Робърт Маккамън
Лебедова песен (77)

77

Един следобед, докато снегът се сипеше над Мерис Рест, в града от север влезе един малък камион с увиснало окачване. Давещият му се двигател мигновено стана център на внимание. Почти всеки ден прииждаха нови хора — някои в очукани стари коли и пикапи, други в каруци, дърпани от коне, а повечето пеша. Всички носеха вещите си в кашони и куфари. Новодошлите вече не представляваха чак толкова интересна гледка, както доскоро.

От двете страни на малкия камион пишеше с червени букви „ВЕХТОШАРЯ“. Името на шофьора беше Вълчевич и двамата със съпругата му, двамата им синове и дъщеря им следваха потока на новото общество на скиталците — установяваха се в някое селище толкова дълго, колкото да си намерят храна и вода и да си починат, след което осъзнаваха, че трябва да има някое по-добро място, на което да отидат. Вълчевич беше бивш шофьор на автобус от Милуоки, който беше болен от грип в деня, в който градът му беше унищожен, и дали това беше късмет, или нещастие, все още не беше преценил.

През изминалите две седмици слушаше слухове от хора, които срещаше по пътя си: напред се намирал град на име Мерис Рест и в този град разполагали с прясна изворна вода, сладка като Фонтана на младостта. Имали царевична нива, а от небето валяли ябълки. Издавали вестник и строели църква.

В този град — твърдяха слуховете — живеело момиче на име Суон, което притежавало силата на живота.

Вълчевич и семейството му имаха черни коси, тъмни очи и маслинов цвят на кожата, наследени от поколения циганска кръв. Съпругата му беше изключително привлекателна, с правилни черти на гордото си лице, дълга черна коса със сиви кичури и тъмнокафяви очи, които направо грееха. Преди по-малко от седмица обвивката от образувания, която покриваше главата й, се беше пропукала и Вълчевич беше оставил една газена лампа да гори пред икона на Дева Мария в една заснежена гора.

Вълчевич навлезе с малкия си камион в града и наистина видя извор, точно в средата на пътя. Малко след него гореше клада, а по-надолу хората реконструираха някаква дървена сграда, която вероятно беше споменатата църква. Вълчевич разбра, че това е мястото и направи онова, което той и семейството му правеха във всяко селище, през което минаваха: спря камиона си на пътя, а двете му момчета отвориха багажника и започнаха да вадят кашоните със стоки за продажба и размяна, сред които бяха много от изобретенията на баща им. Съпругата и дъщерята на Вълчевич разположиха масите, на които да изложат стоките си, а в същото време самият Вълчевич вече беше допрял един стар мегафон до устните си и нареждаше търговската си реклама:

— Заповядайте, приятели, не се срамувайте! Веднага елате и вижте какво ви е донесъл Вехтошаря! Имаме полезни уреди, инструменти и джаджи от цялата страна! Можем да ви предложим играчки за дечицата, антики от една отминала епоха и собствените ми изобретения, специално създадени да служат и да забавляват в тези модерни времена… а Бог ми е свидетел, че всички се нуждаем от малко помощ и забавление, нали? Така че елате, хайде, елате сами или елате всички!

Хората започнаха да се събират около масите и да обсъждат нещата, които Вехтошаря беше донесъл: пищни женски дрехи, украсени с пайети парти рокли, цветни бански костюми, обувки на високи токчета, мъжки мокасини, официални обувки, маратонки, цели кутии с мъжки летни ризи с къси ръкави, повечето от които все още бяха с етикетите, отварачки за консерви, тигани, тостери, блендери, часовници, транзисторни радиа, телевизори, лампи, градински маркучи, столове, чадъри, хранилки за птички, йо-йота, обръчи за въртене, игри като „Монополи“ и „Риск“, плюшени мечета, малки колички и камиончета, кукли и модели на самолети. Собствените изобретения на Вълчевич включваха самобръсначка, която се задвижваше с механизъм от ластици, очила с чистачки на стъклата, които отново се задвижваха от ластици, и малка прахосмукачка, управлявана от задвижван от ластици мотор.

— Какво искаш за това? — попита една жена, която държеше в ръцете си покрит с брокат шал.

— Имате ли ластици? — попита в отговор Вълчевич, но когато клиентката му поклати глава, той й каза да си отиде у дома и да донесе всичко, което има за размяна, и може би ще сключат сделка.

— Ще разменям за онова, което имате! — съобщи търговецът. — Пилета, консерви, гребени, ботуши, ръчни часовници — донесете ги и да се захващаме да правим бизнес! — Вълчевич усети приятен аромат във въздуха и се обърна към съпругата си. — Полудявам ли — попита я той — или подушвам ябълки?

Една жена взе някакъв предмет от масата на търговеца.

— Това тук е единствено по рода си, госпожо! — каза Вълчевич. — Да, госпожо! Вече не можете да намерите такава фина изработка! Давайте! Разклатете го!

Жената така и направи. Над покривите на къщите в стъклената топка заваляха малки снежинки.

— Красиво е, нали? — попита търговецът.

— Да — отвърна жената. Светлосините й очи гледаха как снежинките падат. — Колко струва?

— О, бих казал поне две консерви с храна. Но… след като ви харесва толкова много… — Вълчевич млъкна и погледна потенциалната си клиентка. Тя беше набита, с квадратни рамене и приличаше на човек, който може да различи лъжата от цял километър. Косата й беше гъста и сива, подстригана малко над раменете й и сресана назад. Кожата й беше гладка и без бръчки като на новородено. Не беше никак лесно да прецени на колко години е. Може би косата й беше посивяла преждевременно, помисли си той… но като се загледа по-внимателно, забеляза, че очите й също изглеждаха стари, сякаш бяха виждали и помнеха цял един тежък живот. Тази жена беше красива, с правилни и прекрасни черти… беше някак си царствена в очите му. Вълчевич си каза, че това е една дама, която беше носила кожи и диаманти преди седемнадесети юли и беше разполагала с цяло имение прислужници. Но на лицето й беше изписана също така доброта и в следващия миг си помисли, че може би е била учителка или социален работник, или пък мисионер. Под другата си ръка беше стиснала ученическа кожена чанта. „Бизнесдама“, рече си търговецът. Да. Такава е била. Вероятно е имала собствен бизнес.

— Е — каза той, — с какво разполагате за размяна, госпожо? — Кимна към чантата й.

Жената се усмихна леко и погледът й срещна неговия.

— Можеш да ме наричаш Сестрата — каза тя. — Съжалявам, но не мога да ти дам онова, което е вътре.

— Няма как да запазим нещата си завинаги — каза Вълчевич и сви рамене. — Все трябва да ги дадем на някой друг по някое време. Това е американският начин.

— Предполагам, че си прав — съгласи се Сестрата, но не отпусна хватката си върху чантата. Разклати отново стъклената топка и се загледа в падащите снежинки. След това я върна на масата. — Благодаря ти. Просто гледам.

— Я виж! — Някой до нея бръкна в една от кутиите и извади потъмнял стетоскоп. — Като се заговорихме за реликви! — Хю Райън го сложи на врата си. — Как изглеждам?

— Много професионално.

— И аз така си мислех. — Хю не можеше да спре да се взира в новото й лице, макар да го виждаше постоянно през изминалите два дни. Робин беше взел със себе си няколко мъже и заедно бяха отишли до пещерата за Хю и останалите момчета и бяха довели всички да живеят в Мерис Рест. — Какво искате за това? — попита лекарят.

— Ценно нещо като този стетоскоп… зависи. Знаете ли, някой ден мога да се натъкна на истински лекар, който да има нужда от него. Не мога да го продам на кой да е. Ах… какво ще ми дадете за него?

— Мисля, че мога да ви намеря няколко ластици.

— Продадено.

Една огромна фигура застана до Сестрата и Вълчевич вдигна поглед към набръчканото и покрито с образувания лице, когато Хю се дръпна. Търговецът не се стресна, защото беше свикнал с подобни гледки. Ръката на гиганта беше шинирана, а счупените му пръсти бяха бинтовани и обездвижване с дървени шпатули за език, осигурени с любезното съдействие на новия градски лекар.

— Какво ще кажеш за това? — обърна се Джош към Сестрата. В ръцете си държеше дълга черна рокля, цялата в лъскави пайети. — Мислиш ли, че ще й хареса?

— О, да. Ще изглежда чудесно на откриването на следващия сезон в операта.

— Смятам, че на Глори ще й хареса — заключи гигантът. — Имам предвид… че дори да не й хареса, може да използва плата, нали? Ще взема тази — каза на Вълчевич и остави роклята на масата. — И това. — Взе една зелена детска играчка трактор.

— Добър избор. Хм… какво имате за размяна?

Джош се поколеба, след което отговори:

— Почакайте малко. Веднага се връщам. — Тръгна към бараката на Глори, като куцаше с левия крак.

Сестрата го изпрати с поглед. Джош беше корав като бик, но мъжът с аленото око едва не го беше убил. Рамото му беше лошо изкълчено, лявото му коляно беше натъртено, имаше три счупени пръста и пукнато ребро и целият беше покрит с ожулвания и рани, които още зарастваха. Джош извади голям късмет, че беше жив. Мъжът с аленото око беше напуснал леговището си под изгорената църква. Докато Сестрата отиде там, заедно с Пол, Ана и още пет-шест въоръжени с пушки и автомати мъже, онзи беше избягал и макар да наблюдаваха денонощно дупката цели четири дни, не се беше върнал. Запълниха леговището му и започнаха работа по повторното издигане на църквата.

Сестрата нямаше представа дали мъжът с аленото око беше напуснал Мерис Рест. Тя добре помнеше съобщението, което донесе Джош:

— Ще накарам човешка ръка да го направи.

Хората я побутваха и оглеждаха стоките, сякаш бяха фрагменти от някаква извънземна култура. Сестрата огледа предметите — сега бяха боклуци, но само преди няколко години всеки дом беше оборудван с тях. Вдигна един таймер за варене на яйца и го пусна в една кутия при точилки, форми за сладки и кухненски прибори. Едно многоцветно кубче беше оставено на масата и тя си спомни, че едно време се наричаше Кубчето на Рубик. Взе един стар календар, илюстриран с пушещ лула рибар, който замяташе въдицата си в син поток.

— Само на осем години е — каза Вълчевич. — Можете да се уверите в това, ако преброите датите назад. Самият аз обичам да знам коя дата сме. Например днес… днес сме единадесети юни. Или дванадесети. Както и да е, една от двете дати е.

— Откъде намираш всички тези неща?

— Тук и там. Пътуваме от доста дълго време. Прекалено дълго даже. Хей! Дали ще се интересувате от един прекрасен сребърен медальон? Виждате ли? — Вълчевич отвори капачето му, но Сестрата бързо извърна поглед от пожълтялата снимка на усмихнато малко момиченце вътре. — О — каза търговецът и осъзна, че търговските му умения го бяха предали. — Съжалявам. — Затвори медальона. — Може би не бива да продавам това, а?

— Не. Трябва да го заровиш.

— Да. — Вълчевич го прибра и се загледа в ниските тъмни снежни облаци. — Ама че юнска сутрин, а? — Той огледа бараките, докато двамата му синове обслужваха клиентите. — Колко души живеят тук?

— Не съм много сигурна. Може би пет-шестстотин. Постоянно идват нови хора.

— Да, виждам. Явно имате хубав източник на прясна вода. Къщите не са толкова зле. Виждали сме много по-лоши. Знаете ли какви слухове се носят по пътищата? — Търговецът се ухили. — Чухме, че имате голяма царевична нива, а ябълките падали от небето. Големи смехории, не мислите ли?

Сестрата се усмихна.

— И тук живеело някакво момиче, казвало се Суон или нещо подобно, което можело да накара посевите да растат. Просто докосвала пръстта и те пониквали! Какво мислите за това? Казвам ви, цялата страна щеше да е мъртва, ако не съществуваше въображението.

— Планираш ли да се установиш тук?

— Да, може би за няколко дни. Градът ми изглежда добър. Казвам ви, няма да отидем повече на север… не, госпожо!

— Защо? Какво има на север?

— Смърт — отвърна Вълчевич, намръщи се и поклати глава. — На някои хора са им се разхлопали дъските. Чухме, че там се водят боеве. Имало някаква проклета армия, от тази страна на Айова… или онова, което някога беше Айова. Както и да е, много е опасно да се ходи на север, затова сме се насочили на юг.

— Армия? — Сестрата си спомни думите на Хю Райън, който разказа на нея и на Пол за Бойното поле. — Каква армия?

— От онези, които те убиват, госпожо! Сещате се, мъже и оръжия. Предполага се, че около две-три хиляди войници са тръгнали на поход и си търсят хора, които да избиват. Нямам представа какво, по дяволите, правят. Малки оловни копеленца! Боклуци като тези ни вкараха в тази каша!

— Виждал ли си ги?

Съпругата на Вълчевич слушаше разговора и също се намеси в него.

— Не — каза тя, — но една вечер видяхме светлината от огньовете им. Бяха далеч и приличаха на някакъв горящ град. След това намерихме един мъж на пътя — целият беше в рани и полумъртъв. Наричаше се брат Дейвид. Той ни разказа за боевете. Предупреди ни, че е най-зле край Линкълн, Небраска, и че все още преследват хората на Спасителя — точно това каза и умря, преди да ни обясни какво има предвид. Ние тръгнахме на юг и се махнахме оттам.

— Молете се да не дойдат насам — каза Вълчевич на Сестрата. — Малки оловни копеленца!

Жената кимна, а търговецът отиде да се пазари с клиент за един ръчен часовник. Ако някоя армия наистина беше тръгнала на поход от тази страна на Айова, вероятно вече се намираше на сто и петдесет километра от Мерис Рест. „Господи!“, помисли си тя. Ако две-три хиляди „войници“ дойдеха в града им, щяха да го изравнят със земята! Сети се за онова, което напоследък виждаше в стъкления пръстен, и я изпълни хлад.

Почти в същия миг усети как я залива мразовита вълна — да, помисли си Сестрата — на омраза и разбра, че той е зад нея, до нея или някъде много наблизо. Усети погледа му върху себе си като опрян в тила й нокът. Бързо се огледа наоколо. Нервите й направо пищяха от тревога.

Всички хора около нея изглеждаха заинтересовани само от стоките на масите и в кашоните. Никой не я гледаше. Мразовитата вълна като че ли започна да се оттегля, сякаш мъжът с аленото око — където и който да беше — се отдалечаваше.

Въпреки това студеното му присъствие все още се усещаше във въздуха. Той беше наблизо… някъде много наблизо, скрит в тълпата.

Сестрата забеляза внезапно размърдване вдясно и усети, че една фигура се пресяга към нея. Тя протегна ръка с намерението да я докосне. Обърна се и видя мъж в тъмно палто, който стоеше прекалено близо до нея, за да може да избяга. Дръпна се назад… и тънката ръка на мъжа се стрелна покрай лицето й като змия.

— Това колко струва? — попита той и размаха предмета. В ръката си държеше малка навиваща се маймунка, която тракаше и удряше малки чинели.

— Какво имате?

Мъжът извади джобно ножче и го подаде. Вълчевич го огледа и кимна.

— Твоя е, приятелю. — Клиентът се усмихна и подаде играчката на детето до него, което чакаше търпеливо.

— Ето — каза Джош Хъчинс, който си проправи път през тълпата и застана до масата. В здравата си ръка държеше нещо, увито в кафяв плат. — Какво ще кажете за това? — Той остави разменната си стока на масата до лъскавата черна рокля.

Вълчевич разтвори плата и се опули срещу онова, което беше вътре.

— О… Господи — прошепна той.

На масата пред него се мъдреха пет кочана златиста царевица.

— Предположих, че ще искате по един за всеки от вас — каза Джош. — Прав ли съм?

Търговецът взе един от кочаните, докато съпругата му гледаше като омагьосана зад рамото му. Помириса го и каза:

— Истинска е! Господи, истинска е! Толкова е прясна, че все още усещам пръстта върху нея!

— Естествено. Разполагаме с цяла нива с царевица, която расте недалеч оттук.

Вълчевич заприлича на човек, който всеки момент ще припадне.

— Е? — попита Джош. — Имаме ли сделка или не?

— Да. Да. Разбира се! Вземете роклята! Вземете каквото си пожелаете. Господи! Това е прясна царевица! — Търговецът погледна мъжа, който искаше един ръчен часовник. — Вземете го! По дяволите, вземете си няколко! Хей, госпожо! Искате ли този шал? Ваш е! Не мога да… не мога да повярвам на това! — Той докосна здравата ръка на Джош, който тъкмо вземаше роклята за Глори. — Покажете ми — замоли се. — Моля ви, покажете ми сега. Мина много време, откакто видях нещо да расте! Моля ви!

— Добре. Ще ви заведа на нивата. — Гигантът му направи знак да го последва.

— Момчета! Наглеждайте стоката! — обърна се Вълчевич към синовете си. След това огледа лицата на тълпата и каза: — По дяволите! Дайте им каквото искат! Могат да имат всичко! — Той, съпругата и дъщеря му последваха Джош на нивата, където беше пълно с избуяла царевица.

Разтреперена и изнервена, Сестрата продължаваше да усеща студеното присъствие. Тръгна към бараката на Глори, като стискаше кожената чанта под мишница. Все още имаше чувството, че е наблюдавана и ако мъжът с аленото око наистина беше някъде тук, искаше да се прибере в къщата и да избяга от него.

Почти стигна до верандата, когато чу някой да крещи НЕ! и миг по-късно се разнесе грохотът на запален двигател.

Обърна се светкавично.

Малкият камион на Вехтошаря тръгна назад и прегази масите и кашоните със стока. Хората пищяха и се махаха от пътя му. Двамата синове на Вълчевич се катереха по него и се опитваха да стигнат до шофьора, но единият от тях падна, а другият не беше толкова бърз. Гумите на камиона минаха през една жена, която беше паднала на земята и Сестрата чу как изпука гръбнакът й. Едно дете застана на пътя му, но беше дръпнато и спасено в последния момент. Камионът продължи по пътя, но в следващия миг се отклони и се заби в една от бараките. Даде на заден ход. Гумите захвърляха сняг и пръст зад себе си, когато се стрелна отново напред. Двигателят му се прокашля. Камионът продължи по пътя, който извеждаше от Мерис Рест в посока север.

Сестрата побягна, за да помогне на някои хора, които бяха паднали и за малко да бъдат прегазени. Изкушенията, антиките и изобретенията на Вехтошаря бяха разхвърлени на улицата, а от камиона продължаваха да падат стоки, докато се отдалечаваше. Накрая зави и се скри от поглед.

— Този открадна камиона на баща ми! — изкрещя единият от синовете на Вълчевич с почти истеричен глас. — Този открадна камиона на баща ми! — Другото момче отиде да повика търговеца.

Сестрата изпита страх, който я удари в корема като юмрук. Тя прибяга до младежа и го хвана за ръката. Той все още беше замаян и от тъмните му очи капеха сълзи на гняв.

— Кой беше вътре? — попита го. — Как изглеждаше?

— Не знам! Лицето му… не знам!

— Каза ли ти нещо? Мисли!

— Не. — Младежът поклати глава. — Не. Той просто… беше там. Точно пред мен. И… видях го да се усмихва. След това я взе и се качи в камиона.

— Взе? Какво взе?

— Царевицата — отвърна младежът. — Открадна не само камиона, но и царевицата.

Сестрата пусна ръката му и се загледа по пътя. Загледа се на север.

Където беше армията.

— О, Господи — каза с дрезгав глас тя.

Стисна кожената чанта с две ръце и усети стъкления пръстен в нея. През последните две седмици сънебродеше в една кошмарна земя, където реките течаха кървави, небето беше и цвят на отворена рана и един конски скелет жънеше поле от човешки същества.

— Ще накарам човешка ръка да го направи — беше обещал мъжът с аленото око. — Човешка ръка.

Сестрата погледна отново към къщата на Глори. Суон стоеше на верандата, облечена в своето палто от кръпки в много цветове. Тя също гледаше на север. Жената тръгна към нея, за да й разкаже какво се беше случило и какво се страхуваше, че ще се случи, когато мъжът с аленото око отидеше при онази армия и й покажеше прясната царевица. Така щеше да им сподели за Суон и да ги убеди, че поход на сто и петдесет километра не е нищо, за да намерят момиче, което можеше да накара посевите да растат в една мъртва земя.

Достатъчно посеви, които да изхранват цяла армия.