Робърт Маккамън
Лебедова песен (67)

67

Викът на Бог разтресе стените на караваната и жената, която лежеше увита в грубо одеяло на голия матрак, простена в измъчения си сън. Руди отново пропълзяваше в леглото й, а в ръцете си държеше бебе с премазана глава. Тя се опита да го прогони, но изгнилата му уста се ухили.

— Стига де, Шшшшийла — смъмри я той със съскащ глас, който свистеше през посинялата цепка на гърлото му. — Така ли се отнасяш със стар приятел?

— Махай се! — изпищя жената. — Махай се… махай се!

Руди се плъзна върху нея с хлъзгава като тиня кожа. Очите му побеляха и по лицето му се появиха дупки от разложение.

— Ахххх — каза той, — не бъди такава, Шийла. Друсахме се и си прекарвахме добре толкова дълго време, не ме пъди сега от леглото си. Напоследък пускаш всички други в него, нали. — Подаде й бебето със синя кожа. — Виждаш ли? Донесох ти подарък.

Малката уста на премазаната глава се отвори и от нея се надигна вой, който накара Шийла Фонтана да застине. Тя притисна ръце в ушите си, а от широко отворените й и оцъклени очи потекоха сълзи.

Призраците се разпаднаха и си отидоха. Жената остана сама с ехото на собствения си писък в мръсната каравана.

Но Бог продължи да вика, като този път заблъска по вратата й. Един глас отвън изкрещя:

— Млъквай, ненормална глупачке! Да не се опитваш да събудиш мъртвите?

По лицето й течаха сълзи и стомахът й се сви. Караваната вече миришеше на повръщано и застоял цигарен дим, а до матрака й имаше кофа, в която ходеше по нужда през нощта. Не можеше да спре да трепери и да си поеме достатъчно въздух в дробовете. Затърси бутилката с водка, която беше оставила на пода до леглото си, но не успя да я намери и отново изпищя от раздразнение.

— Хайде де, отвори проклетата врата! — Гласът принадлежеше на Джъд Лори, който блъскаше с приклада на пушката си. — Той те вика!

Шийла замръзна. Пръстите й най-накрая намериха гърлото на наполовина изпитата бутилка. „Той ме вика — помисли си тя. Сърцето й подскочи в гърдите. — Той ме вика!“

— Чу ли ме какво ти казах? Той ме изпрати да те повикам. Хайде, размърдай си задника!

Жената изпълзя от леглото и се изправи. В едната си ръка държеше бутилката с водка, а в другата одеялото. В караваната беше студено. В нея влизаше червена светлина от кладата отвън.

— Отговори, ако разбираш какво ти казвам! — настоя Лори.

— Да — отвърна Шийла. — Чувам те. Той ме вика. — Цялата се тресеше. Пусна одеялото, за да махне капачката на бутилката.

— Ами излизай тогава! Той каза да си сложиш парфюм този път!

— Да. Той ме вика. Той ме вика. — Жената отпи от бутилката, завинти капачката и потърси газената си лампа и клечките кибрит. Намери ги, запали лампата и я сложи на тоалетната си масичка до пукнатото огледало, което висеше на стената. На нея имаше гора от засъхнали гримове, червила, парфюми, които отдавна бяха замирисали на лошо, кутийки с крем и спирали. На огледалото бяха залепени пожълтели снимки на красиви модели, изрязани от стари броеве на списания „Гламър“ и „Мадмоазел“.

Шийла остави бутилката с водка до газената лампа и седна на стола. Видя отражението си в огледалото.

Очите й приличаха на грозни стъклени топчета, потънали в противна и набръчкана руина. Голяма част от косата й беше станала от черна на жълтеникавосива и на места скалпът й се беше оголил. Устата й беше свита и цялата в бръчки, сякаш потискаше писък, който не смееше да изпусне.

Шийла се вгледа в очите на отражението. „Грим — реши тя. — Разбира се. Трябва да използвам малко грим.“ Отвори едно от шишенцата, за да размаже малко от съдържанието му на лицето си като някакъв лечебен мехлем. Ръцете й трепереха, защото искаше да се направи красива за полковника. Напоследък беше много мил с нея, беше я викал няколко пъти и дори й беше дал няколко бутилки безценна пиячка от един изоставен магазин за алкохол. „Той ме вика“, каза си Шийла, докато си слагаше червило. Полковникът предпочиташе другите две жени, които живееха в караваната с нея, но Кати се беше преместила при капитана, а Джина си легна с .45-калибровия. Поради това трябваше да се справя сама — да кара пикапа, който дърпаше караваната, и да заработва достатъчно бензин, храна и вода, за да поддържа автомобила и себе си в движение. Познаваше повечето от останалите ЖР — жени за развлечения — които следваха Армията на съвършенството в свой собствен конвой от камиони, коли и каравани. Много от тях имаха болести, а някои бяха млади, но със старчески очи. Повечето се наслаждаваха на работата си, но само защото преследваха „златната мечта“ — да бъдат взети от някой офицер на АНС, който разполагаше с изобилие от запаси и удобно легло.

„Това е мъжки свят — помисли си Шийла. — Никога не е бил чак толкова мъжки.“

Въпреки това беше щастлива. Полковникът я викаше в караваната си, което означаваше, че няма да спи сама и поне за няколко часа Руди нямаше да допълзи в леглото й с отвратителния си подарък.

Някогашният й приятел беше истинска фурия приживе и същински трън в задника посмъртно.

— Побързай! — провикна се Лори. — Тук навън е много студено!

Шийла приключи с гримирането и среса косата си с четка. Не й харесваше да го прави, защото голяма част от нея падаше. След това претърси изобилието от шишенца с парфюми за правилния аромат. Повечето от етикетите бяха паднали, но тя намери парфюма, който й трябваше, и напръска врата си с него. Спомни си една реклама, която беше видяла в списание „Космо“ преди много време: „Всеки мъж на света харесва «Шанел Номер 5»“.

Шийла набързо навлече един тъмночервен пуловер над увисналите си цици, намъкна се в чифт дънки и си обу ботушите. Нямаше време да прави нещо за ноктите си, а и освен това бяха изгризани. Облече дебелото палто, което принадлежеше на Джина. Погледна се още веднъж в огледалото, за да провери грима си. „Той ме вика!“ помисли си тя, след което духна пламъка на газената лампа, отиде до вратата, отключи я и я отвори.

Джъд Лори, чиято брада беше късоподстригана до челюстта и беше увил кърпа на челото си, я изгледа намръщено и се разсмя.

— Божичко! — каза той. — Някога да си чувала за филма „Булката на Франкенщайн“?

Шийла знаеше, че не бива да му отговаря. Извади ключ от дебелото си палто и заключи караваната. Лори винаги й се подиграваше. Мразеше го в червата. Всеки път, когато го погледнеше, чуваше воя на онова бебе и приклада, който се стоварваше в невинната му плът. Мина покрай него и тръгна към сребристата каравана „Еърстрийм“ на полковник Маклин, която служеше за негов команден център в западния край на някогашния Сътън, Небраска.

— Определено миришеш хубаво — каза Лори, който я следваше между паркираните каравани, камиони, коли и разпънати палатки на Армията на съвършенството. Светлината от огньове се отразяваше в цевта на неговия „М-16“, преметнат през рамото му. — Като отворена рана. Кога се къпа за последно?

Шийла не помнеше. Къпането изискваше вода, а тя нямаше достатъчно, че да я хаби.

— Нямам представа защо те вика — призна Лори, който продължаваше да върви зад нея. — Може да има някоя млада ЖР, някоя хубавица. Някоя, която се къпе. Ти си двукрака ферма за въшки.

Жената не му обръщаше внимание. Беше наясно, че я мразеше, защото никога не му позволи да я докосне, нито веднъж. Лягаше си с всеки, който можеше да й плати с бензин, храна, вода, красиви дрънкулки, цигари, дрехи и алкохол… но не искаше да се доближи до Джъд Лори дори оная му работа да произвеждаше зехтин. Тя имаше своята гордост, дори в този мъжки свят.

Лейтенантът не спираше да я дразни. Шийла мина между две палатки и едва не се блъсна в ниска квадратна каравана, боядисана изцяло в черно. Тя спря рязко и Лори за малко да се блъсне в нея. Потокът му от подигравки секна. И двамата знаеха какво се случваше в черната каравана на Роланд Кронингер — в „центъра за разпити“ на АНС — и дори самата близост до нея събуди спомените им за историите, които бяха чували за инквизиторските методи на капитана. Лори помнеше какво беше направил Кронингер на Фреди Кемпка преди няколко години и знаеше, че е най-добре да избягва този човек.

Шийла първа се взе в ръце. Мина покрай караваната, чиито прозорци бяха закрити с ламарина, и продължи към командния център на полковника. Лори мълчаливо я последва.

Караваната „Еърстрийм“ беше закачена за дизелов камион и заобиколена от шест души въоръжена охрана. На известно разстояние един от друг бяха разположени варели, в които горяха огньове. Когато забеляза Шийла, единият от часовите сложи ръка на пистолета под палтото си.

— Всичко е наред — обади се Лори. — Той я очаква. — Мъжът се отпусна и ги пусна да минат. Качиха се по красиво изработено малко дървено стълбище, което водеше до затворената врата на караваната. То се състоеше от три стъпала и дори си имаше парапет, в който бяха резбовани гротесковите лица на демони с увиснали езици, сгърчени голи човешки тела и деформирани гаргойли. Тематиката беше кошмарна, но изработката — красива. Лицата и фигурите бяха резбовани от ръка, която познаваше остриетата и след това беше изшкуркала и полирала до съвършенство. Върху всяко от стъпалата бяха заковани червени кадифени подложки, които ги караха да приличат на стъпалата до императорски трон. Шийла не беше виждала стълбището досега, но Лори знаеше, че то е наскорошен подарък от един мъж, който се присъедини към АНС в Броукън Боу. Лори се дразнеше, че Алвин Мангрим вече беше произведен в ефрейтор и се чудеше как онзи беше загубил носа си. Наблюдаваше работата му в механичната бригада и знаеше, че се размотава с едно сбръчкано джудже, което наричаха Дяволчето. Мангрим беше поредният кучи син, на който не би посмял да обърне гръб.

Лори почука на вратата.

— Влез — разнесе се дрезгавият глас на полковник Маклин.

Влязоха. Предната стая беше тъмна. В нея гореше само една газена лампа, оставена на бюрото на полковника. Той беше седнал зад него и разглеждаше някакви карти. Дясната му ръка беше отпусната на бюрото почти като някакъв забравен израстък, но облечената в черна ръкавица длан на новата му ръка беше обърната нагоре и светлината от лампата се отразяваше в острите върхове на многото пирони, които я пронизваха.

— Благодаря ти, лейтенант — каза Маклин, без да вдига скритото си от кожената маска лице. — Свободен си.

— Да, сър. — Лори се ухили на Шийла, излезе от караваната и затвори вратата.

Полковникът изчисляваше времето, което щеше да им е необходимо, за да стигнат от Сътън до град Небраска, където планираше да прекара Армията на съвършенството през река Мисури. За съжаление, запасите намаляваха с всеки изминал ден, а АНС не беше осъществявала успешен набег от унищожението на армията на Франклин Хейс в Броукън Боу насам. Въпреки това редиците й продължаваха да нарастват, тъй като оцелелите от други мъртви селища прииждаха в търсене на убежище и защита. АНС разполагаше с голяма войска, оръжия и муниции, но греста, която смазваше колелата, беше на свършване.

Руините на Сътън все още димяха, когато нападателните бойни коли на Армията на съвършенството пристигнаха малко преди да се стъмни. Всичко, което си струваше, вече го нямаше, дори дрехите и обувките от купчините с тела. Личеше, че бяха използвани гранати и коктейли „Молотов“, а по източния край на горящите останки бяха оставени следи от тежки превозни средства и маршируващи през снега войници.

Маклин осъзна, че има и друга армия, която беше голяма колкото АНС или дори по-голяма, и също настъпваше на изток, точно пред тях. Тя плячкосваше селищата и вземаше провизиите, от които Армията на съвършенството се нуждаеше, за да оцелее. Роланд беше забелязал кръв в снега и смяташе, че има ранени войници, които ще се опитват да догонят основната армия. Той беше предложил да бъде изпратена малка разузнавателна група, която да ги залови. След това щяха да ги доведат в лагера, за да бъдат разпитани. Полковник Маклин се беше съгласил и Роланд беше взел капитан Брейдън, сержант Улрих и още няколко войници. Отпътуваха в един от бронираните камиони.

— Сядай — каза полковникът на Шийла.

Жената пристъпи в кръга от светлина. Чакаше я стол, точно срещу Маклин. Тя седна на него, беше нервна и не знаеше какво да очаква. Преди винаги я посрещаше в леглото си.

Полковникът продължи да гледа картите и таблиците. Беше облечен в униформата си, на която беше зашита емблемата на Армията на съвършенството върху джоба на гърдите му, а на раменете му бяха прикрепени по четири златисти лентички, които да показват ранга му. Главата му беше скрита под сива вълнена шапка, а черната кожена маска скриваше лицето му, с изключение на лявото му око. Шийла не го беше виждала без маската от няколко години, но не изгаряше от желание да го стори. Зад Маклин имаше рафт с пушки и пистолети, за който беше прикрепен трибагреникът на АНС в черно, зелено и сребристо.

Полковникът накара жената да чака още няколко минути, преди да вдигне глава. От студеното му синьо око я побиха тръпки.

— Здравей, Шийла.

— Здравей.

— Сама ли беше? Или с компания?

— Сама. — Трябваше да слуша много внимателно, за да разбере всичко, което й говореше. Говорът му се беше влошил още повече от последния път, в който го беше посетила преди по-малко от седмица.

— Е — отвърна Маклин, — понякога е по-добре да спиш сам. Така си почиваш по-добре, нали? — Той отвори една филигранна сребърна кутия, която беше оставена на бюрото. В нея имаше около двадесет безценни цигари — не влажни фасове или свит тютюн за дъвчене, а от истинските. Полковникът й предложи кутията и Шийла веднага си взе една. — Вземи си още — прикани я той. Жената взе още две. Маклин бутна кибрита към нея. Тя запали първата цигара и вдиша дима, все едно беше кислород.

— Помниш ли как се озовахме тук? — попита я полковникът. — Ти, аз и Роланд? Помниш ли как се пазарихме с Фреди Кемпка?

— Аха. — Как само й се искаше все още да разполага със запаси от кокаин и амфетамини, но в днешно време беше трудно човек да си набави тези неща. — Спомням си.

— Имам ти доверие, Шийла. Двамата с Роланд сте единствените, на които мога да се доверя. — Маклин издърпа дясната си ръка и я опря в гърдите си. — Причината за това е, че се познаваме прекалено добре. Хората, които се преживели толкова много заедно, трябва да си имат доверие. — Той вдигна поглед от лицето на жената и погледна Войника сянка, който стоеше зад стола й, на границата на мрака. Погледът му се върна обратно на нея. — Забавляваш ли много от офицерите напоследък?

— Някои.

— Капитан Хюлет сред тях ли е? Сержант Олдфийлд? Лейтенант Ван? Някой от тримата?

— Сигурно. — Шийла сви рамене и устата й се изви в лека усмивка през мъглата от дим. — Идват и си отиват.

— Чух някои неща — продължи Маклин. — Изглежда, някои от офицерите ми — не знам кои — не са особено доволни от начина ми на управление на Армията на съвършенството. Смятат, че трябва да се установим някъде и да създадем наше селище. Не могат да разберат защо се движим на изток и защо трябва да заличим Знака на Каин. Не могат да видят голямата картина, Шийла. Особено младите… като Хюлет и Ван. Направих ги офицери, макар че не биваше. Трябваше да почакам да видя от какво са направени. Е, вече знам. Смятам, че искат да ми отнемат командването.

Жената мълчеше. Тази вечер полковникът нямаше да я чука, просто щеше да й изнесе една от неговите безумни речи. Но нямаше проблем, поне Руди не можеше да я намери тук.

— Погледни това — каза й той и обърна към нея картата на Съединените щати, върху която работеше. Тя беше стара, намачкана и мръсна, отрязана от атлас. Имената на щатите бяха зачеркнати и големи площи от тях бяха оградени с молив. Тези нови площи бяха получили алтернативни наименования: „Лятна градина“ за района на Флорида, Джорджия, Алабама, Мисисипи и Луизиана, „Индустриален парк“ за Илинойс, Индиана, Кентъки и Тенеси, „Пристанищен комплекс“ за Каролините и Вирджиния и „Военен подготвителен център“ за Югозапада, както и за Мейн, Ню Хампшър и Върмонт. Дакотите, Монтана и Уойоминг бяха наименувани „Затвор“.

Върху цялата карта Маклин беше написал „АНС — Америка на светлината“.

— Това е голямата картина — каза й той. — Но за да стане реалност, трябва да унищожим хората, които не мислят като нас. Трябва да заличим Знака на Каин. — Обърна картата и прокара пироните през нея. — Трябва да го заличим, за да можем да забравим за случилото се и да го оставим зад гърба си. Също така трябва да се подготвим за руснаците! Те ще ни засипят с парашутисти и ще дойдат в своите кораби. Смятат, че сме мъртви и заличени, но грешат. — Маклин се отпусна напред и заби пирони в надраното бюро. — Ще им се отплатим. Ще им се отплатим хилядократно!

Полковникът примига. Войника сянка се усмихваше едва, а лицето му под шлема беше боядисано в камуфлажна боя. Сърцето на Маклин биеше като чук в гърдите му. Той изчака да се успокои, преди да продължи.

— Те не виждат голямата картина — каза тихичко той. — АНС вече има почти пет хиляди войници. Трябва да се движим, за да оцелеем и да взимаме всичко, от което имаме нужда. Ние не сме фермери — ние сме воини. Затова имам нужда от теб, Шийла.

— Имаш нужда от мен? За какво?

— Ти се движиш сред хората. Чуваш разни неща. Познаваш повечето от останалите ЖР. Искам да разбереш на кого мога да имам доверие от моите офицери… и от кого трябва да се отърва. Както вече споменах, нямам доверие на Хюлет, Олдфийлд и Ван, но не мога да докажа нищо пред военен съд. А и ракът може да е стигнал надълбоко, много надълбоко. Те смятат, че заради това… — Маклин докосна кожената маска — … вече не съм способен да управлявам. Но това не е Знакът на Каин. Това е различно. Това ще се махне, когато въздухът отново се изчисти и слънцето се покаже. Знакът на Каин няма да се махне, докато не го унищожим. — Полковникът наклони глава на една страна и погледна внимателно Шийла. — За всяко име, което ми донесеш за екзекутиране — и можеш да докажеш твърдението си — ще ти давам по един стек цигари и две бутилки алкохол. Какво ще кажеш?

Предложението беше много щедро. Шийла вече имаше едно име наум, което започваше с Л и завършваше на И. Само дето нямаше представа дали Лори е лоялен, или не. Въпреки това щеше да се радва да го види разстрелян… но първо искаше да му размаже мозъка. Тъкмо щеше да отговори, когато някой почука на вратата на караваната.

— Полковник? — провикна се Роланд Кронингер. — Нося ви два подаръка.

Маклин отиде до вратата и я отвори. Отвън, осветен от светлината от огньовете, стоеше бронираният камион, с който капитан Кронингер и останалите бяха отпътували. За задната броня бяха завързани двама мъже — окървавени и пребити. Единият беше на колене, а другият стоеше изправен и гледаше предизвикателно.

— Намерихме ги на около двадесет километра на изток по магистрала 6 — докладва Роланд. Той носеше дългото си палто, чиято качулка беше сложил на главата си. От рамото му висеше автоматична пушка, а на кръста му беше препасан .45-калибровият му пистолет. Мръсните превръзки все още покриваха по-голямата част от лицето му, но образуванията се подаваха като криви пръсти между тях. Светлината от огъня се отразяваше червена в очилата му. — Бяха четирима. Търсеха си белята. Отнесе го капитан Брейдън — връщаме дрехите и оръжията му. Както и да е, само тези останаха. — Покритите с образувания устни на Роланд се изкривиха в мазна усмивка. — Решихме да проверим дали могат да догонят камиона.

— Разпитахте ли ги?

— Не, сър. Спестихме си това.

Маклин мина покрай него и слезе по красивите стъпала. Роланд го последва, а Шийла Фонтана наблюдаваше от прага на вратата.

Войниците, които пазеха двамата мъже, направиха път на полковник Маклин. Той застана лице в лице с пленника, който отказваше да се признае за победен, макар коленете му да бяха целите в рани и да имаше огнестрелна рана в лявото рамо.

— Как се казваш? — попита го Маклин.

Мъжът затвори очи.

— Спасителя е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая: Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми…^[1]

Полковникът го прекъсна, като го зашлеви с покритата си с пирони длан по лицето.

Мъжът падна на колене и нарязаната му глава увисна към земята.

Маклин срита втория войник в ребрата.

— Ти. Ставай.

— Краката ми. Моля ви. О, Господи… краката ми.

— Ставай!

Пленникът изпълни заповедта с голямо усилие. И по двата му крака потече кръв. Той погледна Маклин с ужасени и замаяни очи.

— Моля ви. Дайте ми нещо за болката… моля ви…

— Първо искам информация. Как се казваш?

Мъжът примига.

— Брат Гари. Гари Кейтс.

— Много добре, Гари. — Полковникът потупа рамото му с лявата си ръка. — А сега ми кажи накъде се бяхте насочили?

— Не му казвай нищо! — изкрещя войникът на земята. — Не казвай нищо на този еретик!

— Искаш да си добро момче, нали, Гари? — попита Маклин и приближи маскираното си лице на десет сантиметра от това на Кейтс. — Искаш нещо, което да намали болката ти, нали? Тогава ми кажи онова, което искам да знам.

— Недей… недей… — разхлипа се другият.

— Всичко свърши за теб, Гари — заяви полковникът. — Приключи се. Не е нужно да правиш нещата по-сложни, отколкото вече са. Не е ли така? Ще те попитам още веднъж: накъде се бяхте насочили?

Кейтс сви рамене, сякаш се страхуваше, че ще бъде ударен. Разтрепери се, но все пак отговори:

— Опитвахме се… да ги настигнем. Брат Рей беше прострелян. Не можеше да се придвижва сам. Не исках да го оставям. Очите на брат Ник бяха изгорени и той ослепя. Спасителя каза да оставим ранените… но те бяха мои приятели.

— Спасителя? Кой е този?

— Той. Спасителя. Истинският бог и господар. Той е водачът на Американското братство. Именно тях се опитвахме да настигнем.

— Недей… — обади се другият мъж. — Моля те… не им казвай…

— Американското братство — повтори Маклин. Беше чувал за тях и преди от скитници, които се бяха присъединили в редиците на АНС. Те бяха водени, доколкото му беше известно, от бивш пастор от Калифорния, който някога имал предаване по една от кабеларките. Полковникът нямаше търпение да се срещне с него. — Значи се нарича Спасителя? Колко души пътуват с него и накъде са се насочили?

Падналият мъж се изправи, застана на колене и започна да крещи като луд:

— Спасителя е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая: Той ме настанява на злачни пасби… — Разнесе се изщракването на петлето на .45-калибровия пистолет на Роланд, който беше опрян в главата на войника.

Капитанът не се поколеба нито за миг и дръпна спусъка.

Изстрелът накара Шийла да подскочи. Онзи се строполи на земята.

— Гари? — продължи Маклин, докато Кейтс се взираше в трупа на другаря си с ококорени очи. Ъгълчето на устата му трепереше в истерична усмивка. — Колко души пътуват със Спасителя и накъде са се насочили?

— А… а… а… — запелтечи Кейтс. — А… а… три хиляди — най-накрая съумя да отговори. — Може би четири. Не съм напълно сигурен.

— Разполагат ли с бронирани превозни средства? — попита Роланд. — Автоматични оръжия? Гранати?

— С всичко това. Намерихме един армейски оръжеен склад в Южна Дакота. В него имаше камиони, бронира ни автомобили, картечници, огнехвъргачки, гранати… всичко, каквото може да си представи човек. Имаше дори… шест танка и сандъци със сериозни муниции.

Полковник Маклин и Роланд се спогледаха. Една и съща мисъл мина през главите на двамата: „Шест танка и сандъци със сериозни муниции“.

— Какви танкове? — Кръвта започна да бушува във вените на Маклин.

— Нямам представа. Големи танкове, с големи оръдия. Но единият от тях не тръгна още от самото начало. Оставихме другите три по пътя, защото се счупиха и нашите механици не успяха да ги поправят.

— Значи все още разполагат с два?

Кейтс кимна и наведе засрамен глава, защото усещаше как погледът на Спасителя прогаря врата му. Лидерът им имаше три заповеди: „Неподчинението е смърт“, „Да убиваш, е милостиво“ и „Обичай ме“.

— Добре, Гари. — Маклин проследи с пръст челюстта на мъжа. — Накъде са се насочили? — Кейтс измърмори нещо и полковникът изви глава нагоре. — Не те чувам.

Погледът на войника се плъзна към пистолета, който Роланд държеше, а след това отново към скритото зад черната маска лице с неговото единствено студено синьо око.

— Западна Вирджиния — отвърна той. — Отиват в Западна Вирджиния. На място, наречено Уоруик Маунтин. Не знам точно къде се намира.

— Западна Вирджиния? Защо там?

— Защото… — Мъжът потрепери, тъй като усещаше, че онзи с бинтованото лице и .45-калибровия пистолет нямаше търпение да го убие. — Ако ви кажа, ще ме пощадите ли? — попита той.

— Няма да те убием — обеща полковникът. — Кажи ми, Гари. Кажи ми.

— Отиват в Западна Вирджиния, защото… Бог живее там — отговори войникът и лицето му се изкриви от агония, че е предал Спасителя. — Бог живее на върха на Уоруик Маунтин. Брат Тимъти го срещнал там преди много време. Бог му показал черната кутия и сребърния ключ и му разкрил как ще свърши светът. И сега брат Тимъти води Спасителя при Бог.

Маклин млъкна за няколко секунди. След малко се изсмя гръмогласно и наподоби сумтенето на животно. Когато спря да се смее, сграбчи с лявата си ръка яката на ризата на Кейтс и притисна пироните на дясната в бузата му.

— Вече не си сред ненормални религиозни фанатици, приятелю. Вече си сред воини. Така че спри с глупостите и ми кажи истината. Веднага.

— Кълна се! Кълна се! — От очите на Кейтс потекоха сълзи и се плъзнаха през мръсотията по лицето му. — Бог живее в Уоруик Маунтин! Брат Тимъти води Спасителя при него! Кълна се!

— Нека аз се разправя с него — предложи Роланд.

Настъпи мълчание. Маклин се вторачи в очите на Гари Кейтс и след малко дръпна дясната си ръка. На бузата на мъжа се появиха кървави точки.

— Ще се погрижа много добре за него. — Капитанът прибра пистолета си в кобура. — Ще го накарам да забрави болката в краката си. След това ще си поговорим хубавичко.

— Да. — Полковникът кимна. — Мисля, че идеята е много добра.

— Махнете му веригите — нареди Роланд на войниците. Те веднага се подчиниха. Очите му светеха от вълнение зад очилата. Той беше един щастлив млад мъж. Животът беше труден, да, и от време на време му се искаше да пийне едно пепси, да похапне някое десертче „Бейби Рут“, да си вземе душ и да гледа някой хубав военен филм по телевизията… но това бяха все неща, които принадлежаха на един минал живот. Сега беше сър Роланд и живееше, за да служи на Краля в тази безкрайна игра на „Кралският рицар“. Много му липсваше компютърът му; това беше единственото неприятно нещо от загубата на електричеството. Понякога сънуваше много странен сън, в който се намираше в някакъв подземен лабиринт заедно с Краля, и в този лабиринт имаше два тунелни трола — мъж и жена — с познати физиономии. Тези хора, най-вече лицата им, го притесняваха и винаги го будеха облян в студена пот. Но тези лица не бяха истински, те съществуваха само в сънищата му и не му пречеха да заспи отново. Можеше да спи като мъртвец, когато съзнанието му беше чисто.

— Помогнете му да върви — нареди Роланд на двама от войниците. — Оттук. — Поведе ги към черната каравана.

Маклин побутна мъртвеца в краката си.

— Разкарайте го — каза на един от часовите и се загледа в източния хоризонт. Американското братство едва ли беше много пред тях — може би на не повече от четиридесет-петдесет километра. Те щяха да са натоварени с провизиите на това процъфтяващо градче Сътън. Също така разполагаха с много оръжия, муниции… и два танка.

„Можем да ги настигнем — помисли си Маклин. — Можем да ги настигнем и да им вземем всичко. Ща навра мутрата на Спасителя под ботуша си. Защото нищо не може да се изправи на пътя на Армията на съвършенството и нищо не може да спре грандиозния план.“

— Бог живее в Уоруик Маунтин — беше казал мъжът. — Бог му показал черната кутия и сребърния ключ и му разкрил как ще свърши светът.

Ненормалните религиозни фанатици трябваше да бъдат избити. Нямаше място за техния вид в голямата картина.

Обърна се към караваната. Шийла Фонтана стоеше на прага. Маклин изведнъж осъзна, че цялото това вълнение беше предизвикало ерекция у него. При това добра ерекция. Такава, която обещаваше да се задържи известно време. Той изкачи красивото стълбище с парапета от демонични лица, влезе в караваната и затвори вратата.