Робърт Маккамън
Лебедова песен (82)

82

Денят настъпи.

Мрачната светлина разкри завършената стена — покрита със седем-осем сантиметра лед и подсилена на места със заострени дървени колове — която ограждаше целия Мерис Рест и нивата с посевите. Освен откъслечния кучешки лай, над града беше паднала тишина и не се забелязваше никакво движение на осеяната с пънове земя между стената и гората, чиято дължина беше около четиридесет метра.

Два часа след разсъмване прозвуча един-единствен изстрел и часовият на източната част на стената се катурна от стълбата с дупка от куршум в челото си.

Защитниците на Мерис Рест чакаха първата атака… но тя не идваше.

Жената часови на западната част на стената докладва, че е видяла раздвижване в гората, но не можеше да каже колко войници бяха. Те се бяха скрили отново между дърветата, без да открият стрелба.

Около час след това друг часови на източната част съобщи, че е чул тежки машини в далечината, които се движат през гората и приближават.

— Идва камион! — изрева единият от пазителите на северната част на стената.

Пол Торсън се качи по стълбата и погледна. Чу стържещата странна музика от калиопа. По пътя от север приближаваше сладоледен камион на „Гуд Хюмър“, върху чиято кабина бяха монтирани два високоговорителя, а предното стъкло беше бронирано и разполагаше с оръдейна кула.

Музиката спря и докато камионът продължаваше да се движи напред, се разнесе мъжки глас:

— Жители на Мерис Рест! Говори законът на Армията на съвършенството! — Гласът бумтеше по високоговорителите и заливаше целия град, нивата с царевицата и ябълковите дървета, които пускаха корени, основите на църквата, кладите и бараката, в която спеше Джош. — Не желаем да ви убиваме! Всеки, който иска да се присъедини към нас, е добре дошъл! Елате до стената и се присъединете към Армията на съвършенството! Доведете семействата си и си вземете оръжията и храната! Не искаме да убиваме всички ви!

— Да беееее — измърмори Пол под мустак. Магнумът му беше готов за действие.

— Искаме посевите ви — продължи да нарежда гласът по високоговорителите, докато сладоледеният камион приближаваше северната част на стената. — Искаме запасите ви от храна и вода. Искаме и момичето. Доведете ни момичето на име Суон и ще оставим всички останали на мира. Просто ни я доведете и ще ви приветстваме с отворени, любящи… о, мамка му!

В този миг предните гуми на камиона се забиха в един от скритите ровове, а задните му се вдигнаха във въздуха. Той се обърна настрани и падна в трапа.

Разнесоха се победоносни викове от другите часови. Минута по-късно двама мъже излязоха от рова и побягнаха в посоката, от която бяха дошли. Единият от тях куцаше и не можеше да настигне другаря си. Пол насочи магнума в средата на гърба му.

Искаше му се да дръпне спусъка. Знаеше, че трябва да убие копелето, докато имаше този шанс. Но не го направи и след малко двамата войници изчезнаха в гората.

Вдясно от него се разнесе стрелба от картечница. Куршумите се врязваха на зигзаг в стената, пукаха леда и се забиваха в трупите и пръстта. Пол се наведе, чу викове от източната част, последвани от още стрелба, и осъзна, че първата атака е в ход. Осмели се да вдигне глава и видя около четиридесет войници да заемат позиции в гората. Те откриха огън, но куршумите им не можеха да пробият стената. Пол се наведе. Не отвръщаше на огъня, защото чакаше някой от тях да тръгне напред и да излезе на открито.

В източната част на Мерис Рест часовите видяха вълна от около двеста войници, които излизаха от гората. Пехотинците на АНС закрещяха и се спуснаха напред… и само след малко започнаха да пропадат в мрежата от скрити трапове. Мнозина си счупиха глезените и краката. Часовите, всички въоръжени с пушки, си избираха целите на случаен принцип. Двама от тях бяха застреляни и паднаха, но в мига, в който се строполиха, други се покатерваха по стълбите и заемаха местата им.

Войниците на Армията на съвършенството, чиято формация беше в безпорядък и мъжете пропадаха навсякъде, започнаха да отстъпват към укритието на гората и да падат в други трапове и ями. Ранените бяха газени под ботушите на другарите си.

В същото време повече от петстотин войници се появиха от гората в западния край на Мерис Рест, заедно с десетки бронирани коли, камиони и два булдозера. Те се спуснаха напред — крещяща маса от хора — и траповете се отвориха под краката им. Единият от булдозерите пропадна и се преобърна. Бронираната кола, която го следваше, се вряза в него и експлодира в червена огнена топка. Няколко от другите превозни средства се удариха в стърчащи пънове и не бяха способни да продължат напред. Мнозина паднаха в дупките и си изпочупиха костите. Часовите бързо си избираха жертвите и стреляха с невероятна скорост. Войниците на АНС падаха мъртви като мравки в снега.

Но по-голямата част от армията и превозните средства продължиха своето настъпление, като щурмуваха западната част. Зад тях се движеше втора вълна от още двеста войници. Автомати, пушки и пистолети задъвкаха стената, но куршумите все още не можеха да й нанесат сериозни щети.

— Заемете позиция и стреляйте! — изкрещя Бъд Ройс.

Редица мъже и жени се качиха на шестдесетсантиметровия насип, който беше създаден около основата на стената, прицелиха си и стреляха.

Ана Макклей обикаляше хората и викаше:

— Заемете позиция и ги разкатайте!

От западната част на стената изригна канонада от изстрели и първата вълна на АНС падна. Втората вълна от войници се сблъска с нея и превозните средства загазиха разпръснатите мъже. Офицерите в бронираните коли и джиповете крещяха заповеди, но войниците се бяха паникьосали. Те побягнаха към гората. Капитан Кар се подаде от джипа си, за да им нареди да се върнат, но един куршум го уцели в гърлото и той падна на земята.

Атаката приключи за няколко минути и войниците се оттеглиха в гората. Ранените пълзяха около стената, а мъртвите лежаха там, където бяха паднали. Бранителите на западната част на стената надигнаха ликуващи викове, но една фигура, яхнала кон, се разкрещя:

— Не! Спрете! Спрете!

По бузите на Суон течаха сълзи, а изстрелите продължаваха да ехтят в главата й.

— Спрете! — Тя млъкна, когато Муле се вдигна на задните си крака и зарита във въздуха. Насочи коня към Сестрата, която стоеше наблизо със своята пушка с рязана цев. — Накарай ги да спрат! — каза момичето. — Току-що убиха хора! Не трябва да се радват за това!

— Те не са радват заради убийствата — отвърна Сестрата. — Радват се, че самите те не са убити. — Тя посочи към трупа на мъж, който лежеше на три метра от тях с дупка в лицето. Един човек му вземаше пистолета и патроните. — Ще има още много такива. Ако не издържаш на това, по-добре се прибери.

Суон се огледа. Една жена се беше проснала на земята и стенеше, докато друга жена и един мъж й превързваха уцелената от куршум китка с откъснати от риза ивици плат. На няколко крачки от тях тъмнокос мъж се гърчеше и умираше. Кашляше кръв, докато няколко човека се опитваха да го утешат. Момичето потрепери от ужас и погледна отново Сестрата, която спокойно презареждаше пушката си.

— По-добре върви — предложи й тя.

Суон беше разкъсана — знаеше, че трябва да е навън с хората, които се биеха, за да я защитят, но не издържаше да гледа смъртта. Звукът от изстрелите беше хиляди пъти по-лош от всички болезнени звуци, които беше чувствала през живота си.

Преди да реши дали да се скрие, или да остане, се разнесе гърлен рев на двигател от другата страна на стената. Някой изкрещя:

— Господи! Погледнете това!

Сестрата побърза да отиде на стената и се качи върху насипа пръст.

От гората, на двадесетина метра вляво от нея, се появи танк. Широките му вериги мачкаха ранените и мъртвите. Зурлата на оръдието беше насочена право в стената. По целия танк бяха закачени — подобно на някакви гротескови украшения — човешки кости, завързани с тел: крака, ръце, гръдни кошове, тазове, гръбначни стълбове и черепи, на някои от които все още висяха скалповете. Танкът спря точно в края на гората. Двигателят му ръмжеше като диво животно.

Люкът се отвори. Появи се ръка, която размаха бяла кърпичка.

— Не стреляйте! — провикна се Сестрата. — Нека първо видим какво искат!

От люка излезе глава с шлем, бинтовано лице и скрити зад танкистки очила очи.

— Кой командва там? — провикна се Роланд Кронингер към редицата от лица на проклетата стена, които виждаше като набити на колове отрязани глави.

Някои от хората погледнаха Сестрата. Тя не желаеше тази отговорност, но явно трябваше да я поеме.

— Аз! Какво искаш?

— Мир — отвърна Роланд и огледа телата по земята. — Вие, хора, свършихте чудесна работа! — Капитанът се ухили, макар вътрешно да се дереше от ярост. Онзи, който се наричаше Приятел, не беше казал нищо за ровове и защитна стена! Как, по дяволите, тези проклети фермери бяха създали подобна барикада? — Готина стена сте си направили? Изглежда доста здрава! Така ли е?

— Ще издържи!

— Дали? Чудя се колко ли снаряда ще ми трябват, за да отворя дупка в нея и да ви изпратя в ада, госпожо.

— Нямам представа! — Сестрата се беше въоръжила с хладна усмивка, но тялото й беше плувнало в пот, защото знаеше, че нямаха никакъв шанс срещу тази чудовищна машина. — С колко време разполагате?

— С много! С цялото време на света! — Роланд потупа оръдието. Беше много жалко, че нямаха никакви снаряди за него… но дори да имаха, никой от тях не знаеше как да ги зареди и изстреля. Вторият танк се беше счупил само няколко часа след като напуснаха Линкълн, а този беше управляван от един ефрейтор, който някога си изкарвал прехраната, като карал тир през Скалистите планини. Но дори той не можеше да контролира огромното копеле през цялото време. Въпреки това на Роланд му харесваше да се вози в танка, защото миризмата на метал и пот вътре беше много приятна, а и не се сещаше за по-добър боен кон за Кралския рицар.

— Хей, госпожо! — провикна се той. — Защо не ни дадете каквото искаме и никой друг няма да пострада! Става ли?

— На мен ми се струва, че вие пострадахте!

— О, тази малка драскотина! Госпожо, все още не сме започнали! Това беше просто упражнение! Вече знаем къде са рововете ви! Зад мен има хиляда войници, които изгарят от желание да се запознаят с вас, мили хора! Или пък може би греша. Възможно е да са от другата страна или да заобикалят от юг! Могат да са навсякъде!

На Сестрата й стана лошо. Нямаше как да се бият срещу танк! Знаеше, че Суон стои до нея и наднича над стената.

— Защо просто не си гледате работата и не ни оставите на мира? — попита жената.

— Работата ни няма да е свършена, докато не вземем онова, за което сме дошли! — отвърна Роланд. — Искаме храната, водата и момичето! Искаме оръжията и мунициите ви, и ги искаме веднага. Ясен ли съм?

— Напълно — отвърна Сестрата… вдигна пушката си и стреля. Разстоянието беше прекалено голямо за точен изстрел, но няколко сачми се врязаха в шлема на Роланд, който се скри в люка. Бялата кърпичка и ръката му също бяха уцелени. Той заруга и се разтресе от ярост, но се наложи да се прибере във вътрешността на танка.

По врата на Сестрата залазиха мравки. Тя се стегна и зачака първия изстрел от танка… но такъв не последва. Двигателят му изрева и той даде на заден ход през телата и пъновете, за да се оттегли в гората. Нервите на жената бяха изпънати до скъсване, докато танкът не се скри зад един храсталак и едва тогава осъзна, че нещо му имаше. Иначе щяха да пробият дупка в стената.

От западната част на гората излетя червена сигнална ракета и експлодира над царевичната нива.

— Отново настъпват! — изкрещя мрачно Сестрата и погледна Суон. — По-добре се прибери, преди да е започнало!

Момичето огледа хората на стената, готови да се бият, и осъзна къде трябва да бъде.

— Оставам.

Още една сигнална ракета полетя над източната част на гората и се пръсна като кърваво петно в небето.

Западната част на стената беше покосена от изстрели и Сестрата сграбчи Суон, за да я дръпне зад себе си. Куршумите се врязваха в трупите и навсякъде около тях летяха трески и парчета лед. Двадесет секунди след първия бараж войниците на АНС, разположени в източната част на гората на Мерис Рест, също откриха стрелба. Куршумите им не нанасяха сериозни щети, но принуждаваха бранителите да стоят с наведени глави. Стрелбата продължи и съвсем скоро куршумите започнаха да отварят процепи в стената. Някои от тях намираха земята, но други покосяваха плът.

На южния периметър се появиха още бронирани коли и камиони от гората, заедно с петдесет-шестдесет войници. Армията на съвършенството щурмува стената. Скритите ровове успяха да спрат няколко превозни средства и поне двадесет мъже, но останалите продължиха да прииждат. Два камиона се промъкнаха през лабиринта от ровове и пънове и се блъснаха в трупите. Цялата южна част на стената се разтресе, но издържа. Войниците изминаха разстоянието и стигнаха до бариерата. Опитаха се да се покатерят по нея, но пръстите им не намираха опора в леда и докато се плъзгаха надолу, бранителите ги застрелваха от упор. Онези, които не разполагаха с огнестрелни оръжия, размахваха брадви, кирки и заострени лопати.

Господин Половски се покатери на стълбата на един мъртъв часови и започна да стреля с пистолета си с невероятна скорост.

— Отблъснете ги! — изкрещя той. Прицели се в един вражески войник, но преди да успее да дръпне спусъка, куршум от пушка прониза гърдите му, а втори го уцели отстрани в главата. Той падна от стълбата и на мига една жена взе пистолета от ръката му.

— Отстъпвайте! Отстъпвайте! — развика се лейтенант Тачър, докато куршумите свистяха около главата му и войниците от двете му страни падаха ранени или убити. Тачър не изчака хората му да се подчинят, а се обърна и побягна. На третата крачка го застигна куршум от .38-калибров револвер, който го уцели в тила и го повали в един от рововете, в който вече имаше четири трупа.

Дисциплината беше нарушена и войниците започнаха да отстъпват. Те оставяха мъртвите си събратя след себе си.

— Не стреляйте! — провикна се Сестрата. Стрелбата секна, а след минута същото се случи и на източната част на стената.

— Нямам повече патрони! — провикна се една жена с пушка и от редиците се понесоха още подобни оплаквания… Сестрата знаеше, че веднъж свършат ли патроните в оръжията на всички, нямаха повече. „Подмамват ни — помисли си тя. — Карат ни да си хабим мунициите и когато оръжията ни станат безполезни, ще щурмуват стената и ще сипят смърт и разрушение.“ Самата тя разполагаше с още шест патрона за своята пушка и това беше всичко.

„Ще пробият. Рано или късно ще пробият.“

Погледна Суон и видя в тъмните й очи, че е стигнала до същото заключение.

— Те искат мен — каза момичето. Вятърът развяваше косата й около бледото й и прекрасно лице като брилянтни пламъци. — Никой друг. Само мен. — Погледът й намери една от стълбите, опрени в стената.

Сестрата бързо протегна ръка, хвана я за брадичката и обърна главата й към себе си.

— Избий си тази мисъл от главата! — сопна й се тя. — Да, искат те! Той те иска! Но не се ли замисляш, че всичко ще свърши, ако отидеш при тях!

— Но… ако отида, може би ще…

— Не можеш да го направиш! — прекъсна я жената. — Ако прескочиш тази стена, само ще покажеш на всички нас, че няма за какво да се борим!

— Не искам… — Суон поклати глава, отвратена от гледките, звуците и миризмите на войната. — Не искам никой друг да умира.

— Вече не зависи от теб. Хора ще умрат. Аз може да съм мъртва, преди денят да е свършил. Но си струва да се биеш и да умреш за някои неща. По-добре проумей това още тук и още сега, ако ще водиш хората.

— Да водя хората? Какво имаш предвид?

— Наистина не знаеш, нали? — Сестрата пусна брадичката й. — Ти си родена водач! Вижда се в очите ти, в гласа ти, в начина, по който се държиш… във всичко, което си. Хората те слушат, вярват в онова, което казваш, и искат да те следват. Ако кажеш на всички да оставят оръжията си, те ще го направят на мига. Защото знаят, че си много специална, Суон… независимо дали го вярваш, или не. Ти си водач и трябва да се научиш да се държиш като такъв.

— Аз? Водач? Не, аз съм просто… Аз съм просто едно момиче.

— Ти си родена, за да водиш хората и да ги учиш! — настоя Сестрата. — Това доказва думите ми. — Тя докосна стъкления пръстен в кожената чанта. — Джош знае, че е така. Робин също. Той е наясно каква си, наясно съм и аз. — Жената посочи отвъд стената, където, сигурна беше, се намираше мъжът с аленото око. — Сега е моментът, в който ти също трябва да приемеш това.

Суон беше объркана и дезориентирана. Детството й в Канзас преди седемнадесети юли й се струваше като живота на друг човек, съществувал преди сто години.

— На какво да ги уча? — попита тя.

— Какво може да бъде бъдещето — отвърна Сестрата.

Суон се замисли за онова, което беше видяла в стъкления пръстен: зелените гори и ливади, златните полета и ароматните овощни градини на един нов свят.

— А сега се качи на този кон — каза клошарката — и обиколи с него стената. Стой изправена и горда и нека всички те видят. Стой като принцеса. — Тя самата се изпъна като струна. — Нека всички видят, че на този проклет свят все още има нещо, за което си струва да умрат.

Суон погледна отново стълбата. Сестрата беше права. Те искаха нея, да, но нямаше да спрат дори да я получеха. Просто щяха да продължат да убиват като побеснели кучета, защото разбираха само от това.

Отиде до Муле, хвана въжените поводи и се качи на гърба му. Той заподскача известно време, все още изнервен от шумотевицата, но бързо се успокои при допира й. Тя му прошепна и животното тръгна в лек галоп около стената.

Сестрата изпрати с поглед Суон, чиято коса се вееше зад нея като огнен флаг, и видя, че останалите също се обръщат, за да я погледнат, видя ги как се изпънаха и как провериха оръжията и мунициите си, след като ги отмина. Видя нова решителност, изписана на лицата им и разбра, че всички бяха готови да умрат за момичето — и за техния град — ако се стигнеше до това. Надяваше се да не се стига, но беше сигурна, че войниците ще се завърнат по-силни от всякога… и точно сега нямаха никакъв шанс за успех.

Сестрата презареди пушката и се върна на насипа в очакване на следващата атака.