Робърт Маккамън
Лебедова песен (73)

73

Мъжът, чието лице приличаше на череп, се изправи в джипа и вдигна мегафона. Нащърбените му криви зъби се раздвижиха, когато изкрещя:

— Избийте ги! Смърт! Смърт! Смърт!

Викът на Маклин се сля с рева на двигателите и най-накрая беше удавен от грохота на машините. Повече от шестстотин бронирани коли, камиони, джипове и ванове тръгнаха през паркинга към крепостта на Спасителя. Сивата светлина на зората беше допълнително помрачена от флаговете развяващ се пушек и горящите огньове, които бяха погълнали двеста превозни средства, унищожени и смачкани по време на първите две нападения. Пречупените тела на войници на АНС лежаха мъртви или умиращи на напукания асфалт Разнасяха се нови агонизиращи писъци, когато колелата на третата вълна минаваха през ранените.

— Избийте ги! Избийте ги всичките! — продължи да вика през мегафона Маклин и да маха на чудовищните машини с облечената си в черна ръкавица дясна ръка. Пироните стърчаха от дланта му и проблясваха на светлината от огньовете на разрушението.

Стотици войници, въоръжени с пушки, пистолети и коктейли „Молотов“, вървяха зад настъпващите превозни средства. В полукръга около търговския център бяха наредени на гъсто три редици камиони, коли и ванове на Американското братство, които очакваха клането, точно както го очакваха и предните два пъти. На паркинга имаше купища с трупове на Братството и много от техните машини също горяха и експлодираха, когато резервоарите им биваха нападнати от огъня.

Пламъците подскачаха ли, подскачаха, и въздухът се беше изпълнил с горчив дим. Маклин погледна крепостта на Спасителя и се ухили, защото знаеше, че Американското братство не може да устои на мощта на Армията на съвършенството. Щяха да паднат… ако не по време на третото нападение, то тогава на четвъртото, петото, шестото или седмото. Битката можеше да бъде спечелена, полковникът нямаше никакво съмнение в това. Днес той щеше да бъде победител и щеше да накара Спасителя да коленичи и да целува ботуша му, преди да му размажеше мутрата.

— По-близо! — изкрещя Маклин на шофьора си и Джъд Лори потръпна. Лейтенантът едва издържаше да гледа лицето на полковника и докато приближаваше джипа до защитната линия от превозни средства, се чудеше от кого се страхува повече — от хилещото се и пенещо се създание, в което се беше превърнал полковник Маклин, или от снайперистите на Американското братство.

— Напред! Напред! Продължавайте да настъпвате! — нареди на войниците си полковникът, който оглеждаше редиците им и търсеше дори най-малката следа от колебание. — Врагът е на път да се пречупи! — продължаваше да нарежда той. — Напред! Настъпвайте!

Маклин чу клаксон и се обърна назад, за да види яркочервен преустроен кадилак, с бронирано предно стъкло, който препускаше през паркинга и си проправяше път покрай другите превозни средства, за да стигне отпред. Шофьорът имаше дълга къдрава руса коса, а на оръдейната кула на покрива, от която се подаваше цевта на картечница, се беше свило джудже.

— По-близо, лейтенант! — нареди Маклин. — Искам да съм на първия ред!

„О, Господи!“, помисли си Лори. Мишниците му се потяха. Лесно беше да нападат шайка фермери, въоръжени с лопати и мотики, но съвсем не беше така, когато ставаше въпрос за щурмуването на тухлена крепост, където шибаняците бяха разположили тежката си артилерия!

Американското братство обаче не стреляше, докато камионите и вановете на АНС се движеха устремено напред към тях.

Маклин знаеше, че всичките му офицери бяха по местата си и водеха батальоните си. Роланд Кронингер беше отдясно в собствения си команден джип и предвождаше двеста души и повече от петдесет бронирани превозни средства в битката. Капитаните Кар, Уилсън и Сатърли, лейтенантите Тачър и Майърс, сержантите Маккоуън, Арнхолд, Бенинг и Буфърд — всички те, доверените му офицери, бяха на позициите си и бяха твърдо решени да спечелят.

Пробиването на защитата на Спасителя беше просто въпрос на дисциплина и контрол, за Маклин нямаше съмнение, че е така. Независимо колко войници на АНС щяха да умрат или колко превозни средства щяха да избухнат и да изгорят — това беше проверка на неговите собствени дисциплина и контрол. Полковникът можеше да се закълне, че ще се бие до последния човек, преди да се остави Спасителя да го победи.

Маклин осъзнаваше, че малко беше полудял, когато онова нещо се пропука и се беше погледнал в огледалото на светлината на газената лампа, но сега всичко беше наред.

Защото след като лудостта му отмина, полковникът осъзна, че сега носи лицето на Войника сянка. Вече бяха едно цяло. Това беше чудо, което му подсказваше, че Бог беше на страната на Армията на съвършенството.

Той се ухили и изрева:

— Настъпвайте! Дисциплина и контрол! — Гласът му звучеше като на някакъв звяр през мегафона.

Обади се друг глас. Той изрече кухо бам! и Маклин видя проблясъка на оранжева светлина до барикадирания вход на търговския център. Разнесе се пронизителен шум, който като че ли мина точно над главата му. На около седемдесет метра зад него експлодира един вече разбит ван и наоколо полетяха парчета асфалт и изкривен метал.

— Напред! — заповяда Маклин. Американското братство може да разполагаше с танкове, но нямаше никаква представа какво означава траектория на снаряда. Още един изсвистя във въздуха и експлодира в лагера. След това последва вълна от изстрели от защитната стена на Американското братство и куршумите се врязваха в асфалта, вдигаха искри след себе си и рикошираха в бронираните превозни средства. Някои от войниците паднаха, но полковникът продължи да крещи: — Атака! Атака! Огън!

Заповедта беше подета от други офицери и почти едновременно автомати, пистолети и автоматични пушки от редиците на Армията на съвършенството започнаха да бълват своите смъртоносни пратеници срещу защитната линия на врага. Най-предните превозни средства на АНС продължиха напред, като набраха скорост, за да пробият до търговския център. Трети танков снаряд експлодира на паркинга, вдигна след себе си облак от пушек и отломки и разтресе земята. Някои от по-тежките машини на Братството се стрелнаха напред с ревящи двигатели и когато камионите и бронираните коли на двете армии се сблъскаха, се разнесе чудовищна какофония от пищящи гуми, огънат метал и раздиращи слуха експлозии.

— Атака! Избийте ги всичките! — продължаваше да крещи Маклин към настъпващите войници, докато Джъд Лори въртеше волана наляво-надясно в опит да избягва трупове и останки. Очите на лейтенанта бяха на път да изскочат от орбитите си и цялото му лице беше плувнало в пот. Един куршум отскочи от края на предното стъкло и Лори усети вибрацията като удар в камертон.

Автоматична стрелба прорязваше паркинга и пет-шест войници на АНС се завъртяха като побъркани балетисти. Маклин хвърли настрани мегафона, извади своя .45-калибров колт от кобура на кръста и застреля един войник на Братството, когато щурмуваха защитната линия във вихрушка от тела, буксуващи превозни средства, експлозии и горящи останки. Много коли и камиони се блъскаха, даваха на заден ход и се блъскаха отново. Паркингът беше заприличал на домакин на безумно разрушително дерби.

Два камиона се блъснаха точно пред джипа. Лори настъпи спирачките и извъртя волана в същото време. Автомобилът поднесе настрани и двама мъже бяха прегазени под гумите му. Лейтенантът нямаше представа дали бяха техни, или от Братството. Наоколо беше пълна лудница, истинска суматоха, а във въздуха се виеха дим и искри. Лори успя да чуе над писъците и виковете смеха на полковник Маклин, който стреляше по случайни цели.

Един мъж с пистолет беше осветен от фаровете на джипа и лейтенантът го прегази. В едната страна на автомобила се забиха поредица от куршуми, а вляво експлодира кола на АНС и шофьорът й излетя във въздуха, като все още стискаше пламналия волан.

Пехотинците бяха хванати в капана на блъскащите се и буксуващи превозни средства и бяха принудени да се впуснат в дивашки ръкопашен бой. Лори зави, за да избегне един горящ камион. Лейтенантът чу пронизителния писък на приближаващ снаряд и тестисите му се свиха. В момента, в който изкрещя „Трябва да се махаме оттук!“, завъртя волана рязко надясно и натисна газта до ламарината. Джипът подскочи напред и прегази двама войници, които се боричкаха на асфалта. Един тракерен куршум се вряза в едната страна на джипа и Лори изскимтя.

— Лейтенант! — изкрещя Маклин. — Върни джипа обратно в…

Полковникът успя да изрече само това, защото земята внезапно се разтресе и последва ослепителен, нажежен до бяло взрив на около три метра пред джипа. Автомобилът се разтресе и се вдигна на задните си гуми като изплашен кон. Маклин чу сподавения писък на Лори… и в следващия миг скочи, за да спаси живота си, защото опустошителната ударна вълна от експлозията го удари и почти разкъса униформата му. Падна на асфалта на рамото си и чу писъка на гуми и сблъсъка на джипа в друга кола.

Следващото, което полковникът помнеше, беше, че вече е на крака, а униформата и палтото му висяха на парцали около тялото му. Той погледна Джъд Лори. Лейтенантът беше прострян по гръб насред останките от джипа, а тялото му потреперваше, сякаш се опитваше да изпълзи до някое безопасно място. Главата на Джъд Лори беше премазана и приличаше на спукана окървавена топка, а счупените му зъби тракаха като кастанети.

Маклин държеше пистолета в лявата си ръка. Изкуствената му дясна ръка с покрита с пирони длан все още беше закачена за китката му чрез здраво тиксо. По нея се стичаше кръв и капеше върху облечените в черна ръкавица пръсти и върху асфалта. Полковникът осъзна, че е раздрал ръката си от рамото до лакътя, но освен тази рана нямаше други. Навсякъде около него беше пълно с войници, които се биеха и стреляха, и един куршум се заби в асфалта на десет сантиметра от десния му крак. Той се огледа в опит да намери начин да се върне в лагера на АНС. Без транспорт беше безпомощен като най-нисшия пехотинец. Беше заобиколен от толкова много пищящи, викащи и стрелящи хора, че не можеше да мисли. Видя един мъж да натиска войник на АНС към земята и да го ръга безброй пъти с нож. Маклин опря дулото на пистолета си в главата му и му пръсна мозъка.

Откатът разтресе ръката му и гледката от падащия на земята убит войник прочисти мъглата в главата му. Знаеше, че трябва да се размърда или щеше да е мъртъв като този поданик на Братството пред него. Разнесе се свистенето на нов снаряд и страхът го стисна здраво за гърлото. Наведе глава и хукна да бяга, като избягваше биещите се край него мъже и прескачаше ранените и мъртвите.

Експлозията го посипа с отломки от асфалт. Маклин се спъна, падна и изпълзя френетично зад прикритието на една преобърната бронирана кола на АНС. Там го чакаше труп, чието лице почти беше отнесено. Полковникът си помисли, че това може би беше сержант Арнхолд. С треперещи ръце махна магазина на колта си и го замени с нов. Куршумите свистяха и се забиваха в бронираната кола. Той приклекна над асфалта и се опита да намери достатъчно кураж, за да продължи към лагера.

Над врявата от виковете успя да чуе „Отстъпление! Отстъпление!“. Третото нападение също се беше провалило.

Нямаше представа какво се беше объркало. Братството трябваше да бъде погубено досега. Но то разполагаше с прекалено много хора, превозни средства и огнева мощ. Нямаше нужда да правят нищо друго, освен да си стоят спокойно в онзи проклет търговски център. Трябваше да има начин да ги изкарат навън. Трябваше да има начин!

Камиони и коли започнаха да обръщат и да се отдалечават от търговския център. Войниците ги последваха, като много от тях куцаха и бяха ранени, но въпреки това спираха, за да изстрелят по няколко куршума срещу преследвачите си и отново продължаваха напред. Маклин се насили да стане и да побегне. Напусна укритието си и усети подръпване на палтото си. Веднага разбра какво го беше причинило — куршум. Той стреля четири пъти, без да се прицели, и побягна с останалите от Армията на съвършенството, докато автоматите покосяваха асфалта около него и още мъже паднаха мъртви.

Когато Маклин успя да се добере до лагера, намери капитан Сатърли да получава доклади от другите оцелели офицери, а лейтенант Тачър изпращаше разузнавачи да пазят периметъра и да следят Братството да не тръгне в контраатака. Маклин се качи върху една бронирана кола и огледа паркинга. Приличаше на под на кланица. Стотици тела лежаха в купчини около горящите останки. Мародерите на Братството вече обикаляха труповете, за да събират оръжията и мунициите. От търговския център се разнесоха ликуващи викове.

— Нищо не е свършило! — изрева полковник Маклин. — Още нищо не е свършило! — Той изстреля последните си патрони срещу мародерите, но трепереше толкова много, че не успя да уцели никого.

— Полковник! — повика го капитан Сатърли. — Да подготвим ли ново нападение?

— Да! Веднага! Нищо не е свършило! Нищо не е свършило, докато аз не кажа.

— Няма да издържим още едно фронтално нападение! — възпротиви се един глас. — Това е самоубийство!

— Какво? — побесня Маклин и погледна онзи, който се беше осмелил да оспорва заповедите му. Гласът принадлежеше на Роланд Кронингер, чието палто беше цялото изцапано в кръв — тя обаче не беше негова, защото капитанът не беше ранен, а мръсните бинтове все още бяха увити около лицето му. Стъклата на танкистките му очила бяха опръскани с кръв. — Какво каза?

— Казах, че няма да издържим още едно фронтално нападение! В момента едва ли разполагаме с повече от три хиляди боеспособни мъже! Ако отново се спуснем с главата напред срещу тези оръжия, ще изгубим още петстотин и пак няма да постигнем нищо!

— Да не би да казваш, че не разполагаме със силата да пробием… или говориш само за себе си?

Роланд си пое дълбоко въздух и се опита да се успокои. Досега не беше ставал свидетел на подобна касапница и вече щеше да е мъртъв, ако не беше застрелял от упор един войник на Братството.

— Казвам, че трябва да намерим друг вход към този търговски център.

— А аз казвам да нападнем отново. Веднага, преди да успеят да организират защитата си!

— Те не са били дезорганизирани, мамка му! — изкрещя Роланд.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от стенанията на ранените и пукането на огньовете. Маклин изгледа свирепо младия мъж. За първи път Роланд дръзваше да му крещи и да оспорва заповедите му пред останалите офицери.

— Изслушайте ме — продължи Роланд, преди полковникът или някой друг да проговори. — Мисля, че знам къде е слабото място на онази крепост… те са повече от едно. Оберлихтите на покрива.

Маклин помълча известно време, през което гледаше злобно Роланд.

— Оберлихтите на покрива — повтори той. — Оберлихтите на покрива. Ама те са на покрива. Как ще стигнем до шибания покрив? Ще полетим ли?

Спорът им беше нарушен от смях. Алвин Мангрим се беше облегнал на смачкания капак на червения кадилак. От разбития му радиатор излизаше пара. Металът беше целият в дупки от куршуми, а от визьора на оръдейната кула се стичаше кръв. Мангрим се ухили. Челото му беше порязано от метални стружки.

— Искате да се качите на покрива ли, полковник? Мога да ви отведа там.

— Как?

Мангрим вдигна ръце и размърда пръсти.

— Някога бях дърводелец — каза той. — Исус е бил дърводелец. Исус също така е знаел много за ножовете. Затова са го разпнали. Когато бях дърводелец, правех кучешки къщички. Само че не бяха обикновени кучешки къщички… о, не! Бяха същински замъци, в които са живели рицарите. Разбирате ли, едно време четях книги за замъци и подобни лайна, защото исках тези кучешки къщички да са наистина специални. В някои от тези книги пишеше интересни неща.

— Какви? — попита нетърпеливо Роланд.

— О… например как да стигнем до някой покрив. — Мангрим отново се обърна към полковник Маклин. — Намерете ми няколко телефонни стълба, бодлива тел и здрав дървен материал и ми позволете да разглобя няколко от тези разбити коли. Ще ви заведа на онзи покрив.

— Какво планираш да направиш?

— Няма да го правя, ще го създам — поправи го Мангрим. — Само че ще ми отнеме известно време. И ще ми трябва помощ… колкото хора можете да ми осигурите. Ако успея да намеря правилните части, мога да го направя за три-четири дни.

— Попитах те какво планираш да правиш.

Мангрим сви рамене и прибра ръце в джобовете си.

— Защо не отидем в караваната ви и ще ви го нарисувам. Може да има шпиони наоколо.

Маклин огледа крепостта на Спасителя. Видя как мародерите застреляха някои от ранените войници на АНС, след което ги обраха. Едва не изкрещя от яд.

— Не е свършило — каза той. — И няма да свърши, докато аз не кажа. — Слезе от бронираната кола и се обърна към Алвин Мангрим: — Покажи ми какво смяташ да направиш.