Робърт Маккамън
Лебедова песен (22)

22

Нощта ги завари на „Къминюпоу Авеню“ в руините на град Джърси, на изток от Нюарк Бей. Намериха горяща клада от останки в лишеното от покрив туловище на сграда. Сестрата реши да си починат на това място. Стените на сградата щяха да им пазят завет от смразяващия вятър и имаше достатъчно неща за горене, за да поддържат огъня до сутринта. Свиха се около кладата, защото ако се отдръпнеха на два метра от нея, имаха чувството, че се намират в хладилен склад.

Бет Фелпс изпъна ръце към огъня.

— Господи, толкова е студено! Защо е толкова студено? Все още е юли!

— Не съм учен — отговори Арти, който седеше между нея и Испанката, — но смятам, че взривът е вдигнал много прах и боклуци във въздуха, които са направили нещо на атмосферата — прецакали са слънчевите лъчи или нещо подобно.

— Никога… никога преди не ми е било толкова студено! — Зъбите на жената тракаха. — Просто не мога да се стопля.

— Лятото свърши — заяви Сестрата, докато ровеше в чантата си. — Мисля, че ще мине доста време, преди да се върне отново. — Тя извади нарязаната шунка, последния клисав хляб и двете консерви с аншоа. В подгизналата чанта имаше няколко предмета, които беше намерила днес: малка алуминиева тенджера с гумирана дръжка, малък нож с назъбено острие, бурканче с разтворимо кафе „Фолгърс“ и само едната от комплект градински ръкавици, на която два от пръстите бяха изгорени. Натъпкан на дъното на чантата беше стъкленият пръстен, който нито беше поглеждала, нито беше докосвала, откакто излязоха от тунела. Искаше да си запази удоволствието да гледа и да държи това съкровище по-късно, като подарък, който беше решила да си подари в края на деня.

Никой от тях не заговори отново за тунел „Холанд“. Преживяното им се струваше като някакъв страшен сън, който искаха да забравят. Но Сестрата се чувстваше по-силна сега. Бяха успели да минат през тунела. Това означаваше, че могат да преживеят още една нощ и още един ден.

— Хапнете малко хляб. Ето. Не прекалявайте с шунката. — Тя задъвка клисавия си хляб и погледна Испанката, която също се хранеше. — Имаш ли име? — попита я. Жената я погледна с безразлично изражение. — Име. — Размаха пръст, все едно пишеше във въздуха. — Как се казваш?

Испанката се зае да си откъсне малко парче от шунката, което да лапне на една хапка.

— Може би е луда — предположи Арти. — Сещаш се, загубила е детето си, вероятно се е побъркала заради това. Мислиш ли, че е възможно?

— Да — съгласи се Сестрата и преглътна хляба с вкус на прах.

— Предполагам, че е пуерториканка — каза Бет. — Почти се записах да уча испански в колежа, но реших, че музиката е по-подходяща.

— Какво правиш… — Арти млъкна на средата на въпроса си. Усмихна се вяло, но усмивката му бавно се изпари. — С какво си изкарваш прехраната, Бет?

— Работя в компания за производство на ВиК части на име „Холмхаузър“. Намира се на Единадесета западна. „Броуърд Билдинг“, трети етаж, ъглов офис. Секретарка съм на господин Олдън — той е вицепрезидент. Искам да кажа… той беше вицепрезидент. — Младата жена се подвоуми в опит да си спомни. — Господин Олдън имаше главоболие. Помоли ме да отида до аптеката от другата страна на улицата, за да му взема шишенце „Ексцедрин“. Помня, че стоях… на ъгъла на Единадесета и Пето и чаках светофарът да светне зелено. Един много приятен на външен вид мъж ме попита дали знам къде се намира някакъв суши ресторант, но му отговорих, че нямам представа. Светофарът светна зелено и всички тръгнаха да пресичат улицата. Но аз исках да продължа да си говоря с този мъж, защото беше много сладък… Е, не се срещам с много мъже, с които да ми се иска да изляза. Бяхме на средата на улицата, а той ме погледна, усмихна ми се и ми каза: „Казвам се Кийт. А ти?“ — Бет се усмихна тъжно и поклати глава. — Така и не успях да му отговоря. Помня, че чух някакъв силен грохот. Почувствах как ме залива гореща вълна, която ме събори. След това… мисля, че някой ме сграбчи за ръката и ми каза да бягам. Така и направих. Побягнах, все едно дяволи ме преследваха. Навсякъде пищяха хора. Мисля, че и аз пищях. Единственото, което помня след това, е как някой каза: „Още е жива“. Побеснях. Естествено, че съм жива!, помислих си аз. Защо да не съм? Отворих очи и видях, че господин Каплан и Джак са се надвесили над мен. — Бет погледна втренчено Сестрата. — Ние не сме… не сме единствените, които оживяха, нали? Искам да кажа… не сме сами, нали?

— Съмнявам се. Онези, които са оцелели, вероятно вече са тръгнали на запад… или пък на север или юг — отговори клошарката. — Определено нямат никаква причина да тръгнат на изток.

— Господи. — Бет си пое рязко въздух. — Мама и татко. Малката ми сестра. Живеят в Питсбърг. Не мислиш, че и там… е същото като тук, нали? Искам да кажа, Питсбърг може да е добре, нали? — Тя се усмихна накриво, но в очите й гореше дивашки пламък. — Защо им е да бомбардират Питсбърг, нали?

— Да — съгласи се Сестрата и се съсредоточи в отварянето на една от консервите с аншоа с помощта на малкия й пръстен. Беше наясно, че от соления вкус на рибата щяха да ожаднеят още повече, но храната си беше храна. — Някой иска ли от това? — Тя загреба с пръст от филето и го лапна. Рибният вкус накара езика й да се свие, но въпреки това изяде хапката, защото в рибата имаше йод или май беше нещо друго, което беше добре за нея. Бет и Арти също си взеха по едно парче, но Испанката извърна глава.

Изядоха хляба. Сестрата прибра останалите парчета шунка обратно в чантата си, след което изсипа мазнината от консервата с аншоа на земята и също я прибра. С шунката и рибата можеха да преживеят още два дена, ако ги разпределяха правилно. Утре трябваше само да намерят нещо за пиене.

Стояха свити около кладата, докато вятърът виеше над стените на сградата. От време на време някой блуден порив влизаше вътре и помиташе пепелта като комета, преди да се изгуби. Чуваха се единствено воят на вятъра и пукането на танцуващите пламъци. Клошарката се загледа в кипящото оранжево сърце на кладата.

— Сестра?

Тя погледна Арти.

— Имаш ли нещо против… да го поддържа? — попита изпълнен с надежда продавачът на обувки.

Сестрата знаеше какво има предвид. Никой от двама им не го беше държал от онзи ден в руините на магазина за изделия от стъкло „Стюбен“. Тя бръкна в чантата си, разбута останалите боклуци и хвана с ръка предмета, който беше увит в овъглена риза на райета. Извади го и обели мокрия плат от него.

Стъкленият пръстен с неговите пет шипа и вградени скъпоценни камъни мигновено избухна в брилянтни цветове и абсорбираха светлината от кладата. Предметът засия като огнена топка, по-ярко и отпреди. Пулсираше в ритъма на сърцето й, сякаш нейната жизнена сила му даваше енергия, а нишките от злато, платина и сребро засветиха и зацвърчаха.

— О — изуми се Бет. Светлините на скъпоценните камъни се отразяваха в очите й. — О… какво е това? Никога… никога не съм виждала нещо подобно… в живота си.

— Сестрата го намери — отвърна Арти с почтителен глас, без да отделя поглед от големия стъклен пръстен. Той несигурно протегна две ръце. — Може ли… моля?

Клошарката му го подаде. Арти го взе и пулсирането на скъпоценните камъни веднага промени скоростта и ритъма си според неговото сърцебиене. Той поклати изумен глава. Очите му бяха оцветени в цветовете на дъгата.

— Много ми е приятно да държа това нещо. Имам чувството… че красотата на света все още не е умряла. — Продавачът на обувки прокара пръсти по стъклените шипове и направи кръгче с показалеца си над един смарагд с размерите на голям бадем. — Толкова е зелен — прошепна той. — Толкова е зелен…

Арти помириса чистия и свеж аромат на борова гора. Държеше сандвич в ръцете си — пастърма върху ръжен хляб с пикантна горчица. Точно както го харесваше. Изненада се, вдигна поглед и видя наоколо зелени гори и смарагдови ливади. До него имаше охладител с бутилка вино и напълнена с питието хартиена чаша на една ръка разстояние. На масата, на която седеше, беше сложена зелена покривка на райета. Върху нея беше отворена плетена кошница, от която се подаваше изобилие от храна. „Сънувам — помисли си Арти. — Господи… сънувам с отворени очи!“

Но след малко видя ръцете си… изгорени и на мехури. Все още носеше дебелото си палто и червената си пижама. Твърдите му черни обувки с остри върхове също бяха на краката му. Но вече не изпитваше болка, слънцето беше ярко и топло, а боровата гора беше галена от копринен бриз. Чу да се затръшва врата на кола. На десетина метра от него беше паркиран червен тибърд^[1]. Една висока и усмихната млада жена с къдрава кестенява коса вървеше към него. Тя държеше транзисторно радио, по което звучеше песента Smoke Gets in Your Eyes^[2].

— Времето надмина всичките ни очаквания, нали? — попита младата жена и разлюля радиото.

— Хм… да — отвърна зашеметен Арти. — Така е. — Никога досега не беше помирисвал толкова чист и свеж въздух. И този тибърд! Господи, помисли си той. На антената на автомобила висеше лисича опашка! Спомни си това возило! То беше най-добрата и най-бързата кола, която беше притежавал някога и… „Почакай малко — каза си Арти, докато гледаше приближаващата го млада жена. — Я чакай малко! Какво, по дяволите, е…“

— Пий си виното — предложи тя. — Не си ли жаден?

— Хм… аха. Да, жаден съм. — Арти вдигна чашата и изпи съдържанието й на три глътки. Гърлото му изгаряше от жажда. Протегна чашата, за да получи още и го изпи също толкова бързо. Накрая погледна в нежните сини очи на жената, видя овалното й лице и разбра коя е; но не можеше да бъде! В онзи следобеден пикник, в който я помоли да се омъжи за него, тя беше на деветнадесет години.

— Втренчил си се, Арти — каза му закачливо жената.

— Съжалявам. Просто… Имам предвид, че отново си млада, а аз стоя тук като пържен картоф в червена пижама. Искам да кажа… че това не е правилно.

Тя се намръщи, сякаш не можеше да разбере за какво й говори.

— Ама че си глупчо. Не ти ли харесва сандвичът?

— Да. Разбира се, че ми харесва. — Арти отхапа от него, като очакваше да се разтвори като мираж между зъбите му, но усети вкуса на пастърмата и ако това наистина беше сън, то ядеше най-вкусния проклет въображаем сандвич на света! Наля си трета чаша вино и я гаврътна развеселен. Сладкият и чист аромат на боровата гора изпълваше въздуха и той вдиша дълбоко от него. Вторачи се в зелените дървета и ливадите и си помисли: „Господи, о боже мой, хубаво е човек да е жив!“

— Добре ли си?

— А? — Гласът го стресна. Примига и пред очите му се появи осеяното с мехури лице на Сестрата. Стъкленият пръстен все още беше в ръцете му.

— Попитах те дали си добре — повтори клошарката. — Зяпаш това нещо вече повече от половин минута. Просто стоиш и се пулиш насреща му.

— О. — Арти видя кладата, лицата на Бет и Испанката и разрушените стени на сградата. „Нямам представа къде отидох — помисли си той, — но отново се върнах.“ Въобрази си, че все още може да усети вкуса на пастърмата, пикантната горчица и виното в устата си. Просто се чувстваше малко замаян, сякаш беше пил прекалено много и прекалено бързо. Стомахът му обаче беше пълен и вече не беше жаден. — Да, добре съм. — Пръстите му си поиграха още известно време със стъкления пръстен и накрая го върна на Сестрата. — Благодаря ти — каза й.

Тя го взе. За момент й се стори, че помирисва… какво? Алкохол? Слабият мирис бързо се изпари. Арти Уиско се отпусна и се оригна.

— Може ли да го поддържа? — попита Бет. — Ще внимавам с него. — Взе го от ръцете на Сестрата, а Испанката му се възхити иззад рамото й. — Напомня ми за нещо. Нещо, което съм виждала — каза секретарката. — Но не мога да се сетя какво. — Вторачи се през стъклото в проблясъците на топаз и диаманти. — О, Господи, имаш ли представа колко може да струва?

Сестрата сви рамене.

— Предполагам, че би струвало доста преди няколко дни. Сега не съм толкова сигурна. Вероятно ще получим някоя и друга консерва с храна и отварачка за него. Може би кутия кибрит. Най-много кана с чиста вода.

„Вода“, помисли си Бет. Бяха минали повече от двадесет и четири часа, откакто беше пила от джинджифиловата бира. Усещаше устата си като сухо поле. Щеше да е прекрасно, ако имаше малко вода, дори само една глътка.

Пръстите й изведнъж потънаха в стъклото.

Само дето вече не беше стъкло, а поток от вода, който течеше между многоцветните камъни. Секретарката издърпа ръката си и от връхчетата на пръстите й като диаманти западаха капки вода обратно в течащия поток.

Сестрата я гледаше недоумяващо, но Бет се чувстваше отдалечена от нея и от руините на града около тях. Усещаше присъствието на другата жена, но тя сякаш беше в друга стая на някакво вълшебно имение, за чиято предна врата току-що беше намерила ключа. Хладният поток издаваше съблазнителен кикот, докато минаваше покрай цветните камъни. „Не е възможно върху скута ми да тече вода — помисли си младата жена и за момент потокът потрепери и започна да избледнява — заприлича на измислена мъгла, изпарена от силното слънце на разума. — Не!, пожела си Бет. Още не!“

Водата продължи да тече точно под ръцете й и да се движи от единия край до другия.

Секретарката пъхна отново ръка вътре. „Толкова е прохладна, толкова прохладна.“ Задържа част от водата в длан и я поднесе до устата си. На вкус беше по-добра от всяка чаша „Перие“, която беше пила. Пи отново от нея, след което наведе глава до потока и отпи, докато водата заливаше бузата й като безспирна целувка.

Сестрата си помисли, че Бет Фелпс е изпаднала в транс. Очите на секретарката се оцъклиха. Също като Арти и тя не помръдна повече от тридесет секунди.

— Хей! — каза клошарката, протегна се и сръга Бет. — Хей, какво ти става?

По-младата жена вдигна поглед. Очите й се проясниха.

— Какво?

— Нищо. Мисля, че е време да си починем малко. — Сестрата се опита да вземе стъкления пръстен, но Испанката неочаквано го сграбчи и побягна, като се скри сред останките и го притисна до тялото си. Клошарката и Бет скочиха на крака… и на Бет й се стори, че коремът й е пълен с вода.

Сестрата отиде при Испанката, която плачеше с наведена глава. Приклекна до нея и й заговори нежно:

— Хайде, върни ми това, става ли?

— Mi nina me perdona — отвърна през хлипанията си жената. — Madre de Dios, mi nina me perdona.

— Какво казва? — попита Бет, която беше застанала зад клошарката.

— Нямам представа. — Сестрата сложи ръка върху стъкления пръстен и бавно го дръпна към себе си. Испанката не го пусна и заклати енергично глава. — Хайде де — настоя клошарката. — Пусни го…

— Детето ми ми прощава! — каза неочаквано по-младата жена. Очите й бяха ококорени и пълни със сълзи. — Божия майко, видях лицето на детето си в това! И то ми каза, че ми прощава! Свободна съм! Божия майко, свободна съм!

Сестрата се изуми.

— Аз… си мислех, че не говориш английски.

Сега беше ред на Испанката да запримига объркана.

— Какво?

— Как се казваш? Защо не говореше на английски досега?

— Казвам се Хулия. Хулия Кастильо. Английски? Не знам… за какво говориш.

— Или аз съм луда, или тя — каза Сестрата. — Хайде, дай ми това. — Тя отново дръпна пръстена и Хулия Кастильо го пусна. — Добре. Защо досега не говореше с нас на английски, Хулия?

— No comprendo — отвърна по-младата жена. — Добро утро. Добър ден. Радвам се да ви видя, сър. Благодаря ви. — Тя сви рамене и махна вяло с ръка на юг. — Матанзас. Куба.

Сестрата се обърна към Бет, която беше отстъпила две крачки назад. Изражението на лицето й беше много странно.

— Коя е луда, Бет? Хулия или аз? Тази жена знае ли английски, или не?

— Тя… говореше на испански — отговори секретарката. — Не каза нито една дума на английски. Разбираше ли я… какво говори?

— По дяволите, да, разбирах я! Всяка проклета дума! Ти не я ли… — Сестрата млъкна. Ръката, в която държеше стъкления пръстен, започна да я гъделичка. От другата страна на кладата Арти внезапно се изправи и изхълца.

— Хей! — каза с леко завалян глас той. — Къде е купонът?

Клошарката протегна стъкления пръстен към Хулия. Жената колебливо го докосна.

— Какво казваше за Куба? — попита я.

— Аз съм… от Матанзас, Куба — отговори Испанката на перфектен английски. Очите й бяха ококорени и объркани. — Семейството ми пристигна в рибарска лодка. Баща ми говореше малко английски. Дойдохме на север, за да работим в една фабрика за ризи. Откъде знаеш… моя език?

Сестрата погледна Бет.

— Какво чуваш? Испански или английски?

— Испански. Ти не чуваш ли същото?

— Не. — Клошарката издърпа пръстена от ръката на Хулия. — Кажи нещо сега. Каквото и да е.

Испанката поклати глава.

— Lo siento, no comprendo.

Сестрата се вторачи в Хулия за момент и накрая бавно вдигна пръстена до лицето си, за да надникне в дълбините му. Ръката й трепереше, а по предмишницата и лакътя й преминаха леки импулси енергия.

— Заради това е — каза клошарката. — Заради това стъклено нещо. Нямам представа как и защо, но… това нещо ми позволява да я разбирам и тя може да ме разбере. Чувам я да говори на английски, Бет… и си мисля, че тя ме чува да й говоря на испански.

— Това е лудост! — каза секретарката, но се сети за хладния поток, който течеше върху скута й, и за гърлото си, което вече не беше сухо като пергамент. — Имам предвид… че това са просто стъкло и скъпоценни камъни, нали?

— Ето. — Сестрата й го подаде. — Увери се сама.

Бет проследи един от шиповете с пръст.

— Статуята на Свободата — каза тя.

— Какво?

— Статуята на Свободата. За това ми напомня. Не за самата статуя, а… за короната на дамата. — Тя вдигна пръстена до главата си с шиповете нагоре. — Виждаш ли? Прилича на корона, нали?

— Никога не съм виждал по-прекрасна принцеса — обади се мъжки глас, който идваше от мрака от другата страна на кладата.

Бет мигновено стисна стъкления пръстен в ръцете си и се отдръпна от посоката, от която долетя гласът. Сестрата се напрегна.

— Кой е там? — Тя усети раздвижване. Някой вървеше бавно сред руините и съвсем скоро щеше да стигне до обхвата на светлината.

Стори го. Очите му се спряха на всеки един от тях.

— Добър вечер — поздрави учтиво непознатият, като се обърна към Сестрата.

Той беше висок и широкоплещест мъж, с аристократична осанка, облечен в прашен черен костюм. Около раменете и врата си беше увил кафяво одеяло като някакъв селски шал, а на бледото му лице с остра брадичка личаха алените ивици от дълбоки изгаряния, които приличаха на оставени от камшик белези. От високото му чело започваше дълбока рана, която слизаше зигзагообразно през лявата му вежда и стигаше до бузата му. По-голямата част от червеникавосивата му коса се беше запазила, макар че по скалпа му имаше голи петна, големи колкото сребърни долари. Дъхът му излизаше на пара през устата и му и се виеше нагоре.

— Може ли да се приближа? — попита с изпълнен с болка и колебание глас непознатият.

Сестрата не отговори. Мъжът зачака.

— Няма да хапя — обеща той.

Целият трепереше и клошарката не можеше да му откаже да се стопли на огъня.

— Приближи се — каза му предпазливо тя и отстъпи назад, когато непознатият го стори.

Той потръпна, докато куцаше към тях и Сестрата забеляза на какво се дължеше болката му: назъбено парче метал беше пронизало десния му крак точно над коляното му и се беше подало около седем-осем сантиметра от другата страна. Той мина между нея и Бет и отиде право до огъня, където протегна ръце, за да ги стопли.

— Ах, колко е приятно! Навън сигурно е под нулата!

Сестрата също беше усетила студа и се върна при огъня. Хулия и Бет, която продължаваше да стиска стъкления пръстен, я последваха.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Арти и присви очи в опит да избистри замъгления си поглед.

— Казвам се Дойл Халанд — отговори мъжът. — Защо не сте тръгнали с останалите?

— Кои са тези „останали“? — попита Сестрата, която продължаваше да го гледа подозрително.

— Онези, които се измъкнаха. Мисля, че беше вчера. Стотици от тях напуснаха… — Халанд се усмихна вяло и размаха ръка — … тръгнаха си от Гардън Стейт. Може би има убежища на запад. Не знам. Както и да е, не смятах, че някой е останал.

— Идваме от Манхатън — обясни му Бет. — Минахме през тунел „Холанд“.

— Не мислех, че някой може да оцелее след онова, което удари Манхатън. Казват, че са бил и поне две бомби. Град Джърси бързо изгоря. И ветровете… Господи, ветровете. — Мъжът стисна юмруци пред пламъците. — Имаше торнадо. Мисля, че беше повече от едно. Ветровете направо… изтръгваха сградите от основите им. Предполагам, че извадих късмет. Скрих се в едно мазе, но сградата над главата ми беше отнесена. Вятърът стори това. — Той предпазливо докосна парчето метал. — Чувал съм, че торнадата са способни да забият сламени пръчки, без да се смачкат, в телефонни стълбове. Предполагам, че това тук се случи на същия принцип, а? — Мъжът погледна Сестрата. — Наясно съм, че не съм в най-добрата си форма, но защо ме зяпаш така?

— Откъде идваш, господин Халанд?

— От недалеч. Видях огъня. Ако не искате да остана, просто ми кажете.

Клошарката се засрами от онова, което си мислеше. Мъжът потръпна отново. От крака му бликна кръв и напои назъбеното метално парче.

— Това място не е мое. Можеш да останеш, където си искаш.

— Благодаря ти. Нощта не е особено приятна за разходки. — Погледът на Халанд се премести върху бляскавия стъклен пръстен, който държеше Бет. — Това нещо блести, нали? Какво е?

— То е… — Секретарката не намери правилната дума. — Магия — избълва най-накрая тя. — Няма да повярваш какво се случи току-що! Виждаш ли онази жена ей там? Тя не може да говори английски, но това чудо…

— Е пълен боклук — прекъсна я Сестрата и пое щафетата от Бет. Все още нямаше доверие на този непознат и не искаше да научава повече за съкровището им. — То е просто един лъскав боклук, това е всичко. — Тя го прибра на дъното на чантата си и сиянието на скъпоценните камъни избледня и изгасна.

— Искате ли да видите подобен блестящ боклук? — попита Халанд. — Ще ви покажа. — Той се огледа, измина с куцане няколко крачки и болезнено се наведе. Вдигна нещо и се върна при огъня. — Виждате ли? Блести също като вашето нещо. — Показа им какво държи в ръката си.

Беше парче от стъклопис, което изобразяваше плетеница от тъмносиньо и лилаво.

— Намирате се в останките от моята църква — заяви Халанд и дръпна одеялото от гърлото си, за да им покаже мръсната бяла свещеническа якичка. Усмихна им се горчиво и хвърли изрисуваното стъкло в огъня.