Робърт Маккамън
Лебедова песен (7)

7

10:16 часа, лятно северноамериканско източно време Ню Йорк

Синята светлина се въртеше. Валеше студен дъжд и един млад мъж с жълт дъждобран протегна ръце към нея.

— Дайте ми я, госпожо — каза той със странен глас, все едно говореше от дъното на кладенец. — Хайде, дайте ми я.

— НЕ! — изкрещя в отговор Сестра Крийп и лицето на мъжа стана на парчета, подобно на счупено огледало. Клошарката протегна ръце, за да го отблъсне, но в следващия момент се събуди и кошмарът отлетя надалеч като ято сребърни прилепи. Плачът й заехтя между стените от бетонни тухли и тя се взира в нищото за известно време, докато нервите не разтресоха цялото й тяло.

„О — помисли си Сестра Крийп, когато главата й се проясни, — този беше от лошите!“ Докосна лепкавото си чело и пръстите й се намокриха. Разминах се на косъм, каза си тя. Младият демон с жълтия дъждобран отново беше дошъл, като този път се беше приближил изключително много и едва не й взе…

Сестра Крийп се намръщи. Какво не й взе? Мисълта й беше отлетяла; каквото и да беше онова нещо, то се скри в тъмната страна на спомените й. Клошарката често сънуваше демона с жълтия дъждобран и той винаги искаше да му даде нещо. В съня винаги присъстваше въртяща се синя светлина, която нараняваше очите й, и валеше дъжд. Понякога местата, на които се намираше, й изглеждаха ужасно познати, и понякога почти — почти — знаеше какво иска демонът, но също така беше наясно, че е демон — дори можеше да е самият дявол, който се опитва да я отдалечи от Исус — защото главата я болеше изключително много, когато сънят свършеше.

Сестра Крийп нямаше представа колко е часът и дали е ден, или нощ, но стомахът й изкурка от глад. Беше се опитала да спи на пейка в метрото, но някакви крещящи хлапета я изплашиха, затова си взе чантата и потърси по-безопасно място. Намери го на дъното на стълба, която се спускаше в една мрачна част в тунел на метрото. На около десет метра под главния тунел имаше дренажна тръба, която беше достатъчно голяма, за да мине през нея, ако малко се наведеше. Маратонките й газеха в течаща мръсна вода. Тунелът беше осветен от слаби сини ремонтни лампи, на светлината от които се виждаше плетеница от кабели и тръби над главата й. Мястото се тресеше от преминаващите влакове и Сестра Крийп осъзна, че се намира под релсите, но продължи по тунела и шумът утихна до тих и далечен тътен. Съвсем скоро откри доказателства, че това място е известно сред членовете на Дрипавата нация — стар матрак, забутан в единия ъгъл, две празни бутилки от вино и засъхнали човешки екскременти. Жената нямаше нищо против, беше виждала много по-лошо. Легна на матрака и спа, докато кошмарът за демона в жълтия дъждобран не я събуди; беше гладна и реши да се върне в станцията на метрото, за да потърси остатъци от храна в кошчетата за боклук, както и вестник, за да види дали Исус не беше пристигнал, докато е спала.

Сестра Крийп стана, преметна чантата си през рамо и си тръгна от уютната ниша. Пое обратно по тунела, окъпан от слабото синьо сияние на ремонтните лампи, като се надяваше днес да намери хотдог. Много ги обичаше, особено с щедра доза хубава пикантна горчи…

Тунелът изведнъж се разтресе.

Бетонът започна да се пука. Сините лампи примигаха, изгаснаха и пак засветиха. Над главата й се разнесе шум, подобен на воя на вятъра или на връхлитащ влак на метрото. Сините лампи ставаха все по-светли, докато светлината не стана ослепителна и Сестра Крийп не присви очи. Тя направи още три несигурни крачки напред; ремонтните крушки започнаха да се пръскат. Сложи ръце пред лицето си, за да го предпази. В тях се забиха парченца стъкло. „Ще осъдя някого за това!“, помисли си със съвсем ясно съзнание клошарката.

В следващия момент целият тунел се килна рязко на една страна и Сестра Крийп падна в поточето с мръсна вода. От тавана започнаха да се откъртват парчета бетон и скала. Тунелът се наклони отново, този път в другата посока, и то с такава сила, че клошарката имаше чувството, че вътрешностите й се късат. Бетонните късове заудряха главата и раменете й, докато ноздрите й се пълнеха с прах.

— Мили боже! — провикна се тя на път да се задуши. — О, боже!

Над главата й се разхвърчаха искри, когато кабелите започнаха да се късат. Сестра Крийп подуши гореща жега от пара и някъде горе чу тропот, подобен на стъпките на огромен бегемот. Тунелът продължаваше да се накланя и олюлява. Клошарката прегърна силно чантата си и се опита да се стегне. Беше стиснала силно зъби, за да не изпищи. Над нея премина гореща вълна и затрудни дишането й. „Господ да ми е на помощ!“, изкрещя наум тя, докато се опитваше да си поеме въздух. Нещо се пукна и Сестра Крийп усети потеклата от носа й кръв. „Не мога да дишам, о, мили боже, не мога да дишам!“ Тя се стисна за гърлото, отвори уста и чу как собственият й приглушен писък се понесе по люлеещия се тунел. Най-накрая наранените й дробове успяха да си поемат глътка изпепеляващ въздух и тя легна свита в мрака. Тялото й беше тормозено от спазми, а мозъкът й като че ли бе изключил.

Жестокото клатене на тунела беше престанало. Сестра Крийп припадаше и отново идваше в съзнание. През мъглата долетя далечният грохот на влака.

Усилваше се.

„Ставай! — нареди си клошарката. — Ставай! Настъпи Денят на Страшния съд и Господ пристигна с колесницата си, за да отведе праведните в рая!“

Един по-спокоен и по-ясен глас й заговори, вероятно от тъмното кътче на спомените й: „Глупости! Нещо лошо се е случило там горе!“

„Раят! Раят! Раят!“, помисли си Сестра Крийп и прогони злия глас. Изправи се до седнало положение, избърса кръвта от носа си и вдиша горещ и душен въздух. Влакът приближаваше. Клошарката усети, че водата, в която беше седнала, е гореща. Стисна чантата си и бавно стана на крака. Навсякъде беше тъмно. Отиде и опипа с пръсти стените на тунела, за да усети под тях грозна плетеница от пукнатини.

Грохотът се усилваше и въздухът се нагорещяваше. Бетонът под пръстите й приличаше на градски асфалт по обяд през август — човек можеше да си изпържи яйца на него.

Далеч напред в тунела се появи слаба оранжева светлина, подобна на фаровете на движещ се с висока скорост влак на метрото. Тунелът отново затрепери. Сестра Крийп се опули срещу все по-уголемяващата се оранжева светлина, която преминаваше през нюанси на червено и лилаво.

Клошарката осъзна какво е това и заскимтя като хванато в капан животно.

Към нея се носеше огнена вълна. Тя усети как пламъците изсмукваха въздуха като във вакуум. След по-малко от минута щяха да я застигнат.

Сестра Крийп излезе от транса, в който беше изпаднала. Обърна се и побягна, като стискаше здраво чантата до тялото си. Маратонките й плискаха в течащата вода. Тя припряно прескачаше счупени тръби и буташе настрани скъсани кабели като обречен човек. Погледна назад и видя протягащите се от огъня червени пипала, които плющяха във въздуха като камшици. Вакуумът я засмука и се опита да я издърпа в пламъците. Сестра Крийп изпищя и въздухът зацвъртя в ноздрите и в гърлото й.

Усети миризмата на изгоряла коса и надуващите се по ръцете и гърба й мехури. След около тридесет секунди щеше да се присъедини към своя Бог и пастир и се изуми, че не е готова и няма желание да тръгне.

Тя изрева от ужас, спъна се и падна по очи.

Опита се да стане и видя, че е стигнала до решетка, в която се отичаше водата от поточето. Под нея имаше само мрак. Погледна назад към прииждащия огън. Веждите й се опърлиха, а по лицето й започнаха да избиват големи мехури. Въздухът не ставаше за дишане. Нямаше време да се изправи и да побегне отново; пламъците почти я бяха достигнали.

Сестра Крийп сграбчи решетката и се опита да я махне. Един от ръждясалите винтове се откъсна, но вторият беше хванат здраво.

Огънят беше на не повече от дванадесет-тринадесет метра зад нея и косата й пламна.

„Господи, помогни ми!“, изпищя наум и дръпна толкова силно решетката, че едва не извади раменете си.

Вторият винт се предаде.

Сестра Крийп хвърли решетката настрани, взе си чантата и се гмурна с главата напред в шахтата.

Падна от височина от около метър и двадесет и се озова в ковчегоподобно пространство, в което имаше двадесет сантиметра вода.

Пламъците минаха над нея, изсмукаха въздуха от дробовете й и изгориха всеки сантиметър от откритата й кожа. Дрехите й пламнаха и тя започна да се търкаля френетично във водата. За няколко секунди властваха единствено тътен и агония. Сестра Крийп усети миризмата на топлия хотдог от онази будка.

Стената от огън се движеше бързо като комета и носеше след себе си въздух от отвън, който беше наситен с тежката миризма на овъглена плът и разтопен метал.

Долу в шахтата, която отвеждаше водата до канализацията, тялото на Сестра Крийп потрепери и се сви. Седем-осем сантиметра от водата се бяха изпарили и бяха смекчили яростта на огъня. Обгореното й, изстрадало тяло се мъчеше да си поеме въздух и най-накрая успя да го стори, докато покритите й с мехури ръце стискаха здраво платнената чанта.

После продължи да лежи, без да помръдва.