Робърт Маккамън
Лебедова песен (45)

45

Суон и Джош следваха железопътните линии през пясъчната буря вече цели три дни, когато се натъкнаха на останките от влака.

Не го видяха, докато почти не стигнаха до него. Пред тях се разкриха вагоните, които бяха разпилени навсякъде, а някои се бяха качили върху предните. Повечето от тях бяха строшени, с изключение на служебния вагон и два товарни вагона. Суон слезе от Муле и последва Джош, който вървеше внимателно върху останките.

— Внимавай за пирони! — предупреди я той и тя кимна. Убиец беше станал бял като тебешир заради прахта. Кучето изпревари гиганта и задуши внимателно разцепените дъски под лапите си.

Джош спря, засенчи с ръка очите си, за да се предпази от прахта, и погледна страната на един товарен вагон. Бурята почти беше олющила боята, но все пак успя да различи избелялата панорама от клоуни, лъвове и три обръча под голяма тента. С красиви червени букви беше написано: „ЦИРК РИДЕЛ“.

— Това е цирков влак! — каза гигантът. — Вероятно е пътувал за поредното си представление, когато е излязъл от релсите. — Посочи към служебния вагон. — Да видим какво ще намерим.

През изминалите три нощи спаха в хамбари и изоставени ферми. В един от дните железопътните линии ги отведоха в средно на големина градче… но вятърът им донесе неприятната миризма на разложение и те не посмяха да влязат в него. Заобиколиха го, преместиха се на линиите от другата страна и продължиха по равната местност.

Вратата на служебния вагон не беше заключена. Вътре беше тъмно, но поне си беше някакъв подслон. Джош си помисли, че конят и териерът могат сами да се грижат за себе си и влезе. Суон го последва и затвори вратата след тях.

Гигантът се удари в едно малко бюро, на което се раздрънчаха някакви малки шишенца и бурканчета. Колкото по-навътре влизаше, толкова по-топъл ставаше въздухът, и след малко различи формата на легло вдясно. Търсещите му пръсти напипаха топъл метал — чугунена печка.

— Тук е имало някой — каза Джош. — Не си е тръгнал отдавна. — Намери решетката и я отвори. Няколко въглена догаряха в печката и се превръщаха в пепел, а жаравата блестеше като окото на тигър.

Гигантът продължи да опипва наоколо във вагона, като едва не се спъна в една купчина одеяла в ъгъла и се върна обратно до бюрото. Очите му започваха да свикват с жълтеникавата мрачина, която проникваше през мръсните прозорци на вагона, и видя една наполовина изгоряла свещ върху малка чинийка. До нея имаше кибрит. Той използва една от клечките, запали фитила й и вътре веднага стана светло.

Върху бюрото бяха оставени разни неща, които приличаха на пастели и червила. Перука с къдрава червена коса беше сложена на поставка. Пред сгъваемия метален стол на бюрото имаше дървена кутия с размерите на кутия за обувки, украсена с красиви гравирани гущери. Мъничките им очи бяха направени от мултифасетно стъкло и блестяха на светлината от свещта.

Джош намери до леглото отворена торба с кучешка храна „Грейви Трейн“ и пластмасова туба, която се разплиска, когато я бутна с крак.

Суон се приближи до печката. На една закачалка на стената бяха увесени пищни костюми с пайети, големи копчета и увиснали ревери. Купчина вестници, дърва и въглища бяха приготвени за печката. Огледа другия край на вагона, където бяха захвърлени няколко одеяла. Там имаше и още нещо… нещо полускрито в завивките.

— Джош? — Детето посочи към тях. — Какво е това?

Гигантът премести свещта, за да освети мястото. Светлината падна върху застиналата усмивка на лицето на клоун.

Джош първоначално се стресна, но после разбра какво е видял.

— Това е кукла! Кукла с човешки размери!

Тя беше оставена в седнало положение. Лицето й беше изрисувано в бяло, а устните й грееха в яркочервено. На главата й беше сложена зелена перука, а очите й бяха затворени. Гигантът се наведе напред и докосна рамото на куклата.

Главата й увисна.

Джош неспокойно пипна бузата й и размаза част от боята. Под нея се криеше бяла плът.

Трупът беше студен и вкочанен и беше мъртъв поне от два-три дни.

Вратата на вагона внезапно се отвори зад тях и се надигна облак от прах.

Гигантът се обърна и застана пред Суон, за да я предпази от човека — или нещото — което идваше за тях. Видя човешка фигура пред себе си, но прахта в очите му го заслепяваше.

Фигурата се поколеба. В едната си ръка държеше лопата. Настана продължителна и напрегната тишина, която онзи на вратата наруши.

— Здрасти — поздрави ги той с провлечен западен акцент. — Отдавна ли сте тук? — Новодошлият затвори вратата, за да изолира бурята навън. Джош не го изпускаше от поглед, когато онзи прекоси с тежки стъпки дървения под на вагона и подпря лопатата на една от стените. След това отвърза увитата около носа и устата му кърпа. — Е? Вие двамата говорите ли английски, или ще се наложи само аз да приказвам? — Мъжът млъкна за няколко секунди и после сам си отговори с писклив и шеговит глас: — Да, сър, разбира се, че говорим английски, но очите ни са на път да изскочат от орбитите си и ако си размърдаме езиците, ще отлетят като пържени яйца. — Онзи сложи ударението на „яйца“ на друго място.

— Можем да говорим — отвърна Джош. — Просто… ни изненада.

— Със сигурност съм го направил. Но последния път, през който излязох през тази врата, Лирой беше сам, така че и самият аз съм малко изненадан. — Мъжът свали каубойската си шапка и я удари в обутото си в кожа коляно. Във въздуха се разхвърча прах. — Това е Лирой. — Той посочи клоуна в ъгъла. — Лирой Сатъруейт. Почина преди две нощи. Беше последният от тях. Бях навън, за да му изкопая гроб.

— Последният от тях? — зачуди се Джош.

— Аха. Последният от циркаджиите. Един от най-добрите клоуни, които някога сте виждали. Човече, можеше да накара камък да се разсмее. — Мъжът въздъхна и сви рамене. — Е, всичко приключи вече. Той беше последният от тях… освен мен, искам да кажа.

Джош пристъпи напред и задържа свещта в чинийката до лицето му, за да го огледа по-добре.

Мъжът беше слаб и дългунест, а мършавото му и изпито лице беше дълго и тясно, сякаш стиснато в менгеме. Косата му беше къдрава и светлокестенява и се спускаше над високото му чело почти до рошавите му кестеняви вежди. Очите под тях бяха големи и влажни, смесица между лешник и топаз. Носът му беше дълъг и тънък, в тон с всичко останало, но устата беше главният герой на лицето му: устните му бяха дебели плънки от месо, предназначени да правят чудодейни гримаси и усмивки. Джош не беше виждал такива устни, откакто му сервираха големоуст бибан в един ресторант в Джорджия. Новодошлият беше облечен в протрито от употреба прашно дънково яке, тъмносиня бархетна риза и дънки. Живите му и изразителни очи постоянно се местеха между Джош и Суон, задържаха се за известно време върху детето и пак се връщаха на гиганта.

— Казвам се Ръсти Уедърс — представи се мъжът. — А сега ми кажете кои, да го вземат мътните, сте вие и как стигнахте дотук?

— Аз се казвам Джош Хъчинс, а това е Суон Прескот. Не сме яли и пили нищо от три дни. Можеш ли да ни помогнеш?

Ръсти Уедърс кимна към пластмасовата туба.

— Обслужете се сами. Това е вода от една рекичка на двеста метра от железопътните линии. Не знам колко е чиста, но я пия от… — Мъжът се намръщи, отиде до стената и опипа резките, които беше изрязал с ножчето си. Прокара пръст през тях. — Четиридесет и един дни, плюс-минус.

Джош отвори тубата, помириса съдържанието й и колебливо отпи. Водата беше мазна, но иначе нищо й нямаше. Пи отново и я подаде на Суон.

— Единствената храна, която ми остана, е „Грейви Трейн“ — каза Ръсти. — Един приятел и съпругата му правеха номер с кучета. Френски пудели, които скачаха през обръчи. — Ръсти пльосна каубойската си шапка върху червената перука, издърпа сгъваемия стол към себе си, обърна го и седна върху него с кръстосани на облегалката му ръце. — Мина доста време от случилото се, казвам ви. В един момент влакът се движеше съвсем нормално, а в следващия небето заприлича на вътрешността на мина и вятърът започна да събаря вагоните. Имали сме торнада в Оклахома, но проклет да съм, ако това не беше дядо им на всичките! — Мъжът поклати глава при този спомен. — Имате ли цигари?

— Не. Съжалявам.

— Мамка му! Човече, точно сега с удоволствие бих изял дори стек от тях! — Ръсти присви очи и огледа внимателно Джош и Суон. — Вие двамата приличате на прегазени от десетки брахмани^[1]. Ранени ли сте?

— Не — отвърна гигантът.

— Какво става там навън? По тези линии не е минавал влак вече четиридесет и един дни. Прахта просто продължава да се сипе. Какво се е случило?

— Ядрена война. Мисля, че бомбите паднаха навсякъде. Вероятно са ударили първо градовете. След видяното досега не мисля, че е останало много.

— Да. — Ръсти кимна с празен поглед. — Предположих, че се е случило нещо такова. Няколко дни след катастрофата аз и няколко от другите решихме да потърсим помощ. Е, тогава прахта беше много по-гъста и вятърът по-силен. Изминахме около петнадесет метра, преди да се върнем обратно. Затова останахме и зачакахме. Но бурята не отмина и никой не дойде. — Мъжът се загледа в прозореца. — Ники Риналди — укротителят на лъвове — и Стан Тембрело решиха да последват железопътните линии. Това беше преди месец. Лирой не беше в състояние да върви, затова двамата с Роджър останахме при него. Ние бяхме клоуните, разбирате. Тримата мускетари. О, какво шоу правехме само! Наистина карахме хората да се смеят здраво! — Очите на Ръсти се напълниха със сълзи и мина известно време, преди да заговори отново.

— Е — каза най-накрая той, — аз и другите, които останахме, започнахме да копаем гробове. Катастрофата изби много хора, а и навсякъде се валяха мъртви животни. Нагоре по линиите лежи мъртъв слон, но вече е изсъхнал. Човече, не можете да си представите как вонеше! Но кой, да го вземат мътните, е достатъчно силен, че да изкопае гроб за слон? Циркът вече си има собствено гробище недалеч оттук. — Ръсти кимна вяло вдясно. — Недалеч от линиите пръстта е по-мека. Успях да намеря някои от нещата си и се преместих тук при Лирой, Роджър и някои от останалите. Намерих си дървената кутия с гримовете. — Мъжът докосна приличащия на ковчеже предмет с пълзящите по него гущери. — Намерих си и магическото яке. — Той посочи с пръст към закачалката, на която бяха закачени и други дрехи. — Не бях лошо ранен. Имах много синини и това. — Ръсти вдигна голямата си горна устна, за да покаже мястото, на което липсваше един преден зъб. — Но иначе бях добре. След това… всички започнаха да умират.

Мъжът стоеше и гледаше свещта.

— Това беше най-лошото. Хората, които на единия ден бяха добре, на следващия умираха. Една нощ… — Очите му се навлажниха като замръзнало езеро заради прииждащите спомени. — Една нощ всички бяхме заспали, но аз се събудих, защото ми стана студено. Печката гореше и във вагона беше топло… но целият треперех. Кълна се в Бог… знаех, че сянката на Смъртта беше тук и обикаляше от човек на човек, за да си избере кой да е следващият, който да вземе със себе си. Онова нещо направо смрази костите ми, когато мина покрай мен… и не след дълго си тръгна. На следващия ден Роджър беше починал с отворени очи. А само ден по-рано разказваше вицове. Знаете ли какво предложи лудият Лирой. Той каза: „Ръсти, хайде двамата с теб да нарисуваме щастливо лице на това коп’ле, преди да го изпратим!“. Така и направихме… но не беше неуважителен жест, о, не! — Мъжът поклати глава. — Обичахме този стар нехранимайко. Просто му направихме онова лице, с което се чувстваше най-добре. След това двамата с Еди Роско го отнесохме и го погребахме. Струваше ми се, че съм помогнал за изкопаването на сто гроба за една седмица, докато не останахме само аз и Лирой. — Ръсти се усмихна вяло и погледна покрай Суон и Джош към ъгъла. — Изглеждаш добре, стари приятелю! По дяволите, смятах, че аз ще съм този, който ще си отиде заедно с първите!

— Няма никой друг освен теб? — попита детето.

— Да, само аз съм. Останах последният оцелял от цирк „Ридел“. — Ръсти погледна Джош. — Кой спечели?

— Какво имаш предвид?

— Войната. Кой спечели войната? Ние или руснаците?

— Не знам. Ако Русия прилича на онова, което двамата със Суон видяхме… Бог да им е на помощ и на руснаците.

— Е, трябва да отвръщаш на огъня с огън — рече Ръсти. — Така казваше майка ми. Бори огъня с огън. Вероятно има нещо хубаво в цялата тази работа. Вероятно вече са изстреляни всичките бомби и ракети на света и не са останали такива. Огньовете са победени… и старият свят все още е тук, нали?

— Да — съгласи се Джош. — Светът все още е тук. Както и ние.

— Предполагам, че светът се е променил. Искам да кажа, че ако навсякъде е като тук, понятието за лукс малко се е променило.

— Забрави за лукса — каза му гигантът. — Този вагон и печката са лукс, приятелю.

Ръсти се ухили и показа дупката от липсващия зъб.

— Аха, имам си истински дворец тук, нали? — Той се загледа в Суон, след което стана, отиде до закачалката и откачи от нея едно черно кадифено сако. Намигна й, свали си дънковото яке и си облече новото. В джоба на гърдите му имаше бяла кърпичка. — Ще ти кажа с какво разполагаме още… с нещо, което никога няма да се промени, малка госпожице. С магия. Вярваш ли в магията, скъпа?

— Да — отвърна детето.

— Добре! — Ръсти извади светкавично бялата кърпичка и в ръката му мигом се появи букет от хартиени цветя в ярки цветове. Подаде ги на Суон. — Приличаш на дама, която би оценила тези красиви цветя. Разбира се, най-добре да ги сложим във вода! Ако цветята не получат водата си, ще увехнат! — Мъжът изпъна другата си ръка напред, разтърси китката си във въздуха и от нищото се появи малка червена пластмасова кана. Наклони я над цветята, но вместо вода потече жълт прах и полетя към пода. — Ах — каза той и се престори на разочарован, но погледът му бързо просветна. — Знаеш ли какво, малка госпожице, може би това е магически прашец! Да, такъв е! Магическият прашец ще поддържа цветята живи също като водата! Какво мислиш?

Макар трупът в ъгъла да я плашеше, Суон се усмихна.

— Разбира се — отвърна тя. — Сигурна съм, че ще свърши работа.

Ръсти размаха тънката си ръка пред лицето на детето. Неочаквано между показалеца и средния му пръст се появи червена топка, а в следващия миг такава изникна и между палеца и показалеца му. Хвана по една в двете си ръце и започна да ги подхвърля във въздуха.

— В момента си мислиш, че нещо липсва, нали? — попита я той и докато топките летяха, посегна с дясната си ръка към ухото й. Суон чу тихо пук и в дланта му се озова трета червена топка. Ръсти продължи да жонглира с трите. — Ето я и нея. Знаех си, че ще я намеря някъде.

Детето пипна ухото си.

— Как го направи?

— Магия — обясни Ръсти и напъха едната топка в устата си; после лапна втората и третата. Празната му ръка погали въздуха и адамовата му ябълка подскочи, когато глътна топките. — Ах, колко са вкусни. Искаш ли да ги опиташ? — Той протегна длан към нея, в която бяха трите червени топки.

— Видях те да ги изяждаш! — изненада се Суон.

— Аха, хапнах ги. Тези са други три. Прехранвам се с тях, нали разбираш? Хапвам си кучешка храна и магически топки. — Усмивката на Ръсти се изкриви и постепенно изчезна. Той погледна трупа и прибра трите топки в джоба си. — Е, стига толкова магия за днес.

— Много си добър — похвали го Джош. — Значи ти си клоун, фокусник и жонгльор. Какво друго можеш да правиш?

— О, някога яздех коне на родеа. — Ръсти свали кадифеното яке и го закачи на закачалката с такава нежност, сякаш слагаше стар приятел да си легне. — Бях родео клоун. Бях готвач в панаир. Веднъж дори работех в едно ранчо, където гледах добитък. Работил съм много неща, но не съм специалист по нищо. Но винаги съм обичал магията. Един унгарски фокусник на име Фабриозо ме взе под крилото си, когато бях на шестнадесет години, и ме научи на занаята, докато работех в панаира му. Каза ми, че имам ръце, които могат или да джебчийстват, или да създават мечти от въздуха. — Очите на Ръсти заблестяха. — Фабриозо беше голям човек, казвам ви! Той говореше с духовете… а те му отговаряха и правеха каквото им каже!

— Това също ли е магия? — попита Суон и докосна покритата с гущери дървена кутия.

— Това беше кутията с триковете на Фабриозо. Държа си гримовете и други неща в нея. Фабриозо я получил от някакъв фокусник в Истанбул. Знаеш ли къде е това? В Турция. А онзи фокусник я е взел от друг фокусник от Китай, така че има история.

— Като Ревльото — каза детето и вдигна багетата.

— Ревльото? Така ли наричаш търсача на вода?

— Една жена… — Джош се поколеба. Загубата на Леона Скелтън все още беше отворена рана за него. — Една много специална жена го подари на Суон.

— Фабриозо ли ти даде магическото яке? — попита детето.

— Мне. Купих си го от един магазин за фокусници в град Оклахома. Но той ми подари кутията и още нещо. — Ръсти отключи и отвори дървения капак. В ковчежето бяха подредени бурканчета, пастели и парцали в хиляди цветове. Той бръкна на дъното. — Фабриозо каза, че това върви с кутията, така че било справедливо да не се отделя от нея. Ето го. — Извади ръка.

В нея държеше обикновено овално огледало с надраскана черна дръжка. Имаше само едно украшение на него: там, където дръжката беше прикрепена към стъклото, имаше две малки, подобни на маски черни лица, които гледаха в различни посоки. Огледалото беше с цвят на пушек и осеяно с ивици и петна.

— Фабриозо го използваше, за да си сложи сценичния грим. — В гласа на Ръсти се усещаше нотка на възхищение. — Казваше, че показва по-истински образ от всяко друго огледало, в което се е поглеждал. Аз не го използвам… стъклото е прекалено тъмно. — Той го подаде на Суон и тя го хвана за дръжката. Беше леко като бутерка. — Фабриозо беше на деветдесет години, когато почина, а ми беше споделил, че е бил на седемнадесет, когато се е сдобил с огледалото. Смяташе, че е поне на двеста години.

— Уха! — Суон не можеше да осмисли значението на нещо толкова старо. Тя се погледна в огледалото, но отражението й беше неясно, като скрито зад завеса от мъгла. Въпреки това белезите от изгаряния все още бяха там, а на лицето й имаше толкова много прах, че самата тя също приличаше на клоун. Никога нямаше да свикне с плешивата си глава. Погледна се от по-близо. На челото й се бяха появили още две от онези странни тъмни образувания, които приличаха на брадавици и които беше забелязала първо на лицето на Леона; там ли си бяха, или се бяха появили наскоро?

— Мога да кажа, че Фабриозо беше доста суетен човек — сподели Ръсти. — Постоянно го хващах да се гледа в това огледало… само че го държеше на една ръка разстояние, ето така. — Той изпъна ръка пред лицето си и се престори, че дланта му е огледалото.

Суон също протегна ръка. Огледалото беше насочено към лявата страна на лицето й и лявото й рамо. Сега главата й представляваше само силует в стъклото.

— Не мога да се видя…

Нещо се размърда в огледалото. При това бързо. Не беше от нея.

Едно лице с око в средата на челото, зяпнала уста на мястото на носа и жълта като стар пергамент кожа се появи зад лявото й рамо като прокажена луна.

Суон изтърва огледалото. То изтрака на пода и тя се обърна бързо наляво.

Нямаше никого там. Естествено.

— Суон? — Ръсти беше станал прав. — Какво има?

Джош остави чинийката със свещта на една страна и хвана детето за рамото. То се притисна в него и той усети разтуптяното му сърце. Нещо го беше изплашило. Наведе се и вдигна огледалото. Очакваше да е станало на парчета, но все още беше цяло. Погледна в него и се отврати от собственото си лице, но го задържа достатъчно дълго, за да види, че му бяха излезли четири нова брадавици на брадичката. Върна огледалото на Ръсти.

— Радвам се, че не се счупи. Иначе щяхме да си навлечем седем години лош късмет.

— Виждал съм Фабриозо да го изтърва хиляди пъти. Веднъж дори го хвърли с всичка сила в бетонен под. Огледалото даже не се пропука. Постоянно ми повтаряше, че е вълшебно… макар никога да не ми сподели защо мисли така. Просто не го разбираше. — Ръсти сви рамене. — Според мен прилича на опушено старо стъкло, но тъй като вървеше с кутията, реших да го взема. — Фокусникът отново се обърна към Суон, която продължаваше да гледа неспокойно огледалото. — Не се тревожи. Както вече казах, това чудо няма да се счупи. По дяволите, по-здраво е дори от пластмаса. — Остави го на масата.

— Добре ли си? — попита я Джош.

Суон кимна. Не знаеше какво чудовище се криеше зад нея в това огледало, но не искаше да го погледне отново. Чие ли лице се беше появило от дълбините му?

— Да — отвърна тя, като се опита да изрече думата с глас, който да ги убеди, че наистина е така.

Ръсти запали огън в печката, след което Джош му помогна да отнесат трупа в гробището на цирка. Убиец заджафка в краката им.

Докато ги нямаше Суон се приближи отново до огледалото. То я призова, също както бяха сторили картите „Таро“ в дома на Леона.

Тя бавно го вдигна, изпъна ръка и го задържа под ляв ъгъл, както беше направила преди малко.

Този път не видя чудовищно лице. Нямаше нищо.

Суон премести огледалото вдясно. Отново нямаше нищо.

Леона много й липсваше и това я накара да се сети за „Дяволът“ в тестето с карти „Таро“. Това лице с отвратителното око в средата на главата и с уста, която приличаше на магистрала към ада, й напомняше за фигурата на картата.

— О, Леона — прошепна детето, — защо ни остави?

В огледалото, само за миг, се появи червен проблясък и после изчезна.

Суон погледна през рамо. Печката беше зад гърба й и в нея подскачаха червени пламъци.

Обърна се отново към огледалото. Беше тъмно и тя осъзна, че все пак не е било насочено към печката.

Една голяма колкото главата на карфица рубиненочервена точка светлина проблесна и започна да нараства.

Появиха се и други светлини, подобно на далечни светкавици в смарагдово зелено, чисто бяло и дълбоко среднощно синьо. На Суон й се стори, че цветовете станаха по-плътни и се сляха в малък пулсиращ пръстен от светлина, който се понесе във въздуха. В следващия момент видя някаква мъглива и неразличима фигура да държи този пръстен от светлина, но не можеше да прецени дали принадлежи на мъж, или на жена. Почти се обърна, но не го направи, защото знаеше, че няма нищо друго зад нея освен стената. Не, видението беше единствено във вълшебното огледало… Но какво означаваше?

Фигурата като че ли вървеше. Изглеждаше изморена, но изпълнена с решителност, сякаш знаеше, че й предстои дълго пътуване. Суон сякаш успя да види за секунда чертите на лицето й — те бяха груби и женски. В следващия миг всичко отново потъна в мъгла и вече не го виждаше ясно. Жената като че ли търсеше нещо — тя носеше пръстен, който беше по-ярък от светлината на светулките — а зад нея сякаш имаше други фигури, но не можеше да ги различи заради мъглата.

Жената и светещият в много цветове пръстен започнаха да избледняват, докато не се смалиха до една малка точка светлина, наподобяваща пламъка на горяща свещ. Тя затрептя като падаща звезда и изчезна.

— Върни се — прошепна детето. — Моля те, върни се.

Но видението не я послуша. Суон премести огледалото вляво.

Зад рамото й се появи вдигнат на задните си крака конски скелет, яхнат от човешки скелет, от който се стичаше кръв. В скелетните си ръце държеше коса, готова да покосява и убива…

Суон се обърна.

Беше сама. Съвсем сама.

Цялата трепереше. Остави огледалото върху бюрото с лицето надолу. Стигаше й толкова магия за момента.

Сега всичко е различно, спомни си, че беше казала Леона. Каквото било, било, вече го няма. Може би целият свят е като Съливан — взривен, променен, превърнат в нещо различно от онова, което беше преди.

Нуждаеше се от помощта на старата жена, за да разгадае тези нови части от пъзела, но нея вече я нямаше. Сега бяха само двамата с Джош… и Ръсти Уедърс, ако решеше да тръгне с тях закъдето се бяха запътили.

Но какво означаваха виденията във вълшебното огледало?, зачуди се тя. Дали не бяха неща, които щяха да се случат, или неща, които можеха да се случат?

Реши да не споделя за виденията си, докато не помислеше още малко върху тях. Все още не познаваше достатъчно добре Ръсти Уедърс, макар че й изглеждаше добър човек.

Когато Джош и Ръсти се върнаха, Джош попита фокусника дали могат да останат няколко дни и да споделят водата и кучешката му храна. Суон сбърчи носле, но коремът й изкурка.

— Накъде сте се запътили? — попита ги Ръсти.

— Все още не знаем. Разполагаме с кон със здрав гръб и най-смелото и проклето псе, което някога си виждал. Предполагам, че ще продължим напред, докато не си намерим място, на което да се установим.

— Може да мине много време. Не знаеш какво се крие пред вас.

— Но знам какво се крие зад нас. Едва ли ще е по-лошо от него.

— Таиш надежда — констатира Ръсти.

— Да. — Джош погледна Суон. „Защити детето“, помисли си той. Смяташе да направи и невъзможното, за да го стори, не само защото се подчиняваше на заповедта, а защото обичаше това момиченце и беше готов на всичко, което беше по силите му, за да се увери, че ще оцелее независимо какво ги очакваше. А това, осъзна гигантът, щеше да бъде като разходка в ада.

— Предполагам, че ще дойда с вас, ако нямаш нищо против — каза Ръсти. — Единственото, което имам, са дрехите на гърба ми, магическото ми яке, кутията и огледалото. Не мисля, че тук имам голямо бъдеще, нали?

— Не — съгласи се Джош.

Ръсти погледна през мръсния прозорец.

— Господи, надявам се да живея достатъчно дълго, за да видя слънцето да изгрява отново и след това ще се самоубия с тютюнопушене.

Джош се разсмя, а фокусникът се разкикоти.

Суон се усмихна, но усмивката й бързо увехна.

Беше се променила изключително много от онова малко момиченце, което влезе с майка си в магазина на Поу-Поу Бригс. Щеше да навърши десет на трети ноември, но точно сега се чувстваше много стара… на поне тридесет. А не знаеше нищо за нищо! Преди лошия ден целият й свят се състоеше само от мотели, каравани и малки тухлени къщи. Какъв беше останалият свят?, чудеше се тя. И сега, след като лошият ден беше дошъл и отминал, какво беше останало след него?

Светът ще продължи да се върти, беше казала Леона. О, Господ завъртя много бързо този свят, така е! И даде много силни души и умове на много хора… хора като теб може би.

Спомни си как Поу-Поу Бригс се беше изправил и беше проговорил. Това беше нещо, за което не искаше да мисли много, но сега трябваше да разбере какво означава. Не се чувстваше специална по никакъв начин, само изморена, пребита и прашна, и когато оставеше мислите си да се отнесат към майка й, искаше единствено да се пречупи и да се разплаче. Но не се предаваше.

Суон искаше да научи много повече за всичко — да се научи да чете по-добре, в случай че намереше книги, да задава въпроси и да се научи да слуша, да се научи да мисли и да разисква. Но не искаше да пораства, защото се страхуваше от света на възрастните — той беше като побойник с голям корем и зла уста, който стъпкваше градините, преди да са имали възможност да разцъфнат.

„Не — каза си Суон. — Искам да бъда такава, каквато съм и никой няма да ме стъпче… а ако се опитат, само ще си повредят обувките.“

Ръсти наблюдаваше детето през цялото време, докато приготвяше вечерята от кучешка храна. Забеляза, че се е замислило.

— Давам пени, ако ми споделиш мислите си — каза той, щракна с пръсти и между палеца и показалеца му се появи монета, която предварително беше сложил в дланта си. Хвърли й я и Суон я улови.

Това не беше пени. Беше месингов знак с размерите на четвърт долар, на който над усмихнатото лице на клоун пишеше „Цирк Ридел“.

Детето се поколеба, погледна Джош и после отново Ръсти. Накрая реши да отговори:

— Мисля си за… утрешния ден.

Джош седна и опря гръб в стената. Заслуша се в пронизителния вой на вятъра и го изпълни надежда, че някак си ще оцелеят през мрачния коридор от утрешни дни, който ги очакваше.