Робърт Маккамън
Лебедова песен (18)

18

Мракът падна без предупреждение. В юлския въздух се усещаше декемврийски студ, а черният леден дъжд продължаваше да вали върху руините на Манхатън.

Сестра Крийп и Арти Уиско стояха на върха на купчина боклуци и гледаха на запад. От другата страна на река Хъдсън, в петролните рафинерии на Хобокен и град Джърси, все още горяха пожари — с изключение на оранжевите пламъци на запад, нямаше никаква друга светлина. Дъждовните капки трополяха по кривия чадър в ярки цветове, който Арти беше намерил в руините на един спортен магазин. В него откриха и други съкровища — оранжева раница „Дей-Гло“, която мъжът носеше на гърба си и нови маратонки за Сестра Крийп. В чантата „Гучи“ на рамото й имаше овъглен ръжен хляб, две консерви аншоа с удобните пръстени, които позволяваха да махнеш капачето без отварачка, пакет нарязана шунка, която се беше сготвила в опаковката си, и останала по някакво чудо здрава бутилка джинджифилова бира „Канада Драй“, която беше оцеляла след разрушението на хранителния магазин, в който се намираше. Бяха им необходими няколко часа, за да покрият терена между горната част на Пето авеню и първата им дестинация — тунел „Линкълн“. Тунелът беше срутен и реката го беше наводнила чак до будките, където се плащаха таксите за преминаващите автомобили. Навсякъде около него имаше смачкани коли, отчупени бетонни късове и трупове.

Обърнаха се и си тръгнаха в мълчание. Сестра Крийп поведе Арти на юг, към тунел „Холанд“, където също можеха да минат под реката. Преди да стигнат, падна мрак и се наложи да изчакат до сутринта, за да разберат дали „Холанд“ също се е срутил. Последният уличен знак, който клошарката намери, гласеше „Двадесет и втора западна“, но беше паднал на една страна в пепелта и вероятно беше издухан надалеч от улицата, на която трябваше да бъде.

— Е — каза тихичко Арти и се загледа в реката, — не мисля, че някои живее тук, какво ще кажеш?

— Не. — Сестра Крийп потрепери и стегна още повече палтото си от норка. — Става по-студено. Трябва да си намерим подслон. — Тя погледна през мрака към неясните очертания на няколкото сгради, които не бяха съборени. Всяка от тях можеше да се срути всеки миг, но на Сестра Крийп не й харесваше колко бързо пада температурата. — Хайде — каза тя и тръгна към една от тях. Арти я последва, без да задава въпроси.

По време на пътуването си попаднаха само на четирима души, които не бяха убити от взрива, като трима от тях бяха толкова премазани, че смъртта им не беше далеч. Четвъртият беше ужасно изгорен мъж в бизнес костюм на райета, който зави като куче, когато го приближиха, и се навря в една пукнатина, за да се скрие. Сестра Крийп и Арти продължиха. По пътя си се натъкнаха на толкова много трупове, че ужасът от смъртта изгуби своето въздействие. Шокираха се единствено ако чуеха стенания в отломките, както се случи веднъж — някой се смееше и пищеше в далечината. Тръгнаха по посока на гласа, но не намериха жив човек. Този лудешки смях не остави Сестра Крийп на мира, защото й напомни за смеха на мъжа с горящата ръка, който чу в киното.

Има и други, които са живи някъде там, беше казал той. Чакат да умрат. Няма да е след дълго. Ти също няма да чакаш много.

— Ще видим тази работа, шибаняко — каза клошарката.

— Какво? — попита Арти.

— О, нищо. Просто си… мислех. — Мислех си, осъзна тя. Мисленето не беше едно от нещата, които правеше често. Последните няколко години й бяха като петно, а преди тях имаше само мрак, нарушаван единствено от въртяща се синя светлина и демона с жълтия дъждобран. „Истинското ми име не е Сестра Крийп! — изведнъж си помисли тя. — Истинското ми име е…“ Но не се сети какво е, коя беше и откъде беше дошла. „Как стигнах дотук?“, запита се, но не можа да си отговори.

Сестра Крийп и Арти Уиско влязоха в останките на сива каменна сграда, като се покатериха на купчина отломки и пропълзяха през една дупка в стената. Вътре беше пълен мрак, а въздухът беше влажен и миришеше на пушек, но поне бяха на завет. Проправяха си път с опипване по наклонения под, докато не намериха удобен ъгъл. Настаниха се и клошарката бръкна в чантата си, за да извади хляба и бутилката джинджифилова бира. Пръстите й докоснаха пръстена от стъкло, който беше увила в една овъглена раирана риза, която свали от един манекен. Другите парчета стъкло, увити в син шал, се намираха на дъното на чантата.

— Ето. — Сестра Крийп отчупи парче хляб и го подаде на Арти, след което отчупи парче и за себе си. Вкусът му беше на опърлено, но по-добре да хапнеха нещо, отколкото да стояха гладни. Тя развъртя капачката на бутилката с джинджифилова бира. Газираната напитка мигновено стана на пяна и се разля навсякъде. Сестра Крийп побърза да долепи гърлото й до устата си, отпи няколко глътки и я подаде на Арти.

— Мразя джинджифилова бира — каза той, след като отпи от нея, — но това е най-добрата, която съм пил в живота си.

— Не я изпивай цялата. — Сестра Крийп реши да не отваря консервата с аншоа, защото от соления й вкус щяха да ожаднеят още повече. Парчетата шунка бяха прекалено ценни, за да ги изядат още сега. Подаде още едно малко парче хляб на Арти, отчупи такова и за себе си и го прибра.

— Знаеш ли какво вечерях в нощта преди това да се случи? — попита я продавачът на обувки. — Пържола. Огромен Т-боун стек в един ресторант на Петдесета източна. След това с няколко от момчетата тръгнахме да обикаляме баровете. Каква нощ само, казвам ти! Прекарахме си страшно добре!

— Браво на вас.

— Да. А ти какво правеше през онази вечер?

— Нищо интересно — отвърна Сестра Крийп. — Просто бях наоколо.

Известно време Арти просто си дъвчеше хляба и мълчеше. Най-накрая каза:

— Обадих се на съпругата ми, преди да напусна хотела. Мисля, че я излъгах, защото й казах, че излизам, за да се навечерям и след това смятам да си лягам. Каза ми да внимавам и че ме обича. Аз също й казах, че я обичам и че ще се видим след няколко дни. — Продавачът на обувки отново замълча и когато въздъхна, клошарката чу как дъхът му секна. — Господи — прошепна той. — Радвам се, че й се обадих. Радвам се, че чух гласа й, преди това да се случи. Хей, госпожа, ами ако Детройт също е ударен?

— Ударен? Какво имаш предвид с това ударен?

— Ядрена бомба — отвърна Арти. — Какво друго си мислиш, че може да причини подобно разрушение? Ядрена бомба! Може би не само една. Вероятно цялата страна е биле засипана е такива! Вероятно се ударени всички градове, както и Детройт! — Гласът му започна да става истеричен и той млъкна, докато не се окопити. — Проклетите руснаци са ни бомбардирали, госпожа. Не четеш ли вестници?

— Не, не чета.

— Какво си правила досега? Да не си живяла на Марс? Всеки, който чете вестници и гледа телевизия, е наясно, че това беше на път да се случи! Руснаците са ни подпалили задниците… и предполагам, че ние също сме подпалили техните.

„Ядрена бомба?“, помисли си Сестра Крийп. Тя едва помнеше какво е това; ядрената война беше нещо, за което се тревожеше в един друг живот.

— Надявам се — ако Детройт е бил ударен — да си е отишла бързо. Имам предвид, че мога да се надявам за такова нещо, нали? Да си е отишла бързо, без да изпитва болка?

— Да, мисля, че можеш.

— Нали… нали няма проблем, че я излъгах? Все пак беше благородна лъжа. Не исках да се тревожи за мен. Тя се притеснява, че ще се напия прекалено много и ще стана за смях. Не съм много добър с алкохола. Нали няма проблем, че й казах благородна лъжа онази вечер?

Сестра Крийп беше наясно, че Арти я молеше да му каже, че всичко е наред.

— Разбира се — отвърна тя. — Много хора са направили много по-лоши неща онази вечер. Тя си е легнала, без да се тревожи, нали…

Нещо остро се допря до лявата буза на Сестра Крийп.

— Не мърдай — нареди й женски глас. — Дори не дишай. — Гласът потрепери; човекът, на когото принадлежеше, беше изплашен до смърт.

— Кой е там? — попита Арти, който така се стресна, че целият изтръпна. — Хей, госпожа! Добре ли си?

— Добре съм — отговори Сестра Крийп. Посегна към бузата си и усети остро, подобно на нож стъкло.

— Казах да не мърдаш! — Стъклото беше притиснато по-силно в кожата й. — Колко хора са с теб?

— Само още един.

— Арти Уиско. Казвам се Арти Уиско. Къде сте?

Последва дълго мълчание, след което жената попита:

— Имате ли храна?

— Да.

— Вода? — Този път въпросът беше зададен от мъжки глас, който се намираше някъде вляво. — Имате ли вода?

— Не. Но можем да ви предложим джинджифилова бира.

— Хайде да видим как изглеждат, Бет — каза мъжът.

Появи се пламък на запалка, който беше толкова ярък в този мрак, че Сестра Крийп си затвори очите за няколко секунди. Жената задържа огънчето до лицето й, след което го насочи към това на Арти.

— Мисля, че са точни — каза непознатата на мъжа, който се премести в обхвата на светлината.

Сестра Крийп видя, че жената е приклекнала до нея. Лицето й беше подпухнало и в горната част на носа й имаше дълбока рана. Изглеждаше млада, може би в средата на двадесетте си години, с няколко останали кичура къдрава светлокестенява коса, висящи от станалия й на мехури скалп. Веждите й бяха изгорени, а тъмносините й очи бяха отекли и зачервени. Тя беше слаба жена и носеше синя рокля на райета, която беше опръскана с кръв. Дългите й хилави ръце бяха целите в мехури. Около раменете си беше увила нещо, което приличаше на част от завеса в златист цвят.

Мъжът беше облечен в дрипите на полицейска униформа. Той беше по-възрастен, вероятно в края на тридесетте, и по-голямата част от черната му късоподстригана коса беше останала от дясната страна на главата му; от лявата беше изгорена до скалпа. Беше голям и едър човек, а лявата му ръка беше превързана през рамото му със същия груб плат в златист цвят.

— Господи — изуми се Арти. — Госпожа, намерихме полицай!

— Откъде идвате? — попита Бет.

— Оттам, откъде другаде?

— Какво има в чантата? — Жената кимна към нея.

— Питаш ли ме, или ме обираш?

Бет се поколеба, погледна към полицая, а след това отново към Сестра Крийп, свали парчето стъкло и го прибра в пояса на кръста си.

— Питам те.

— Овъглен хляб, две консерви с аншоа и няколко парчета шунка. — На младата жена едва не й потекоха лигите. Сестра Крийп бръкна в чантата и извади хляба. — Ето. Хапни си го със здраве.

Бет си отчупи парче и подаде смаляващия се хляб на полицая, който също си отчупи такова и го натъпка в устата си, все едно беше манна небесна.

— Моля — каза по-младата жена и протегна ръка за джинджифиловата бира. Сестра Крийп й угоди и след като тя и полицаят пиха от нея, в бутилката не останаха повече от три глътки. — Всичката вода е отровна — каза Бет. — Вчера един от нас пи от една локва. Вечерта започна да повръща кръв. Бяха му необходими почти шест часа, за да умре. Имам часовник, който още работи. Виждаш ли? — Тя гордо показа своя „Таймекс“ на Сестра Крийп; стъклото му го нямаше, но старото чудо наистина работеше. Часът беше осем и двадесет и две.

— Каза един от вас. Колко хора сте? — попита Сестра Крийп.

— Ние и още двама. Не, всъщност един. Една жена от испански произход, която всички наричаме Испанката. Снощи изгубихме господин Каплан — той пи от водата. Момчето също почина вчера. А госпожа Айвърс умря в съня си. Останахме само четирима.

— Трима — поправи я полицаят.

— Да. Правилно. Останахме само трима. Испанката е долу в мазето. Не можем да я накараме да излезе оттам, а никой от нас не знае испански. Ти знаеш ли?

— Не, съжалявам.

— Аз съм Бет Фелпс, а това е Джак… — По-младата жена не успя да си спомни фамилията му и поклати глава.

— Джак Томачек — помогна й той.

Арти се представи отново, а Сестра Крийп попита:

— Защо не сте тук горе, а сте в мазето?

— Защото там е по-топло — отвърна Джак. — И по-безопасно.

— По-безопасно? Какво имаш предвид? Ако тази стара сграда се помръдне отново, ще ви падне на главите.

— Вчера бяхме тук горе — обясни Бет. — Младежът — който по мое мнение беше около петнадесетгодишен — бе най-силният сред нас. Беше етиопец или нещо подобно и говореше само малко английски. Излезе, за да потърси храна и се върна с няколко консерви телешка супа, котешка храна и бутилка вино. Но… те го последваха дотук. Намериха ни.

— Те? — попита Арти. — Кои са те?

— Трима са. Изгорени са толкова лошо, че не можеш да разбереш дали са мъже или жени. Проследиха го дотук, въоръжени с чукове и счупени бутилки. Единият от тях имаше брадва. Искаха храната ни. Младежът им се противопостави и онзи с брадвата… — Бет млъкна и се загледа с оцъклени очи в оранжевия пламък на запалката в ръката си. — Бяха луди — продължи тя. — Те… те не бяха човешки същества. Единият от тях сряза лицето ми. Предполагам, че извадих късмет. Избягахме им, но те ни взеха храната. Не знам къде отидоха. Но си спомням… че миришеха на… на изгорели чийзбургери. Не е ли странно? Сетих се за… изгорели чийзбургери. Затова се скрихме в мазето. Нямаме представа какви други… неща има там навън.

„Представа си нямаш колко си права“, помисли си Сестра Крийп.

— Опитах се да им се противопоставя — намеси се Джак. — Явно обаче вече не съм в добра бойна форма. — Той се обърна и Сестра Крийп и Арти потръпнаха. Целият гръб на Джак Томачек, от раменете до кръста, представляваше яркочервена гнойна маса от изгорена кожа. Той отново се обърна към тях. — Най-лошото изгаряне, което този стар поляк някога е имал. — Полицаят се усмихна горчиво.

— Чухме ви, че сте тук горе — каза Бет. — В началото си помислихме, че онези са се върнали. Дойдохме да подслушаме и ви чухме, че ядете. Слушайте… Испанката не е яла нищо. Може ли да й занеса малко хляб?

— Заведете ни в мазето. — Сестра Крийп стана на крака. — Ще отворя шунката.

Бет и Джак ги поведоха по някакъв коридор. От горе се стичаше вода и на пода се образуваше голяма черна локва. Стигнаха до дървено стълбище без парапет, което водеше надолу в мрака. Стъпалата се тресяха заплашително под краката им.

Долу наистина беше по-топло, макар и само с няколко градуса, но от устите им продължаваше да излиза пара. Каменните стени все още се държаха и таванът беше почти здрав, ако се изключеха няколкото дупки, през които влизаше дъждът. „Тази сграда е стара — помисли си Сестра Крийп. — Вече не ги правят толкова здрави.“ Каменни колони, разположени на интервали, поддържаха тавана. Някои от тях бяха напукани, но все още никоя не се беше срутила. Все още, помисли си клошарката.

— Ето я. — Бет тръгна към някаква фигура, която се беше свила в основата на една от колоните. Точно върху главата й се стичаше черна вода; тя се намираше в увеличаваща се локва от заразен дъжд и държеше нещо в ръцете си. Запалката на Бет изгасна. — Съжалявам — каза тя. — Стана прекалено гореща, а и не искам да използвам всичката й газ. Беше на господин Каплан.

— Какво направихте с телата?

— Изнесохме ги. Това място е пълно с коридори. Отнесохме ги в края на един от тях и ги оставихме там. Аз… исках да кажем молитва за тях, но…

— Какво?

— Забравих как да се моля — отвърна тя. — Моленето… вече няма особен смисъл.

Сестра Крийп изсумтя и бръкна в чантата, за да извади пакета с нарязана шунка. Бет коленичи и предложи бутилката с джинджифилова бира на жената от испански произход. По ръката й закапа дъждовна вода.

— Ето — каза тя. — Нещо за пиене. Ел дринко.

Испанката издаде тих скимтящ звук, но не отговори.

— Не иска да помръдне оттам — каза Бет. — Водата пада точно върху нея, но тя не иска да се премести на два метра на сухо. Искаш ли храна? Ядене? Господи, как може да живееш в Ню Йорк и да не знаеш английски?

Сестра Крийп почти беше махнала опаковката от шунката. Откъсна парче от нея и коленичи до Бет Фелпс.

— Използвай отново запалката си. Може би ако види какво имаме, ще успеем да я преместим оттам.

Запалката светна. Сестра Крийп погледна покритото с мехури, но все още красиво лице на младата жена от испански произход, която беше на около двадесет години. Дългата й черна коса беше опърлена по краищата, а по скалпа й имаше зачервени дупки, които бяха напълно изгорени. Испанката не обърна никакво внимание на светлината. Огромните й дълбоки кафяви очи не се отделяха от онова, което държеше в ръцете си.

— О — каза нежно Сестра Крийп. — О… не.

Детето беше на около три години — момиченце, с лъскава черна коса като тази на майка й. Клошарката не можеше да види лицето му. Но и не искаше. Една мъничка извита ръчичка се подаваше нагоре, все едно се опитваше да хване майка си, а вкочанеността на трупа й подсказваше, че бедното създание е мъртво от известно време.

Водата течеше от една дупка в тавана, падаше върху косата на жената от испански произход и се стичаше по лицето й като черни сълзи. Тя затананика тихичко и започна да люлее нежно и с любов трупа.

— Изгубила си е ума — каза Бет. — Така е, откакто детето почина миналата вечер. Тя също ще умре, ако не се махне от тази вода.

Сестра Крийп почти не чуваше думите на жената, сякаш й говореше отдалеч. Тя протегна ръце към Испанката.

— Ето — изрече с глас, който не приличаше на нейния. — Аз ще я взема. Дай ми я. — По дланите и ръцете й се стичаше на черни ивици дъждовна вода.

Жената от испанки произход запя по-силно.

— Дай ми я. Аз ще я взема.

Испанката започна да люлее трупа по-бързо.

— Дай ми я. — Сестра Крийп чу ехото на собствения си глас, който звучеше налудничаво и изведнъж в очите й се появи ярка синя светлина. — Аз… ще… я… взема…

Дъждът продължаваше да капе и една гръмотевица изрева като гласа на Бог: Ти! Ти, грешнице! Ти, пияна грешнице, ти я уби и сега трябва да си платиш.

Сестра Крийп погледна надолу. В ръцете й се намираше трупа на малко момиченце. В русата му коса имаше кръв, а очите му бяха отворени и пълни с дъждовна вода. Синята светлина на полицейската кола се въртеше и полицаят в жълтия дъждобран, който беше коленичил на пътя пред нея, й каза:

— Хайде. Трябва да ми я дадете. — Той погледна през рамо към другия полицай, който хвърляше сигнални ракети около катастрофиралата преобърната кола. — Тя не е на себе си. Подушвам и алкохол. Ще се наложи да дойдеш да ми помогнеш.

След малко двамата протягаха ръце към нея, двамата демони в жълти дъждобрани се опитваха да вземат бебчето й. Тя се сви и им се противопостави, като се разпищя:

— Не! Няма да ви я дам! Няма да ви позволя да я вземете! — Но когато гръмотевицата заповяда: Дай я, грешнице, дай я, и тя изрева и си запуши ушите, за да не чува гласа на възмездието, те й отнеха бебчето.

От ръката на момиченцето падна стъклен глобус — от онези, в които имаше малка снежна сцена, макет на село в приказна страна.

— Мамо — спомни си, че й каза детето развълнувано, — виж какво спечелих на партито! Аз най-добре забих опашката на магаренцето!

Детето беше разклатило глобуса и за момент — само за момент — майка му беше отместила поглед от пътя, за да фокусира размазаното си зрение в красивата сфера, в която заваля сняг над покривите на едно далечно и перфектно място.

Наблюдаваше на забавен каданс как стъкленият глобус пада и изпищя, защото знаеше, че ще се пръсне на асфалта, а когато това станеше, всичко щеше да е изгубено и унищожено.

Глобусът падна пред нея и когато се счупи на хиляди блестящи парчета, тя спря да пищи и простена.

— О — прошепна. — О… не.

Сестра Крийп се загледа в мъртвото дете в ръцете на жената от испански произход. „Моето малко момиченце е мъртво — спомни си тя. — Бях пияна и отидох да я взема от рожден ден. Влязох в една канавка. О, Господи… о, мили боже. Грешница. Пияна, зла грешница. Аз я убих. Аз убих малкото си момиченце. О, Господи… о, Господи, прости ми…“

Очите й се напълниха с горещи сълзи, които потекоха по бузите й. В главата й полетяха частици спомени като мъртви листа на силен вятър: побеснелият й от ярост съпруг, който я ругаеше и й каза, че никога вече не иска да я вижда, собствената й майка, която я гледаше с отвращение и съжаление и й обясняваше, че никога не е трябвало да ражда дете, докторът в санаториума, който кимаше и си гледаше часовника, коридорите на болницата, където гротескови, тътрещи се и луди жени говореха, пищяха и се биеха за гребени, и високата ограда, която прескочи посред нощ и в силен сняг, за да стигне до гората от другата й страна.

„Малкото ми момиченце е мъртво — помисли си тя. — Мъртво и забравено преди много време.“

Сълзите едва не я ослепиха, но виждаше достатъчно ясно, за да знае, че малкото й момиченце не беше страдало като това в ръцете на жената от испански произход. Нейното беше положено в гроб под сянката на дърво на върха на хълм. В това щеше да почива завинаги в студено и влажно мазе в града на мъртвите.

Испанката вдигна глава и погледна Сестра Крийп с обладаните си очи. Примига и бавно се пресегна през дъжда, за да докосне бузата на по-възрастната жена. Една сълза се задържа за секунда на върха на пръста й, преди да падне от него.

— Дай мия — прошепна Сестра Крийп. — Аз ще я взема.

Жената от испански произход погледна отново трупа с копнеж. Тогава сълзите потекоха от очите й и се сляха с черния дъжд на лицето й. Тя целуна мъртвото дете по челото, прегърна го силно за момент… и подаде малкото трупче на Сестра Крийп.

Клошарката взе тялото, все едно получаваше подарък, и понечи да се изправи.

Испанката обаче се протегна отново, докосна раната във формата на разпятие на врата й и каза учудено:

— Bendito. Muy bendito.^[1]

По-възрастната жена се изправи. Испанката бавно изпълзя от водата и легна на пода, където се сви на кълбо. Цялата трепереше.

Джак Томачек взе трупа от Сестра Крийп и потъна в мрака.

— Не знам как, но го направи — каза Бет и се наведе, за да предложи на жената от испански произход бутилката с джинджифилова бира. Тя я взе от нея и я довърши.

— Господи — каза Арти Уиско, който беше застанал зад Сестра Крийп. — Току-що осъзнах… че дори не знам как се казваш.

— Името ми е… — „Какво е? — зачуди се тя. — Какво ми е името? Откъде съм? Къде е онова сенчесто дърво, под което е положено малкото ми момиченце?“ Не се сети за нито един от отговорите. — Можете да ме наричате… — Поколеба се. „Аз съм клошарка — помисли си тя. — Не съм нищо повече от клошарка без име и нямам представа накъде отивам… но поне знам как стигнах дотук.“ — Сестрата — завърши тя. — Можете да ме наричате… Сестрата.

И в този миг го чу като вик: Вече не съм луда.

— Сестрата — повтори Арти. От акцента му прозвуча като „Систрата“. — Това не е кой знае какво име, но мисля, че ще свърши работа. Радвам се, че те познавам, Сестра.

Клошарката кимна, като все още не можеше да се отърве от мрачните спомени. Болката от онова, което си спомняше, продължаваше да е с нея и имаше намерение да остане, но това се случи преди много време на една по-слаба и по-безпомощна жена.

— Какво ще правим? — попита я Бет. — Не можем просто да останем тук, нали?

— Не. Не можем. Утре двамата с Арти смятаме да минем през тунел „Холанд“, ако не се е срутил. Ще вървим на запад. Ако вие тримата искате да дойдете с нас, добре сте дошли.

— Ще напуснем Ню Йорк? Ами ако… ами ако няма нищо там? Ами ако всичко е разрушено?

— Няма да е лесно — отвърна непоколебимо Сестрата. — Ще е адски трудно и опасно. Нямам представа какво ще бъде времето и какво може да ни причини, но трябва да направим първата стъпка, това е единственият известен ми начин, който може да ни отведе някъде. Нали?

— Да — съгласи се с нея Арти. — Имаш хубави обувки, Бет. Тези обувки ще те отведат далеч.

„Имаме да извървим дълъг път — помисли си Сестрата. — Много дълъг път… и само Бог знае какво ще намерим в края му. Или какво ще открие нас.“

— Добре — реши Бет. — Добре, аз съм с вас. — Тя отново изгаси пламъка на запалката си, за да пести газта.

Но този път като че ли не беше чак толкова тъмно.