Робърт Маккамън
Лебедова песен (48)

48

От мрачното небе се сипеше сняг и трупаше по тесния селски път, който се намираше в онзи район, който преди седем години беше известен като щат Мисури.

Един пъстър кон — стар и прегърбен, но все още сърцат и неуморен — дърпаше малка и грубо направена каруца, покрита със закърпено тъмнозелено платно, която беше странна амалгама от тип „Конестога“ и ремарке. Конструкцията й беше от дърво, но имаше метални оси и гуми вместо колела. Платното представляваше двуместна палатка, която беше разпъната над извитите дървени ребра. От всяка страна на платното беше изписано с бели букви „Пътуващо представление“, а под него, с по-малки букви, се обещаваше: „Магия!“, „Музика!“ и „Победете Маскирания Мефисто!“.

Две дебели дъски служеха като пейка и подложка за краката на каруцаря, който седеше облечен в дебело вълнено палто, започнало да се къса по шевовете. На главата му имаше каубойска шапка, чиято периферия беше покрита с лед и сняг, а на краката си носеше изтъркани стари каубойски ботуши. Ръкавиците му бяха от изключителна важност, за да го пазят от хапещия вятър, а в долната част на лицето му беше увит кариран вълнен шал. Само очите му — смесица от лешник и топаз — и малко груба, набръчкана кожа бяха изложени на лошото време.

Каруцата се движеше бавно по снега, покрай черна и гъста гора, лишена от листа. От всяка страна на пътя попадаха на някой срутен под тежестта на седемгодишната зима хамбар или ферма и единствените признаци на живот бяха черните гарвани, които кълвяха замръзналата земя.

На няколко метра зад каруцата се тътреше огромна фигура, облечена в дълъг, мръсносив балтон, чиито ботуши хрускаха по снега. Ръцете на мъжа бяха напъхани в джобовете на кафявите му кадифени панталони, а цялата му глава беше скрита зад черна ски маска. Очите и устата му бяха зачервени. Раменете му бяха увиснали под бича на вятъра, а краката му бяха премръзнали. На три метра зад него го следваше териер, чиято козина беше покрита със сняг.

„Надушвам дим“, помисли си Ръсти Уедърс и присви очи, за да погледне през бялата завеса. Вятърът задуха в друга посока и го задъвка от друг ъгъл. Миризмата на дим — ако въобще беше истинска — изчезна. Въпреки това Ръсти смяташе, че след няколко минути ще стигнат до цивилизацията. Вдясно от тях, надраскан с червена боя върху широкия ствол на останал без листа дъб, се мъдреше надписът: „ИЗГАРЯЙТЕ МЪРТВИТЕ СИ“.

Предупреждения като това бяха станали нещо нормално и обикновено предизвестяваха, че навлизат в населен район. Пред тях ги очакваше село или призрачен град, пълен със скелети, в зависимост от това какво беше сторила радиацията.

Вятърът отново промени посоката си и Ръсти усети мириса на дим. Изкачваха малко възвишение и Муле даваше всичко от себе си, но не бързаше заникъде. Фокусникът не го припираше. Какъв беше смисълът? Ако успееха да намерят подслон за през нощта — добре, ако ли не, щяха да се оправят някак си. За седем години се бяха научили да импровизират и да използват по най-добрия начин каквото намерят. Изборът беше лесен — можеха да оцелеят или да умрат. Много пъти на Ръсти Уедърс му идеше да се предаде и да полегне, но Джош и Суон го караха да продължава със своите шеги и закачки, също както той ги беше поддържал живи през годините. Те бяха екип, който включваше още Муле и Убиец и през най-студените нощи, когато им се налагаше да спят почти без покрив над главите си, топлината от двете животни беше предпазвала трима им от замръзване до смърт.

„В крайна сметка — помисли си Ръсти с вяла и грозновата усмивка под карирания си шал — шоуто трябва да продължи!“

Стигнаха до върха на възвишението и продължиха надолу по виещия се път. Ръсти забеляза през сипещия се сняг жълт проблясък вдясно. За момент светлината остана скрита зад мъртвите дървета… но след малко пак се появи и според него беше от газена лампа или огън. Знаеше, че няма смисъл да се провиква към Джош заради вятъра и защото слухът на приятеля му не беше особено добър. Ръсти дръпна юздите на Муле и натисна с ботуша си един дървен лост, който заключваше предната ос. Слезе от каруцата и отиде при гиганта, за да му покаже светлината и да му каже, че смята да я последва.

Джош кимна. През черната ски маска се виждаше само едното му око. Другото беше скрито под сиво твърдо кожно образувание.

Ръсти се качи обратно на каруцата, освободи спирачката и удари леко с юздите Муле. Конят потегли напред без никакво колебание. Отново се разнесе миризмата на дим и фокусникът вече беше сигурен, че подслонът е съвсем наблизо. Друг път, който беше по-тесен и неасфалтиран, завиваше надясно през покрити със сняг полета. Светлината ставаше все по-силна и съвсем скоро Ръсти видя фермата, през чийто прозорец се процеждаше тя. Около къщата бяха издигнати други външни постройки, включително един малък хамбар. Фокусникът забеляза, че дърветата в имота бяха отсечени и от снега се подаваха стотици пънове. Беше останало само едно мъртво дърво, малко и хилаво, което се мъдреше на около тридесет метра от къщата. Ръсти усети мириса на изгоряла дървесина и осъзна, че гората е била консумирана от нечия камина. Само дето изгорялата дървесина вече не миришеше както преди седемнадесети юли. Радиацията не беше пощадила горите и димът имаше химически мирис, който наподобяваше на изгоряла пластмаса. Ръсти помнеше сладкия аромат на чисти дърва в камината и си помисли, че тази миризма беше изгубена завинаги, точно както вкусът на прясна вода. Сега всичката вода беше неприятна на вкус и оставяше тънък слой в устата ти. Пиенето на разтопен сняг в големи дози — който беше единственият останал източник на вода — докарваше главоболия, стомашни болки и размазано зрение. Прясната вода от кладенци или от бутилки се беше превърнала в по-ценна стока от някогашните скъпи френски вина.

Ръсти закара Муле пред къщата и натисна спирачката на каруцата. Сърцето му беше забило по-силно. „Ето я и трудната част“, помисли си той. Неведнъж стреляха по тях, когато спираха да питат за подслон. Поради тази причина носеше белег от куршум на лявата си буза.

В къщата не се забелязваше никакво движение. Ръсти се пресегна назад и частично откопча вратата на палатката. Вътре, разпределени около каруцата, за да поддържат баланс, се намираха оскъдните им запаси — няколко пластмасови туби с вода, няколко консерви с боб, чувал с въглища, резервни дрехи, одеяла, спалните им чували и старата акустична китара „Мартин“, на която фокусникът се учеше да свири. Музиката винаги беше привличала хората и им осигуряваше нещо, с което да разчупят монотонността. В един от градовете една благодарна жена им беше дала цяло пиле, когато Ръсти старателно изсвири акордите на Moon River^[1] за нея. Беше намерил китарата и купчина нотни книги в мъртвия град Стърлинг, Колорадо.

— Къде сме? — попита момичето от вътрешността на палатката. Тя се беше увила в спалния си чувал и слушаше неуморния вой на вятъра. Гласът й беше променен до неузнаваемост, но когато говореше бавно и изразително, Ръсти можеше да я разбере какво казва.

— Стигнахме до една къща. Вероятно ще ни позволят да използваме хамбара за през нощта. — Фокусникът погледна червеното одеяло, под което бяха завити три пушки. Револвер .38 калибър и кутии с патрони бяха на една ръка разстояние в кутия от обувки. „Както старата ми майка винаги ми казваше — помисли си Ръсти, — трябва да отвръщаш на огъня с огън.“ Искаше да е подготвен за евентуални неприятности и затова имаше намерение да вземе .38-калибровия, който да скрие под палтото си, когато отидеше да почука на предната врата на къщата.

Суон прекъсна мислите му.

— По-вероятно е да те застрелят, ако вземеш револвера.

Ръсти се поколеба, но си спомни, че държеше пушка, когато онзи куршум облиза бузата му.

— Да, предполагам, че си права — съгласи се той. — Пожелай ми късмет. — Закопча вратата на палатката и слезе от каруцата. Пое си дълбока глътка зимен въздух и отиде до къщата. Джош остана до каруцата, откъдето наблюдаваше, а Убиец се облекчи на един пън.

Ръсти вдигна юмрук, за да почука на вратата, но в средата й се отвори малък прорез, от който се появи цевта на пушка и го изгледа право в очите. „О, мамка му“, помисли си той, но краката му отказаха да помръднат, затова остана на място.

— Кои сте вие и какво искате? — попита мъжки глас.

Фокусникът вдигна ръце.

— Казвам се Ръсти Уедърс. Аз и двамата ми приятели си търсим място, на което да си починем, преди да е станало много тъмно. Видях светлината от пътя и забелязах, че имате хамбар, така че си казах…

— Откъде идвате?

— От запад. Минахме през Хаус Мил и Биксби.

— Нищо не остана от тези градове.

— Знам. Моля ви, господине, искаме единствено място, на което да поспим. Конят ни определено би използвал покрив над главата си.

— Махни тази кърпа от лицето си, за да го видя. На кого се опитваш да приличаш? На Джеси Джеймс ли?

Ръсти махна шала. За момент настъпи мълчание.

— Много е студено тук отвън, господине. — Тишината продължи още известно време. Фокусникът чу, че мъжът говори с някого, но не можа да разбере какво казва. В следващия миг цевта на пушката изчезна. Ръсти изпусна въздишка на облекчение и от устата му излезе бяло облаче пара. Вратата беше отключена — няколко резета бяха дръпнати — и се отвори.

Слаб и измъчен мъж — на около шестдесет години, с къдрава бяла коса и неподдържана бяла брада като на отшелник — застана пред него. Пушката беше отпусната до тялото му, но готова за употреба. Лицето на възрастния мъж беше толкова грубо и набръчкано, че приличаше на гравиран камък, а тъмнокафявите му очи се местеха от Ръсти към каруцата.

— Какво пише там? „Пътуващо представление“? Какво, в името на Юда, е това?

— Точно каквото пише. Ние сме… ние сме артисти.

Една възрастна жена с бяла коса, облечена в сиви панталони и дебел бял пуловер надникна плахо над рамото на мъжа.

— Артисти — повтори домакинът и се намръщи, сякаш беше помирисал нещо неприятно. Погледът му отново се спря на Ръсти. — Дали имате някаква храна?

— Останали са ни няколко консерви. Боб и подобни.

— Ние пък имаме кана с кафе и малко осолено свинско. Закарайте каруцата си в хамбара и донесете боба. — Възрастният мъж затвори вратата в лицето на Ръсти.

Фокусникът прибра каруцата в хамбара. Двамата с Джош отвързаха хамута на Муле, за да може да хапне малко слама и няколко изсъхнали царевични кочани. Гигантът наля вода в една кофа за коня и намери един изхвърлен буркан, за да налее и на Убиец. Хамбарът беше стабилен и не пускаше вятъра вътре, така че животните нямаше да са в опасност от измръзване, когато светлината се скриеше и истинският студ се спуснеше.

— Какво мислиш? — обърна се Джош към Ръсти, като говореше тихо. — Тя може ли да влезе?

— Не знам. Изглеждат ми добри хора, но са малко изнервени.

— Топлината ще й дойде добре, ако са запалили огън. — Гигантът духна в ръцете си и се наведе, за да разтрие болящите го колена. — Можем да ги убедим, че не е заразна.

— Не знаем дали наистина не е.

— Ти не си се заразил, нали? Ако беше заразно, отдавна щеше да го прихванеш, не мислиш ли?

Ръсти кимна.

— Да. Но как ще ги накараме да повярват?

Задната врата на палатката внезапно се отвори отвътре и Суон заяви почти неразбираемо:

— Ще остана тук. Няма нужда да плаша никого.

— Вътре имат огън — каза й Джош и отиде до задната част на каруцата. Суон беше станала и стоеше приведена. Силуетът й се очертаваше на слабата светлина на лампата. — Мисля, че няма да има проблем, ако влезеш.

— Не е вярно. Можете да ми донесете храната тук. Така е най-добре.

Гигантът я погледна. Беше увила одеяло около раменете си и с него беше забулила лицето си. За изминалите седем години беше станала метър и седемдесет и пет — със слабо тяло и дълги крайници. Направо му се късаше сърцето, защото знаеше, че е права. Ако хората в онази къща бяха изнервени, най-добре щеше да е тя да остане тук.

— Добре — отвърна той с измъчен глас. — Ще ти донеса храната тук. — Побърза да се извърне от каруцата, преди да е закрещял.

— Ще ми подадеш ли няколко консерви от този боб? — попита я Ръсти. Суон вдигна Ревльото и почука консервите с него, след което отиде да вземе две. Подаде ги в ръцете на спътника си.

— Ръсти, ако имат книги, ще съм много благодарна да ги убедиш да ми дадат някоя — каза тя. — Няма значение каква.

Той кимна изумен, че тя още може да чете.

— Няма да се бавим много — обеща й Джош и последва Ръсти.

Когато я оставиха сама, Суон спусна дървената каната и малката стълба до земята. Опипа стъпалата с батетата, слезе по тях и отиде до вратата на хамбара. Главата и лицето й продължаваха да са забулени с одеялото. Убиец вървеше до обутите й с ботуши крака, махаше енергично с опашка и джафкаше, за да й привлече вниманието. Лаят му не беше толкова жизнен, колкото преди седем години, а и възрастта му се беше отразила на походката му.

Суон спря, остави Ревльото на една страна и вдигна Убиец. Отвори вратата на хамбара, наклони глава доста наляво и надникна през падащия сняг. Къщата изглеждаше толкова топла, толкова приветлива… но знаеше, че е най-добре да остане тук. Заради тишината дишането й звучеше като астматично хриптене.

Дори през снега успя да различи единственото останало дърво благодарение на слабата светлина, която се стелеше от прозореца на къщата. Защо имаше само едно дърво?, зачуди се тя. Защо бяха отрязали останалите, а бяха оставили само това?

Убиец се изпъна и облиза мрака, където се намираше лицето й. Суон погледа още около минута самотното дърво, след което затвори вратата на хамбара, вдигна Ревльото и опипа пътя си до Муле, за да погали хълбоците му.

В зиданата камина в къщата гореше огън. На него беше сложена чугунена тенджера, в която вреше зеленчуков бульон със солено свинско. Възрастният мъж с грубото лице и плахата му съпруга потръпнаха, когато видяха Джош Хъчинс да влиза след Ръсти през вратата. По-скоро размерите му, отколкото маската, ги изплашиха, защото, макар да беше изгубил много от мазнините си през изминалите години, беше натрупал мускули и все още беше с внушителна осанка. Ръцете му бяха на бели петна и старецът се вторачи в тях, докато не ги прибра в джобовете си.

— Ето го бобът — каза нервно Ръсти и подаде консервите на домакина. Забеляза, че пушката е оставена до камината, на една ръка разстояние, в случай че старецът решеше да я използва.

Консервите с боб бяха приети и възрастният господин ги даде на съпругата си. Тя изгледа нервно Джош и се върна в задната част на къщата.

Ръсти свали ръкавиците и палтото си, преметна ги на един стол и накрая махна шапката си. Косата му беше посивяла почти цялата, а на слепоочията му беше побеляла, макар да беше само на четиридесет години. Брадата му беше прошарена на сиви ивици, а белегът от куршум изпъкваше с бледия си цвят върху бузата му. Около очите му си бяха прокарали път мрежи от дълбоки бръчки. Той застана пред камината и се наслади на чудесната й топлина.

— Хубав огън си имате тук. Със сигурност прогонва студа.

Старецът продължаваше да зяпа Джош.

— Можеш да свалиш палтото и маската си, ако искаш.

Гигантът махна връхната си дреха. Под нея беше облякъл два дебели пуловера един върху друг. Нямаше намерение да маха черната ски маска.

Старецът се приближи до него, но рязко спря, когато видя сивия израстък, който покриваше дясното му око.

— Джош е кечист — побърза да обясни Ръсти. — Маскирания Мефисто — това е той! Аз съм фокусник. Виждаш ли, ние сме пътуващото представление. Ходим от град на град и изпълняваме номерата си за хората, които могат да ни дадат нещо. Джош се бори с всеки, който иска да го повали, и ако другият успее да го стори, целият град получава безплатно представление.

Старецът кимна разсеяно. Погледът му беше като прикован към гиганта. Съпругата му се върна с консервите, които беше отворила, и изсипа съдържанието им в тенджерата, след което разбърка гозбата с дървена лъжица. Най-накрая възрастният господин каза:

— Струва ми се, че някой ти е разказал играта, приятелю. Градът му определено се е радвал на безплатно представление, а? — Той изсумтя и се разсмя като квачка. Нервите на Ръсти се поуспокоиха. Не мислеше, че тази вечер ще има игра на изстрели. — Ще донеса каната с кафето — каза старецът и излезе от стаята.

Джош се приближи до огъня, за да се стопли, и възрастната жена се отдръпна от него, сякаш беше болен от чума. Тъй като не искаше да я плаши, прекоси стаята и отиде до прозореца, за да погледне към морето от пънове и самотното дърво.

— Името ми е Силвестър Муди — представи се старецът, когато се върна с поднос с няколко кафяви глинени чаши. — Приятелите ме наричаха Слай, като онзи тип, който се снимаше в онези екшън филми. — Остави подноса на малка чамова маса, след което отиде до полицата и взе дебела азбестова ръкавица. Сложи си я и бръкна в камината, за да вземе врялата метална кана, закачена на забит в задната стена пирон. — Хубаво и горещо — каза старецът и започна да налива от черната течност в чашите. — Нямаме мляко и захар, така че не питайте. — Кимна към възрастната жена. — Това е съпругата ми, Карла. Малко е нервна покрай непознати.

Ръсти взе една от горещите чаши и изпи кафето с истинско удоволствие, макар да беше толкова силно, че можеше да нокаутира и Джош.

— Защо само едно дърво, господин Муди? — попита гигантът.

— А?

Джош все още стоеше до прозореца.

— Защо сте оставили само това дърво? Защо не сте го отрязали като останалите?

Слай Муди взе една от чашите с кафе, отнесе я до маскирания гигант и с огромни усилия се опита да не поглежда ръката на бели петна, която прие топлата напитка.

— Живея в тази къща от близо тридесет и пет години — отвърна старецът. — Това е много време на едно място, на едно и също парче земя, нали? О, някога имах чудесна царевична нива там отзад. — Домакинът посочи към задната част на къщата. — Отглеждах си малко тютюн и фасул. Всяка година двамата с Жанет отивахме в градината и… — Старецът млъкна, примига и погледна Карла, която го гледаше с ококорени и шокирани очи. — Съжалявам, скъпа. Исках да кажа, че двамата с Карла отивахме в градината и беряхме цели кофи с хубави зеленчуци.

Възрастната жена, която видимо остана доволна, спря да бърка тенджерата и излезе от стаята.

— Жанет беше първата ми съпруга — обясни с тих глас Слай. — Почина два месеца след случилото се. Един ден бях тръгнал нагоре по пътя към дома на Рей Федърстън — намира се на километър и половина оттук — и се натъкнах на кола, която беше кривнала от пътя и се беше врязала в една пряспа. На волана имаше мъртвец със синьо лице, а до него седеше жена, която беше на прага на смъртта. В скута й стоеше изкорменият труп на френски пудел, а в ръката си държеше пила за нокти… Няма да ви казвам какво беше направила, за да не замръзне. Както и да е, беше толкова полудяла, че не помнеше нищо, нито собственото си име, нито откъде е. Кръстих я Карла, на първото момиче, което някога целунах. Тя остана и сега си мисли, че живее в тази къща с мен от тридесет и пет години. — Старецът поклати глава. Очите му бяха тъмни и обладани. — Знаете ли кое беше най-странното? Онази кола беше „Линкълн Континентал“ и когато я намерих, жената беше цялата в диаманти и перли. Прибрах всичко в една кутия за обувки и ги размених за чували брашно и бекон. Сметнах, че няма да има нужда повече от тях. Появяваха се хора, които крадяха части от колата, и така лека-полека нищо не остана. И по-добре.

Карла се върна с няколко купички и започна да сипва яхнията в тях.

— Лоши времена — каза тихичко Слай Муди и се загледа в дървото. След малко очите му се проясниха и той се усмихна едва. — Онова там е ябълковото ми дърво! Да, сър! Разбираш ли, някога имах ябълкова градина на това място. Изкарвах много плод… но след случилото се дърветата умряха и започнах да ги сека, за да се топлим с тях. Не е много умно човек да навлиза прекалено много в гората за дърва, тцъ! Рей Федърстън замръзна до смърт на сто метра от собствената си къща. — Старецът млъкна за момент и въздъхна тежко. — Посадих тези ябълкови дървета със собствените си ръце. Гледах ги как растат и как се отрупват с плодове. Знаеш ли каква дата е днес?

— Не — отвърна Джош.

— Водя си календар. По една белязка за всеки ден. Изхабих доста моливи. Днес е двадесет и шести април. Пролет. — Слай Муди се усмихна горчиво. — Отсякох всички дървета без онова и ги хвърлях в огъня едно по едно. Проклет да съм, ако отсека и това. Проклет да съм.

— Яденето е готово — съобщи Карла. Тя говореше със северен акцент, определено много по-различен от провлечения мисурски изказ на съпруга й. — Елате да си вземете.

— Почакайте малко. — Слай погледна Ръсти. — Мисля, че каза, че си с двама приятели.

— Така е. С нас пътува едно момиче. Тя е… — Цирковият артист хвърли поглед на Джош и отново погледна Слай. — Тя е в хамбара.

— Момиче! Всемогъщи боже, приятели! Доведете я тук да хапне малко топла храна!

— Хм… не мисля, че…

— Вървете и я доведете! — настоя старецът. — Хамбарът не е място за момиче!

— Ръсти? — Джош се беше загледал през прозореца. Нощта се спускаше бързо, но все още можеше да види последното ябълково дърво и фигурата, която беше застанала под него. — Ела за малко.

Навън Суон продължаваше да държи одеялото над главата и раменете си като пелерина и гледаше клоните на хилавото ябълково дърво. Убиец направи две обиколки около него и излая вяло; искаше да се върне в хамбара. Клоните над главата на Суон се размърдаха като кокалести и търсещи нещо ръце.

Тя тръгна към ствола — ботушите й потъваха повече от десет сантиметра в снега — и сложи голата си ръка на него.

Той беше студен под пръстите й. Студен и отдавна мъртъв. „Точно както всичко останало“, помисли си тя. Всички дървета, тревата, цветята — всичко беше погубено от радиацията преди много години.

Но смяташе дървото за красиво. Беше някак си гордо, като паметник, и не заслужаваше да бъде заобиколено от тези грозни пънове, някога кипели от живот. Суон знаеше, че болезненият звук на това място е бил протяжен агонизиращ вой.

Ръката й погали леко дървото. Дори в смъртта имаше нещо величествено в него, нещо предизвикателно и първично — див дух като сърцето на пламък, който никога не може да бъде изгасен напълно.

Убиец изджафка в краката й, за да я накара да побърза с онова, което правеше.

— Добре, наистина…

Суон млъкна. Вятърът вилнееше около нея и подръпваше дрехите й.

„Възможно ли е? — зачуди се тя. — Не си въобразявам… нали?“

Пръстите й започнаха да изтръпват, сякаш по тях потече електричество. То беше достатъчно силно, за да го усети през студа.

Суон сложи длан на дървото. По нея заиграха игли и бодлички — все още бяха леки, но постепенно се усилваха.

Сърцето й прескочи. Живот, осъзна тя. Дълбоко в самото дърво все още имаше живот. Мина толкова време — толкова много време — откакто за последно усети докосването на живота под пръстите си. Усещането отново беше почти ново за нея и едва сега осъзна колко много й е липсвало. Онова, което приличаше на слабо електричество, сякаш се надигаше от земята, минаваше през подметките на ботушите й, продължаваше по гърба й, по ръцете и стигаше чак до дланта й върху дървото. Дръпна ръка и боцкането изчезна. Допря отново пръсти до дървото, сърцето й прескочи и почувства силен шок, сякаш някой беше подпалил гръбнака й.

Тялото й се разтресе. Чувството за течащо през него електричество ставаше все по-силно, почти болезнено, а костите й изтръпнаха от пулсиращата енергия, която преминаваше през нея и се вливаше в дървото. В един момент вече не можеше да издържа повече и си дръпна ръката. Продължаваше да усеща боцкане в пръстите.

Но все още не беше приключила. Съвсем импулсивно протегна показалец и написа няколко букви върху ствола на дървото: С… У… О… Н.

— Суон! — разнесе се глас от къщата и я стресна. Момичето се обърна към него. Вятърът издърпа импровизираната й качулка и я свали от главата и раменете й.

Слай Муди беше застанал между Джош и Ръсти с газена лампа в ръка. На жълтата й светлина видя, че фигурата под ябълковото дърво нямаше лице.

Главата на момичето беше покрита със сиви образувания, които се бяха появили като черни брадавици, бяха ставали все по-големи и се бяха разпространявали с годините, за да се свържат със сиви филизи помежду си като търсещи се и сплетени лози. Образуванията бяха покрили главата й като възлест шлем, бяха скрили чертите на лицето й и ги бяха запечатали под себе си, с изключение на една малка цепка на лявото й око и груба дупка на устата й, през която дишаше и се хранеше.

Карла изпищя зад Слай. Старецът прошепна:

— О… Господи…

Безликата фигура сграбчи одеялото и се забули с него. Джош чу сърцераздирателния й вик, когато хукна към хамбара.