Робърт Маккамън
Лебедова песен (39)

39

— Светлина! — изкрещя Джош и посочи в далечината. — Вижте! Пред нас има светлина!

Вървяха по някаква магистрала, издигната над леко хълмист район. Забелязаха светлината и гигантът посочи напред: в ниските размирни облаци се отразяваше синьо-бяла светлина.

— Това е Матисън — каза Леона, която яздеше Муле без седло. — Божичко! Успели са да възстановят ’лектричеството в Матисън!

— Колко души живеят там? — попита Джош, който се опитваше да надвика бутащия ги и дърпащ ги вятър.

— Тринадесет-четиринадесет хиляди. Той си е нормален град!

— Благодаря на Бога! Явно са поправили електропроводите си! Тази вечер ще получим топла храна! Благодаря на Бога! — Гигантът забута ръчната количка с нова енергия, сякаш на краката му бяха пораснали криле. Суон вървеше след него с багетата и малката си чанта, а Леона сбута с пети Муле от двете страни, за да го накара да побърза. Конят се подчини без никакви възражения, радваше се, че отново може да служи. Малкият териер зад тях помириса въздуха и тихичко изръмжа, но въпреки това ги последва.

Покривалото от облаци над Матисън биваше прорязвано от проблясъците на светкавици, а вятърът донасяше грохота на гръмотевици. Тръгнаха от фермата на Джаспин рано тази сутрин и вървяха цял ден по тясната магистрала. Джош се опита да сложи седло и поводи на Муле, но макар че конят стоя мирно през цялото време, не успя да постави правилно проклетите неща. Седлото постоянно се свличаше, а поводите въобще не разбра как се слагат. Всеки път, в който Муле издадеше някакъв звук, Джош се отдръпваше назад, защото очакваше животното да се разбунтува и да започне да хвърля къчове. Най-накрая реши, че каузата е изгубена. Конят прие тежестта на Леона без никакви възражения и дори носи на гърба си Суон няколко километра. Животното изглеждаше доволно да следва детето като същинско кученце. Териерът излайваше от време на време, за да ги уведоми, че още е наблизо.

Сърцето на Джош заби като чук. Това беше една от най-красивите светлини, които някога беше виждал, и се нареждаше до величествения лъч светлина, който беше проникнал в мазето. „О, Господи! — помисли си той. — Топла храна, топло място за спане и — чудо на чудесата! — може би дори истинска тоалетна!“ Усещаше миризмата на озон във въздуха. Приближаваше гръмотевична буря, но не му пукаше. Тази вечер щяха да почиват в обятията на лукса!

Гигантът се обърна към Суон и Леона.

— Господи, отново намерихме цивилизация! — Той изпусна звучна въздишка, която засрами дори вятъра и стресна Муле.

Но усмивката бързо застина на лицето на Леона и се изпари от него. Пръстите й се увиха около твърдата черна грива на коня.

Не беше сигурна какво е видяла, въобще не беше сигурна. Опита се да се убеди, че е трик на светлината. Трик на светлината. Да. Това беше.

Леона си помисли, че е видяла череп на мястото на лицето на Джош Хъчинс.

Но беше толкова бързо… за миг беше там и след едно мигване на окото вече го нямаше.

Старата жена се загледа в задната част на главата на Суон. „О, Господи — помисли си тя, — какво ще правя, ако на лицето на детето се появи същото?“

Беше й необходимо известно време, за да събере кураж, но накрая я повика с тънък и изплашен глас:

— Суон?

Детето погледна назад.

— Госпожо?

Леона беше затаила дъх.

— Госпожо? — повтори Суон.

Старата жена съумя да се усмихне.

— О… няма нищо — отвърна тя и сви рамене. Не видя череп под кожата на лицето на детето. — Аз… просто исках да видя лицето ти.

— Лицето ми? Защо?

— О, просто си мислех… колко красива си била преди. — Леона запелтечи заради собствената си грешка. — Имам предвид колко красива ще бъдеш отново, след като кожата ти се излекува. А тя ще се излекува. Кожата е много кораво нещо, казвам ти. Естествено, че е! Ще се излекува и ще стане красива като картина!

Суон не отговори нищо. Добре помнеше ужасът, който я гледаше от огледалото в банята.

— Не мисля, че лицето ми някога ще се излекува — заяви съвсем спокойно детето и му хрумна една отвратителна мисъл. — Нали не мислиш, че… — Млъкна за миг, защото не беше способно да се изкаже. Накрая намери сили: — Нали не мислиш, че… ще плаша хората в Матисън?

— Разбира се, че не! Никога вече не си мисли подобно неща! — В интерес на истината Леона не се беше сетила за това, но сега си представи как жителите на Матисън се отдръпват от Джош и Суон. — Кожата ти ще се оправи съвсем скоро — увери детето тя. — А и това е само външното ти лице.

— Външното ми лице?

— Аха. Всеки има две лица, дете — външно и вътрешно. Външното е лицето, което вижда светът, но вътрешното е начинът, по който наистина изглеждаш. То е истинското ти лице и ако се обърне наобратно, ще покаже на света какъв човек си.

— Ако се обърне наобратно? Как?

Леона се усмихна.

— Е, Господ още не е намерил начин да стори това. Но ще го направи. Понякога можем да видим вътрешното лице на някой човек — но само за една-две секунди — ако се загледаме достатъчно внимателно. Очите издават вътрешното лице и често то е много по-различно от маската, която носим отвън. — Старата жена кимна и погледна към светлините на Матисън. — О, срещала съм някои много красиви хора с чудовищно грозни вътрешни лица. Срещала съм и доста грозни хора с развалени зъби и големи носове, но в очите им блестеше божията светлина и знаех, че ако успея да видя вътрешните им лица, то красотата им щеше да ме накара да падна на колене. Смятам, че последното се отнася и за твоето вътрешно лице, дете. Както и за това на Джош. Така че има ли значение какво е външното ти лице?

Суон се замисли за момент.

— Ще ми се да вярвам в това.

— Тогава го приеми за истина — каза Леона и детето се умълча.

Светлината ги призоваваше да продължат да вървят към нея. Магистралата се издигаше върху един от хълмовете, след което започна лека-полека да се извива надолу към града. На хоризонта подскачаха светкавици. Муле изпръхтя и изцвили под Леона.

Суон усети нервната нотка в гласа на коня. „Развълнуван е, защото ще открием още хора“, помисли си тя. Но не, не… това не беше вълнение, а по-скоро недоверие, безпокойство. Детето също се изнерви и започна леко да се тревожи, като онзи път, в който се разхождаше по онова окъпано в злато поле и един фермер с червена шапка се провикна:

— Хей, малко момиченце! Пази се от гърмящите змии в тревата!

Не че се страхуваше от змии, никак даже. Веднъж, когато беше на пет години, беше вдигнала една цветна змия направо от тревата, беше прокарала пръсти през красивите диаманти на гърба й и приличащите на кости ивици на опашката й. След това остави влечугото на земята и то си замина съвсем спокойно. По-късно, когато разказа за случилото се на майка си и получи няколко шамара по дупето, разбра, че трябва да се страхува.

Муле отново изпръхтя и замята глава. Пътят стана по-равен в покрайнините на града. Една зелена табела заявяваше: „Добре дошли в Матисън, Канзас! Ние сме силни, горди и се увеличаваме!“.

Джош спря и Суон за малко щеше да се блъсне в него.

— Какво има? — попита го Леона.

— Вижте. — Той посочи към града.

Къщите и сградите бяха тъмни. Никаква светлина не се процеждаше през прозорците или предните им веранди. Не светеха улични лампи, фарове на автомобили или светофари. Светлината, която се отразяваше в ниските облаци, идваше от вътрешността на града, от другата страна на мъртвите и мрачни сгради, които бяха разхвърляни от двете страни на магистралата. Не се чуваше нищо друго освен пронизителния вой на вятъра.

— Мисля, че светлината идва от центъра на града — каза Джош. — Но ако са успели да възстановят електричеството, защо къщите също не са осветени?

— Може би всички са се събрали на едно място — предположи Леона. — В някоя зала или в градската управа.

Гигантът кимна.

— Трябва да има и коли — каза той. — Трябва да има работещи светофари. Не виждам такива.

— Може би пестят ’лектричеството. Може би жиците още не са достатъчно силни.

— Може би — отвърна Джош, но имаше нещо зловещо в Матисън. Защо къщите бяха мрачни, а центърът беше окъпан в светлина? И наоколо беше толкова спокойно, прекалено спокойно. Имаше чувството, че трябва да се върнат, но вятърът беше много студен и бяха вървели толкова дълго. Трябваше да има хора там! Със сигурност! Просто всички се бяха събрали на едно място, както предположи Леона. Може би провеждаха градски съвет или нещо подобно! Във всеки случай нямаше да се връщат. Джош забута отново ръчната количка. Суон го последва, а конят, който старата жена яздеше, тръгна след детето. Вляво от тях териерът се придържаше към високата трева.

Следващата табела на пътя рекламираше „Мотел Матисън — Плувен басейн! Кабелна телевизия!“ — а трета табела заявяваше, че най-добрите кафе и пържоли в града могат да се намерят в ресторант „Хайтауър“ на „Кавинър Стрийт“. Последваха пътя между изораните полета и минаха покрай бейзболно игрище и обществен басейн, където шезлонгите и чадърите бяха издухани в телената ограда. Една последна пътна табела обещаваше юлска разпродажба на пиратки в „К-Март“ на „Билъпс Стрийт“ След нея влязоха в „Матисън“.

„Бил е красив град“, помисли си Джош, докато вървяха през центъра му. Сградите бяха направени от камък и дърво, с цел да наподобяват граничен град. Къщите бяха от тухла, повечето едноетажни и не особено луксозни, но пък бяха приятни. Статуя на човек, който беше паднал на колене и с едната си ръка покриваше нещо подобно на Библия, а другата беше изпънал към небето, стоеше на пиедестал в района на няколко малки магазина, които напомниха на Джош за онзи сериал с Анди Грифит, в който действието се развиваше в измисления град Мейбъри. Един балдахин плющеше над магазин с бръснарски стълб пред него, а прозорците на „Първа матисънска гражданска банка“ бяха счупени. Мебелите от мебелния магазин бяха извадени, наредени на купчина на улицата и запалени. Наблизо беше обърната полицейска кола и също беше изгорена. Джош не погледна вътре. Над главите им изрева гръм и заподскачаха светкавици.

Малко по-напред се натъкнаха на автокъща. „Купувайте от Чичо Рой“, увещаваше ги табелата. Под редиците от веещи се многоцветни флагове се намираха шест прашни коли. Джош провери всичките, една по една, а Суон и Леона го изчакаха по-назад. Муле изпръхтя неспокойно. Две от колите бяха със спукани гуми, а на трета й бяха счупени предното стъкло и прозорците. Другите три — „Импала“, „Форд Феърлейн“ и един червен пикап — изглеждаха в доста добро състояние. Джош тръгна към малката офис сграда, чиято врата беше широко отворена и с помощта на газената лампа намери ключовете на трите автомобила, закачени на таблото. Взе ги, върна се на паркинга и провери всяка от колите. Импалата не издаде никакъв звук, пикапът беше мъртъв, а двигателят на форда изпука и се изкашля, издаде звук като от влачене на верига върху чакъл и утихна. Джош отвори капака на последния автомобил и установи, че е бил покосен от нещо, вероятно от брадва — кабелите, ремъците и маркучите му бяха насечени.

— Проклятие! — изруга той. В следващия миг лампата разкри нещо, написано с изсъхнала грес от вътрешната страна на капака: „ВСИЧКИ ТРЯБВА ДА ПОЧИТАТ ЛОРД АЛВИН“.

Джош се загледа в кривите букви и си спомни, че видя същия надпис — макар че беше написан с друг почерк и с различна субстанция — в къщата на семейство Джаспин миналата вечер. Върна се при Суон и Леона и каза:

— Тези коли не стават. Мисля, че някой нарочно ги е развалил. — Погледна към светлината, която вече беше много по-близо. — Е — каза той накрая, — предполагам, че трябва да отидем да проверим какво има там, нали?

Леона го изгледа, но бързо отмести поглед. Стори й се, че отново видя черепа, но не можеше да бъде сигурна заради тази странна светлина. Сърцето й заби по-силно и не знаеше какво да направи или да каже.

Джош забута ръчната количка напред. Териерът излая няколко пъти в далечината, след което настъпи тишина. Продължиха по главната улица, покрай още магазини със счупени прозорци и обърнати и изгорени автомобили. Всеки от тях си имаше своите опасения, но светлината ги привличаше напред, както една свещ привлича дребните мушички.

На ъгъла имаше малка табела, която сочеше надясно и гласеше: „Патуей Инститют, 3 км“. Джош погледна в тази посока, но не видя нищо освен мрак.

— Това е лудницата — каза Леона.

— Лудница? — Думата прониза гиганта като копие. — Каква лудница?

— За хаховци. Сещаш се, мястото, на което прибират хората, когато им се разхлопат дъските. Тукашната е известна в целия щат. Пълна е с хора, които са прекалено луди, за да отидат в затвора.

— Искаш да кажеш, че е пълна с… луди престъпници?

— Аха, точно такива.

— Чудесно — ядоса се Джош. Колкото по-скоро се махнеха от този град, толкова по-добре! Не му харесваше да се намира дори на три километра от лудница, пълна с ненормални убийци. Надникна в мрака към „Патуей Инститют“ и по гърба му полазиха ледени тръпки.

Минаха през още един район с тихи къщи, покрай Мотел „Матисън“ и ресторант „Хайтауър“ и стигнаха до огромен асфалтиран паркинг.

Посрещнаха ги ярките и бляскави светлини на „К-Март“ и на разположения до него супермаркет „Фуд Джайънт“.

— Мили боже! — въздъхна Джош. — Търговски център!

Суон и Леона се бяха опулили, сякаш никога досега не бяха виждали подобни светлини и толкова големи магазини. Чувствителните към мрака фотонни лампи хвърляха жълта светлина на паркинга, на който имаше петдесет-шестдесет леки коли, кемпери и пикапи, покрити с канзаска прах. Джош каза се главозамая, че трябваше да се съвземе, за да не бъде съборен от вятъра. Хрумна му, че щом електричеството работеше, то тогава фризерите в супермаркетите щяха да функционират и вътре в тях щеше да има пържоли, сладолед, студена бира, яйца, бекон, шунка и Бог знае какво друго. Погледна бляскавия „К-Март“ и мислите му направо полудяха. Какви ли съкровища щяха да намерят вътре? Радиа и батерии, фенерчета и фенери, оръжия, ръкавици, газови печки, дъждобрани! Не знаеше дали да се смее, или да плаче от радост. Избута ръчната количка настрани и тръгна към „К-Март“ като човек, изпаднал в делириум.

— Почакай! — провикна се Леона. Тя беше слязла от Муле и куцукаше след него. — Почакай малко!

Суон остави чантата си, но не и Ревльото, и последва старата жена. Муле тръгна с бавна крачка след тях. Териерът излая два пъти, след което се скри под изоставен фолксваген и остана там, за да наблюдава прекосяващите паркинга човешки същества.

— Почакай! — провикна се отново Леона, но не можеше да настигне гиганта, който се беше насочил към „К-Март“ като парен локомотив.

— Джош! — извика и Суон. — Изчакай ни! — Тя побягна, за да го настигне.

Някои от прозорците на супермаркета бяха счупени, но гигантът сметна, че вятърът е отговорен за това. Нямаше представа защо само тук беше светло и никъде другаде. „К-Март“ и разположеният до него „Фуд Джайънт“ бяха като оазис в изпепеляващо гореща пустиня. Сърцето му беше на път да изскочи от гърдите му. „Шоколадови десерти! — помисли си той. — Бисквити! Понички с глазура!“ Страхуваше се краката му да не го предадат, преди да стигне до „К-Март“, или това видение да потрепери и да се разпадне, когато минеше през предните врати. Нищо не изчезна и Джош влезе в този огромен магазин с всичките съкровища на света, наредени на рафтове и витрини пред него. Магическите думи „Сладки изделия и снаксове“, „Спортни стоки“, „За автомобила“ и „Домашни потреби“ бяха изписани върху дървени стрелки, които сочеха към различните части на маркета.

— Господи — каза Джош, полупиян от екстаз. — О, Боже мой!

Суон влезе в магазина, последвана от Леона. Преди вратата да се затвори, една размазана фигура се шмугна вътре като стрела. Териерът мина покрай гиганта и се скри някъде до централната пътека. Вратата се затвори и тримата застанаха заедно под ослепителната светлина, докато Муле цвилеше и потропваше с копита по асфалта отвън.

Джош мина покрай изложени скари за барбекю и чували с дървени въглища и отиде до един пълен с шоколадови десерти рафт. Желанието му за шоколад беше трескаво. Излапа три десерта „Милки Уей“ направо от опаковката им и нападна пакет „M&M“. Леона отиде до една маса, върху която бяха натрупани дебели спортни чорапи. Суон се залута между рафтовете, замаяна от количеството стоки и ослепителните светлини. С пълна с лепкав шоколад уста, Джош се обърна към една витрина с цигари, пури и тютюн. Избра пакет „Хав-А-Тампа Джуълс“, намери кибрит наблизо, стисна една от пурите между зъбите си и я запали, като дърпаше здраво, за да я разгори. Имаше чувството, че е попаднал в рая и всички удоволствия на супермаркета го очакваха. Териерът излая неспокойно няколко пъти.

Намираше се някъде в края на магазина. Суон огледа пътеката, но не можа да го види. Не й хареса звученето на този лай. В него се криеше предупреждение и когато животното се разлая отново, звучеше така, сякаш е било сритано. Последва истинска буря от лай.

— Джош? — провикна се детето. Около главата на гиганта се беше образувал пашкул от тютюнев дим.

Той издиша и задъвка още десерти. Устата му беше толкова пълна, че дори не успя да отговори на Суон, а само махна с ръка.

Детето бавно отиде до задната част на супермаркета. Кучето не спираше да лае. Стигна до три манекена, облечени в костюми. Онзи в средата имаше синя бейзболна шапка и на него му се стори, че не си отива с останалата част от тоалета, но може би щеше да стане на неговата глава. Пресегна се и я свали.

Цялата восъчна глава се катурна от раменете на манекена, направо от изгладената бяла яка, и падна на пода в краката на Суон, придружена от звук, който приличаше на удрянето на пъпеш с чук.

Момиченцето се опули. В едната си ръка държеше бейзболната шапка, а в другата Ревльото. Главата имаше оредяваща сива коса и черни хлътнали очи, които гледаха нагоре. На бузите и брадичката й бяха наболи сиви бакенбарди. Едва сега детето забеляза засъхналата червена плът и жълтия край на кокала, където главата беше отсечена от врата на този човек.

Суон примига и погледна другите два манекена. На единия беше поставена главата на тийнейджър, с изкривена уста и виснал език. Очите му гледаха тавана, а от ноздрите му се виждаше засъхнала кръв. Третата глава беше принадлежала на възрастен мъж, чието лице беше в дълбоки бръчки и с тебеширен цвят.

Суон се върна обратно на пътеката… и се удари в четвърти и пети манекен, облечени в женски дрехи. От яките им се катурнаха отрязаните глави на жена на средна възраст и малко момиченце с червена коса. Паднаха от двете й страни. Лицето на момиченцето гледаше към нея, а ужасната й лишена от кръв уста беше отворена в безмълвен писък.

Суон изпищя. Пищя дълго и силно и не можа да се спре. Отдръпна се назад от човешките глави, като нито за миг не спираше да пищи, и когато се обърна, видя още един манекен наблизо, и още един, и още един. Някои от главите бяха пребити и обезобразени, а други бяха изрисувани и разкрасени с гримове, за да им придадат фалшиви и неприлични усмивки. Помисли си, че ако не спре да пищи, дробовете й ще се пръснат. Докато бягаше към Джош и Леона замлъкна, защото въздухът й беше свършил. Пое си дълбоко дъх. Единствената й цел беше да се отдалечи колкото се може повече от отрязаните глави. Над виковете на Джош успя да чуе как териерът изджафка три пъти от болка от задната част на „К-Март“.

— Суон! — изкрещя гигантът и изплю наполовина сдъвкания шоколадов десерт. Видя я да бяга към него. Лицето й беше жълто като канзаска прах и по него течаха сълзи. — Какво и…

— Промоция, промоция! — затананика един весел глас по уредбата на „К-Март“. — Внимание, купувачи! Промоция, промоция! Трима новодошли на предния вход! Побързайте, за да не изтървете най-добрите предложения!

Отнякъде изрева грозно двигател на мотоциклет. Джош вдигна Суон, когато моторът се насочи по централната пътека към тях. Мотористът беше облечен като пътно ченге с изключение на индианските пера на главата му.

— Внимавайте! — провикна се Леона и Джош, със Суон в ръцете, скочи върху един щанд с ледени кубчета. Мотоциклетът се хлъзна между тях и се вряза в рафт с транзисторни радиоприемници. На другите пътеки се появиха още фигури, които бягаха към тях. Разнесоха се нечестиви викове и крясъци, които заглушиха обявлението „Промоция, промоция!“, което не спираше да се повтаря по уредбата.

Единият от новопоявилите се беше истинска грамада с черна брада, която буташе грозно джудже в пазарска количка. Следваха го мъже на различна възраст и външен вид, облечени в най-разнообразни дрехи — от костюми до халати. Някои бяха нарисували лицата си с боя, а други си бяха сложили бяла пудра. Джош забеляза един тревожен факт — повечето от тях носеха оръжия: брадви, кирки, мотики, градински ножици, пистолети, пушки, ножове и вериги. Плъпнаха по пътеките и наскачаха по щандовете, като се хилеха и крещяха. Джош, Суон и Леона бяха събрани заедно и заобиколени от повече от четиридесет крещящи мъже, „Защити детето!“, помисли си гигантът, когато единият от типовете се спусна, за да сграбчи ръката на Суон. Той го срита в ребрата и костите на онзи изпукаха. Нападателят полетя към приятелчетата си. Това предизвика още оживени подвиквания. Грозното джудже в пазарската количка, чието набръчкано лице беше оцветено с оранжеви светкавици, изграчи:

— Прясно месо! Прясно месо!

Останалите последваха примера му. Един измършавял тип дръпна Леона за косата, а някой друг я сграбчи за ръката, за да я издърпа в навалицата. Тя се превърна в истинска дива котка, която риташе и хапеше, и принуждаваше мъчителите си да се отдръпнат назад. Едно тежко тяло се стовари върху раменете на Джош и посегна към очите му, но той се изви и изхвърли мъжа към морето от злобни лица. Суон замахна с Ревльото и удари една от грозните мутри в носа, който се разцепи.

— Прясно месо! — провикна се отново джуджето. — Елате да си вземете прясно месо! — Мъжът с черната брада запляска с ръце и затанцува.

Джош удари един тип право в устата и два зъба полетяха като зарове в игра на табла.

— Махайте се! — изрева той. — Оставете ни! — Вместо да направят това, нападателите им се приближиха. Бяха прекалено много. Трима мъже дърпаха Леона в множеството и Джош видя ужасената й физиономия. Нечий юмрук се вдигна и полетя напред и краката на старата жена омекнаха. „Проклятие!“, побесня гигантът и срита най-близкия маниак в капачката на коляното. „Защити детето! Трябва да защитя де…“

Един юмрук се вряза в бъбреците му. Някой го подкоси и той изпусна Суон, докато падаше. Пръсти се протягаха към очите му, челюстта му беше разтресена от юмрук, а обувки и ботуши обработваха тялото и гърба му и целият свят започна неумолимо да се върти.

— Суон! — извика Джош и се опита да стане. Мъжете го бяха притиснали като плъхове.

Гигантът вдигна поглед през червената мъгла от болка и видя един мъж с ококорени рибешки очи, който беше надвиснал над него с вдигната брадва в ръце. Размаха ръка в безсмислен опит да го спре, макар да знаеше, че брадвата ще го съсече и това щеше да е краят му. „О, проклятие!“, изруга наум той. От устата му течеше кръв. Какъв начин да си замине човек! Подготви се за удара с надеждата, че ще успее да стане с последни сили и да размаже главата на копелето.

Брадвата достигна своя зенит и се приготви за фаталния удар.

Над врявата се извиси един глас.

— Спрете!

Резултатът беше потресаващ, сякаш някой беше развъртял камшик над главите на диви животни. Всички, до последния човек, потръпнаха и се отдръпнаха. Мъжът с рибешките очи свали брадвата, а другите пуснаха Джош. Той се изправи до седнало положение, видя Суон наблизо до него и я придърпа към себе си. Детето все още държеше Ревльото, а в очите й се четеше шок. Леона беше паднала на колене. От една рана над лявото й око течеше кръв, а на бузата й имаше лилаво петно.

Шайката се отдръпна назад и направи път за някого. Един огромен, едър и плешив мъж, с комбинезон и каубойски ботуши, с голи гърди и странни многоцветни татуировки на мускулестите си ръце, влезе в кръга. В ръката си държеше мегафон. Той изгледа Джош с тъмните си очи изпод издадени неандерталски вежди.

„О, мамка му!“ помисли си гигантът. Този тип беше също толкова огромен, колкото някои от кечистите, срещу които се беше изправял. Но зад плешивия неандерталец се появиха още двама мъже с изрисувани лица, които носеха тоалетна чиния на раменете си. На нея беше седнал някакъв тип, облечен в тъмнолилава роба, чиято руса грива падаше на букли до раменете му. Брадата му беше пухкава и руса и покриваше мършавото му и издължено лице. Очите под гъстите му руси вежди бяха черни като маслини. Цветът напомни на Джош за вира до дома му от детството, където две малки момчета се бяха удавили през една лятна сутрин. Говореше се, помнеше той, че на дъното на мътната зелена вода се криели чудовища.

Младият мъж, който можеше да е между двадесет и двадесет и пет години, носеше бели ръкавици, сини дънки, червена риза на райета и маратонки „Адидас“. На челото му беше нарисуван зеленият знак за долар, на лявата му буза имаше червено разпятие, а на дясната му — черна дяволска вила.

Мъжът, който приличаше на неандерталец, вдигна мегафона до устата си и изрева:

— Всички трябва да почитат лорд Алвин!