Робърт Маккамън
Лебедова песен (40)

40

Маклин чу песента на писъците и осъзна, че е станало време.

Той се измъкна внимателно от спалния си чувал, като внимаваше да не събуди Роланд и Шийла. Не искаше никой от тях да го придружи. Страхуваше се от болката и не искаше да го виждат слаб.

Маклин излезе от тентата и беше посрещнат от студения и брулещ вятър. Тръгна към езерото. Навсякъде около него светеха факли и лагерни огньове. Вятърът се опитваше да отнесе зеленикавочерната му превръзка, която покриваше чукана на дясната му ръка. Помирисваше неприятната миризма от собствената си инфекция. От няколко дни от раната му течеше сива течност. Сложи лявата си ръка върху дръжката на ножа на кръста му. Щеше да се наложи да отвори отново раната и да разкрие плътта за лечебната агония на Голямото солено езеро.

* * *

Роланд Кронингер се изправи до седнало положение веднага след като Маклин излезе от тентата. Стискаше .45-калибровия пистолет в ръка. Винаги спеше с него, дори го държеше, докато правеше мръсното нещо с Шийла Фонтана. Харесваше му също така да гледа, когато жената се заемеше с Краля. В замяна я хранеха и пазеха от другите мъже. Бяха се превърнали в много сплотено трио. Роланд беше наясно къде отиваше Краля сега и защо. Напоследък раната му миришеше много лошо. Скоро щеше да се разнесе още един писък в нощта, също като другите, които чуваха, когато лагерът утихнеше. Роланд беше Кралския рицар и смяташе, че трябва да бъде до Краля, за да му помага, но това беше нещо, което Краля искаше да направи сам. Момчето легна отново и отпусна пистолета на гърдите си. Шийла измърмори нещо и потрепери насън. Роланд се ослуша за писъка, който щеше да съпроводи прераждането на Краля.

* * *

Маклин мина покрай другите тенти, картонените укрития и автомобилите, които приютяваха цели семейства. Миризмата на соленото езеро дразнеше ноздрите му и обещаваше болка и прочистване, каквито не познаваше. Земята се накланяше надолу към водата и наоколо бяха разхвърляни изцапани със спечена кръв дрехи, парцали, патерици и превръзки, махнати и изоставени от други молители преди него.

Спомни си писъците, които чуваше през нощта, и нервите му не издържаха. Спря се на около пет метра от каменистия бряг. Фантомната му ръка го сърбеше, а чуканът туптеше болезнено в ритъма на сърцето му. „Няма да мога да го понеса — помисли си Маклин. — О, мили боже, не мога!“

— Дисциплина и контрол, господинчо — обади се един глас вдясно от него. Войника сянка беше застанал там, бял, с кокалести ръце на хълбоците и кръгло като луната лице, боядисано на ивици с командоска боя под ръба на шлема. — Изгубиш ли ги, какво ти остава?

Маклин не отговори. Плясъкът на водата в брега беше едновременно прелъстителен и ужасяващ.

— Нервите ти направо са си заминали, нали, Джими, момчето ми? — попита Войника сянка и полковникът си помисли, че гласът приличаше на този на баща му. Усещаше същото подигравателно отвращение в тона му. — Е, не съм изненадан — продължи Войника сянка. — Определено прецака адски много нещата в Земен дом, нали? О, наистина свърши чудесна работа!

— Не! — Маклин поклати глава. — Вината не беше моя!

Войника сянка тихичко се засмя.

— Знаеше, Джими, момчето ми. Знаеше, че нещо в Земен дом не е наред и продължи да тъпчеш духачите вътре, защото ти харесваше миризмата на зелените гущери на братята Озли, нали? Човече, ти изтрепа всички онези бедни хорица! Зарови ги под няколкостотин тона скала и спаси собствения си задник, нали?

Сега Маклин вече беше сигурен, че това е гласът на баща му и си помисли, че лицето на Войника сянка е започнало да прилича на топчестото лице с ястребовия нос на отдавна починалия му татко.

— Трябваше да се спася — отвърна със слаб глас полковникът. — Какво можех да направя, да легна и да умра ли?

— По дяволите, това хлапе има повече разум и кураж от теб, Джими, момчето ми! Той те измъкна оттам! Той те накара да продължиш и намери храна, с която да опази задника ти жив! Ако не беше това хлапе, нямаше да стоиш тук сега и да трепериш като лист, защото се страхуваш от малко болка! Това хлапе разбира значението на дисциплината и контрола, Джими, момчето ми! Ти си просто един изморен стар инвалид, който трябва да влезе в езерото, да си напъха главата в него и да смръкне бързо, както правят останалите. — Войника сянка кимна към водата, където подутите тела на самоубийците плуваха в мътилката. — Смяташе, че с приемането на работата в Земен дом си стигнал дъното. Не, това е дъното, Джими, момчето ми. Точно тук. Не струваш пукната пара и нервите ти не издържаха.

— Не е вярно! — отвърна Маклин. — Не е… вярно.

Войника сянка протегна ръка към Голямото солено езеро.

— Докажи го.

* * *

Роланд усети, че има някой пред тентата. Изправи се и дръпна предпазителя на автоматичния пистолет. Понякога мъжете се навъртаха през нощта заради Шийла и трябваше да бъдат разгонвани.

Лъчът на фенерче беше насочен в лицето му и Роланд вдигна оръжието към мъжа, който го държеше.

— Почакай — каза онзи. — Не искам неприятности.

Шийла изпищя и веднага се изправи до седнало положение. В очите й се четеше дивашки страх. Тя се отдръпна от мъжа с фенерчето. Отново сънува онзи кошмар как Руди се тътри към тентата с лишено от кръв лице и рана на гърлото, която зееше като отвратителна уста. От лилавите му устни излизаше тракащ звук, който питаше:

— Да си убивала някакви бебета напоследък, Шийла, скъпа?

— Ще си навлечеш неприятности, ако не се махнеш. — Очите на Роланд бяха свирепи зад очилата. Той държеше стабилно пистолета с опрян на спусъка пръст.

— Аз съм. Джъд Лори. — Мъжът освети с фенерчето собственото си лице. — Виждаш ли?

— Какво искаш?

Брадатият насочи лъча към празния спален чувал на Маклин.

— Къде отиде полковникът?

— Навън. Какво искаш?

— Господин Кемпка желае да говори с теб.

— За какво? Снощи му занесох вноската.

— Иска да говорите — повтори Лори. — Каза, че щял да ти предложи сделка.

— Сделка? Каква сделка?

— Бизнес предложение. Не знам подробности. Ще се наложи сам да ги научиш.

— Не се налага да правя нищо — отвърна Роланд. — А и каквото и да е, може да почака до утре.

— Господин Кемпка — изрече с настоятелен глас Лори — иска да прави бизнес точно сега. Няма значение дали Маклин ще е там. Господин Кемпка иска да прави бизнес с теб. Смята, че разполагаш с една умна глава на раменете си. Идваш ли, или не?

— Не.

Лори сви рамене.

— Добре, в такъв случай ще му кажа, че не си заинтересован. — Мъжагата тръгна да излиза от тентата, но се спря. — А, да, каза ми да ти дам това. — Хвърли кутия с шоколадови десерти „Хърши“ в краката на Роланд. — Разполага с много такива в караваната си.

— Господи! — Шийла стрелна ръка в кутията и извади няколко десерта. — Човече, мина много време, откакто ядох такова!

— Ще му предам какво каза — заяви Лори и отново тръгна да си ходи.

— Почакай малко! — избълва Роланд. — За каква сделка точно иска да разговаряме?

— Както вече казах, ще се наложи сам да разбереш.

Момчето се поколеба, но реши, че каквото и да е, няма да боли.

— Не отивам никъде без пистолета си — заяви то.

— Разбира се, защо не?

Роланд излезе от спалния си чувал и стана. Шийла, която вече довършваше един от шоколадовите десерти, каза:

— Хей, я почакайте! Ами аз?

— Господин Кемпка иска само момчето.

— Целуни ме отзад! Няма да остана тук сама!

Лори свали ремъка на пушката от рамото си и й я подаде.

— Ето. И гледай случайно да не си отнесеш главата.

Шийла взе оръжието и прекалено късно осъзна, че това е същото оръжие, с което мъжагата беше убил бебето. Въпреки това не смееше да остане сама и без защита тук. Отново погледна кутията с шоколадови десерти, а Роланд последва Джъд Лори до караваната, измежду лентите на чиито спуснати щори се процеждаше жълта светлина от газени лампи.

* * *

Застанал на брега на езерото, Маклин свали черния си балтон и мръсната, изцапана с кръв тениска, която носеше. След това се зае с развиването на бинта от чукана на китката си, а Войника сянка го наблюдаваше мълчаливо. Когато приключи, остави превръзката да падне. Раната не беше красива гледка и Войника сянка подсвирна от видяното.

— Дисциплина и контрол, господинчо — каза той. — Тези две неща правят един мъж такъв.

Това бяха точните думи на бащата на Маклин. Докато растеше, постоянно му бяха набивани в главата и се бяха превърнали в негово житейско мото. Сега, за да се насили да влезе в тази солена вода и да направи каквото трябваше да се направи, се налагаше да използва всяка частица дисциплина и контрол, които можеше да намери в себе си.

Войника сянка занарежда с напевен глас:

— Раз, два, три, четири, раз, два, три, четири! Размърдай се, господинчо!

— О, Господи — изпъшка Маклин. За няколко секунди постоя със затворени очи. Цялото му тяло се тресеше от студения вятър и собствения му страх. Накрая взе ножа, запасан на кръста му, и тръгна към подиграващата му се вода.

* * *

— Сядай, Роланд — каза Дебелака, когато Лори ескортира момчето до караваната. Един стол беше разгънат от другата страна на масата, на която седеше Кемпка. — Затвори вратата.

Лори се подчини и Роланд седна. Ръката му все още държеше пистолета, който беше отпуснал в скута си.

Лицето на Дебелака се набръчка в усмивка.

— Искаш ли нещо за пиене? Пепси? Кола? Севънъп? Какво ще кажеш за нещо по-силно? — Той се разсмя със своя писклив женствен глас и многото му гуши се разтресоха. — Пълнолетен си, нали?

— Ще пия едно пепси.

— Ах. Добре. Джъд, ще ни донесеш ли две пепсита, ако обичаш?

Лори стана и отиде в другата стая, която според Роланд беше кухнята.

— За какво ме извика? — попита момчето.

— Искам да сключим сделка. Имам бизнес предложение за теб. — Кемпка се облегна назад и столът му запука и заскърца като фойерверки. Беше облечен в спортна тениска с отворена яка, която разкриваше редките кафяви косми на гърдите му, а коремът му се беше отпуснал над талията на лимоненозелените му полиестерни панталони. Косата му беше сресана и гелосана, а вътрешността на караваната миришеше на евтин сладникав одеколон. — Струва ми се, че си много интелигентно момче, Роланд. По-скоро интелигентен млад мъж. — Той се ухили. — Веднага мога да видя, че си много интелигентен. И в теб има пламък. О, да! Харесвам млади мъже с пламък в тях. — Погледна пистолета, който момчето държеше. — Можеш да прибереш това, да знаеш. Искам да бъда твой приятел.

— Това е чудесно. — Роланд продължи да държи пистолета насочен към Фреди Кемпка. Зловещата жълта светлина от газените лампи се отразяваше в многото пушки и закачените на куки пистолети на стената зад Дебелака.

— Е — Кемпка сви рамене, — така или иначе можем да поговорим. Разкажи ми за себе си. Откъде си? Какво се случи с родителите ти?

„Родителите ми — помисли си Роланд. — Какво се случи с тях?“ Помнеше, че всички слязоха в Земен дом, помнеше и земетресението в столовата, но всичко останало все още беше несвързано и неясно. Дори не можеше да се сети как изглеждаха майка му и баща му. Смяташе, че са умрели в столовата. Да. И двамата бяха заровени под скалата. Сега той беше Кралския рицар и нямаше връщане назад.

— Тези неща не са важни — заяви Роланд. — За това ли ме повика?

— Не. Исках да… ах, ето ги и напитките ни!

Лори се появи с две пластмасови чаши с пепси. Едната сложи пред Кемпка, а другата подаде на Роланд.

Лори имаше намерение да мине зад момчето, но то му каза с остър тон:

— Стой пред мен, когато съм тук. — Онзи спря, усмихна се, вдигна ръце в знак на съгласие и седна върху една купчина с касетки до стената.

— Както вече казах, обичам млади мъже с пламък в тях. — Кемпка отпи от напитката си. Беше минало много време, откакто Роланд беше опитвал безалкохолно и изпи почти половината чаша на една глътка. Напитката беше изгубила голяма част от газировката си, но пак беше едно от най-добрите неща, които беше опитвал.

— За какво искаше да говорим? — попита Роланд. — Нещо за наркотиците ли?

— Не, не за тях. — Дебелака се усмихна вяло. — Искам да науча повече за полковник Маклин. — Той се наведе напред и столът изскърца. Сложи ръце на масата и сплете дебелите си пръсти. — Искам да знам… какво ти дава Маклин, което аз не мога.

— Моля?

— Огледай се. Виж с какво разполагам — храна, напитки, сладки, оръжия, патрони… и сила, Роланд. Какво има Маклин? Една схлупена малка тента. И искаш ли да ти кажа нещо? Това е всичко, което някога ще притежава. Аз управлявам тази общност, Роланд. Предполагам, че няма да е грешно, ако кажеш, че аз съм законът, кметът, съдията и съдебните заседатели! Нали така? — Дебелака хвърли бърз поглед на Лори и другият мъж изрече с увереността на вентрилоквистка кукла:

— Така е.

— Е, какво прави Маклин за теб, Роланд? — Кемпка повдигна вежди. — Или трябва да попитам какво правиш ти за него?

Момчето едва не отговори, че Маклин е Краля — лишен от короната и кралството си, които щеше да си върне един ден — и че се е заклел да бъде Кралския рицар, но знаеше, че Кемпка е много глупав и няма да разбере грандиозната цел на играта. Затова просто отвърна:

— Пътуваме заедно.

— И къде отивате? В бунището, към което се е насочил Маклин? Не, мисля, че си по-умен от това.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа… че разполагам с голяма и удобна каравана, Роланд. Имам истинско легло. — Дебелака кимна към затворената врата. — То е ей там. Искаш ли да го видиш?

На Роланд изведнъж му хрумна какво се опитваше да направи Фреди Кемпка.

— Не — отвърна той и коремът му се сви. — Не искам.

— Приятелят ти не може да ти предложи онова, което мога аз, Роланд — заяви с копринен глас Дебелака. — Той няма власт. Аз я държа цялата. Мислиш ли, че ви пуснах тук само заради наркотиците? Не. Искам теб, Роланд. Искам да си тук с мен.

Момчето поклати глава. Пред очите му се появиха черни молци и главата му натежа, сякаш не можеше да я държи повече на врата си.

— Скоро ще осъзнаеш, че властта управлява света. — Гласът на Кемпка му звучеше като въртящ се на бързи обороти запис. — Тя е единственото нещо, което си струва напоследък. Нито красотата, нито любовта… нищо друго освен властта. И човекът, който я притежава, може да вземе всичко, което си поиска.

— Не и мен — отвърна Роланд. Думите бяха като топчета в устата му. Имаше чувството, че ще повърне и усети иглички в краката си. Светлината от газените лампи нараняваше очите му и когато мигнеше, му беше много трудно да ги отвори отново. Погледна пластмасовата чаша, която държеше и видя зърнестите неща, които плуваха на дъното й. Опита се да стане, но краката го предадоха и той падна на колене. Някой се наведе отгоре му и му отне пистолета от безчувствените пръсти. Прекалено късно се опита да си го върне, Лори само се ухили и се отдалечи от него.

— Намерих приложение на някои от наркотиците, които ми донесе. — Сега гласът на Кемпка беше забавен и неясен, сякаш говореше под вода. — Стрих няколко от тези хапчета и направих една хубава смес. Надявам се да се насладиш на пътешествието си. — Дебелака стана тромаво от стола си и тръгна към Роланд Кронингер, а Лори излезе навън, за да изпуши цигара.

Момчето потрепери, макар че на челото му изби пот, и се опита да се отдалечи от мъжа на ръце и колене. Главата му се въртеше, всичко се клатеше напред-назад, като ту завързваше скорост, ту се успокояваше. Цялата каравана се разтресе, когато Кемпка отиде до вратата и я заключи. Роланд се сви в единия ъгъл като приклещено животно. Опита се да извика Краля да му помогне, но гласът му едва не му пукна тъпанчетата.

— А сега — каза Кемпка — ще се опознаем много по-добре, нали?

* * *

Маклин беше влязъл до бедрата в студената вода. Вятърът брулеше лицето му и виеше в лагера. Тестисите му се свиха, а ръката му стисна ножа толкова силно, че пръстите му побеляха като кост. Погледна инфектираната рана и видя тъмния оток, който трябваше да пробие с блестящия връх на острието. „О, Господи — помисли си той. — Мили боже, помогни ми…“

— Дисциплина и контрол. — Войника сянка стоеше зад него. — Тези две неща правят един мъж такъв, Джими, момчето ми.

„Това е гласът на баща ми — каза си Маклин. — Бог да благослови скъпия ми стар татко. Надявам се червеите да са изяли костите му.“

— Направи го! — заповяда Войника сянка.

Маклин вдигна ножа, прицели се, пое си дълбоко от студения въздух и стовари острието веднъж, два, три пъти върху гноясалия оток.

Болката беше толкова силна, толкова гореща и всепоглъщаща, че почти му достави удоволствие.

Маклин изви глава назад и изпищя. Докато пищеше, заби острието по-надълбоко в инфекцията, и по-надълбоко. Сълзите потекоха по лицето му и в него се разгоря огън, който предизвикваше едновременно болка и удоволствие. Имаше чувството, че дясната му ръка става по-лека, защото инфекцията се изцеждаше от нея. И когато писъкът му отлетя в нощта там, където отиваха всички писъци преди неговия, Маклин тръгна напред в солената вода и потопи раната.

* * *

— Ах! — Дебелака спря на няколко крачки от Роланд и килна глава към вратата. Лицето му беше зачервено, а очите му блестяха. Писъкът отшумя. — Чуй тази музика! Някой се прероди. — Той откопча колана си и го издърпа през многото гайки на огромния си панталон.

В главата на Роланд се появи низ от забавни и неприятни картини. В тях той сечеше китката на дясната ръка на Краля и когато успя да свърши работата, го изпръска струя от кървавочервени цветя, цял хор от премазани трупове с цилиндри и смокинги се лутаха по срутения коридор на Земен дом, двамата с Краля вървяха по супермагистрала под мрачно алено небе, където дърветата бяха от кости, а езерата пълни с кървава вода, и полуразложени останки от човешки трупове се возеха в очукани автомобили и камиони. Той стоеше на върха на някаква планина, а над главата му кипяха сиви облаци. Под него се биеха армии с ножове, камъни и счупени бутилки. Една студена ръка докосна рамото му и някакъв глас прошепна:

— Всичко това може да бъде твое, сър Роланд.

Страхуваше се да извие глава и да погледне създанието, което стоеше зад него, но знаеше, че трябва да го направи. Силата на зловещата халюцинация го принуди да се обърне и да погледне право в две очи зад армейски очила. Кожата на това лице беше осеяна с кафяви, прокажени образувания, а устните му бяха проядени и разкриваха криви и остри зъби. Носът беше плосък, а ноздрите широки и грозни. Това беше неговото лице, но изкривено, грозно, кръвожадно и вонящо на зло. То заговори със собствения му глас:

— Всичко това може да бъде твое, сър Роланд… и мое.

Фреди Кемпка надвисна над момчето, пусна колана си на пода и тръгна да събува полиестерните си панталони. Дишането му звучеше като куркането на парно.

Роланд примига и присви очи срещу Дебелака. Виденията-халюцинации си отиваха, но той все още чуваше създанието да му шепне. Целият се тресеше и не можеше да се спре. Още едно видение изникна в главата му. В него беше проснат на земята и трепереше, а Майк Армбръстър надвисна отгоре му с намерението да го смаже от бой, докато останалите гимназисти и палячовците футболисти крещяха и освиркваха. Видя кривата усмивка на Майк Армбръстър и го обзе маниакална омраза, по-силна от всичко, което беше изпитвал досега. Това момче вече го беше набило веднъж, беше го ритало и плюло, докато плачеше в прахта… и сега искаше да го направи отново.

Роланд знаеше, че вече е много различен — по-силен, по-хитър — от онова разглезено хлапе, което се оставяше да го бият, докато не се напикаеше в гащите. Сега беше Кралския рицар и беше видял как изглежда адът. Смяташе да покаже на Майк Армбръстър как Кралския рицар си връщаше за причинените злини.

Кемпка беше извадил единия си крак от крачола на панталоните. Отдолу носеше червени копринени боксерки. Момчето се загледа в него с присвити зад проклетите танкистки очила очи и започна да издава гърлени животински звуци, нещо средно между ръмжене и нечовешко стенание.

— Спри да го правиш — нареди му Кемпка. От звука го побиха тръпки. Роланд обаче не спря, а започна да ръмжи още по-силно. — Спри да го правиш, малко копеленце! — Дебелака забеляза, че лицето на момчето се промени и се превърна в маска на пълна и брутална омраза и направо му изкара акъла. Фреди Кемпка осъзна, че наркотиците, които влияеха на съзнанието, бяха направили нещо на Роланд Кронингер, което не беше предвидил. — Стига! — изкрещя той и вдигна ръка, за да зашлеви момчето.

Роланд се хвърли напред и също като таран заби глава в големия корем на Дебелака. Той изрева и падна назад, макар да махаше с ръце като мелница. Караваната се разтресе и преди Кемпка да се опомни, момчето отново се заби в него със сила, която го изпрати на пода. Качи се отгоре му, като го удряше с юмруци и с колена и хапеше. Дебелака изпищя:

— Лори! Помогни ми! — В момента, в който изрече думите, си спомни, че беше дръпнал двете резета на вратата, за да не може момчето да избяга. Два пръста се забиха в лявото му око и едва не го изтръгнаха от очната му кухина. Един от юмруците намери носа му. Роланд заби с ужасна сила глава в устата му, разцепи устните му и изби два от зъбите, които паднаха в гърлото му.

— Помогни ми! — изпищя отново Дебелака с пълна с кръв уста. Той удари Роланд с ръка и го събори, след което се обърна по корем и запълзя към заключената врата. — Помогни ми, Лори! — извика през наранените си устни.

Нещо се уви и стегна около врата на Кемпка, като по този начин затвори кръвта в главата му и превърна лицето му в подобие на презрял домат. Той панически осъзна, че лудото хлапе го души със собствения му колан.

Роланд яхна гърба на Дебелака, както Ахав беше яхнал белия кит. Онзи започна да се души и да се бори да се освободи от хватката на колана. Кръвта пулсираше в главата му със сила, която заплашваше да накара очите му да изскочат от очните си кухини. Лори заблъска по вратата и се провикна:

— Господин Кемпка! Какво става?

Дебелака се надигна, изви треперещото си тяло на една страна и премаза Роланд в стената, но момчето не го пусна. Дробовете на Кемпка бяха жадни за въздух и той отново се изви на една страна. Този път Роланд изрева от болка и коланът се разхлаби. Дебелака изквича като ранено прасе и запълзя към вратата. Изправи се, за да дръпне първото от резетата… и един стол се стовари в гърба му. Той стана на трески и предизвика агонизираща болка в гръбнака му. Момчето започна да го обработва с единия от краката на стола, като го удряше в главата и лицето. Кемпка изпищя:

— Той полудя! Той полудя!

Лори отново заблъска по вратата.

— Пусни ме вътре!

Дебелака пое силен удар в челото и по лицето му потече кръв. Той замахна на сляпо към Роланд. Левият му юмрук го намери и чу как въздухът напусна тялото на момчето. То падна на колене.

Кемпка избърса кръвта от очите си, протегна се и се опита да издърпа първото резе. Пръстите му бяха окървавени и то му се изплъзваше. Лори блъскаше по вратата и се опитваше да я отвори.

— Той полудя! — виеше Дебелака. — Опитва се да ме убие!

— Хей, глупав шибаняк! — изръмжа момчето зад него.

Кемпка погледна назад и изквича от ужас.

Роланд беше взел едната от газените лампи, които осигуряваха светлината в караваната. Хилеше се като луд, а танкистките му очила бяха изпръскани с кръв.

— Дръж това, Майк! — провикна се той и хвърли лампата.

Тя удари Дебелака в главата, пръсна се и заля лицето и гърдите му с газ, която избухна в пламъци и подпали брадата, косата и предната част на тениската му.

— Той ме запали! Той ме запали! — заквича Кемпка и започна да се търкаля и да рита с крака.

Вратата се разтресе от ритника на Лори, но хората от „Еърстрийм“ я бяха направили много здрава.

Докато Дебелака се гърчеше на пода, а Лори риташе вратата, Роланд погледна рафтовете с пушки и куките с пистолети. Все още не беше приключил с Майк Армбръстър и смяташе да му покаже как Кралския рицар се справя с враговете си. О, не… въобще не беше приключил.

Заобиколи масата и си избра един красив .38-калибров „Смит и Уесън Спешъл“ с перлена дръжка. Отвори барабана му и видя, че в него има три патрона. Усмихна се.

Дебелака се опитваше да загаси пламъците на пода. Лицето му представляваше съвкупност от изгорена плът, коса и мехури, а очите му бяха толкова подути, че едва виждаше. Но зрението на момчето беше достатъчно добро. То отиде до него с револвер в ръка. Усмихваше се. Кемпка отвори уста, за да изпищи, но от нея излезе само грачене.

Роланд коленичи пред него. Лицето му беше плувнало в пот, а слепоочието му пулсираше. Дръпна петлето на .38-калибровия револвер и го насочи на сантиметри от главата на Дебелака.

— Моля те — замоли се той. — Моля те… Роланд… недей…

Усмивката не слизаше от лицето на момчето, а очите му бяха огромни зад очилата.

— Сър Роланд. Не го забравяй.

Лори чу изстрел. След около десет секунди последва още един. Той стисна здраво автоматичния пистолет на момчето в ръката си и блъсна вратата с рамо. Все още не поддаваше. Изрита я отново, но проклетото нещо беше много здраво. Смяташе да открие стрелба през вратата, но чу дърпане на резета.

Тя се отвори.

На прага й застана момчето с .38-калибровия в ръка и с опръскани в кръв лице и коса. Хилеше се и занарежда с бърз, развълнуван и дрогиран глас:

— Всичко свърши направих го, направих го показах му как отмъщава Кралския рицар!

Лори вдигна автоматичния пистолет, за да отнесе главата на момчето.

Една двуцевка се заби в тила му.

— Тцъ — каза Шийла Фонтана. Тя беше чула врявата и беше дошла да види какво става. И други хора излизаха в мрака с газени лампи и фенерчета в ръка. — Пусни го или ще ти пръсна мозъка.

Пистолетът падна на земята.

— Не ме убивай — изскимтя Лори. — Става ли? Просто работех за господин Кемпка. Нищо повече. Просто правех каквото ми нареди. Разбираш ли?

— Искаш ли да го убия? — обърна се Шийла към Роланд. Момчето просто зяпаше случващото се и се хилеше. „Замаян е — помисли си Шийла. — Или е пиян, или е дрогиран!“

— Виж, не ми пука какво е направило хлапето на Кемпка. — Гласът започваше да изневерява на Лори. — Той не ми беше никакъв. Просто работех за него. Изпълнявах заповедите му. Слушай, мога да правя същото за вас. За теб, хлапето и полковник Маклин. Мога да се грижа за нещата вместо вас — да държа всички послушни. Ще правя каквото ми казвате. Ако кажете „скачай“, аз ще отговоря „колко високо“.

— Показах му определено му показах — продължи да бръщолеви Роланд и да се олюлява. — Показах му!

— Чуй ме, доколкото разчитам ситуацията, ти, хлапето и полковник Маклин сте шефовете тук — каза Лори. — Имам предвид… щом Кемпка е мъртъв.

— Да вървим да огледаме тогава. — Шийла натисна двуцевката във врата на мъжа и той влезе, като мина покрай Роланд.

Дебелака представляваше кървава маса, притисната в едната от стените. Във въздуха се носеше миризма на изгоряла кожа. Той беше прострелян в главата и в сърцето от упор.

— Оръжията, храната и всичко останало вече са ваши — каза Лори. — Аз само правя каквото ми се каже. Дайте ми задача и ще я изпълня. Кълна се в Бог.

— В такъв случай разкарай дебелия труп от караваната.

Шийла се стресна и погледна към вратата.

Маклин се беше подпрял на рамката й. Ризата му я нямаше и от тялото му се стичаше вода. Черният балтон беше преметнат през раменете му, а чуканът на дясната му ръка се криеше някъде под него. Лицето му беше бяло като платно, а очите му бяха потънали в грозни кухини. Роланд застана до него, като се олюляваше и залиташе. Всеки момент можеше да припадне.

— Нямам представа… какво, по дяволите, се е случило тук — каза Маклин, като говореше с усилие, — но ако сега всичко ни принадлежи… се местим в караваната. Разкарай това нещо оттук.

Лори приличаше на попарен.

— Самичък? Искам да кажа, че той… ще е доста тежък!

— Махни го или се присъедини към него.

Лори се зае със задачата.

— И изчисти тази каша, когато приключиш — каза му Маклин и отиде до рафтовете с пушки и пистолети. „Господи, какъв арсенал!“, помисли си той. Нямаше представа какво се беше случило тук, но Кемпка беше мъртъв и някак си те бяха поели контрола. Караваната, заедно с храната, водата, арсенала и целия лагер бяха техни! Полковникът беше зашеметен, все още изтощен от болката, която преживя… но се чувстваше някак си по-силен, някак си… по-чист. Отново беше станал човек, а не изплашено и слабо куче. Полковник Джеймс Б. Маклин беше прероден.

Лори почти беше издърпал трупа до вратата.

— Не мога да го направя! — оплака се той и се опита да си поеме въздух. — Прекалено е тежък!

Маклин се обърна светкавично и отиде при мъжа, като спря точно на десет сантиметра от лицето му. Очите му бяха кървавочервени и направо пронизваха тези на Лори със своята свирепа настоятелност.

— Слушай ме много внимателно, лигльо! — започна заплашително той и мъжът го изслуша. — Сега аз командвам тук. Аз. Кажа ли нещо, то се изпълнява безропотно. Ще те науча на дисциплина и контрол, господинчо. Ще науча всички на дисциплина и контрол. Няма да има размисли и страсти, когато дам заповед, или ще последват… екзекуции. Публични екзекуции. Искаш ли ти да си първият?

— Не — отвърна с тих и изплашен глас Лори.

— Не… какво?

— Не… сър — последва отговорът.

— Добре. Искам да разпространиш мълвата наоколо, Лори. Ще организирам тези хора и ще ги накарам да си размърдат задниците. Ако не им харесва моят начин, могат да се разкарат.

— Ще ги организирате? Ще ги организирате за какво?

— Мислиш ли, че няма да настъпи време, в което ще се наложи да се бием за това, което имаме? Господинчо, ще има много моменти, в които ще се налага да се борим… ако не да запазим своето, то тогава за да… вземем желаното.

— Ние не сме някаква шибана армия! — възпротиви се Лори.

— Ще станете — обеща Маклин и посочи арсенала. — Ще се научиш да бъдеш войник, господинчо. Както и всички останали. А сега разкарай това лайно оттук… ефрейтор.

— А?

— Ефрейтор Лори. Това е новият ти ранг. И ще живееш в тентата отвън. Тази каравана ще е щабквартирата ми.

„Господи! — каза си Лори. — Тоя откачи!“ Но като че му харесваше идеята да бъде ефрейтор. Това звучеше важно. Той се обърна и отново се зае с тялото на Кемпка. Хрумна му една забавна мисъл и почти се разкикоти от нея, но успя да се сдържи. Кралят е мъртъв! Да живее кралят! Издърпа трупа по стълбите и вратата на караваната се затвори. Видя няколко мъже, които бяха излезли навън, привлечени от врявата, и започна да им крещи заповеди да хванат тялото на Фреди Кемпка и да го отнесат до територията на боклукчиите. Те му се подчиниха като роботи и Джъд Лори реши, че може би ще му хареса да си играе на войници.