Робърт Маккамън
Лебедова песен (63)

63

— Пожар! Пожар!

Бомбите падаха отново, земята изригна в пламъци и човешките същества започнаха да изгарят като факли под кървавочервеното небе.

— Пожар!… Нещо гори!

Джош се събуди от кошмара си. Чуваше някакъв мъж да крещи „Пожар!“ вън на улицата. Мигновено стана на крака, прибяга до вратата, отвори я и видя оранжевото сияние, което се отразяваше в облаците. Улицата беше празна, но все още се чуваше мъжкият глас в далечината, който алармираше:

— Пожар!… Нещо гори!

— Какво има? Какво гори? — попита изплашено Глори, която надникна до него през вратата. Арън, който не можеше да се отдели от Ревльото, се намърда между тях, за да види какво става.

— Не знам. Какво има там?

— Нищо — отвърна шивачката. — Само Ямата и… — Тя рязко млъкна, защото двамата едновременно се сетиха.

Там се намираше хамбарът, в който Джош остави Муле. Постройката гореше.

Той си обу ботушите, сложи си ръкавиците и си облече дебелото палто. Глори и Арън също побързаха да се облекат. Зад решетката от автомобилен радиатор на печката горяха няколко червени въглена. Ръсти се беше изправил и седеше върху своето легло от парцали. Погледът му беше мътен, а върху едната страна на лицето и рамото му все още стояха превръзките.

— Джош, какво става? — попита той.

— Хамбарът гори! Заключих вратата, Ръсти! Муле не може да излезе!

Фокусникът се изправи, но краката му бяха слаби и той се подпря на стената. Чувстваше се като скопен бик и беше бесен на себе си. Опита отново, но нямаше сили дори да си обуе ботушите.

— Недей, Ръсти! — каза му Джош и посочи към Суон, която лежеше на пода под тънкото одеяло, което Арън й беше дал. — Остани с нея!

Ръсти знаеше, че ще припадне, преди да е направил десет крачки от бараката. Почти се разплака от яд, но също така му беше ясно, че Суон се нуждаеше от някого, който да я наглежда. Той кимна и падна изморено на колене.

Арън побягна напред. Джош и Глори го последваха. Гигантът успя да постигне онази скорост, която някога показваше на футболното игрище на Обърнския университет, при преодоляването на всичките двеста метра от бараката до хамбара. Още хора излизаха на улицата и бягаха към пожара… не защото искаха да го загасят, а за да се стоплят. Сърцето на Джош се сви. Над грохота на пламъците, които бяха покрили покрива на постройката, чу изплашения рев на Муле.

Глори изпищя:

— Джош! Недей! — Но той не я послуша и се спусна към вратата на хамбара.

* * *

Суон каза нещо с тих и неясен глас, но Ръсти не можа да разбере какво. Тя се опита да се изправи, но той сложи ръка на рамото й, за да й попречи. Имаше чувството, че е докоснал решетката на печката.

— Почакай — каза й. — Успокой се, просто се успокой.

Суон заговори отново, но нищо не й се разбираше. Според Ръсти каза нещо за някаква царевица, макар че едва разбра и това. Единственото й око в маската от образувания беше почти затворено. Тя се съвземаше и губеше съзнание, откакто Джош я донесе от нивата, и от време на време потреперваше и изритваше одеялото си. Глори беше увила наранените й ръце в превръзки от парцали и се опита да я нахрани с малко водниста супа, но вече никой не можеше да направи нищо за нея, освен да я накара да се почувства малко по-удобно. Суон беше в толкова лошо състояние, че дори не знаеше къде е.

„Тя умира — помисли си Ръсти. — Умира точно пред очите ми.“ Сложи я да легне отново и я чу да казва нещо, което може би включваше „Муле“.

— Всичко е наред — успокои я той. Подутата му челюст правеше думите му трудноразбираеми. — Просто си почивай. На сутринта всичко ще се оправи. — Искаше му се да вярва в това. Беше преживял много със Суон, за да я гледа как умира точно сега.

Прокле собствената си слабост. Чувстваше се като мокър сюнгер. Майка му определено не беше отгледала син, който да си похапва супа от плъхове. Единственият начин да преглътне подобна гадост беше да си представи, че е направена от малки късчета телешко.

Една разхлабена дъска на верандата изпука от другата страна на затворената врата на бараката.

Ръсти вдигна поглед. Очакваше Глори, Арън или Джош да влязат… но как беше възможно? Те излязоха само преди няколко минути.

Вратата не се отвори.

Още една дъска изпука и простена.

— Джош? — провикна се фокусникът.

Не последва отговор.

Но той знаеше, че има някой отвън. Прекалено добре познаваше звука, който издаваха хлабавите дъски, когато някой стъпеше върху тях, а и вече се беше зарекъл да намери чук и пирони, когато си възвърнеше силите, и да закове тези копелета, преди да го побъркат.

— Има ли някой? — провикна се отново Ръсти. Може би идваха, за да откраднат малкото вещи на Глори: иглите, дрехите и мебелите й. Може би дори ръчната печатарска машина, която беше оставена в ъгъла на стаята. — Имам пистолет! — излъга той и стана на крака.

Не се чу никакво раздвижване от другата страна на вратата.

Ръсти отиде до нея на нестабилните си крака. Вратата беше отключена.

Посегна към резето й и усети ужасен и разяждащ студ от другата й страна. Мръсен студ. Опита се да сложи резето.

— Ръсти — изграчи Суон.

Цялата врата изведнъж полетя навътре, като се откъсна от дървените си панти и го уцели право в раненото рамо. Фокусникът залитна назад до средата на стаята, където падна на пода, и изрева от болка. Една фигура застана на прага на бараката и първата му мисъл беше да скочи на крака и да защити Суон. Едва застана на колене, преди агонията на отворилата се рана на рамото му да го накара да забие глава в пода.

Мъжът влезе вътре и затропа с калните си туристически обувки. Той огледа цялата стая, видя ранения тип, който лежеше в уголемяващата се локва кръв, и слабото момиче, което се гърчеше и трепереше, и очевидно беше на крачка от смъртта. Ето я и нея, ей там в ъгъла.

Печатарската машина.

„Тя не е нещо хубаво — помисли си той, когато мухите му донесоха образи и гласове от целия Мерис Рест. — Не, изобщо не е хубаво нещо!“ Винаги се започваше от печатарска машина, после се появяваше вестник и хората веднага придобиваха мнение, замисляха се, почваха да искат да правят разни неща и тогава…

И тогава, помисли си той, отново се озоваваха в ситуацията, която беше довела света дотук. „О, не, това не беше никак хубаво нещо!“ Трябваше да ги спаси, не биваше да им позволява да правят една и съща грешка два пъти. Налагаше се да ги спаси от самите тях. Затова реши да унищожи печатарската машина, преди нещо да е било напечатано на нея. Това нещо беше опасно като бомба, а те дори не го осъзнаваха! Онзи кон също беше опасен, защото караше хората да се замислят за пътуване, колела, коли… а това водеше точно до замърсяване на въздуха и катастрофи, нали така? Трябваше да му благодарят, че подпали хамбара, защото само след малко щяха да похапнат печено конско.

Радваше се, че дойде в Мерис Рест. А и пристигна точно навреме.

Видя ги да идват в града в своята каруца, на която пишеше „Пътуващо представление“. Чу онзи големия да крещи за лекар. Някои хора просто не уважаваха тихите и спокойни градчета. Е… смяташе да ги научи на уважение. Точно сега.

Обувките му зашляпаха към Суон.

* * *

Джош удари горящата врата на хамбара с всичките си сто и петнадесет килограма. Писъкът на Глори все още кънтеше в главата му.

За една разтърсваща костите му секунда си помисли, че отново е на футболното игрище и бяга право към един от онези големи нападатели. Смяташе, че вратата няма да поддаде, но дървото се предаде под натиска му и се отвори. Озова се в истински ад.

Претърколи се настрани от горящите дъски и скочи на крака. Заля го гъст дим и жегата едва не го премаза.

— Муле! — изкрещя Джош. Чуваше коня да подскача и да цвили, но не го виждаше. Пламъците се издигаха към него като копия, а от тавана падаше огън като някакви оранжеви конфети. Хукна към кошарата на животното. Палтото му беше започнало да тлее и пушекът го притегли в прегръдката си.

* * *

— Я виж ти — каза тихичко мъжът и спря точно до слабата фигура на пода. Вниманието му беше привлечено от предмета на чамовата маса. Протегна се с тънката си ръка и взе огледалото с двете лица на дръжката му, които гледаха в различни посоки. Смяташе да се наслади на новото лице, което си беше създал, но огледалото беше тъмно. Проследи с пръст гравираните образи. Що за огледало имаше черно стъкло?, зачуди се той… и новата му уста потрепери едва.

Огледалото го накара да се почувства по същия начин, по който се почувства от стъкления пръстен. То беше нещо, което не трябваше да съществува. Какво беше предназначението му и какво правеше тук?

Не му харесваше. Никак. Вдигна ръка и го разби на парчета в масата, след което изкриви дръжката с двете лица и я хвърли. Почувства се много по-добре.

На масата имаше още един предмет. Малка кожена кесия. Взе я и изсипа съдържанието й в дланта си. То се състоеше в едно малко царевично зърно, изцапано с червена засъхнала кръв.

— Какво е това? — прошепна той. На няколко крачки от него, фигурата на пода простена. Той стисна царевичното зърно в ръката си и бавно се обърна към звука. Очите му бяха червени и блестяха на светлината от огъня.

Погледът му се задържа на превързаните ръце на фигурата. Десният му юмрук се нагорещи и от вътрешността му се разнесе пукане. Той отвори длан, лапна пуканката и я задъвка замислен.

Беше видял това момиче вчера, след като каруцата им беше ограбена. Тогава ръцете й не бяха превързани. Сега защо бяха? Защо?

В другия край на стаята Ръсти повдигна глава и се опита да се фокусира. Видя висок слаб мъж, облечен с кафява шуба, който се приближаваше към Суон. Той надвисна над нея. Фокусникът беше разтърсен от болка и осъзна, че лежи в локва от кръв. „Ще припадна — разбра той. — Трябва да се размърдам… трябва да се размърдам…“

Запълзя през собствената си кръв.

* * *

Здравото око на Джош едва не ослепя от дима. Той видя някакво раздвижване отпред. Паникьосаният, скачащ на задните си крака и неспособен да намери изход Муле. Одеялото на гърба му тлееше и беше на път да пламне.

Гигантът прибяга до коня и едва не беше премазан под копитата му, докато животното се вдигаше на задните си крака и се извърташе в различни посоки. Можеше да направи само едно. Вдигна двете си ръце пред главата на Муле и плесна с всичка сила, както беше видял да прави Суон във фермата на семейство Джаспин.

Джош нямаше представа дали този звук караше коня да се сети за момичето, или просто му помагаше да изгони паниката за момент, но Муле спря да се хвърля и застана на едно място. Очите му бяха влажни и ококорени от ужас. Гигантът не губи никакво време. Сграбчи коня за гривата и го задърпа навън от кошарата в опит да го отведе до вратата. Краката на животното не помръднаха.

— Хайде, глупако! — изкрещя му Джош и горещината изгори дробовете му. Той заби ботушите си в горящата слама и ставите му запукаха, докато дърпаше Муле. От тавана падаха парчета горящо дърво, които го удариха по рамото, а коня в ребрата. Пред лицето му се сипеше пепел подобно на ято стършели.

Вероятно конят усети чистия въздух навън, защото хукна толкова бързо към вратата, че Джош имаше време само да хване с ръце врата му. Животното го затътри по пода, докато бягаше през пламъците.

Двамата минаха през отвора, на мястото на който се намираше вратата на хамбара, и се озоваха в студената нощ.

След гиганта хвърчаха искри от подпаленото му палто, а от гривата и опашката на Муле тлееха пламъци.

* * *

Мъжът с кафявата шуба стоеше и гледаше тези превързани ръце.

— Какво сте правили всички, докато съм бил с гръб към вас? — попита той с дълбок южняшки акцент. За момент беше забравил за печатарската машина. Огледало, което не показваше отражения, едно-единствено царевично зърно, превързани ръце… Тези неща го притесняваха, също както го притесняваше стъкленият пръстен, защото не ги разбираше. А и имаше още нещо, свързано с фигурата на пода. Какво беше? „Нищо не е — помисли си мъжът. — По-малко от нищо даже. Просто едно лайно, което минава през отходния канал на Мерис Рест.“

Но защо тогава чувстваше, че има нещо различно в тази фигура? Нещо… заплашително.

Той вдигна дясната си ръка. Пръстите му се нагорещиха и един от тях пламна. Пламъците се разпространиха. Само след няколко секунди ръката му се превърна в огнена ръкавица. Решението за нещата, които не разбираше, беше много просто: унищожи го.

Посегна към покритата с образувания глава.

— Не.

Шепотът беше тих, но в ръката, която беше стиснала глезена му, все още имаше сила.

Мъжът с кафявата шуба погледна нахалника с изумление, а на светлината от горящата ръка Ръсти видя лицето му: то беше набръчкано и загрубяло, с гъста сива брада и толкова сини очи, че направо бяха бели. Докосването до мъжа предизвика ледени вълни в костите на фокусника и на него му се прииска повече от всичко на света да си дръпне ръката, но студът шокира нервите му и му попречи да припадне.

— Не… да не си докоснал Суон, копеле.

Видя, че онзи се усмихна лекичко, усмихна се състрадателно, но много бързо това се промени.

Мъжът протегна горящата си ръка и стисна като менгеме гърлото на Ръсти.

Вратът на фокусника беше хванат в огнена примка. Онзи го вдигна от пода и той запищя и зарита. Огънят се сипеше от дланта и ръката на нападателя му като напалм и пърлеше косата и веждите му. Дрехите на Ръсти се подпалиха и той осъзна през болката и паниката, че се превръща в човешка факла… и че му остават само секунди живот.

След него щеше да дойде ред на Суон.

Фокусникът се гърчеше и бореше, но знаеше, че е свършен. Миризмата на собствената му изгорена плът го накара да се сети за мазните пържени картофи на националния панаир в Оклахома, когато беше дете. Пламъкът проникна до костите му, а нервите му като че ли заключиха болката в себе си, достигнаха момент, в който нямаше никакъв шанс за оцеляване.

„Мама казваше нещо — помисли си Ръсти. — Казваше… казваше…“

Казваше „отвръщай на огъня с огън“.

Ръсти прегърна мъжа с огнената ръка и сключи пръсти зад гърба му. Те се стопиха като брънки на верига. След това навря горящото си лице в брадата му.

Тя веднага се подпали. Лицето на онзи стана на мехури, разтопи се и се разтече като пластмасова маска, която разкри под себе си по-дълбок слой с цвят на глина за моделиране.

Ръсти и мъжът се завъртяха из стаята като участници в някакъв странен балет.

— Мили боже! — изкрещя единият от двамата мъже, които бяха надникнали в бараката, привлечени от отворената врата по пътя си към хамбара.

— Всемогъщи Господи! — изпищя вторият мъж, отстъпи назад и падна по задник в калта. Други хора прииждаха, за да видят какво се случва. Онзи с подпалената кафява шуба не можеше да се отдели от горящия мъртвец. Новото му тяло беше опропастено и всички щяха да видят истинското му лице.

Той изрева толкова силно, че почти разтресе бараката и побягна през вратата и през събралите се хора. Все още беснееше, когато стигна до улицата на разтапящи се крака в прегръдката на овъгления каубой.

* * *

Глори помогна на Джош да си свали горящото палто. Ски маската му димеше и преди да има възможност да помисли, жената я хвана и я махна от главата му.

Тъмносиви образувания, някои от които бяха с размера на юмрука на Арън, почти изцяло бяха покрили лицето и главата на гиганта. Устата му беше оградена от филизи кожа и единствената чиста зона освен устните му беше един кръг, от който лявото му око е сега зачервено от дима — се взираше в нея. Състоянието му не беше толкова зле, колкото това на Суон, но все пак накара Глори да ахне и да отстъпи крачка назад.

Джош нямаше време да се извинява, че не е красавец. Той побягна към Муле, който се тресеше неудържимо около насъбралите се зяпачи, загреба шепа сняг, хвана го за врата и се опита да изгаси пламъците на гривата му. Глори последва примера му, също взе шепа сняг и я натри в опашката на животното. Арън стори същото и много от другите мъже и жени започнаха да гребат сняг и да го отъркват в ребрата на коня. Един слаб тъмнокос мъж със син келоид сграбчи врата на Муле от другата страна на Джош и след цяла минута на упорство успяха да го успокоят дотолкова, че да спре да се хвърля.

— Благодаря ти — каза гигантът. Разнесе се грохот, заля ги гореща вълна и покривът на хамбара се срути.

— Хей! — провикна се една жена, която беше най-близо до пътя. — Там се случва нещо! — Тя посочи към бараките и Джош и Глори видяха наизлезлите на улицата хора. Виковете и крясъците за помощ стигнаха до тях.

„Суон! — помисли си гигантът. — О, Господи… оставих Суон и Ръсти сами!“

Хукна да бяга, но краката му го предадоха и той падна. Дробовете му се опитваха да си поемат въздух и пред очите му се появиха черни петна.

Някой го хвана за ръката и се опита да го вдигне. Втори човек отиде от другата страна и заедно го изправиха на крака. Джош осъзна, че от едната му страна е Глори, а от другата — някакъв старец с приличащо на напукана кожа лице.

— Добре съм — каза им той, но се отпусна тежко на шивачката. Тя го удържа и го поведе по пътя.

Едно одеяло беше хвърлено на земята на около тридесет метра от бараката на Глори. От него се виеше дим. Няколко души го бяха наобиколили и говореха нещо. Други бяха застанали до предната врата на дома на шивачката. Джош помириса изгоряло месо и стомахът му се сви.

— Стой тук — каза на Арън. Момчето спря с Ревльото в ръка.

Глори влезе с гиганта в бараката. Тя сложи ръка върху устата и носа си. Все още усещаше топлите вълни между стените и видя овъгления таван.

Джош застана над Суон. Трепереше като дете. Тя беше свила колене до гърдите си и лежеше неподвижно. Той се наведе над нея, хвана едната й китка и потърси пулс. Кожата й беше студена.

Намери пулс — слаб, но постоянен като ритъма на метроном, който не можеше да спре.

Суон се опита да вдигне глава, но нямаше сила да го направи.

— Джош? — Гласът й едва се чуваше.

— Да — отвърна гигантът, придърпа я към себе си и притисна главата й в рамото си. Една сълза запари на окото му и потече надолу по образуванията на бузата му. — Тук е старият Джош.

— Аз… сънувах кошмар. Не можех да се събудя. Той беше тук, Джош. Той… ме намери.

— Кой те е намерил?

— Той — отвърна тя. — Мъжът… с аленото око… от картите на Леона.

На пода на няколко крачки от него имаше счупени стъкла. „Вълшебното огледало“, помисли си гигантът. Видя каубойските ботуши на Ръсти и се помоли на Господ да не му се налага да излиза навън, за да провери какво димеше под онова одеяло в калта.

— Суон? Трябва да изляза за минута — каза той. — Ти си почивай, чу ли? — Положи я нежно обратно и погледна към Глори, която беше видяла локвата кръв на пода. Изправи се и се насили да излезе.

— Хвърлихме сняг отгоре му! — каза един от зяпачите на гиганта. — Не можахме да изгасим огъня. Вече си беше заминал.

Джош коленичи и вдигна одеялото. Погледна онова, което не искаше да вижда. Трупът съскаше, сякаш шепнеше някаква тайна. Двете ръце бяха откъснати от раменете.

— Видях го! — призна развълнуван друг мъж. — Погледнах през вратата и видях двуглав демон да щурее там вътре! Всемогъщи боже, никога не съм виждал подобно нещо! Двамата с Пери закрещяхме и онова чудо хукна право към нас! Изглеждаше така, сякаш се биеше със себе си! След това се раздели на две и другата половина побягна натам! — Той посочи противоположната посока на улицата.

— Беше друг пламнал човек — обясни трети свидетел с по-спокоен глас. Той имаше гърбав нос и тъмна брада и говореше със северняшки акцент. — Опитах се да му помогна, но той се скри в една от алеите. Бягаше прекалено бързо за мен. Нямам представа къде, по дяволите, изчезна, но едва ли е отишъл прекадено далеч.

— Аха! — закима енергично вторият мъж. — Кожата му направо се разтапяше от него!

Джош пусна одеялото и се изправи.

— Покажете ми накъде отиде — каза той на човека със северняшкия акцент.

Намериха следа от изгорял парцал, който ги насочи по една от алеите. Продължиха около дванадесет метра по нея, завиха наляво по друга алея и стигнаха до купчина от изгорели дрехи зад една от бараките. Нямаше труп и следите се губеха в земята.

— Може би е пропълзял под някоя от бараките, за да умре — предположи другият мъж. — Няма начин човешко същество да оцелее след това! Приличаше на факла!

Претърсваха района още десетина минути, дори се пъхаха под някои от бараките, но не намериха никакъв труп.

— Онзи, който и да е той, е умрял гол — каза другият мъж, отказа се от търсенето и се върна на улицата.

Джош погледна отново Ръсти.

— Глупав каубой — прошепна той. — Този път наистина направи магически номер, не си ли съгласен?

— Той беше тук — чу отново думите на Суон в главата си. — Той ме намери.

Джош уви Ръсти в одеялото, вдигна останките му в ръце и стана на крака.

— Занеси го до Ямата! — предложи един от мъжете. — Там отнасяме всички тела.

Гигантът отиде до каруцата на „Пътуващо представление“ и положи приятеля си в нея.

— Тцъ-тцъ, господине! — скастри го една едра жена с червен келоид, който покриваше лицето и скалпа й. — Така ще привлечеш всяко диво животно в радиус от няколко километра!

— Нека дойдат — отвърна Джош. Той се обърна към хората, огледа ги и спря поглед на Глори. — Смятам да погреба приятеля си, когато просветлее.

— Ще го погребеш? — Една крехка тийнейджърка с късоподстригана кестенява коса поклати глава. — Никой вече не погребва никого!

— Аз ще погреба Ръсти — каза Джош на Глори. — Когато просветлее. На нивата, където намерихме Суон. Няма да е лесно да го направя. Двамата с Арън можете да ми помогнете, ако искате. Ако ли не, няма проблем. Но проклет да съм, ако… — Гласът го предаде. — Проклет да съм, ако го хвърля в някаква яма! — Той седна в края на каруцата до тялото и зачака да просветлее.

Настъпи дълго мълчание. Първи го наруши мъжът със северняшкия акцент, който се обърна към Глори:

— Госпожа? Можеш ли да си оправиш сама вратата?

— Не.

— Виж… имам инструменти в бараката си. Не са кой знае какво. Не съм ги използвал от известно време, но… ако няма нищо против, ще се опитам да поправя вратата ти.

— Благодаря ти. — Глори беше изумена от предложението. Беше минало изключително много време, откакто някой предложи да направи нещо в Мерис Рест. — Ще съм ти благодарна за усилията.

— Ако смяташ да стоиш навън на студа — каза жената с червения келоид на Джош, — по-добре си запали огън. Запали си огън точно тук на пътя. — Тя изпръхтя. — Ще погребваш тялото! Това е най-налудничавото нещо, което съм чувала!

— Имам ръчна количка — каза друг мъж. — Предполагам, че мога да отида до хамбара и да взема малко въглени. Искам да кажа, че… имам по-важна работа, но… но ще е срамота да не се възползваме от този хубав огън.

— Един огън ще ми дойде много добре! — изчурулика нисък мъж с извадено око. — В бараката ми е студено като в ада! Слушайте… имам малко кафе на зърна, които пазя от доста време. Ако някой има канче и печка, можем да го сварим.

— Може, може. Цялото това вълнение ме побърква като бълха върху горещ тиган. — Жената с червения келоид извади малък златен часовник от джоба на палтото си, който очевидно имаше голяма стойност за нея, и погледна циферблата му. — Четири и дванадесет. Остават още пет часа, докато просветлее. Аха, ако смяташ да бдиш над тази бедна душа, ще ти трябва огън и горещо кафе. Имам джезве в моето имение. Не съм го използвала от много време. — Тя погледна Глори. — Можем да го използваме сега, ако искате.

Шивачката кимна.

— Да. Можем да сварим кафето на моята печка.

— Аз имам кирка и лопата — провикна се към Джош един мъж със сива брада, палто на райета и кафява вълнена шапка. — Част от лопатата е счупена, но ще ни свърши работа да погребем приятеля ти.

— Едно време бях дърворезбар — обади се друг. — Ако ще го погребваш, ти трябва надгробна плоча. Как се казваше?

— Ръсти. — Джош се задави. — Ръсти Уедърс.

— Е — каза едрата жена и сложи ръце на хълбоците си, — изглежда имаме работа за вършене. Стига сме се туткали, а да запретваме ръкави!

* * *

На почти пет километра разстояние от случващото се, Робин Оукс стоеше в мрака край лагерния огън, където спяха трите момчета. Той беше въоръжен с пушка и внимателно пазеше някое животно да не се доближи прекалено много. Погледна хоризонта и се провикна:

— Сестра! Сестра, ела да видиш!

Мина около минута, преди клошарката да напусне поста си от другата страна на огъня.

— Какво има?

— Там. — Младежът посочи и тя последва изпънатия му пръст. Над, като че ли безкрайната, гора видя оранжево сияние в небето. — Мисля, че това е Мерис Рест. Много мило от тяхна страна, че са запалили огън, за да ни покажат пътя, а?

— Определено.

— Това е посоката, в която ще поемем, когато стане достатъчно светло. Ако поддържаме добро темпо, ще стигнем за два часа.

— Добре. Искам да отида там възможно най-скоро.

— Ще се погрижа за това. — Ехидната усмивка на Робин обещаваше труден преход.

Сестрата имаше намерение да се върне на поста си, но неочаквано я осени една мисъл и тя спря. Извади компаса от пуканки „Кракърджак“ от джоба си, обърна се към сиянието на хоризонта и провери стрелката.

Беше толкова далеч от югозапад, че щяха да минат на десетина километра встрани от Мерис Рест. Осъзна, че бяха на косъм от изгубването, ако Робин не беше видял сиянието в небето. Не знаеше какъв е източникът му, но беше благодарна, че го имаше.

Върна се на поста си и продължи да се оглежда за дебнещи в мрака зверове, но мислите й бяха заети от момичето на име Суон.