Робърт Маккамън
Лебедова песен (24)

24

От ъгъла на мазето се разнесе цвъртене, което накара Джош да посегне към фенерчето и да го включи. Слабата крушка хвърли мъждив лъч светлина, който насочи към мястото, от което се носеше звукът, за да разбере какво се крие там.

— Какво има? — попита Суон, която седеше на няколко крачки от него.

— Мисля, че имаме плъх. — Джош обходи с фенерчето наоколо, но видя единствено счупен дървен материал, царевични стъбла и купчината пръст, под която почиваше Дарлийн Прескот. Той бързо отмести светлината от гроба. Детето тъкмо беше започнало да се съвзема. — Да, мисля, че имаме плъх — повтори гигантът. — Вероятно гнездото му е скрито някъде тук долу. Хей, господин Плъх! — провикна се той. — Имаш ли нещо против да поживеем в мазето ти за известно време?

— Звучи, сякаш е ранен.

— Той сигурно смята, че и ние звучим доста зле. — Джош задържа лъча на фенерчето далеч от момиченцето; веднъж вече я беше видял на слабата светлина и това му беше достатъчно. Почти цялата й красива руса коса беше изгоряла, а лицето й беше осеяно с червени и пълни с вода мехури. Очите й, които помнеше, че бяха поразително сини, сега бяха хлътнали и сиви като облак. Джош беше наясно, че взривът не беше пощадил и самия него — ръцете му бяха покрити със сиви петна от изгаряния. Нямаше желание да установява и другите щети по тялото си. Сигурно вече беше заприличал на зебра. Но поне с детето бяха живи засега и макар да нямаше начин да изчисли колко време беше минало от взрива насам, смяташе, че са тук долу от около четири-пет дни. Храната вече не беше проблем и разполагаха с достатъчно консервирани сокове. Явно отнякъде влизаше въздух, въпреки че в мазето беше задушно. Джош най-много се притесняваше за миризмата от нужника, но точно сега не можеше да направи нищо за нея. Навярно по-късно щеше да измисли по-чиста санитарна система, като използва празните консерви и ги заравя в пръстта.

Нещо се раздвижи на светлината от фенерчето.

— Виж! — каза Суон. — Ето там!

Едно малко и обгорено животинче се изправи на могилата от пръст. Главата му се килна напред към Суон и Джош. То изцвърча отново и се скри в останките.

— Това не е плъх! — констатира гигантът. — Това е…

— Гофър — довърши вместо него детето. — Виждала съм много от тях преди да ровят около парка с каравани.

— Гофър — повтори Джош. Спомни си думите на Поу-Поу: Гофърът е в дупката!

Суон се зарадва да види нещо друго живо тук долу с тях. Чуваше гризача да души в пръстта, скрит от светлината и около могилата, където… Детето изгони мисълта, защото не можеше да я преглътне. Поне майка й не изпитваше вече болка и това беше нещо хубаво. Заслуша се в шумоленето на гофъра; добре познаваше тези животинки заради всички дупки, които копаеха в градината й…

„Всички дупки, които копаеха“, помисли си тя.

— Джош? — каза Суон.

— Да?

— Гофърите копаят дупки.

Гигантът се усмихна вяло на това детско изказване… но усмивката му бързо застина, когато разбра какво има предвид детето. Ако някакъв гофър имаше гнездо тук долу, то навярно съществуваше дупка, която води навън! Може би точно от нея идваше въздухът! Сърцето му се сви. Навярно Поу-Поу знаеше, че някъде в мазето има дупка на гофър и се опитваше да им каже точно това. Дупката на гофъра можеше да се уголеми и да се направи тунел. „Имаме кирка и лопата — помисли си Джош. — Може би ще успеем да изкопаем път навън!“

Гигантът пропълзя до стареца.

— Хей. Чуваш ли ме? — Докосна ръката на Поу-Поу. — О, Господи — прошепна той.

Тялото на стареца беше студено и вкочанено, ръцете му бяха като залепнали до страните му. Джош насочи фенерчето в лицето на трупа и видя алените петна от изгаряния по бузите и носа, които приличаха на странни родилни белези. Очните кухини представляваха тъмнокафяви зеещи дупки. Поу-Поу беше мъртъв поне от няколко часа. Гигантът се опита да затвори клепачите му, но такива нямаше. Те също бяха изгорени и заличени.

Гофърът изцвърча. Джош се извърна от трупа и запълзя към шума. Обходи останките с фенерчето и видя животинчето да ближе опърлените си задни крака. То веднага се скри под едно стърчащо парче дърво, забито в ъгъла. Джош се опита да го извади, но то беше вклинено здраво. Заработи с цялото търпение, на което беше способен, за да го освободи.

Гофърът закряка гневно при тази инвазия. Гигантът съвсем бавно охлаби парчето дърво и го извади. Светлината разкри малка кръгла дупка в стената от пръст, на около седем-осем сантиметра от пода.

— Намерих я! — съобщи Джош, легна по корем и освети вътрешността на дупката. След половин, може би дори след един метър навътре завиваше наляво и продължаваше отвъд обсега на светлината. — Сигурно води до повърхността! — Беше развълнуван като дете в коледната сутрин. Сви юмрук и го пъхна в дупката. Пръстта беше твърда и неподатлива, обгорена дори на тази дълбочина и превърната в нещо подобно на асфалт. Щеше да е изключително трудно да се прокопае тунел в нея, но ако се следваше дупката, работата щеше да е по-лесна.

Един въпрос тормозеше Джош: искаха ли да излязат от това мазе в скоро време? Вероятно радиацията щеше да ги убие на мига. Само Господ знаеше какъв щеше да е светът на повърхността. Смееха ли лично да проверят?

Гигантът чу шум зад себе си. Той беше дрезгаво хъркане, сякаш някой се опитваше да напълни с въздух задръстените си бели дробове.

— Джош? — Суон също беше чула звука и останалите непокътнати косъмчета на врата й бяха настръхнали; само преди няколко секунди беше усетила нещо да се движи в мрака.

Той се обърна и насочи фенерчето към нея. Осеяното с мехури лице на детето беше обърнато надясно. Оттам отново се разнесе ужасният хъркащ звук. Премести лъча светлина… и видяното го стисна като ледена ръка за врата.

Трупът на Поу-Поу се тресеше и неприятният звук излизаше от него. Все още е жив, помисли си изумен Джош, но бързо си каза: „Не, не! Беше мъртъв, когато го докоснах! Беше мъртъв.“

Тялото направи опит да се повдигне. Съвсем бавно, с прилепени до страните ръце, мъртвецът се изправи до седнало положение. Главата му започна да се обръща сантиметър по сантиметър, подобно на часовников механизъм, към Джош Хъчинс. Разранените му очни кухини търсеха светлината. Изгореното лице се набръчка, а устата се опита да се отвори… и гигантът си каза, че ако тези мъртви устни се размърдат, ще изгуби всичкия кураж, който му беше останал.

Устата се отвори със съскане в опит да си поеме въздух.

От нея се разнесе глас, който приличаше на порив на вятъра през изсъхнали тръстики. Първоначално беше неразбираем, слаб и далечен, но ставаше все по-силен и накрая каза:

— За… щи…

Очните кухини се насочиха към лъча светлина, сякаш в тях все още имаше очи.

— Защити — повтори отвратителният глас. Устата с нейните сиви устни като че ли се опитваше да оформи думите. Джош се дръпна назад и трупът изстреля като картечница: — Защити… детето.

Последва тихо свистене на въздух. Очните кухини на трупа се подпалиха. Джош стоеше като хипнотизиран, а Суон изрече едно тихичко и изумено О! Главата на мъртвеца се превърна в огнена топка и огънят бързо се разпространи и обгърна цялото тяло в един гърчещ се червеникавосин пашкул. Гореща вълна удари Джош в лицето и той вдигна ръце, за да предпази очите си. След малко ги свали отново и видя как трупът се топи в центъра на огнения си покров. Тялото остана в седнало положение, неподвижно, и всеки сантиметър от него гореше.

Горенето продължи още около тридесет секунди и постепенно огънят започна да отслабва. Последното, което изгоря, бяха подметките на обувките на Поу-Поу.

След него остана бяла пепел във формата на седнал човек. Огънят изгасна. Фигурата от пепел се разпадна — всичко беше от пепел, дори костите. Тя се превърна в купчина на пода и онова, което остана от Поу-Поу Бригс, беше готово да се изрине с лопата.

Джош се опули. Пепелта танцуваше лениво на светлината от фенерчето. „Започвам да полудявам! — помисли си той. — Всичките удари, които съм получавал, ми се отразяват едва сега!“

Зад него Суон прехапа долната си устна и се опита да потисне сълзите си от страх. „Няма да плача — каза си тя. — Повече няма да плача.“ Желанието й да го стори отмина и шокираният й поглед се насочи към черния гигант.

Защити детето. Джош беше чул ясно думите. „Но Поу-Поу Бригс беше мъртъв“, каза си той в опит да намери някаква логика във всичко това. Защити детето. Сю Уанда. Суон. Онова, което беше проговорило през устните на мъртвеца, вече го нямаше. Бяха останали само Джош и Суон.

Гигантът вярваше в чудеса, но от онези, библейските — разделянето на Червено море, превръщането на водата във вино и нахранването на мнозина с една кошница хляб и риба, но до този момент смяташе, че времето на чудесата отдавна е отминало. Но може би беше малко чудо, че намериха този хранителен магазин, осъзна той. Определено беше чудо, че все още бяха живи, а труп, който се движеше и говореше, не беше ежедневна гледка.

Гофърът задраска в пръстта зад него. „Подушва храната, която тече от консервите“, помисли си Джош. Може би дупката на животинчето също беше малко чудо. Не можеше да спре да зяпа купчината бяла пепел. Щеше да чува дрезгавия глас до края на живота си… колкото и дълъг да се окажеше той.

— Добре ли си? — обърна се той към Суон.

— Да — отговори с много тих глас детето.

Джош кимна. Ако нещо отвъд познанията му искаше да защити детето, помисли си той, то в такъв случай нямаше никакво проклето съмнение, че щеше да го стори. След известно време, когато отново получи власт над костите си, изпълзя до лопатата и изключи фенерчето, за да го остави да си почине. В мрака покри пепелта на Поу-Поу с пръст.