Робърт Маккамън
Лебедова песен (19)

19

Мъжът с кървавите ивици плат от риза, увити около чукана на дясната му китка, вървеше внимателно по разрушения коридор. Не искаше да падне и отрязаният му крайник да закърви отново; бездруго капеше от часове, преди най-накрая да хване коричка. Беше слаб и му се виеше свят, но даваше всичко от себе си, за да продължи напред, защото искаше да види с очите си. Сърцето му биеше като лудо и кръвта бучеше в ушите му. Сетивата му обаче бяха съсредоточени върху силния сърбеж между показалеца и средния пръст на дясната му ръка, които вече не бяха там. Сърбежът от фантомния крайник го подлудяваше.

До него беше едноокият гърбушко, а пред него беше момчето с пукнатите очила, което държеше фенерчето и се опитваше да им намери път. В лявата си ръка хлапето държеше сатър, чието острие все още беше изцапано със засъхналата кръв на полковник Джимбо Маклин.

Роланд Кронингер спря и лъчът на фенерчето му прониза мрака пред него.

— Ето го — каза Мечо. — Ето го. Видяхте ли? Казах ви, нали ви казах? Казах ви.

Маклин направи няколко крачки напред и взе фенерчето от Роланд. Обходи с него стената от камъни и плочи, която напълно блокираше коридора пред тях, като търсеше някаква пролука, слабо място, цепнатина, в която да пъхне лост, каквото и да било. Нямаше такива, дори плъх не можеше да се промъкне от другата страна.

— Бог да ни е на помощ — изрече тихо полковникът.

— Казах ви! Видяхте ли? Нали ви казах? — бърбореше Мечо. След като намериха тази блокада, и последните частици здрав разум, които му бяха останали, се изпариха.

Зад тази стена от камъни се намираше резервният склад с провизии и оборудване на Земен дом. Бяха отрязани от всичко — резервни фенерчета, батерии, тоалетна хартия, сигнални ракети, всичко.

— Прецакани сме — разкикоти се Мечо. — О, колко сме прецакани!

На лъча от фенерчето се сипеше прах. Маклин го вдигна и видя кривите пукнатини по целия таван в коридора. Голяма част от него можеше да се срути всеки момент. Отвсякъде висяха кабели и жици, както и прътове арматура, които трябваше да поддържат Земен дом по време на ядрена атака. Кикотенето на Мечо беше примесено с хлипания. Маклин едва сега осъзна напълно какво се беше случило. Проявата на слабост, която капитанът показваше с държанието си, го разгневи. Той стисна зъби, а лицето му се изкриви от ярост, когато се обърна, за да удари Мечо през лицето със сърбящата го дясна длан.

Само дето вече нямаше такава и когато раздвижи ръката си, изпита изгаряща и разкъсваща болка и от раната отново потече кръв, която попи в превръзката.

Полковникът притисна наранената ръка към тялото си и стисна здраво очи. Повдигаше му се и имаше чувството, че всеки момент ще повърне или ще припадне. „Дисциплина и контрол — помисли си той. — Стегни се, войнико! Стегни се, проклет да си!“

„Когато отново отворя очи — каза си той, — тази каменна стена няма да е там. Ще минем по коридора и ще стигнем до склада с храната. Всичко ще е наред. Моля те, Господи… моля те, оправи всичко.“

Отвори очи.

Каменната стена все още беше тук.

— Някой да има пластичен експлозив? — попита Маклин, а гласът му проехтя в коридора. Това беше глас на луд човек; глас на човек, който беше попаднал на дъното на кална яма, а навсякъде около него имаше трупове.

— Ще умрем — констатира Мечо, който едновременно се хилеше и хлипаше, а в единственото му око проблясваше дивашки пламък. — Пред нас е най-голямата гробница в света!

— Полковник? — Това беше момчето. Маклин освети лицето му с фенерчето. То представляваше прашна, изцапана с кръв и лишена от емоции маска. — Имаме ръце.

— Ръце. Разбира се. Аз имам само една ръка. Ти имаш две. Двете на Мечо не струват пукната пара. Разбира се, че имаме ръце.

— Нямам предвид нашите ръце — отвърна спокойно Роланд. Беше му хрумнала една много добра идея. — Техните ръце. На онези там горе, които все още са живи.

— Цивилните? — Полковникът поклати глава. — Вероятно няма да успеем да намерим дори десет души, които да работят! А и погледни този таван. Виждаш ли пукнатините? Останалата част е на път да се срути. Кой ще иска да работи, когато това нещо виси над главата му?

— На какво разстояние се намира складът за храна от тази стена?

— Не знам. Може би пет-шест метра. Дори десет.

Роланд кимна.

— Ами ако им кажем, че са само три метра? И не споменаваме нищо за тавана? Мислите ли, че ще работят?

Маклин се поколеба. „Бива си го това хлапе — помисли си той. — Какво знае то въобще за нещата?“

— Ние тримата ще умрем — каза момчето, — ако не успеем да стигнем до тази храна. А няма да го направим, ако не накараме някой друг да свърши работата. Може би таванът ще падне, може би няма да падне. Ако падне, ние няма да сме отдолу, нали?

— Те ще разберат, че таванът е на път да се срути. Трябва само да вдигнат глави и да видят тези проклети пукнатини!

— Няма да могат да ги видят — отговори тихичко Роланд — в тъмното. Във вас е единствената светлина, нали? — В ъгълчетата на устата му се появи усмивка.

Маклин примига бавно. Стори му се, че вижда някакво раздвижване в тъмното над рамото на Роланд Кронингер. Премести с няколко градуса фенерчето. Войника сянка се беше навел с отпуснати ръце върху бедрата си. Беше облечен в камуфлажната си униформа и с шлема със зелена мрежа на него. Под черната и зелена камуфлажна боя лицето му беше с цвят на пушек.

— Хлапето е право, Джимбо — прошепна Войника сянка и се изпъна като струна. — Нека цивилните свършат цялата работа. Накарай ги да работят в тъмното и им кажи, че има само три метра до храната. По дяволите, кажи им, че са само два метра. Така ще работят още по-здраво. Ако проникнат — чудесно. Ако ли не… все пак са само цивилни. Пчелички. Животни за разплод. Нали?

— Да, сър — отговори Маклин.

— А? — Роланд забеляза, че полковникът гледаше някъде над дясното му рамо и говореше със същия меден глас, който бе използвал по време на делириума си долу в ямата. Огледа се, но, разбира се, нямаше нищо.

— Пчелички — каза Маклин. — Животни за разплод. Да. — Той кимна и отново премести поглед от Войника сянка към момчето. — Добре. Ще отидем горе и ще видим дали можем да намерим достатъчно хора за работна група. Може би неколцина от хората ми също са оцелели. — Спомни си, че сержант Шор избяга обезумял от командния център. — Шор. Какво, по дяволите, се случи с него? — Мечо поклати глава. — Ами с доктор Ланг? Жив ли е?

— Не беше в лазарета. — Капитан Уернър се опита да не гледа в каменната стена. — Не съм проверявал квартирата му.

— В такъв случай ще я навестим. Вероятно ще се нуждаем от него и от болкоуспокояващите, които може да намери. На мен ще ми трябват още превръзки. Нуждаем се и от бутилки — пластмасови бутилки, дано успеем да намерим такива. Можем да напълним вода от тоалетните.

— Полковник? Сър? — Роланд веднага привлече вниманието на Маклин. — Още нещо: въздухът.

— Какво за него?

— Генераторът не работи. Електрическата инсталация я няма. Как вентилаторите ще вкарват въздух във вентилационните шахти?

В полковника се беше зародила надежда, макар и съвсем малка, че ще могат да оцелеят. Тя мигновено се изпари. Без вентилаторите нямаше как да влиза въздух в Земен дом; влажният въздух вътре в него беше единственият, който щяха да получат, и когато нивата на въглероден двуокис се вдигнеха значително, щяха да умрат.

За съжаление, нямаше представа колко време щеше да е необходимо за това. Часове? Дни? Седмици? Не можеше да си позволи да мисли по-далеч от настоящия момент, а най-важното нещо сега беше да намерят вода за пиене, нещо за ядене и работници.

— Разполагаме с достатъчно въздух — каза Маклин. — Достатъчно за всички. Когато започне да намалява, вече ще сме намерили изход оттук. Нали?

Роланд искаше да повярва и затова кимна. Войника сянка зад него направи същото и каза на полковника:

— Добро момче.

Маклин провери собствената си квартира, която беше нагоре по коридора. Вратата се беше откъртила от пантите и част от тавана се беше срутил. В пода се беше отворила дупка, която беше погълнала леглото и нощното му шкафче в пастта си. Банята също беше същинска руина, но фенерчето на полковника откри няколко шепи вода в тоалетната чиния. Той пи от нея, след което същото сториха Роланд и Мечо. Водата никога не им се беше струвала толкова сладка.

Маклин отиде до килера. Всичко беше паднало и се беше натрупало на купчина на пода. Полковникът коленичи и както държеше фенерчето в свивката на ръката си, започна да я претърсва, като се оглеждаше за нещо, което знаеше, че трябва да е там.

Мина известно време, преди да го намери.

— Роланд — повика момчето той. — Ела тук.

Хлапето застана зад него.

— Да, сър?

Маклин му подаде малък автомат „Инграм“^[1], който беше на най-близкия рафт.

— Ти отговаряш за това. — Полковникът започна да тъпче пълнители с патрони в джобовете на пилотското си яке.

Роланд затъкна дръжката на свещената брадва в колана си и хвана автомата с две ръце. Не беше тежък, но го усещаше някак си… праведен. Праведен и значителен като жизненоважен печат на империята, който Кралския рицар трябва да пази.

— Знаеш ли нещо за оръжията? — попита Маклин.

— Баща ми ме води… — Роланд млъкна. Не, това не беше правилно. Въобще не беше правилно. — Ходех да стрелям на стрелбището — отвърна той. — Но никога не съм използвал нещо подобно.

— Ще те науча на всичко, което трябва да знаеш. Ти ще бъдеш моят пръст на спусъка, когато имам нужда от такъв. — Полковникът освети с фенерчето си Мечо, който стоеше на няколко крачки от тях и слушаше. — Това момче няма да се отделя от мен от сега нататък — каза той на капитана. Другият мъж кимна и не отговори нищо. Маклин вече нямаше доверие на Мечо, защото Мечо беше много близо до ръба. Но не и момчето. О, не, момчето беше със здрав разум и много умно. Трябваше много кураж да пропълзиш в онази яма и да направиш онова, което направи. Хлапето приличаше на четиридесеткилограмова хърба, но ако щеше да се пречупва, вече да го беше направило.

Роланд преметна ремъка на автомата през рамо и го намести, за да може бързо да стигне до оръжието, ако имаше нужда от него. Вече беше готов да последва Краля навсякъде. От калните води на съзнанието му изплуваха лица — на мъж и на жена — но той ги потопи отново. Не искаше повече да си спомня тези лица. Нямаше смисъл, те само го отслабваха.

Маклин беше готов.

— Добре — каза той, — да видим какво ще открием.

Едноокият гърбушко и момчето с пукнатите очила го последваха в мрака.