Робърт Маккамън
Лебедова песен (74)

74

— Да — каза Джош. — Мисля, че можем да я построим отново. — Усети, че ръката на Глори е стиснала неговата. Шивачката облегна глава на рамото му.

Той я прегърна. Двамата стояха пред изгорелите останки на църквата.

— Можем да го направим — каза Джош. — Разбира се, че можем. Имам предвид… че няма да е утре или следващата седмица… но можем да го направим. Вероятно няма да изглежда както преди, може би ще е по-зле… но може и да е по-добре. — Той я стисна нежно. — Нали?

Глори кимна.

— Да — отвърна тя, без да го погледне. Гласът й беше сподавен от емоции. Най-накрая вдигна мокрото си от сълзите лице, а ръката й посегна към повърхността на Маската на Йов, за да я опипа с пръсти. — Ти си… красив мъж, Джош — каза му нежно шивачката. — Дори сега. Дори с това. Дори никога да не се пропука, пак ще си най-красивият мъж, когото познавам.

— О, не съм чак толкова готин. Никога не съм бил. Трябваше да ме видиш, докато бях кечист. Знаеш ли какъв ми беше сценичният прякор? Черния Франкенщайн. Вече наистина приличам на такъв, нали?

— Не. И не мисля, че някога си приличал. — Пръстите на Глори проследиха твърдите образувания, след което свали ръка. — Обичам те, Джош — каза тя и гласът й потрепери, но медните й очи бяха сериозни и искрени.

Гигантът щеше да й отговори, но се сети за Роуз и момчетата. Мина много време. Много, много време. Дали се скитаха някъде и търсеха храна и подслон, или бяха призраци, които живееха единствено в спомените му? Истинско мъчение беше да не знае дали са живи, или мъртви и като погледна лицето на Глори, осъзна, че може би никога нямаше да разбере. Дали беше безсърдечно и нелоялно от негова страна да се откаже от надеждата, че Роуз и синовете му може да са живи… или просто беше реалист? За едно обаче беше напълно сигурен: искаше да остане в земята на живите, вместо да броди из владенията на мъртвите.

Прегърна Глори и я притисна силно до тялото си. Усещаше острите й кости върху палтото си и закопня за деня, в който щяха да приберат реколтата.

Също така копнееше да може да вижда през двете си очи и да може да диша нормално отново. Надяваше се неговата Маска на Йов да се пропука съвсем скоро, както беше сторила тази на Сестрата миналата вечер, но също така се страхуваше. Постоянно се чудеше как ще изглежда отдолу. Ами ако получеше лицето на някой, когото не познаваше? Засега се чувстваше добре и нямаше дори следа от треска. Това беше единственият момент в живота му, в който искаше да легне на легло.

Джош видя нещо в една замръзнала локва на земята на около метър пред него. Стомахът му се сви и той изрече тихо:

— Глори? Защо не се прибереш у дома? Ще си дойда след малко.

Тя се отдръпна от него объркана.

— Какво има?

— Нищо. Просто върви. Ще се поразходя още малко и ще помисля как да съживим отново църквата.

— Ще остана с теб.

— Не — отвърна твърдо гигантът. — Върви у дома. Искам да остана малко сам. Става ли?

— Добре — съгласи се шивачката, тръгна по пътя, но след малко се обърна. — Няма нужда да казваш, че ме обичаш. Няма проблем, ако не се чувстваш така. Просто исках да ти разкрия чувствата си.

— И аз те обичам — заяви той с напрегнат глас. Погледът на Глори се задържа на него още няколко секунди и след това пое към дома си.

Когато си замина, Джош се наведе и взе онова, което лежеше в локвата. Ледът около него се пропука.

Беше парче вълнен плат на райета, изцапан с тъмнокафяви петна.

Гигантът знаеше от какво е.

От палтото на Джийн Скъли.

Той стисна изцапаното с кръв парче плат и се изправи. Килна глава на една страна и огледа земята наоколо. На няколко крачки навътре в алеята край останките лежеше друго парче плат. Вдигна и него и след това видя трето и четвърто парче — и двете бяха окървавени. Тези малки парченца от палтото на Джийн Скъли бяха разпръснати като сняг на райета по цялата земя.

„Някакво животно го е пипнало — помисли си Джош. — Разкъсало го е на парчета.“

Само че беше наясно, че не животно е спипало Джийн Скъли. Беше друг вид звяр, може би маскиран като инвалид в червена детска вагонетка или като чернокож със сребърен зъб. Скъли беше намерил мъжа с аленото око… или онзи беше намерил него.

„Върви да повикаш помощ — каза си гигантът. — Върви да повикаш Пол и Сестрата и, за бога, намери пушка!“ Вместо това обаче последва малките парчета плат на райета, докато сърцето му биеше като лудо и гърлото му пресъхваше. На земята имаше и други боклуци. Навлезе по-навътре в алеята и един плъх с размерите на персийска котка, който се поклащаше като пате пред него, го изгледа с лъскавите си очи и се скри в една дупка. Навсякъде около него се носеше писукане и шумолене и Джош разбра, че тази част от Мерис Рест се владее от гризачите.

Забеляза замръзнали пръски кръв по земята. Последва ги още четири-пет метра и спря до едно кръгло парче ламарина, което беше подпряно на грубите тухлени основи на овъглената църква. Върху него имаше още замръзнала кръв, а около ботушите му бяха разхвърлени още парчета плат на райета. Джош допря крак до ламарината, която беше с размерите и формата на капак на шахта, пое си дълбоко въздух и го изпусна. След това избута метала настрани и се дръпна назад.

Отдолу се разкри дупка, изкопана в основите на църквата. От вътрешността й се разнесе студена и неприятна воня, която накара кожата му да настръхне.

„Намерих те“, беше първата мисъл на гиганта.

„Махай се оттук, по дяволите, бягай, тромав глупако!“, беше втората.

Но Джош се поколеба и продължи да наднича в дупката.

Отвътре не се чуваше нищо и не се забелязваше никакво движение. „Празна е! — помисли си той. — Няма го!“

Направи една предпазлива крачка към нея. После втора и трета. Застана отгоре й и се ослуша. Все още не се чуваше нищо и не се забелязваше никакво движение.

Леговището беше празно. Мъжът с аленото око го нямаше. След като Суон го беше срещнала, той вероятно беше напуснал Мерне Рест.

— Благодаря на Бога! — прошепна Джош.

Чу шумолене зад себе си.

Обърна се светкавично и вдигна ръце, готов за бой.

Един плъх се беше качил върху някакъв кашон, оголваше зъби, писукаше и крякаше като сърдит хазяин.

— Млъкни, малко копеле…

Две ръце — едната черна, а другата бяла — се стрелнаха от дупката, сграбчиха глезените на гиганта и го събориха. Той нямаше време да извика, преди да падне на земята и въздухът да напусне дробовете му. Зави му се свят. Опита се да се освободи, да забие пръсти в замръзналата земя около дупката, но ръцете стискаха глезените му като метални скоби и започнаха да го дърпат навътре.

Джош беше наполовина в дупката, преди да осъзнае какво се случва. Забори се, като риташе и мяташе крака, но пръстите се стегнаха още повече около глезените му. Усети миризмата на изгорели дрехи, изви тялото си и видя сини пламъци да танцуват около ръцете на мъжа. Кожата му започна да гори. Ръцете на онзи станаха влажни и течни като топящи се восъчни ръкавици.

В следващите няколко секунди пламъците отслабнаха и изчезнаха. Ръцете на мъжа отново станаха леденостудени и издърпаха Джош в мрака.

Онзи пусна глезените му. Гигантът зарита отново и левият му крак уцели нещо. Нещо студено и тежко скочи върху него — беше по-скоро като чувал с лед, отколкото човешко тяло. Но коляното, което натискаше гърлото му, беше достатъчно силно и се опитваше да смаже трахеята му. Получи размазващи удари в раменете, гърдите и ребрата, които едва не му начупиха костите. Джош уви ръце около хлъзгаво гърло и заби пръсти в нещо, което приличаше на студен маджун. Юмруците на създанието налагаха главата и лицето му, но не можеха да му нанесат вреди заради Маската на Йов. Мозъкът на гиганта сериозно се разтресе и той беше на крачка от припадане. Знаеше, че разполага с два варианта: да се бие за живота си или да умре.

Замахна с десния си юмрук и кокалчетата му срещнаха долната челюст на мъжа. Мигновено стовари и левия си юмрук, който намери слепоочието му. Разнесе се сумтене — по-скоро от изненада, отколкото от болка — и тежестта върху Джош изчезна. Той се изправи на колене, а дробовете му се опитаха да възстановят запаси те си от въздух.

Една ледена ръка се уви около гърлото му изотзад. Гигантът се пресегна, сграбчи пръстите й и ги изви под голям ъгъл; но онова, което само допреди секунди бяха кости, сега се превърна в тел — огъваха се, но не се чупеха. Вложи цялата си сила, за да стане от пода, и се хвърли назад, за да смаже мъжа с аленото око между тялото си и тухлените основи на църквата. Ледената ръка го пусна и той се опита да изпълзи от дупката.

Отново беше сграбчен и дръпнат надолу и докато двамата се биеха в мрака като животни, Джош видя, че ръката на опонента му проблясва и е на път да бъде обгърната от пламъци… но те не искаха да се появят, сякаш нещо не беше наред със запалването. Усети миризма, която приличаше донякъде на запалена клечка кибрит и разтопена свещ. Изрита мъжа в корема и го запрати назад. Отново стана на крака, но получи силен удар в рамото, който едва не го извади от гнездото му и го събори по лице в пръстта.

Джош се изви към него. Устата му кървеше и силата му бързо се стопяваше. Проблесна пламъче и след миг двете ръце на мъжа пламнаха. На синята светлина на пламъците видя лицето му — кошмарна маска с гърчеща се еластична уста, която бълваше мъртви мухи като счупени зъби.

Горящите ръце посегнаха към лицето на гиганта, но изведнъж едната от тях изцвъртя и изгасна като въглен, залят с вода. Другата ръка също започна да изгасва и малките огнени езици се закатериха по пръстите.

Нещо лежеше в пръстта до Джош. Той видя кървава купчина от плът и изкривени кости, а около нея бяха нахвърлени палта, панталони, пуловери, обувки и шапки. Наблизо беше оставена червена детска вагонетка.

Гигантът погледна отново мъжа с аленото око, който също така беше Господин Добре дошли. Горящата ръка почти беше изгаснала и онзи гледаше умиращия пламък с очи, които, ако се намираха на човешко лице, щяха да бъдат определени като безумни.

„Не е толкова силен, колкото преди“, помисли си Джош.

Спусна се към червената вагонетка, взе я и я стовари в лицето на създанието.

Разнесе се нечовешки рев. Пламъкът изгасна изцяло, когато мъжът залитна назад. Гигантът видя сива светлина и запълзя към дупката.

Намираше се на по-малко от метър от нея, когато смачканата червена вагонетка се стовари в тила му. За секунда си спомни онзи момент, в който беше изхвърлен от ринга в Гейнсвил и падна на твърдо. Изгуби съзнание.

Свести се — нямаше представа след колко време — от пронизителен кикот. Не можеше да помръдне и си помисли, че всяка кост в тялото му е била счупена.

Кикотенето идваше от три-четири метра пред него. То заглъхна и беше заменено от сумтене, което приличаше на някакъв език… на Джош му се стори, че е немски. Също така различи думи от други езици — китайски, френски, датски, испански и различни диалекти, които се лееха един след друг. Накрая грубият и отвратителен глас заговори на английски с тежък южняшки акцент:

— Винаги вървя сам… винаги вървя сам… винаги… винаги…

Джош се опита да провери дали има някакви наранявания по тялото и коя част от него работеше и коя не. Не можеше да помръдне дясната си ръка, вероятно беше счупена. Ребрата и раменете го боляха. Въпреки това знаеше, че е извадил късмет — ударът, който току-що преживя, можеше да му премаже черепа, ако Маската на Йов не беше толкова дебела.

Гласът се промени и се превърна в някакъв напевен диалект, който Джош не можеше да разбере, след което отново заговори на английски с акцент от Средния Запад.

— Кучката… кучката… тя ще умре… но не от моята ръка… о, не… не от моята ръка…

Гигантът се опита бавно да обърне главата си. По гръбнака му се разля болка, но вратът му все още работеше. Той постепенно обърна главата си към беснеещото създание, което беше клекнало в пръстта в другия край на леговището.

Мъжът с аленото око се взираше в дясната си ръка, на пръстите на която пропукваха слаби сини пламъци. Лицето му беше хванато в капана на няколко маски. Светлоруса коса се смесваше с катраненочерна, едното му око беше синьо, а другото кафяво, едната му скула беше изпъкнала, а другата хлътнала.

— Но не от моята ръка — каза той. — Ще ги накарам те да го направят. — Брадичката му се удължи и от нея поникна черна четина, която се превърна в червена брада само за няколко секунди и също толкова бързо изчезна в гърчещата се тъкан на лицето му. — Ще намеря начин да ги накарам да го направят.

Ръката му потрепери, започна да се свива в юмрук и малките сини пламъци изгаснаха.

Джош стисна зъби и запълзя към сивата светлина в края на дупката. Пълзеше бавно и мъчително, сантиметър по сантиметър. Застина, когато отново чу гласа на мъжа, който припяваше шепнешком:

— „Събрали сме се около черницата, около черницата, около черницата… Събрали сме се около черницата, съвсем рано…“ — Песничката преля в неразбираемо бълнуване.

Гигантът продължи да пълзи напред. Доближаваше се до дупката. Беше все по-близо и по-близо.

— Бягай — каза с тънък и изморен глас мъжът с аленото око. Сърцето на Джош заби силно, защото знаеше, че чудовището говори на него. — Давай. Бягай. Кажи й, че ще накарам човешка ръка да го направи. Кажи й… кажи й…

Гигантът запълзя нагоре към светлината.

— Кажи й… че винаги съм вървял сам.

Джош успя да излезе от дупката и бързо изкара и краката си от нея. Ребрата направо го убиваха, но не спираше да се бори да остане в съзнание, защото знаеше, че ако не се махне оттук, ще се превърне в мъртво месо.

Продължи да пълзи покрай бягащите около него плъхове. Хапещият студ проникваше чак до костите му. Очакваше всеки момент да усети ръцете на мъжа с аленото око около глезените си, но това не се случи. Той осъзна, че животът му е бил пощаден… защото онзи беше отслабен, изтощен или просто искаше да предаде съобщението му на Суон.

Кажи й, че ще накарам човешка ръка да го направи.

Джош се опита да се изправи, но отново падна по лице. Мина цяла минута, а може би и повече, докато намери сили да застане на колене. Най-накрая успя да се изправи, но приличаше на залитащ и немощен старец.

Продължи да се олюлява по алеята, докато не излезе на пътя и оттам се насочи към кладата, която гореше пред бараката на Глори. Преди да успее да стигне до нея, силата му го напусна. Той падна като секвоя на земята и въобще не видя Робин и господин Половски, които бягаха към него.