена с болка, потънала надълбоко в този тежък за нея момент, — няма… да ви я… дам. — Гласът й беше завалян като на пияница.

Мъжът с аленото око се отдръпна от главата и спомените й. Устоя на желанието си да я сграбчи и да й счупи врата. Сестрата беше много по-силна, отколкото си мислеше, или просто той беше по-слаб… и усещаше погледа на онази проклета кучка върху себе си! Имаше нещо в нея — в самото й присъствие — което изсмукваше силата му! Да, това беше! Неудържимото й зло го отслабваше! Един удар щеше да бъде достатъчен.

Един бърз удар в главата и всичко щеше да приключи! Стисна юмруци и се осмели да я погледне.

— Какво зяпаш?

Тя не му отговори. Лицето му беше страховито, но и запотено, все едно имаше някакво лъскаво покритие. Накрая момичето го попита с всичкото спокойствие, на което беше способна:

— Защо се страхуваш толкова много от мен?

— Не се страхувам! — изкрещя мъжът с аленото око и от устните му западаха мъртви мухи. Бузите му почервеняха. Едно от кафявите му очи стана смолисточерно, а костите на лицето му започнаха да се местят като някакви изгнили основи на картонена къща. В ъгълчетата на устата му се появиха бръчки и той остаря с двадесет години само за един миг. Червеният му набръчкан врат подскочи, когато отлепи поглед от Суон и го насочи към Сестрата. — Кронингер! — каза той. — Върви да доведеш брат Тимъти.

Роланд тръгна да изпълнява задачата, без да се подвоуми.

— Мога да разстрелвам човек на всеки шестдесет секунди, докато не ми кажеш. — Приятел се наведе над Сестрата. — С кого да започнем? С онзи огромен негър? Какво ще кажеш за момчето? Или просто да ги избираме на случаен принцип? Да теглят клечки или да напишем имената им на листчета и да ги сложим в шапка? Не ми пука. Къде скри пръстена?

Мъжът с аленото око отново видя единствено въртящата се синя светлина и злополуката. „Кирка — помисли си той. — Кирка.“ Огледа мръсните дрехи и ръце на жената. И веднага разбра.

— Заровила си го, нали?

На лицето на клошарката не се четяха никакви емоции. Очите й останаха затворени.

— Ти… си го… заровила — прошепна ухилен той.

— Какво искаш от мен? — попита Суон в опит да му отвлече вниманието. Гледаше към полковник Маклин. — Слушам те — прикани го тя.

— Накарала си царевицата да расте. Така ли е?

— Земята накара царевицата да расте.

— Тя го е направила! — каза Приятел и за момент отклони вниманието си от Сестрата. — Тя е засяла зърната в пръстта и ги е накарала да поникнат! Никой друг не е способен да го направи! Земята е мъртва и тя е единствената, която може да я съживи! Ако я вземеш със себе си, Армията на съвършенството ще разполага с всичката необходима й храна! Тя може да създаде цяла царевична нива от един-единствен кочан!

Маклин се вторачи в нея. Никога досега не беше виждал толкова прекрасно момиче като това… а и лицето й беше силно, много силно.

— Вярно ли е? — попита той.

— Да — отвърна Суон. — Но няма да отглеждам храна за вас. Няма да отглеждам храна за коя да е армия. Не можете да ме принудите.

— Да, можем! — изсъска Приятел над рамото на Маклин. — Тя има приятели тук! Един огромен негър и едно момче! Видях ги с очите си само преди малко! Вземи ги на нашия поход и момичето ще отглежда посеви за нас, за да им спаси живота!

— Джош и Робин ще предпочетат да умрат.

— А ти ще предпочетеш ли да умрат? — Той поклати глава и другото му око стана морскозелено. — Не, не мисля.

Суон знаеше, че е прав. Нямаше да откаже да им помогне, ако Джош и Робин бяха под смъртна заплаха.

— Накъде сте тръгнали в този ваш така наречен поход? — попита с безизразен глас тя.

— Ето! — каза Приятел. — Ето го брат Тимъти! Той ще ти каже! — Роланд и брат Тимъти тъкмо влизаха в караваната. Капитанът беше стиснал здраво ръката на кльощавия мъж, който вървеше като в транс. Обувките му се тътреха по пода.

Суон се обърна към двамата мъже и потръпна. Очите на новопристигналия представляваха ококорени кръгове — истинско олицетворение на шока — заобиколени от тъмнолилаво. Устата му беше полуотворена, а устните му сиви и отпуснати.

Приятел плесна с ръце.

— Саймън каза! Кажи на малката кучка накъде сме се насочили, брат Тимъти!

Мъжът издаде стенещ, завален звук. После потрепери и изрече:

— Към… Уоруик Маунтин. За да намерим Бог.

— Много добре! Саймън каза! Кажи ни къде е Уоруик Маунтин!

— Западна Вирджиния. Бях там. Живях с Бог… седем дни… и седем нощи.

— Саймън каза! Какво има Бог в Уоруик Маунтин?

Брат Тимъти примига и една сълза потече по дясната му буза.

— Саймън е на път да се ядоса, брат Тимъти — каза с весел глас Приятел.

Мъжът изхленчи, отвори по-широко уста и замята глава насам-натам.

— Черната кутия… и сребърния ключ! — отговори той, като думите му едва не се прескачаха една друга. — Молитва за сетния час! Пазете се от смърт във вода! Пазете се от смърт във вода!

— Много добре. А сега брой до десет.

Брат Тимъти вдигна двете си ръце и започна да брои на пръсти.

— Едно… две… три… четири… пет… шест… — Той млъкна озадачен.

Суон вече беше забелязала, че другите четири пръста на дясната му ръка бяха отрязани.

— Не съм казал „Саймън каза“ — напомни му Приятел.

Вените на врата на брат Тимъти се издуха и пулсирането в слепоочието му стана ужасно. Очите му се напълниха със сълзи от страх. Опита се да отстъпи назад, но Роланд го стисна още по-силно.

— Моля ви — прошепна с пресипнал глас мъжът, — не ме наранявайте… повече. Ще ви заведа при него, кълна се, че ще ви заведа! Само… не ме наранявайте повече… — Надигналите се в гърлото му хлипове го накараха да млъкне. Той се сви, когато Приятел се приближи до него.

— Няма да те нараним. — Мъжът с аленото око погали плувналата му в пот коса. — Не бихме си го помислили дори. Просто искахме да покажем на тези дами какво може да направи силата на убеждението. Ще постъпят много глупаво, ако не правят каквото им кажем, нали?

— Глупаво ще е — съгласи се брат Тимъти и се усмихна като зомби. — Много глупаво.

— Добро куче. — Приятел го потупа по главата. След това се върна при Сестрата, стисна я за врата и изви главата й към жалкото подобие на човек. С другата си ръка насила отвори едното й око. — Погледни го! — изкрещя той и я разтресе.

Допирът му изпрати непоносим студ по цялото й тяло. Костите я заболяха и нямаше друг избор, освен да погледне осакатения мъж пред нея.

— Капитан Кронингер разполага с много приятна стая за игри. — Устата му беше точно до ухото й. — Ще те предам на него до утре сутринта, за да ти помогне да си спомниш къде е онази дрънкулка. Ако паметта още ти изневерява, добрият капитан ще започне да си избира хора от курника, за да поиграе на разни игрички с тях. И ти ще гледаш, защото първата игра ще е да ти отреже клепачите. — Ръката му я стискаше като примка.

Сестрата мълчеше. Синята светлина продължаваше да се върти в главата й, а младият мъж с жълтия дъждобран протягаше ръце към мъртвото дете в ръцете й.

— Която и да е тя — прошепна мъжът с аленото око, — надявам се да е умряла, мразейки те.

Той усети, че Суон го гледа, усети как погледът й прониква в душата му и махна ръката си, преди сляпата ярост да го е накарала да счупи врата на жената. Не издържаше повече и се обърна към нея. Лицата им бяха на петнадесет сантиметра едно от друго.

— Ще те убия, кучко! — изрева Приятел.

Суон използва всяка капка воля, за да не отстъпи назад. Устоя на погледа му като желязна ръка, стиснала змия.

— Не, няма да го направиш — сопна се тя. — Каза, че не означавам нищо за теб. Излъга.

По бледата кожа на Приятел изби кафяво петно. Челюстта му се удължи и още една уста се отвори като грозна рана в челото му. Едното му око остана кафяво, а другото — пурпурно, сякаш кръвоносните му съдове се бяха разкъсали и го бяха напълнили с кръв. „Размажи я! — помисли си той. — Размажи кучката!“

Не го направи. Не можеше. Защото виждаше през плетеницата на собствената си омраза, че в нея има сила отвъд възприятията му и нещо вътре в него се изпълваше с копнеж, подобно на разбито сърце. Той я презираше и искаше да й строши всички кости… но в същото време не смееше да я докосне, защото огънят й можеше да го превърне в пепел.

Мъжът с аленото око се отдръпна от Суон. Лицето му стана на човек от испански произход, после на ориенталец и накрая се спря някъде по средата.

— Ще дойдеш с нас на нашия поход — заяви той. Гласът му беше писклив и дрезгав и прескачаше от една октава в друга. — Първо ще отидем в Западна Вирджиния… да намерим Бог. — Засмя се на последната дума. — След това ще те пратим в някоя хубава ферма с много земя. Ще ти осигурим семена и зърна. Ще намерим всичко, което ти е необходимо, в силози и хамбари по пътя ни. Ще построим огромна стена около фермата ти и дори ще оставим няколко войници да ти правят компания. — Устата на челото му се ухили и изчезна. — До края на живота си ще отглеждаш храна за Армията на съвършенството. Ще имаш трактори, комбайни, всякакви машини! Както и свои роби! Обзалагам се, че онзи огромен негър ще може да дърпа ралото. — Приятел хвърли бърз поглед на двамата войници. — Вървете да доведете онова черно копеле от курника. И момчето на име Робин. Могат да живеят в покоите на брат Тимъти. Нямаш нищо против, нали?

Брат Тимъти се ухили лукаво.

— Саймън не каза да говоря.

— Къде можем да настаним тези две дами? — обърна се Приятел към полковник Маклин.

— Не знам. В някоя тента.

— О, не! Нека поне им осигурим матраци! Искаме да им е удобно, докато размишляват! Какво ще кажеш да им намерим някоя каравана?

— Могат да отидат при Шийла — предложи Роланд. — Тя ще ги държи под око.

— Отведи ги там — нареди Приятел. — Нека постоянно има двама войници на пост пред караваната. Не искам изненади. Ясно?

— Да, сър. — Капитанът извади пистолета от кобура на кръста си. — Първо дамите — каза той на Суон и Сестрата. Двете излязоха през вратата и слязоха по красивите стълби. Момичето стисна ръката на жената.

Приятел застана на прага на караваната и ги изпрати с поглед.

— Колко време остава до утрото? — попита той.

— Три-четири часа — отвърна Маклин. Лицето на Суон се беше запечатало в главата му, ясно като снимка. Той откъсна доклада с броя на жертвите от пироните на дланта си. Числата бяха подредени по бригади. Опита се да се съсредоточи върху тях, но не можеше да изтрие момичето от съзнанието си. Не беше виждал такава красота от много, много дълго време. Не ставаше въпрос за сексуално привличане… това беше нещо чисто, силно и ново. Усети, че се е вторачил в пироните в дланта си и в мръсните бинтове, залепени за китката му. За миг помириса собствената си воня и едва не повърна.

Погледна Приятел на прага на вратата и изведнъж съзнанието му се проясни, сякаш опустошителен вятър беше издухал гъстите облаци.

„Господи — помисли си Маклин. — Аз съм се… съюзил с…“

Приятел се обърна едва към него.

— Нещо тревожи ли те? — попита той.

— Не. Нищо. Просто размишлявам, това е всичко.

— Мисленето навлича проблеми на хората. Така каза Саймън! Нали, брат Тимъти?

— Да! — изчурулика мъжът и плесна с осакатените си ръце.