Робърт Маккамън
Лебедова песен (32)

32

Сестрата и Арти намериха кътче от рая.

Влязоха в малка хижа, скрита в гора от голи вечнозелени дървета на брега на замръзнало езеро. Вътре ги посрещна приятната топлина от газова печка. Клошарката едва не се разплака, когато пристъпи прага, а продавачът на обувки ахна от удоволствие.

— Това е мястото — каза мъжът със ски маската.

В хижата имаше още четирима: мъж и жена, облечени в парцаливи летни дрехи, които изглеждаха млади, може би в началото на двадесетте си години — но беше трудно да се прецени, защото двамата имаха сериозни, покрити с кафяви корички изгаряния в странни геометрични форми на лицата, ръцете и под разкъсаните места на облеклата си. Тъмната коса на младия мъж стигаше почти до раменете му, но горната част на скалпа му беше изгоряла до кожата и върху него имаше кафяви петна. Жената може би беше красива с нейните големи сини очи и стройна фигура на манекенка, но къдравата й кестенява коса беше почти изцяло изгоряла, а хваналите коричка рани бяха диагонално разположени върху лицето й, подобно на нарисувани с химикал прецизни линии. Тя носеше отрязани сини дънки и сандали, а голите й крака също бяха покрити с изгаряния. Ходилата й бяха увити в парцали и се беше свила до печката.

Другите двама бяха по-възрастен слаб мъж, може би в средата на петдесетте си години, с яркосини изгаряния, които обезобразяваха лицето му, и младо момче на около шестнадесет, с дънки и тениска, на която пишеше с криви и небрежни букви „БЛЕК ФЛАГ НА ЖИВО“. Младежът имаше две малки обеци на лявото си ухо и оранжевата му коса, направена на „гребен“, беше непокътната, но лицето му със своята издадена напред брадичка беше цялото в сиви изгаряния — сякаш някой беше запалил свещ над челото му и беше оставил восъка да тече по него. Дълбоките му зелени очи гледаха Сестрата и Арти с весела нотка в тях.

— Запознайте се с другите ми гости — каза мъжът със ски маската и остави раницата си на окървавения порцеланов плот до мивката, след като затвори и заключи вратата. — Това са Кевин и Мона Рамзи… — той посочи младата двойка — … Стив Бюканън… — после младежа — … а единственото, което разбрах за стареца е, че е от град Юниън. Не чух имената ви.

— Арти Уиско.

— Можеш да ме наричаш Сестрата. Ти как се казваш?

Мъжът си свали ски маската и я закачи на закачалката.

— Пол Торсън — отговори той. — Гражданин на света. — Торсън свали тубите с кръв от врата си и извади от раницата пластмасовите кутии с тяхното отвратително съдържание.

Сестрата се шокира. Лицето на домакина им беше лишено от всякакви следи от изгаряния, а беше минало доста време, откакто за последно видя нормална човешка физиономия. Той имаше дълга черна коса, прошарена в сиво. Сивият цвят се прокрадваше и в ъгълчетата на устата му в иначе гъстата му черна брада. Кожата му беше суха, набръчкана и бяла поради липса на слънце, а челото му беше високо и осеяно с бръчки. Въпреки белотата си приличаше на човек, който прекарва много време навън. Сестрата си помисли, че е планинец, някой, който живее сам в барака и слиза в долината само за да лови бобри и други животни. Под черните му вежди се криеха леденосиви очи, заобиколени от тъмни кръгове от изтощение. Торсън свали шубата си, която го правеше много по-едър, отколкото беше в действителност, и също я закачи. След това започна да изсипва съдържанието на кутиите в мивката.

— Сестра — каза той, — извади зеленчуците, за които ми спомена. Тази вечер ще ядем яхния от задници, приятели.

— Яхния от задници? — учуди се клошарката и се намръщи. — Хм… какво, по дяволите, е това?

— Нещо, което трябва да си тъп задник, за да не го ядеш, тъй като е единственото, с което разполагаме. Хайде, извади консервите.

— Смяташ да ядем… това? — Арти се отдръпна от кървавата каша. Ребрата го боляха и беше пъхнал ръка под палтото, за да ги притиска.

— Не е много зле, човече — каза тийнейджърът с оранжевата коса, който говореше с равен бруклински акцент. — Свиква се. Мамка му, единият от тези шибаняци се опита да ме изяде. Редно е и ние да ги ядем, нали?

— Абсолютно — съгласи се Пол и се зае за работа с ножа.

Сестрата свали раницата си, разтвори мешката и му подаде някои от консервираните зеленчуци. Мъжът ги отвори с отварачката и ги изсипа в голяма метална тенджера.

Клошарката потрепери, но Пол явно знаеше какво прави. Хижата се състоеше само от две големи стаи. В предната, където се намираше газовата печка, имаше зидана камина от груби камъни, в която гореше огън и осигуряваше допълнително топлина и светлина. Освен това разполагаха с няколко свещи, разтопени до дъно, и една газена лампа. В стаята бяха разгънати два спални чувала, легло и направено от вестници гнездо в ъгъла. В другия край се мъдреше чугунена печка и купчина нацепени дърва.

— Стив, вече можеш да запалиш печката — каза Пол. Момчето стана от пода, загреба лопата от камината и хвърли горящите дървета в печката. Сестрата изпита голяма радост. Щяха да хапнат топла храна!

— Време е — обади се старецът и погледна домакина. — Време е, нали?

Пол погледна ръчния си часовник.

— Не. Още не е. — Той продължи да реже вътрешностите и мозъка и клошарката забеляза, че пръстите му бяха дълги и тънки. „Пръсти на музикант — помисли си тя — … особено неподходящи за сюитата, която изпълняват в момента.“

— Това твоето място ли е? — попита Сестрата.

Пол кимна.

— Живеех тук… о, от около четири години. През лятото съм уредник на ски курорта „Биг Пайнс“, който се намира на десетина километра оттук. — Той посочи по посока на езерото зад хижата. — През зимата се свивам на топличко и преживявам с каквото успея да си намеря. — Вдигна поглед и се усмихна мрачно. — Тази година зимата подрани.

— Какво правеше на магистралата?

— Вълците ходят там, за да похапнат. Аз от своя страна ходя, за да ловя вълци. Така попаднах на всички тези бедни души. Скитаха се по магистралата. Намерих и други. Техните гробове са отзад. Ще ви ги покажа, ако желаете.

Сестрата поклати глава.

— Разбираш ли, вълците винаги са живели в планините. Досега са нямали причина да слизат долу. Ядат зайци, сърни и всякакви други животни, които си уловят. Но сега малките животинки измират в хралупите си и вълците надушват нова храна. Затова прииждат на глутници за прясно месце в „Супермаркет магистрала 80“. Тези хора успяха да дойдат тук, преди да падне снегът… ако онези радиоактивни лайна могат да се нарекат сняг. — Пол изсумтя от отвращение. — Както и да е, хранителната верига коренно се промени. Вече няма малки животни, които големите да изяждат. Останаха само хора. А вълците стават доста отчаяни… и много смели. — Мъжът добави парчетата от вътрешностите в тенджерата, след което отви капачката на едната от тубите и изсипа съдържанието й. Стаята се изпълни с миризмата на кръв. — Сложи още дърва, Стив. Тази помия трябва да заври.

— Добре.

— Знам, че е време! — изхленчи старецът. — Трябва да е време!

— Не, не е — отговори му Кевин Рамзи. — Не и преди да се нахраним.

Пол добави и другата туба с кръв в тенджерата и разбърка ястието с дървена лъжица.

— Вие двамата можете да си свалите палтата и да останете за вечеря, освен ако не сте решили да се отбиете в другия ресторант надолу по пътя.

Сестрата и Арти се спогледаха. На двамата им се повдигаше от яхнията. Клошарката първа си свали ръкавиците, палтото и вълнената шапка. Арти неохотно последва примера й.

— Добре. — Пол вдигна тенджерата и я сложи на единия от котлоните на печката. — Поддържай двигателя на това бебче и не оставяй огъня да загасне. — Стив Бюканън се зае със задачата, а домакинът отиде до бюфета, за да извади бутилка, в която все още беше останало малко червено вино. — Това е последното — каза той. — Всеки да удари по един хубав гълток.

— Почакай. — Сестрата разкопча раницата си и изкара стека с бира „Олимпия“. — Това ще върви повече с яхнията.

Очите на всички светнаха като свещи.

— Господи! — каза Пол. — Госпожа, току-що купи душата ми. — Мъжът предпазливо докосна бирите, сякаш се страхуваше, че могат да се изпарят, но когато не го направиха, извади една кутийка от стека. Разклати я леко и с удоволствие установи, че не е замръзнала. Дръпна пръстена, за да я отвори, и я надигна. Пи дълго и с блажено затворени очи.

Сестрата раздаде бири на всички освен на Арти, с когото сподели бутилка „Перие“. Не беше толкова засищаща като бирата, но вкусът й беше хубав.

Заради яхнията в хижата замириса на кланица. Отвън се разнесе далечен вой.

— Помирисват я — каза Пол и погледна през прозореца. — О, само след няколко минути копелетата ще заобиколят мястото!

Воят продължи и се усили, когато към него се присъединиха още вълци с техните неблагозвучни тонове и вибрато.

— Вече трябва да е станало време! — настоя старецът, след като изпи бирата си. — Нали?

— Почти е време. — Гласът на Мона Рамзи беше нежен и прекрасен. — Но все още не. Все още не е станало.

Стив бъркаше яхнията.

— Завря. Мисля, че буламачът е готов.

— Чудесно. — Стомахът на Арти се беше свил от глад.

Пол разсипа ястието в кафяви глинени купички. То беше по-гъсто, отколкото Сестрата предполагаше, и миризмата му беше тежка, но на вкус едва ли беше по-лошо от много от нещата, които намираше в чувалите за боклук в Манхатън. Сосът беше тъмночервен и ако човек не се загледаше прекалено внимателно в него, можеше да си помисли, че яде купичка говежда яхния.

Вълците виеха в унисон навън. Бяха се приближили много повече до хижата, сякаш бяха наясно, че един от събратята им е на път да бъде изяден от човешките същества.

— Пийте — каза Пол Торсън и отпи първата глътка.

Сестрата вдигна купичката. Супата беше горчива и гъста, но месото не беше лошо. Устата й неочаквано се напълни със слюнка и тя погълна топлата храна като същинско животно. Арти започна да пребледнява след две отливания.

— Хей — каза му Пол, — ако смяташ да повръщаш, върви навън. Ако изцапаш и с петънце чистия ми под, ще спиш при вълците.

Арти затвори очи и продължи да яде. Другите нападнаха купичките си и ги излъскаха с пръсти, след което ги протегнаха за още като сираци от „Оливър Туист“.

Вълците виеха и протестираха точно пред хижата. Нещо се удари в една от стените и Сестрата така се стресна, че разля от яхнията върху пуловера си.

— Просто са любопитни — каза Стив. — Не се притеснявай, госпожа. Всичко е наред.

Клошарката получи втора купичка. Арти я изгледа с ужасен поглед и се отдръпна от ядящите с притисната в болящите го ребра ръка. Пол забеляза, но не каза нищо.

Веднага след като тенджерата беше облизана, раздразненият старец каза:

— Време е! Точно сега!

Домакинът остави празната си купичка настрани и погледна ръчния си часовник.

— Все още не е минал цял ден.

— Моля те. — Очите на стареца бяха като на изгубено кученце. — Моля те… Става ли?

— Знаеш правилата. Веднъж на ден. Нито повече, нито по-малко.

— Моля те. Само този път… не може ли да го направим по-рано?

— Ах, мамка му! — обади се Стив. — Хайде да го направим и да се приключва!

Мона Рамзи енергично заклати глава.

— Не, все още не е време! Не е минал цял ден! Знаеш правилата!

Вълците продължаваха да вият отвън и да притискат муцуните си в цепнатините във вратата. Два или повече от тях започнаха шумна битка, в която основна роля имаха зъбите им. Сестрата нямаше представа за какво говореха всички в стаята, но явно беше нещо от изключителна важност. Старецът беше на път да се разплаче.

— Само този път… само този път — хленчеше той.

— Не го прави! — настоя Мона и изгледа Пол с предизвикателен поглед. — Трябва да спазваме правилата си!

— О, майната им на правилата! — Стив Бюканън стовари купичката си на плота. — Казвам да го направим и да се свършва!

— Какво става тук? — попита объркана Сестрата.

Останалите спряха да спорят и я изгледаха. Пол Торсън си погледна ръчния часовник, след което въздъхна тежко.

— Добре — каза той. — Само този път ще го направим по-рано. — Вдигна ръка, за да покаже на младата жена, че възражението й не се приема. — Ще го направим само с един час и двадесет минути по-рано. Няма да е фатално.

— Напротив! — Мона почти крещеше. Съпругът й сложи ръце на раменете й, сякаш се опитваше да я озапти. — Може да развали всичко!

— Нека гласуваме тогава — предложи домакинът. — Все още сме демокрация, нали? Всеки, който иска да го направим по-рано, да каже „съгласен“.

Старецът мигновено извика Съгласен. Стив Бюканън вдигна палец. Семейство Рамзи останаха ви. Пол се заслуша във воя на вълците и Сестрата разбра, че размишлява. След малко изрече тихичко:

— Съгласен. Имаме мнозинство.

— Ами те? — Мона посочи Сестрата и Арти. — Те нямат ли право да гласуват?

— По дяволите, не! — отвърна Стив. — Те са нови! Все още нямат право!

— Мнозинството е съгласно — повтори твърдо Пол и изгледа Мона. — Един час и двадесет минути по-рано не са кой знае какво.

— Напротив! — сопна се тя, но гласът й я предаде. Разплака се, докато съпругът й я държеше за раменете и се опитваше да я успокои. — Ще развали всичко! Знам, че така ще стане!

— Вие двамата елате с мен. — Пол направи знак на Сестрата и Арти да го последват в другата стая на хижата.

В нея имаше легло с юрган върху него, няколко рафта с книги с меки и твърди корици, бюро и столове. На бюрото се мъдреше стара пишеща машина „Роял“ и тънка купчина листове. Около препълнено плетено кошче за боклук бяха нахвърлени топки хартия. Един пепелник преливаше от клечки кибрит, а от чашката на черна лула се беше разсипала пепел от тютюн. На малкото шкафче до леглото бяха оставени две свещи в чинийки, а прозорецът беше с изглед към отровеното езеро.

Но той не разкриваше само това.

Зад хижата беше паркиран стар пикап „Форд“. Синьо-сивата му боя се лющеше от страните и предния му капак, а ръждата беше започнала да се вие като лоза през метала.

— Имаш пикап! — отбеляза развълнувано Сестрата. — Господи! Можем да се махнем оттук!

Пол погледна автомобила, намръщи се и сви рамене.

— Забрави за него, госпожа.

— Какво? Какво искаш да кажеш с това забрави за него? Имаш пикап! Можем да стигнем до цивилизацията!

Пол взе лулата си и заби пръст в чашката й, за да почисти натрупаната чернилка.

— Аха? И къде ще да е това?

— Там! По магистрала 80!

— Колко далеч според теб? Три километра? Осем? Петнадесет? Какво ще кажеш за сто? — Домакинът остави лулата и я изгледа намръщено, след което дръпна една зелена завеса, която разделяше двете стаи. — Забрави — повтори той. — В този пикап няма повече от чаена чаша бензин, спирачките не държат и се съмнявам въобще дали ще запали. Акумулаторът ми правеше проблеми дори при хубаво време.

— Но… — Сестрата погледна отново пикапа, после Арти и накрая Пол Торсън. — Все пак имаш пикап — каза тя и усети, че хленчи.

— А вълците имат зъби — отвърна домакинът. — При това доста остри. Искаш ли онези бедни души в другата стая да разберат колко точно са остри? Искаш ли да ги натовариш в този пикап и да ги отведеш на една приятна екскурзия през селата на Пенсилвания само с чаена чаша бензин? Естествено. Няма проблем да повикаме „Пътна помощ“, когато закъсаме. Ще ни заведе до следващата бензиностанция, ще платим с надеждните си кредитни карти и ще продължим по пътя си. — Мъжът млъкна за момент, след което поклати глава. — Моля те, не се самоизмъчвай. Забрави за това. Ще останем тук.

Сестрата чу воя на вълците, който се понесе през гората и над езерото, и за свой ужас установи, че може би е прав.

— Не ви извиках тук, за да си говорим за разнебитения ми пикап. — Пол се наведе и извади изпод леглото малък дървен сандък. — Двамата все още ми приличате на хора, които са с всичкия си. Нямам представа какво сте преживели, но онези бедни души там се държат на сламка.

Сандъкът беше заключен с голям колкото юмрук катинар. Пол извади ключ от джоба си и го отключи.

— Тук играем на една малка игричка. Може би не е много приятна, но предполагам, че им помага да не се побъркат. Все едно всеки ден отивате да проверите пощенската си кутия, защото очаквате любовно писмо или чек. — Домакинът вдигна капака на сандъка.

Вътре, увити във вестници и парцали, имаше три бутилки „Джони Уокър“ с червен етикет, .357-калибров револвер магнум, кутия или две патрони, няколко мухлясали ръкописа, завързани с ластици, и още някакъв предмет, увит в дебел найлон. Мъжът се зае именно с него.

— Всичко, което се случи, е адски забавно, наистина — каза той. — Оттеглих се в тази пустош, за да избягам от хората. Не можех да ги понасям. Никога не са ми били приятни. Определено не мога да се нарека добър самарянин. И изведнъж, напълно неочаквано, магистралата се препълни с автомобили и трупове и хората побягнаха като обезумели, и в следващия миг затънах до гуша с представители на човешката раса. Казах си, майната му! Заслужихме си това, което получихме! — Пол разви последния найлонов лист и отдолу се появи радио със сложна поредица от копчета и циферблати. Извади го от сандъка, отвори чекмеджето на бюрото си и взе осем батерии от него. — Късовълново е — обясни им, докато слагаше батериите в устройството. — Едно време ми харесваше да слушам концерти от Швейцария по средата на нощта. — Затвори сандъка и отново му сложи катинара.

— Не разбирам — каза Сестрата.

— Скоро всичко ще ви се изясни. Просто не се вълнувайте прекалено много, независимо от онова, което ще се случи през следващите няколко минути. Както вече казах, всичко е игра, но хората са много изнервени днес. Просто исках да ви подготвя. — Пол им направи знак да го последват и всички се върнаха в другата стая.

— Днес е мой ред — провикна се старецът, който беше застанал на колене. Очите му направо блестяха.

— Направи го вчера — напомни му спокойно домакинът. — Днес е ред на Кевин. — Пол предложи радиото на младия мъж. Онзи се поколеба, след което го прие, сякаш вземаше повито в пелени дете.

Останалите се събраха около него. Само Мона Рамзи не го стори. Тя се отдалечи от тях, видимо сърдита, но въпреки това не откъсна поглед от съпруга си. Кевин хвана края на антената и я издърпа цялата; дължината й беше около шестдесет сантиметра, а металът проблясваше като обещание.

— Добре — каза Пол. — Включи го.

— Все още не — възпротиви се младият мъж. — Моля те. Все още не.

— Давай, човече! — прикани го Стив Бюканън с треперещ глас. — Направи го!

Кевин бавно завъртя едно от копчетата и червената стрелка обходи цялата честотна скала до края. След това сложи пръст върху един червен бутон и го задържа там, сякаш не можеше да се насили да го натисне. Пое си внезапно и рязко въздух… и пръстът му натисна бутона за включване.

Сестрата потръпна и всички останали в помещението си поеха въздух, потрепериха или се поместиха.

От радиото не се разнесе нищо.

— Усили звука, човече!

— Вече е усилен — отвърна Кевин и бавно — нежно дори — започна да движи стрелката по честотната скала.

След пет-шест милиметра не получи нищо повече от тишина. Червената стрелка продължи своя почти незабележим поход. Дланите на Сестрата се изпотиха. Бавно, бавно, още част от сантиметъра.

От високоговорителя изведнъж се чу силен и пронизителен статичен шум и всички в стаята се стреснаха. Кевин погледна Пол, който каза:

— Заради времето навън е.

Червената стрелка продължи напред през гъсто написаните числа и разделящите ги точки в търсене на човешки глас.

Различни статични шумове се появяваха и заглъхваха, както и странни какофонии, причинени от промяната във времето. Воят на вълците отвън се сливаше със статичния шум — самотен звук, който можеше да ти скъса сърцето със своята самота. Тишината се редуваше със стържещи и ужасни статични шумове… и Сестрата осъзна, че чува призраци от черните кратери, в които някога се намираха градовете.

— Въртиш прекалено бързо! — скара му се Мона и той започна да върти копчето с такава скорост, че съвсем спокойно можеше да изкуши някой паяк да си изплете паяжина между пръстите му. Сърцето на клошарката прескачаше при всяка дребна промяна във височината на статичния шум, който се лееше от високоговорителя.

След малко Кевин стигна до края на честотната скала. Очите му се насълзиха.

— Опитай АМ — каза му Пол.

— Да! Опитай АМ! — съгласи се Стив, който беше виснал на рамото на Кевин. — Трябва да има нещо на АМ!

Кевин завъртя друго малко копче, за да смени от къси вълни на АМ и раздвижи червената стрелка отново върху числата. Този път, с изключение на кратките пукания, цъкания и слабото далечно бучене, подобно на работещи пчелички, честотната лента беше почти тиха. Сестрата нямаше представа колко време му беше необходимо на Кевин, за да стигне до другия край на скалата; може би бяха минали десет минути, петнадесет или двадесет. Но той завъртя копчето до самия край… и след това седна, като държеше радиото в ръцете си и се взираше в него, а слепоочието му беше започнало да пулсира.

— Нищо — прошепна накрая той и натисна червения бутон.

Тишина.

Старецът сложи ръце на лицето си.

Сестрата чу Арти да въздиша безпомощно и отчаяно.

— Дори Детройт го няма — каза равнодушно той. — Мили боже… дори Детройт го няма.

— Въртя копчето прекалено бързо, човече! — оплака се Стив. — Мамка му, въртя копчето прекалено бързо! Мисля, че чух нещо — приличаше ми на глас! — но ти го подмина, без да се спреш!

— Не! — изкрещя Мона. — Нямаше никакъв глас! Направихме го прекалено рано и затова нямаше никакъв глас! Ако го бяхме направили навреме, както гласят правилата, този път щяхме да чуем някого! Знам, че съм права!

— Беше мой ред. — Умоляващите очи на стареца се спряха на Сестрата. — Всички ми отнемат реда.

Мона се разхлипа.

— Не го направихме по правилата! Не чухме гласа, защото не го направихме по правилата!

— Майната му! — ядоса се Стив. — Чух глас! Кълна се в Бога, че чух глас! Беше точно… — Той посегна да вземе радиото, но Пол Торсън го сграбчи от ръцете на Кевин, преди да стигне до него. Домакинът прибра антената, обърна се и мина през завесата в другата стая. Сестрата не можеше да повярва на какво беше станала свидетелка току-що. Обзе я гняв и съжаление към горките, изгубили надежда хора. Тя отиде в другата стая, където Пол Торсън увиваше отново радиото в дебелия найлон.

Той вдигна поглед към нея. Клошарката го зашлеви с всичката ярост, която бушуваше в тялото й. Ударът го събори и остави червена следа на бузата му. Докато падаше, домакинът притисна радиото до гърдите си, за да го предпази, и пое цялата тежест с рамото си. Запримигва срещу нея.

— Никога в живота си не съм виждала нещо толкова жестоко! — побесня Сестрата. — Мислиш ли, че е забавно? Изпитваш ли удоволствие от всичко това? Ставай, копеле! Ще ти сритам задника и ще те изхвърля през тази стена! — Тя тръгна към него, но Пол вдигна ръка, за да я спре, и това я разколеба.

— Почакай — изграчи той. — Задръж. Не можеш да разбереш, нали?

— Ще си го получиш, задник!

— Почакай малко. Просто почакай и гледай внимателно. След това можеш да ми риташ задника, колкото си искаш. — Пол се изправи, продължи с опаковането на радиото и когато приключи, го прибра в сандъка. Заключи катинара и пъхна съкровището си под леглото. — След теб — каза той и направи знак на Сестрата да отиде в другата стая.

Мона Рамзи се беше навела в ъгъла и плачеше, а съпругът й се опитваше да я успокои. Старецът се беше свил до едната от стените и се взираше в нищото. Стив замахваше с юмруци и ритници към стената и крещеше ругатни. Арти стоеше напълно неподвижен в средата на помещението, докато тийнейджърът с червената коса вилнееше около него.

— Мона? — каза Пол. Сестрата стоеше зад гърба му.

Младата жена вдигна поглед и срещна неговия. Старецът също го погледна, както сториха Кевин и Стив, който спря да блъска с юмруци по стените.

— Права си, Мона — продължи домакинът. — Не го направихме по правилата. Затова не чухме глас. Виж, не казвам, че ще чуем такъв, ако утре го направим както трябва. Но утре е нов ден, нали? Поне така казваше Скарлет О’Хара. Утре ще включим радиото и ще опитаме отново. Ако и тогава не чуем нищо, ще опитаме на следващия ден. Знаеш, че ще е необходимо известно време, за да се поправят радиостанциите и сигналът да е отново както преди. Ще е необходимо време. Но утре ще опитаме отново. Нали?

— Разбира се! — отговори Стив. — Мамка му, ще е нужно време сигналът да е отново както преди! — Той се ухили и погледна всички им. — Обзалагам се, че точно сега се опитват да върнат станциите отново в ефир! Господи, това ще е голямо постижение, нали?

— Някога слушах радио през цялото време! — намеси се старецът, който се усмихваше, сякаш беше попаднал в сън. — Слушах мачовете на Метс през лятото! Утре ще чуем някого, обзалагам се!

Мона стисна рамото на съпруга си.

— Не го направихме по правилата, нали? Видя ли какво стана? Казах ти… важно е да има правила! — Но тя беше спряла да плаче и неочаквано започна да се смее. — Бог ще ни позволи да чуем някого, ако следваме правилата! Утре! Да, мисля, че може да се случи утре!

— Точно така! — съгласи се Кевин и я прегърна още по-силно. — Утре!

— Аха. — Пол огледа стаята. Усмивката не слизаше от лицето му, но очите му бяха обладани и разядени от болка. — Аз също си мисля, че може да е утре. — Погледът му срещна този на Сестрата. — Какво ще кажеш?

Тя се поколеба, но тогава разбра. Тези хора нямаха за какво друго да живеят освен за радиото в сандъка. Без него, без всеки един ден трепетно да очакват този изключително специален момент, щяха да се избият помежду си. Ако пък го държаха включено през цялото време, щяха да изтощят батериите и сами да си отнемат надеждата. Сестрата осъзна, че на Пол Торсън му беше повече от ясно, че може би никога нямаше да чуят човешки глас по радиото. Но по свой си начин, той беше добър самарянин. Опазваше тези хора живи не само като ги хранеше.

— Да — отговори най-накрая Сестрата. — Мисля, че може да стане.

— Добре — усмивката на домакина стана по-ясна, както и бръчките около очите му. — Надявам се двамата да обичате да играете покер. Имам тесте карти и много клечки кибрит. Не бързате да си ходите, нали?

Сестрата погледна Арти. Спътникът й стоеше с увиснали рамене и празен поглед. Веднага разбра, че си мисли за дупката, на чието място някога беше Детройт. Гледа го известно време, докато той накрая не се изправи и не отговори със слаб, но смел глас:

— Не, не бързам за никъде. Вече не.

— Тук играем „Файв кард дроу“. Ако спечеля, ще ви прочета поезията си, а вие трябва да се усмихвате и да й се наслаждавате. Ако ли не, ще изхвърляте кофите с боклук — изборът е ваш.

— Ще реша кое ще избера, когато му дойде времето — отвърна Сестрата и в този момент осъзна, че много харесва Пол Торсън.

— Звучиш като истински комарджия, госпожа! — Домакинът плесна с ръце и с подигравателен блясък в очите. — Добре дошла в клуба!