Робърт Маккамън
Лебедова песен (70)

70

Суон вървеше сред избуялите зелени царевични стъбла, докато снежинките съскаха в големия огън. Джош и Сестрата я следваха от двете й страни, а самите те бяха следвани от двама мъже с пушки, които зорко се оглеждаха за червени рисове… или някакви други хищници.

Минаха три дни, откакто Суон се събуди. Слабото й тяло беше облечено в многоцветно палто, което Глори й беше ушила, а на главата си носеше бяла плетена шапка — един от десетките подаръци, които благодарните жители на Мерис Рест бяха оставили за нея на верандата на бараката на Глори. Не можеше да използва всички палта, ръкавици, чорапи и шапки, които получи, затова излишните бяха прибрани в кашони, за да бъдат раздадени на онези, чиито дрехи вече не бяха годни за употреба.

Дълбоките й тъмносини очи, напръскани с червено и златисто, огледаха избуялата царевица, която беше станала метър и двадесет на височина и тъмнозелена на цвят. Косата й се спускаше като пламъци изпод шапката й. Кожата й все още беше много бледа, но бузите й бяха почервенели от студения вятър. Лицето й беше кокалесто, нуждаещо се от храна и напълняване, но това щеше да стане по-късно. Сега вниманието й беше насочено единствено към царевицата.

На нивата горяха огньове, около които доброволците от Мерис Рест се редуваха да пазят от рисове, гарвани и всичко друго, което можеше да се опита да унищожи царевицата. От време на време някоя група доброволци идваше с кофи и черпаци, за да предложи прясна вода от новия кладенец, който кирките и лопатите бяха изкопали преди два дни. Вкусът на водата събуди спомените на всички, които отпиха от нея, и им напомни за отдавна забравени неща: миризмата на чист и хладен планински въздух, сладостта на коледни бонбони, добро вино, престояло в бутилка петдесет години и очакващо някой да го оцени, както и десетки други неща, всяко от тях уникално и съществувало някога като част от един по-щастлив живот. Спряха да разтапят радиоактивен сняг за пиене и хората започнаха да се чувстват по-силни, а болките в гърлата, главите и други части на тялото отшумяха.

Джийн Скъли и Закиъл Епстайн така и не се върнаха. Телата им все още не бяха намерени, но Сестрата беше сигурна, че са мъртви. Беше сигурна също така, че „мъжът с аленото око“ продължаваше да се скита някъде из Мерис Рест. Тя държеше кожената си чанта до себе си и я пазеше по-зорко от всякога, но вече се питаше дали онзи не беше изгубил интерес към пръстена и не беше насочил вниманието си към Суон.

Сестрата и Джош обсъждаха какво създание беше мъжът с аленото око. Тя нямаше представа дали вярва в рогатия Дявол с вилата, но много добре знаеше какво представлява Злото. Щом ги беше търсил цели седем години, значи не знаеше всичко. Да, беше лукав, имаше остра като бръснач интуиция, можеше да сменя лицата си с каквито си пожелае и да възпламенява хора само с допир, но имаше недостатъци и беше глупав. А вероятно най-големият му пропуск беше, че се смяташе за много по-умен от човешките същества.

Суон спря на място, след което се приближи до едно от по-малките царевични стъбла. То още беше на тъмночервени петна от кръвта от ръцете й. Тя махна едната си ръкавица, докосна тънкото растение и усети тръпки в краката си, които се придвижиха нагоре по гръбнака, ръцете и пръстите й и се вляха в царевицата като слаб поток електричество. Суон смяташе това усещане за нормално още от детството си, но сега се запита дали цялото й тяло донякъде не беше като Ревльото — тя усещаше и черпеше сила от батерията на земята и можеше да я насочва през пръстите си към семена, дървета и растения Може би нещата бяха много по-сложни и никога нямаше да ги разбере в цялост, но можеше да затвори очи и да види прекрасните картини, които стъкленият пръстен й беше показал. Добре знаеше на какво трябва да посвети остатъка от живота си.

По нейно предложение около основата на всяко стъбло бяха увити парцали и вестници, за да топлят, доколкото това беше възможно, новите корени. Твърдата пръст беше разбита с лопати и на всеки метър-метър и половина бяха изкопани дупки между редовете. В тези дупки беше налята чиста вода. Ако вятърът не духаше силно и човек се заслушаше внимателно, щеше да чуе как земята пъшка от удоволствие, докато пие.

Суон продължи напред, като спираше от време на време, за да докосне някое стъбло, или се навеждаше и стриваше пръст между пръстите си. Имаше чувството, че от ръцете й излизаха искри. Изпитваше неудобство от всичките тези хора около нея през цялото време — особено мъжете с пушките. Странно беше да те гледат, да искат да те докоснат и да ти дадат дрехите, които носеха на гърба си. Суон никога не се беше чувствала специална, не се чувстваше такава и сега. Да, беше накарала царевицата да поникне, но това беше едно от нещата, които можеше да прави, както Глори можеше да ушие палто от парчета плат, а Пол да оправи малката печатарска машина и да я накара да заработи отново. Всеки имаше някакъв талант, а този беше нейният.

Суон извървя още няколко крачки и осъзна, че някой я гледа. Обърна глава към Мерис Рест и го видя да стои в началото на нивата. Дългата му до раменете кестенява коса се развяваше на вятъра.

Сестрата проследи погледа на момичето и също го видя. Знаеше, че Робин Оукс ги следва цяла сутрин, но не смее да се приближи. През последните три дни младежът отказваше всяко предложение да влезе в бараката на Глори. Не се оплакваше да спи край големия огън и Сестрата беше забелязала, че е махнал всички пера и кости от косата си. Клошарката погледна Суон и я видя, че тя се изчерви, преди да се обърне. Джош беше прекалено зает да внимава за рисове и не забеляза тази малка драма. „Характерно за един мъж — помисли си Сестрата. — Не виждат гората заради дърветата.“

— Добре се справят — каза Суон на клошарката, за да отдалечи мислите си от Робин Оукс. Гласът й беше нервен и малко по-висок от нормалното. Сестрата се усмихна под обвивката на Маската на Йов. — Огньовете затоплят въздуха. Мисля, че царевицата расте много добре.

— Радвам се да го чуя — отвърна клошарката.

Суон също беше доволна. Тя отиде до всяка клада, поговори с доброволците, попита ги дали някой има нужда да бъде сменен, дали някой иска вода или супа от корени, каквато Глори, Ана или някоя от другите жени постоянно готвеха. Благодари им, че пазят нивата и че гонят кръжащите гарвани. Разбира се, гарваните също трябваше да ядат, но трябваше сами да си намерят храна някъде другаде. Суон забеляза, че една тийнейджърка няма ръкавици и й даде своите. От дланите й още се белеше мъртва кожа, но иначе ръцете й се бяха излекували.

Тя спря пред дървената дъска, която играеше ролята на надгробна плоча на Ръсти. Все още не помнеше нищо от онази вечер освен съня за мъжа с аленото око. Нямаше време да обяснява на Ръсти какво беше означавал за нея и колко много го обичаше. Спомни си как фокусникът беше карал червените топки да се появяват и изчезват като част от магическия му трик за „Пътуващо представление“, което често му спечелваше някоя стара консерва с боб или плодов сок. Сега земята го беше погълнала и увила силни ръце около него, за да може да спи дълго и спокойно. Магията му все още беше жива — в нея, в Джош и в зелените стъбла, които се поклащаха на вятъра и обещаваха един нов живот.

Суон, Джош и Сестрата се обърнаха и тръгнаха по обратния път. Момичето и клошарката забелязаха, че Робин Оукс е изчезнал и едната от тях се разочарова.

Децата заподскачаха около Суон, когато продължиха по алеите към бараката на Глори. Сърцето на клошарката биеше силно в гърдите й, докато оглеждаше всеки ъгъл в търсене на онази змия… стори й се дори, че отнякъде наблизо чу скърцането на колелата на детска вагонетка, но звукът отшумя и в крайна сметка не беше сигурна, че въобще е чула нещо.

Един висок и измършавял мъж със светлосини келоиди, прогорени диагонално върху лицето му, ги чакаше до стъпалата и говореше с Пол Торсън. Ръцете на Пол бяха станали на кафяви петна от калта и боите, които смесваха с Глори, за да направят мастило за бюлетина. На улицата и около бараката се бяха събрали десетки хора, които бяха дошли, за да зърнат Суон. Те й направиха път, когато се насочи към новодошлия.

Сестрата застана между тях, готова за всичко. Този път не усети отвратителната студена вълна, която се носеше от онзи… само неприятната миризма от тялото на човека. Очите му бяха в почти същия цвят като келоидите му. Той носеше тънко платнено палто и беше гологлав. От изгорения му скалп стърчаха туфи черна коса.

— Господин Кайдън чака Суон — съобщи Пол. — Той е наред. — Сестрата веднага се отпусна. Вярваше в преценката на Пол. — Мисля, че трябва да чуете какво ще ви каже.

Кайдън се обърна към Суон.

— Със семейството ми живеем ей там. — Той посочи по посока на изгорялата църква. Говореше с равен акцент от Средния запад, а гласът му трепереше, но беше изразителен. — Двамата със съпругата ми имаме три момчета. Най-голямото е на шестнадесет и до тази сутрин имаше същото нещо на лицето, което разбрах, че си имала и ти. — Кайдън кимна към Джош. — Като това. Тези образувания.

— Маската на Йов — отвърна Сестрата. — Какво имаш предвид „до тази сутрин“?

— Бен страдаше от силна треска. Беше толкова слаб, че едва се движеше. И тогава… рано тази сутрин… просто се пропука.

Сестрата и Суон се спогледаха.

— Чух, че с твоята е станало същото нещо — продължи мъжът. — Затова съм тук. Знам, че много хора искат да те видят, но… може ли да дойдеш до дома ми и да погледнеш Бен?

— Не мисля, че Суон може да направи нещо за сина ти — намеси се Джош. — Тя не е лекар.

— Не става въпрос за това. Бен е добре. Благодаря на Бог, че това чудо се пропука, защото синът ми едва успяваше да си поеме въздух. Просто… — Кайдън отново погледна Суон и изрече тихичко: — Просто сега е различен. Моля те, ела да го видиш. Няма да ти отнеме много време.

Нуждата, изписана на лицето на мъжа, я трогна, тя кимна и всички последваха мъжа по улицата към една алея, която минаваше покрай овъглените останки на църквата на Джаксън Боуен и ги вкарваше в лабиринт от бараки, малки колиби, купища фекалии и боклуци и дори кашони, които някои хора бяха събрали заедно, за да спят в тях.

Нагазиха в една кална и дълбока до глезените локва, след което изкачиха две дървени стъпала, които ги отведоха в по-малка и прохладна барака от тази на Глори. Вътре имаше само една стая, която беше изолирана със стари вестници и списания, забити по всички стени. Не беше останало никакво място, непокрито от пожълтелите заглавия, статии и снимки от един мъртъв свят.

Съпругата на Кайдън, чието лице имаше нездрав вид на светлината на една-единствена газена лампа, държеше спящо бебе в тънките си ръце. Едно хилаво и изплашено момче на девет-десет години беше стиснало краката на майка си и се опита да се скрие, когато непознатите влязоха. В стаята имаше диван със скъсани пружини, пералня, която се управляваше с манивела и електрическа печка — истинска антика, помисли си Джош — в която горяха дърва и боклуци и създаваха незначителна топлина. Един дървен стол се мъдреше до няколкото сложени един върху друг матраци на пода, на които, завит с грубо кафяво одеяло, лежеше най-големият син на Кайдън.

Суон се приближи до импровизираното легло и погледна лицето на момчето. Парчета от Маската на Йов бяха паднали около главата му. Те приличаха на сиви керамични отломки. Във вътрешността на тези парчета имаше от мазното, подобно на вазелин вещество.

Младежът, чието лице беше бледо, а сините му очи още блестяха от треската, се опита да седне, но беше прекалено слаб. Вместо това отметна кичур от гъстата си черна коса от лицето си.

— Ти си нея, нали? — попита той. — Момичето, което накара царевицата да расте?

— Да.

— Това е чудесно. Човек може да използва царевицата за много различни цели.

— Предполагам, че си прав. — Суон разгледа чертите на лицето на Бен — кожата му беше гладка и безупречна и като че ли светеше на светлината от газената лампа. Брадичката му беше издадена и квадратна, а носът му тънък и леко заострен в края. Като цяло беше красив младеж и Суон знаеше, че ще стане красив мъж, ако оцелее. Не разбираше защо Кайдън я беше повикал тук: какво трябваше да види?

— Така е! — Този път младежът се изправи. Очите му проблясваха и бяха изпълнени с вълнение. — Можеш да я пържиш и да я вариш, да правиш мъфини и кекс и дори да добиваш олио от нея. Някои варят уиски. Знам всичко за царевицата, защото работех над научен проект в основното училище, което посещавах в Айова. Спечелих първа награда на щатския панаир. — Той млъкна и докосна лявата страна на лицето си с трепереща ръка. — Какво се случи с мен?

Суон погледна Кайдън, който направи знак на нея, Джош и Сестрата да го последват навън.

Суон се обърна и погледът й беше привлечен от едно заглавие в залепения на стената вестник: „ПРЕГОВОРИТЕ ЗА РАЗОРЪЖАВАНЕ СЕ ПРОВАЛЯТ ЗАРАДИ ОДОБРЕНИЕТО НА ПРОГРАМАТА «ЗВЕЗДНИ ВОЙНИ»“. Имаше снимка на някакви важни мъже в костюми и вратовръзки, които се усмихваха и вдигаха тържествено ръце. Тя нямаше представа за какво е всичко това, защото никой от тези на снимката не й беше познат. Те изглеждаха много доволни, дрехите им бяха чисти и нови, а прическите им перфектни. Всички бяха гладко избръснати и Суон се зачуди дали някой от тях някога беше клечал над кофа, за да се облекчи.

Излезе, за да се присъедини към останалите.

— Синът ти е хубаво момче — казваше Сестрата на Кайдън. — Трябва да се радваш.

— Радвам се. Благодарен съм на Бог, че онова нещо се махна от лицето му. Но не става въпрос за това.

— Добре, за какво става въпрос тогава?

— Това не е лицето на сина ми. Или поне… не изглеждаше така, преди да се появят тези проклети образувания.

— Лицето на Суон беше изгорено, когато бомбите паднаха — каза Джош. — Тя също не изглежда така, както преди.

— Синът ми не беше обезобразен на седемнадесети юли — отвърна спокойно Кайдън. — Почти не беше засегнат. Винаги е бил добро и мило момче и двамата с майка му го обичаме много, но… Бен беше роден с вродени дефекти. Един червен родилен белег покриваше цялата лява част на лицето му. Лекарите го наричаха портвайн петно. И челюстта му беше уродлива. Един специалист от „Сидар Рапидс“ го оперира, но проблемът беше толкова сериозен, че… нямаше много място за надежда. Въпреки това Бен винаги е бил смел. Искаше да посещава нормално училище и да се отнасят с него като с всички останали — нито по-добре, нито по-зле. — Мъжът погледна Суон. — Косата и очите му са в същите цветове като преди. Формата на лицето му е същата. Но родилният белег го няма, челюстта му вече не е уродлива и… — Кайдън млъкна и поклати глава.

— И какво? — прикани го Сестрата.

Мъжът се поколеба, опита се да намери правилните думи и накрая я погледна.

— Постоянно му повтарях, че истинската красота не е тази отвън. Постоянно му казвах, че истинската красота е онова вътре, в сърцето и душата. — Една сълза потече по бузата му. — Сега Бен… прилича на онова момче вътре в него, което винаги съм си представял. Мисля, че сега… лицето на душата му е излязло на повърхността. — Кайдън приличаше на човек, разпънат между смеха и сълзите. — Смятате ли, че е налудничаво?

— Не — отвърна Сестрата. — Смятам, че е прекрасно. Бен е красив младеж.

— Винаги е бил такъв — каза той и този път си позволи да се усмихне.

Кайдън се върна при семейството си, а останалите минаха през калния лабиринт, за да излязат отново на пътя. Мълчаха, всеки от тях беше зает със собствените си мисли. Джош и Сестрата разсъждаваха над историята на Кайдън и се чудеха кога собствените им маски щяха да се пропукат… и какво щеше да се разкрие под тях. Суон пък си спомни нещо, което Леона Скелтън й беше казала преди много време:

— Всеки има две лица, дете — външно и вътрешно. Външното е лицето, което вижда светът, но вътрешното е начинът, по който наистина изглеждаш. То е истинското ти лице и ако се обърне наобратно, ще покаже на света какъв човек си.

— Ако се обърне наобратно? — беше попитала тогава Суон. — Как?

Леона се беше усмихнала.

— Е, Господ още не е намерил начин да стори това. Но ще го направи…

— Лицето на душата му е излязло на повърхността — каза преди малко господин Кайдън.

— Но ще го направи…

— … лицето на душата му…

— Но ще го направи…

— Идва някакъв автомобил!

— Идва автомобил!

По пътя приближаваше пикап, чиито страни и капак бяха покрити с ръжда. Той се движеше бавно и веднага беше наобиколен от хора, които крещяха весело и се смееха. Джош знаеше, че беше минало много време, откакто за последно бяха виждали кола или камион, които да се движат. Той сложи ръка на рамото на Суон. Сестрата застана до тях, докато пикапът ръмжеше по пътя.

— Ей там е, господине! — провикна се някакво момче и се покатери на предната броня и капака. — Тя е ей там!

Пикапът спря и зад него се образува опашка от хора. Двигателят му се прокашля, изпука и изгърмя, но за хората това превозното средство беше като лъскав нов кадилак. Те докосваха нежно изядения му от ръждата метал. Шофьорът — червендалест мъж с червена бейзболна шапка, стиснал истинска пура между зъбите си — изгледа притеснено през прозореца развълнуваната тълпа, сякаш не беше много сигурен в каква лудница се беше озовал.

— Суон е точно тук, господине! — каза момчето на капака и показа на човека на пътническото място къде е момичето.

Дясната врата на пикапа се отвори и от него слезе мъж с къдрава бяла коса и дълга неподдържана брада. Той наклони глава, за да види към кого му сочеше момчето. Тъмнокафявите очи в измъченото му и набръчкано лице претърсиха тълпата от хора.

— Къде? — попита възрастният мъж. — Не я виждам!

Джош знаеше кого търсеше новодошлият. Вдигна ръка и му каза:

— Суон е тук, Слай.

Силвестър Муди позна гиганта от „Пътуващо представление“… и едва сега осъзна защо носеше черната ски маска. Погледът му се премести върху момичето, което стоеше до него, и за момент остана безмълвен.

— Мили боже! — изрече най-накрая той и се отдръпна от пикапа. Поколеба се известно време, защото още не беше сигурен, че това е тя. Погледна Джош и той му кимна.

— Лицето ти — каза старецът. — То се е… излекувало!

— Случи се преди няколко нощи — обясни Суон. — Мисля, че и други хора започват да се излекуват.

Ако вятърът духаше малко по-силно, щеше да го събори на колене.

— Красива си — каза Слай. — О, Господи… много си красива. — Обърна се към пикапа и изрече с треперещ глас: — Бил! Това е момичето! Това е Суон! — Бил Макхенри, най-близкият съсед на Силвестър Муди и собственик на пикапа, предпазливо отвори вратата си и слезе.

— Пътят беше адски тежък! — оплака се Слай. — Още една неравност и задникът ми щеше да се пръсне! За щастие, взехме допълнително бензин, иначе щеше да се наложи да вървим пеша през последните тридесет километра! — Старецът потърси някого. — Къде е каубоят?

— Погребахме Ръсти преди няколко дни — отговори Джош. — В една нива недалеч оттук.

— О. — Слай се намръщи. — Съжалявам да го чуя. Много съжалявам. Той беше почтен човек.

— Така е. — Гигантът наклони глава, за да погледне пикапа. — Какво търсиш тук?

— Знаех, че сте тръгнали към Мерис Рест. Поне така ми казахте, когато си заминахте. Реших да ви дойда на гости.

— Защо? Разстоянието между къщата ти и градът е поне осемдесет километра по неравен терен!

— Мислиш ли, че натъртеният ми задник не знае това? Всемогъщи боже, как ми се иска да седна на една хубава мека възглавница. — Слай потърка задника си.

— Пътуването определено не е приятно — съгласи се Джош. — Но ти си знаел това, преди да тръгнеш. Не каза защо си бил целия този път.

— Не, не съм. — Очите му грейнаха. — Или поне не помня да съм го правил. — Старецът огледа бараките на Мерис Рест. — Господи, това град ли е или тоалетна? Каква е тази ужасна миризма?

— Ако останеш достатъчно дълго, ще свикнеш с нея.

— Е, дошъл съм само за ден. Той е напълно достатъчен, за да си върна дълга.

— Дълг? Какъв дълг?

— Дългът ми към Суон и към теб, че я доведе в дома ми. Дърпай, Бил!

Съседът на Слай беше отишъл до каросерията на пикапа и дръпна платнището, което я покриваше.

Под него беше пълно с малки червени ябълки, вероятно бяха повече от двеста.

При вида на плодовете всички ахнаха и всеобщият звук се разнесе над тях като приливна вълна. Ароматът на пресни ябълки подслади въздуха. Слай се засмя толкова силно, че щеше да се пръсне, след което се качи в каросерията на пикапа и вдигна оставената в нея лопата.

— Донесох ти малко ябълки от дървото ми, Суон! — провикна се старецът и лицето му засия от усмивката на него. — Къде да ги разтоваря?

Момичето не знаеше какво да каже. Никога не беше виждала толкова много ябълки освен в някогашните супермаркети. Тези тук бяха яркочервени и големи колкото момчешки юмрук. Тя просто стоеше и ги зяпаше. Вероятно приличаше на пълна глупачка… но в следващия миг осъзна къде искаше да отидат.

— Там — заяви Суон и посочи събралите се около каросерията на пикапа хора.

Слай кимна.

— Да, госпожо. — Той зарови лопатата в купчината ябълки и ги хвърли над главите на тълпата.

Те заваляха като дъжд от небето и гладуващите жители на Мерис Рест ги хващаха във въздуха. Малките топки отскачаха от главите, раменете и гърбовете им, но на никого не му пукаше; надигна се вой от гласове, когато още хора дойдоха на бегом от алеите и бараките, за да си вземат плод. Те танцуваха под дъжда от ябълки, подскачаха, викаха и пляскаха с ръце. Слай Муди продължи да работи с лопатата, докато още и още жители на града прииждаха като потоп по алеите, но никой не се биеше с другите за безценните деликатеси. Всеки беше препалено съсредоточен в задачата да хване ябълка, затова старецът продължи да ги мята. Купчината изглеждаше непокътната. Слай се ухили като някакъв безумец; така му се искаше да сподели със Суон, че само преди два дни се беше събудил и намери дървото с увиснали до земята клони, които бяха отрупани със стотици ябълки. Веднага след като обра тези, се появиха нови пъпки, които разцъфнаха. Целият този невероятно кратък процес продължи да се повтаря. Това беше най-невероятното и чудодейно нещо, което беше виждал през живота си. Дървото изглеждаше достатъчно здраво, за да роди още стотици ябълки… може би дори хиляди. Двамата с Карла вече бяха напълнили всичките си кофи догоре.

Всеки път, в който Слай хвърляше лопата с ябълки, следваха подвиквания и смях. Хората се разпръснаха във всички посоки, докато плодовете отскачаха от телата им и се търкаляха по земята. Суон, Сестрата и Джош бяха избутани напред и изведнъж момичето усети, че се е понесла върху тълпата като тръстика по река.

— Суон! — провикна се клошарката, но момичето вече беше на поне десет метра от нея, а гигантът даваше всичко от себе си, за да си проправи път между хората, без да нарани никого.

Една ябълка удари рамото на Суон, падна на земята пред нея и се претърколи. Тя се наведе да я вдигне, преди да бъде понесена отново, и когато пръстите й я хванаха, някой, който беше обут с протрити кафяви ботуши, стоеше на около метър от нея.

Суон усети студ. Разяждащ, проникващ чак в костите студ.

И веднага разбра кой беше това.

Сърцето й започна да бие като чук. По гръбнака й се разля паника. Мъжът с кафявите ботуши не помръдваше и хората не го блъскаха. Избягваха го, сякаш бяха отблъсквани от студа. Ябълките продължиха да падат на земята и тълпата се спусна към тях, но никой не събираше плодовете, които се сипеха между момичето и онзи, който я гледаше.

Първото, което й хрумна, беше да изкрещи за помощ към Джош и Сестрата… но знаеше, че той очаква точно това. В мига, в който се изправеше и отвореше уста, огнената ръка щеше да я стисне за гърлото.

Нямаше представа какво да прави, но беше толкова изплашена, че за малко да се подмокри. Вместо това обаче стисна зъби и бавно, грациозно дори, се изправи с ябълката в ръка. Погледна го, защото искаше да види лицето на мъжа с аленото око.

Той беше нахлузил маската на кльощав чернокож човек, облечен в дънки и тениска на „Бостън Селтикс“ под маслиненозелено палто. Около врата му беше омотан червен шал, а пронизителните му и ужасни очи бяха от блед кехлибар.

Погледите им се срещнаха и Суон видя сребърния зъб, който проблесна в устата му, когато се ухили.

Сестрата беше прекалено далеч. Джош все още се бореше с тълпата. Мъжът с аленото око беше на по-малко от метър от нея. Суон имаше чувството, че всички около тях се движат в кошмарен забавен каданс, че двамата с непознатия стоят сами в някакъв транс на времето. Знаеше, че трябва сама да кове съдбата си, защото нямаше кой да й помогне.

Суон забеляза още нещо в очите на тази маска, която мъжът носеше, нещо различно от студеното влечугоподобно излъчване на злото, нещо по-дълбоко… и почти човешко. Спомни си, че беше виждала същото нещо в очите на чичо Томи в нощта, в която стъпка цветята й в онзи парк за каравани в Канзас преди седем години. Това нещо приличаше на копнеж, на желание за скиталчество, завинаги лишено от светлина и подлудено като тигър в потънала в мрак клетка. Това нещо беше глупава арогантност и копелдашка гордост, глупост и ярост, усилени до атомна мощ. Но също така беше като малко момченце, ридаещо и изгубено.

Суон разбра. Суон разбра какво беше направил и какво щеше да направи. И в този момент вдигна ръка, протегна я към него… и му предложи ябълката.

— Прощавам ти — каза му тя.

Усмивката на мъжа с аленото око се изкриви като отражение в огледало, което внезапно се е пропукало.

Той примига неуверено. Суон видя в очите му огън, свирепост и болка, която беше много по-дълбока от всякакво човешко страдание и толкова яростна, че едва не й разкъса сърцето. Мъжът с аленото око беше като увит в слама писък, едно слабо злобно създание, което скърцаше със зъби зад чудовищна фасада. Тя видя от какво е направен и много добре осъзна какъв е.

— Вземи я — каза му Суон, докато сърцето й биеше като лудо, но се държеше, защото знаеше, че ще й се нахвърли, ако усетеше страх. — Време е.

Усмивката на мъжа с аленото око се изпари. Очите му прескачаха от лицето й към ябълката и обратно като някакъв смъртоносен метроном.

— Вземи я — настоя Суон. Кръвта й туптеше толкова силно в главата й, че не можеше да се чуе.

Той се вторачи в очите й… и тя усети, че рови в главата й като шило за лед. Щеше да пробие малко тук и малко там и след това щеше да разгледа спомените й. Като че ли всеки от тях беше сграбчен, взет, изстискан с мръсни ръце и след това хвърлен настрани. Но Суон не отлепяше поглед, беше силна и непреклонна и нямаше да се откаже преди него.

Ябълката отново привлече вниманието му и студеното шило, което ровеше в главата й, изчезна. Тя забеляза как очите му се оцъклиха и устата му се отвори. От нея изпълзя зелена муха, която закръжи около главата й и падна в калта.

Онзи понечи да вдигне ръка. Бавно, много бавно.

Суон не я погледна, но я усети, приближаваше я като главата на кобра. Зачака да бъде обгърната от пламъци. Но не стана така.

Пръстите му се изпънаха за ябълката.

Момичето забеляза, че ръката му трепери. Почти я взе.

Почти.

Другата му ръка се стрелна напред и сграбчи собствената му китка, издърпа я назад и я заклещи под брадичката му. Издаде странно стенание, което звучеше като вятър в бойниците на адски замъци, а очите му едва не изскочиха от орбитите си. Той се отдръпна назад от Суон, озъби се и за момент изгуби контрол: едното му око изсветля до синьо, а по абаносовата кожа се появи бял пигмент. На дясната му буза, подобно на белег, зейна втора уста, пълна с лъскави бели бучки.

В очите му блестяха омраза, бяс и копнеж по онова, което не можеше да бъде.

Той се обърна и избяга, и още с първата му крачка трансът на времето се развали и тълпата отново забърза около Суон, за да събере последните ябълки. Джош беше само на няколко крачки и се опитваше да стигне до нея, за да я защити. Но сега всичко беше наред, знаеше тя. Вече нямаше нужда от защита.

Някой друг взе ябълката от ръката й.

Суон вдигна поглед и видя Робин.

— Надявам се тази да е за мен — каза той и се усмихна, преди да отхапе от плода.

* * *

Мъжът с аленото око бягаше по калните алеи на Мерис Рест, стиснал ръка под брадичката си. Нямаше представа накъде отива. Ръката му се стегна и потрепери, сякаш имаше собствена воля и се опитваше да се освободи. Кучетата се махаха от пътя му, но той се спъна в някакви боклуци, падна в калта, изправи се и се заклатушка отново.

Ако някой беше видял лицето му, щеше да стане свидетел на хиляди трансформации.

Прекалено късно!, изпищя вътрешно той. Прекалено късно! Прекалено късно!

Мъжът с аленото око планираше да я запали, точно там, насред тълпата, и да се смее, докато тя танцуваше под съпровода на пламъците. Но беше погледнал в очите й и в тях беше видял опрощение, а срещу такова нещо не можеше да се изправи. Опрощение, дори за него.

Беше на път да вземе ябълката и за един кратък миг наистина я искаше, като правенето на първата стъпка по тъмен коридор, който щеше да го отведе обратно до светлината. И тогава яростта и болката бяха избухнали в него и той усети масивните стени на вселената да се свиват, а колелата на времето да спират да се въртят. Прекалено късно! Прекалено късно!

Мъжът с аленото око нямаше нужда от никого и от нищо, за да оцелее. Беше живял толкова дълго време и щеше да продължи да живее, и сега това беше неговото парти. През цялото това време беше сам. Винаги беше сам. Винаги беше…

От края на Мерис Рест се разнесе писък и на онези, които го чуха, им прозвуча така, сякаш деряха някого.

Но повечето хора бяха заети да събират ябълки, да викат и да се смеят, докато ги ядяха, и не чуха нищо.