Робърт Маккамън
Лебедова песен (52)

52

Той чакаше в мрака да се приберат у дома. Вятърът беше силен и пееше сладко на душата му за милиони мъртъвци и за смъртта, която не беше приключила още. За съжаление, когато вятърът беше толкова силен, не можеше да търси надалеч. Седеше в мрака с новото си лице и с новата си кожа, докато вятърът виеше отвън край бараката като някаква парти свирка, и си мислеше, че може би — може би — ще е тази вечер.

Но добре разбираше обратите на времето, така че ако не се случеше тази вечер, винаги щеше да има утре. Можеше да бъде много търпелив, ако се наложеше.

Седем години бяха минали много бързо за него. Беше самотен пътник, пътувал по много пътища през Охайо, Индиана, Кентъки, Тенеси и Арканзас. Понякога отсядаше в борещи се за оцеляване селища, а понякога, когато го налегнеше друго настроение, живееше сам в пещери и изоставени автомобили. Откъдето минеше, присъствието му помрачаваше всичко, селищата биваха лишени от надежда и състрадание и бързо спираха да съществуват, тъй като жителите им се избиваха едни други или се самоубиваха. Знаеше как да им покаже колко безсмислен е животът и каква трагедия беше напразната надежда. Ако детето ти е гладно, убий го, приканваше гладуващите майки. Мислете за самоубийството като за нещо благородно, казваше на мъжете, които идваха при него за съвет. Той беше същински фонтан от информация и мъдрост, които нямаше търпение да сподели — всички кучета разпространяваха рак и трябваше да бъдат убити, хората с кафяви келоиди обичаха да си похапват детска плът, в дивите земи на Канада беше създаден нов град и там трябва да отидете, можете да получите много протеини, като изядете собствените си пръсти… все пак колко ви трябва?

Постоянно се изумяваше колко лесно беше да ги накара да повярват.

Партито беше страхотно. Но имаше едно нещо, което го глождеше ден и нощ.

Къде беше стъкленият пръстен?

Жената — която се наричаше Сестрата — със сигурност вече беше умряла. Така или иначе не му пукаше за нея. Къде беше стъкленото чудо и кой го беше взел? Много пъти беше усещал, че се е доближил до него, че следващият кръстопът ще го отведе до търсеното, но инстинктите му избледняваха и трябваше да поеме в нова посока. Претърсваше умовете на всички, които срещаше, но жената не беше там, нито пък стъкленият пръстен. Затова продължаваше напред. С течение на годините обаче пътуването му се беше забавило, защото му се откриваха толкова много възможности в селищата и защото дори стъкленият пръстен все още да беше някъде там, не му пречеше. Все пак не правеше нищо, нали? Това все още беше неговото парти и нищо не се беше променило. Продължаваше да усеща опасността, която изпита от предмета в онази къща в Ню Джърси, но каквото и да представляваше той, определено не променяше нищо в съществуването му или в нещата, които виждаше наоколо.

„Но проблемо“ помисли си той… но къде беше? Кой го беше взел? И защо въобще съществуваше?

Често си спомняше деня, в който зави по магистрала 80 на френския си състезателен велосипед и продължи на юг. Понякога се чудеше какво щеше да се случи, ако се беше върнал на изток. Дали щеше да намери жената и стъкления пръстен? Защо часовите на пункта на Червения кръст не я бяха виждали, ако наистина беше жива?

Все пак не можеше да вижда или да знае всичко. Можеше да вижда и да знае само онова, което фалшивите му очи му показваха, което успяваше да намери в човешките умове и което му носеха търсачите му, когато се връщаха от мрака.

Точно сега идваха при него. Усети ги, че се събират от всички посоки на компаса и летят срещу вятъра. Насочи се към вратата и колелата под него изскърцаха.

Първата муха докосна бузата му и беше засмукана в плътта сякаш от ураган.

Очите му се прибраха в главата му и погледнаха отвътре. Видя мрачна гора, чу виещ вятър и нищо повече.

Още едно създание, което приличаше на муха, мина през една цепнатина в стената, кацна на челото му и мигновено беше засмукано от гърчещата се кожа. Още две се присъединиха към нея и също бяха издърпани.

Видя още мрачни гори, заледена локва, някакво малко животно, което лежеше мъртво в храстите. Един гарван прелетя, изщрака с клюн и се завъртя.

Още мухи бяха погълнати от лицето му. Още образи се завихриха в главата му: някаква жена переше дрехи в осветена от газена лампа стая, двама мъже се биеха с ножове в една алея, двуглав глиган душеше в боклука, а четирите му очи бяха навлажнени и проблясваха.

Мухите запълзяха по лицето му и бяха засмукани от плътта една след друга.

Той видя тъмни къщи, чу някой да свири на хармоника — много зле — а някой друг пляскаше в ритъм. Видя събрани около клада хора, които говореха за бейзболните мачове през летните нощи. Видя кльощави мъж и жена, чиито тела бяха преплетени върху матрак. Видя почистващи пушка ръце. Видя експлозия от светлина и глас, който казваше:

— Намерих си красивка чудесия…

Спри.

Светлината и гласът замръзнаха зад очите му като кадър от филм.

Потрепери.

Мухите все още бяха на лицето му, но той се съсредоточи върху светлината. Тя представляваше червено сияние и не можеше да прецени откъде идва. Сви ръце в юмруци и дългите му мръсни нокти издълбаха полумесеци в кожата му, но не потече кръв.

Продължи, помисли си той и филмът от спомени отново оживя.

— … нали? — довърши гласът, който беше мъжки. След малко последва изпълнен с изумление шепот: — Скъпоценни камъни!

Спри.

Той гледаше отгоре и видя, че в ръцете на мъжа беше… Продължи.

… стъкленият пръстен, който блестеше в тъмночервено и кафяво. Онзи се намираше в някакво помещение със стърготини на пода. Имаше чаши. Карти на маса.

Познаваше това място. Беше ходил там. Казваше се „Кофа кръв“ и много пътници се отбиваха в него по пътя си. Затова изпрати търсачите си там. Намираше се само на километър и половина от настоящото му местоположение, от другата страна на хълма.

Вътрешното му око наблюдаваше случващото се през погледа на муха. Изстрелът от пушка, горещата ударна вълна и окървавеното тяло, което падна върху масите.

Един женски глас попита:

— И ти ли искаш? — След това последва заповед: — Сложете оръжията си на масата.

„Намерих те“, помисли си той.

Зърна за кратко лицето й. Оказа се голяма красавица, нали? Това тя ли беше?, зачуди се. Да, да! Трябваше да е тя! Стъкленият пръстен беше прибран в ученическа чанта. Трябваше да е тя!

Сцената продължи. Появи се още едно лице: мъж с пронизващо сини очи и сива брада.

— Прокажена! Прокажена! — развика се някой. Само след миг изникна друг мъж със сребриста коса и той разпозна това лице, защото то принадлежеше на човек, когото всички наричаха Отрепка. Разнесоха се още гласове:

— Ще ми окажеш ли тази чест… Дъруин е ловец… Също така имах още един крак… За бога, не отивайте на запад… Смятат, че това е знакът на Сатаната…

Той се усмихна.

— … Насочили сме се на юг… Предполагам, че това е Мерис Рест… Съмнявам се да се нуждае от бензина в него, какво мислите?

Гласовете станаха неясни, светлината се промени и долу отново имаше тъмни гори и къщи.

Той си пусна филма-спомен отново. Това беше тя, нямаше никакво съмнение.

— … Насочили сме се на юг… Предполагам, че това е Мерис Рест…

„Мерис Рест — помисли си той. — На осемдесет километра на юг. Намерих те! Отиваш на юг в Мерис Рест!“

Но какъв беше смисълът да чака? Вероятно Сестрата и стъкленият пръстен все още бяха в „Кофа кръв“, само на километър и половина оттук. Все още имаше време да отиде там и да…

— Лестър? Донесох ти купичка с…

Нещо се счупи и се разнесе ужасен стон.

Той позволи на очите си да се появят отново. На вратата на бараката стоеше жената, която го взе преди три седмици като момче за всичко. Тя все още беше много красива. Много жалко, че една вечер преди две седмици някакво диво животно беше изяло малкото й момиченце в гората, защото детето приличаше точно на нея. Жената беше изтървала купичката със супа. Тя беше непохватна кучка, каза си той. Все пак всеки с по два пръста на всяка ръка щеше да е непохватен.

Щипката, в която се беше превърнала лявата й ръка, държеше газена лампа и на светлината й тя видя гърчещото се и осеяно с мухи лице на Лестър, момчето за всичко.

— Как е хавата, госпойце Спери — прошепна той и приличащите на мухи създания се разлетяха около главата му.

Жената направи крачка назад към отворената врата. Лицето й застина в ужасена гримаса и Лестър се зачуди защо я смяташе за красива.

— Не са плашиш, нали, госпойце Спери? — попита я той, протегна ръце и заби пръсти в пръстта, за да се набере напред. Колелата на вагонетката изскърцаха, защото спешно се нуждаеха от смазване.

— Аз… Аз… — Жената се опита да каже нещо, но не можа. Краката й отказаха да помръднат, защото знаеше, че няма къде да избяга — освен в гората.

— Със сигурност не са страхуваш от мен — каза нежно Лестър. — Не съм никъв мъж, нали? Оценявам, че са смили над беден човечец кат мен, със сигурност го оценявам. — Колелата скърцаха, скърцаха.

— Стой… далеч от мен…

— Туй е старият Лестър, с който говориш, госпойце Спери. Просто старият Лестър, туй е той. Можеш да ми кажеш всичко.

Жената почти помръдна, почти успя да избяга, но той й каза:

— Старият Лестър кара болката да изчезва, нали? — Той я обработваше в лапите си като топъл маджун. — Защо не остайш лампата, госпойце Спери? Хайде хубавичко да си поговорим. Мога да опрая нищата.

Жената бавно остави газената лампа на пода.

„Толкова е лесно“, помисли си Лестър. Особено с тази, защото вече беше ходещ мъртвец.

Отегчи се от нея.

— Предполагам, че трая да опрая онуй пушкало — каза той и кимна мазно към пушката в ъгъла. — Ще ми го донесеш ли?

Жената взе пушката.

— Госпойце Спери? Искам да туриш дулото в устата си, а пръста на спусъка. Да, мадам, давай. Точно тъй. О, добре са справяш!

Очите на жената блестяха от сълзите, които течаха по бузите й.

— А сега… искам да тестваш туй пушкало зарад мен. Искам да дръпнеш спусъка и да ми ка’еш дал’ работи. Стаа ли?

Жената се съпротивлява цяла секунда, благодарение на волята си за живот, с която не знаеше, че още разполага.

— Лестър ще опрай нищата — каза той. — А сега дръпни лекинко.

Пушката изгърмя.

Лестър се издърпа напред и колелата на вагонетката му изскърцаха върху тялото й. „“Кофа кръв"! — помисли си той. — Трябва да отида там!"

Но после си промени решението… „Не, не. Почакай. Просто почакай.“

Знаеше, че Сестрата пътува за Мерис Рест. Нямаше да му отнеме много време да прекоси напряко, а на нея щеше да й се наложи да мине по пътя или по онова, което беше останало от него. Можеше да я изпревари и да я чака там. В Мерис Рест живееха много хора и щяха да му се отворят много възможности. Бездруго смяташе да тръгне натам през следващите няколко дни. Вероятно Сестрата вече беше напуснала кръчмата и пътуваше към града. „Този път няма да ми избягаш — зарече се той. — Ще стигна до Мерис Рест преди теб. Старият Лестър ще опрай нищата и за теб, кучко!“

Това тяло беше добра дегизировка, помисли си той. Бяха необходими някои промени, ако смяташе да ходи на такова разстояние, но щеше да свърши работа. И когато кучката стигнеше до Мерис Рест, щеше да е готов да танцува ватуси върху костите й, докато тя не се превърнеше в пепел.

Останалите мухи също бяха засмукани в лицето му, но те му донесоха информация, която не му беше от полза. Разтегна тялото си и след една-две минути успя да стане.

Изпъна краката си в панталоните, хвана малката си червена вагонетка и тръгна с боси крака през снега към гората. Запя много тихичко:

— „Събрали сме се около черницата, около черницата, около черницата…“

И мракът го погълна.