Робърт Маккамън
Лебедова песен (36)

36

Джош изкопа гроба с лопата, която взе от мазето на Леона Скелтън, и с помощта й заровиха Дейви в задния двор.

Докато старата жена изричаше молитва с наведена глава, а вятърът разкъсваше и отнасяше думите й, Суон вдигна поглед и видя малкия териер на пет-шест метра от нея. Беше килнал глава на една страна, а ушите му бяха наострени. През изминалата седмица му оставяше остатъците от храна на стъпалата на верандата. Кучето ги ядеше, но не се доближаваше до нея, за да го погали. Смяташе, че териерът е доволен от остатъците, които получаваше, но никак не го биваше да си проси; поне малко трябваше да се умилква и да върти опашка.

Джош най-накрая се беше изкъпал. Можеше да си ушие костюм от мъртвата кожа, която се беше обелила от тялото му, а водата след него изглеждаше така, сякаш беше хвърлил лопата с пръст в нея. Той изми засъхналата кръв и мръсотия от бучката, която беше останала от дясното му ухо. Кръвта беше запушила ушния канал и му отне известно време, за да я почисти. След това осъзна, че през цялото време е чувал само с едното си ухо; сега звуците отново бяха изумително остри и ясни. Веждите му още ги нямаше, а лицето, гърдите, ръцете и гърба му бяха на ивици и петна, където беше изгубил черния си пигмент, сякаш бяха напръскани с кофа бежова боя. Успокояваше се с идеята, че прилича на зулу воин. Брадата му беше пораснала и беше побеляла на места.

Мехурите и раните по лицето му зарастваха, но на челото му бяха избили седем малки черни пъпки, които приличаха на брадавици. Две от тях се бяха свързали една с друга. Джош се опита да ги обели с пръст, но бяха прекалено упорити, а и цялата глава го заболя. „Рак на кожата“, помисли си той. Но брадавиците бяха само на челото му, никъде другаде. „Приличам на зеброва жаба“, каза си той. Поради някаква причина обаче тези бучки го притесняваха повече от другите рани и белези.

Наложи се отново да облече старите си дрехи, защото нищо в къщата нямаше да му стане. Леона ги изпра и ги заши, доколкото успя, но те бяха в доста окаяно състояние. Старата жена му даде нови чорапи, но дори те му бяха прекалено стегнати. Нямаше друг избор обаче, защото старите му бяха целите в дупки, държаха се единствено на засъхналата кръв и бяха напълно неизползваеми.

След като тялото беше заровено, Джош и Суон оставиха Леона сама с гроба на съпруга й. Тя беше облякла изтъркано кафяво кадифено палто и извърна лице от вятъра.

Гигантът слезе в мазето и започна подготовката за пътуването, на което решиха да поемат. Качи една ръчна количка горе и я напълни с провизии — консервирана храна, малко сушени плодове, корави царевични кексчета, шест добре затворени буркана с вода от кладенеца, одеяла и различни кухненски принадлежности — и покри всичко с чаршаф, който завърза с дебел канап. Леона, чиито очи бяха подпухнали от плакане, но пък за сметка на това вървеше с изпънат гръб, най-накрая дойде и започна да опакова един куфар; първите неща, които прибра в него, бяха снимките в рамки на семейството й, които красяха полицата на камината, последвани от пуловери, чорапи и подобни. Също така приготви една по-малка чанта с дрехи на Джо за Суон. Докато вятърът вилнееше около къщата, Леона влезе във всяка една стая и постоя известно време в нея, сякаш се опитваше да извлече ароматите и спомените за живота, който ги беше изпълвал.

Призори щяха да потеглят за Матисън. Старата жена им обеща да ги заведе дотам. Каза им, че по пътя ще минат през фермата на мъж на име Хоумър Джаспин и съпругата му Маги. Имотът на семейство Джаспин, обясни Леона на Джош, се намирал по средата между Съливан и Матисън и там можели да прекарат нощта.

Старата жена опакова няколко от най-добрите си кристални топки, а от една кутия в килера извади някакви жълти пликове и картички за рожден ден — „любовни писма“ от Дейви, обясни тя на Суон, и картички, които Джо й беше изпращал. В куфара й намериха място още две бурканчета с мехлем за страдащите й от ревматизъм колене и макар Леона да не беше казала нищо, Джош беше наясно, че вървенето на подобно разстояние — до фермата на Джаспин бяха поне петнадесет километра — щеше да е истинско мъчение за нея. За съжаление, нямаше никакви превозни средства, които да използват, и нямаха друг избор.

Тестето карти „Таро“ също беше прибрано в куфара на старата жена, след което взе някакъв друг предмет и го отнесе в предната стая.

— Ето — каза тя на Суон. — Искам ти да я носиш.

Детето взе багетата, която Леона й подаде.

— Не можем да оставим Ревльото сам тук, нали? — попита гадателката. — О, божичко, не. Ревльото има още работа… о, да, още много работа!

Нощта минаваше, а Джош и Суон спяха сладко в легла, за чието напускане щяха да съжаляват.

Гигантът се събуди заедно с мрачната сива светлина, която проникваше през прозореца. Вятърът беше поутихнал, но стъклото беше много студено на допир. Той отиде в стаята на Джо и събуди Суон, след което намери Леона да седи пред студената камина в предната стая, облечена в комбинезон, два пуловера, кадифено палто, ръкавици и боти. От двете страни на стола й имаше багаж.

Джош беше спал с дрехите и сега се намъкна в един дълъг балтон на Дейви. През нощта Леона беше скъсала и зашила наново раменете и ръкавите, за да може да му стане, но въпреки това продължаваше да се чувства като прекалено натъпкана наденица.

— Предполагам, че сме готови да тръгваме — каза Джош, когато Суон се появи с багетата и с тоалет, който се състоеше от сини дънки, тъмносин пуловер, яке с пух и червени ръкавици, някога принадлежали на Джо.

— Само още минутка. — Леона беше притиснала длани в скута си. Часовникът на полицата вече не тиктакаше. — О, божичко. Това е най-хубавата къща, в която някога съм живяла.

— Ще ти намерим друга — обеща й гигантът.

На лицето й се появи намек за усмивка.

— Няма да е като тази. Животът ми се просмука в тухлите й. О, божичко… о, божичко… — Старата жена наведе глава и я хвана в ръце. Раменете й потрепериха, но не издаде никакъв звук. Джош отиде до прозореца. Суон се пресегна, за да сложи ръка на рамото й, но в последния момент се отказа. Детето знаеше, че Леона е наранена, но също така беше наясно, че се приготвя за онова, което им предстоеше.

След няколко минути гадателката стана от стола и отиде в задната част на къщата. Върна се с револвера си и кутия с патрони. Прибра ги под чаршафа, който покриваше ръчната количка.

— Може да ни потрябва — каза тя. — Никога не се знае. — Леона погледна Суон, след което вдигна очи към Джош. — Мисля, че вече съм готова. — Вдигна куфара, а детето взе малката чанта.

Гигантът хвана дръжките на ръчната количка. Сега не му тежаха, но денят едва започваше. Неочаквано куфарът на Леона падна на пода.

— Почакайте! — каза тя и хукна към кухнята. Върна се с метлата, която беше използвала, за да замете пепелта и изгорелите въглени от пода към камината. — Така. — Остави метлата настрани. — Вече съм готова.

Излязоха от къщата и тръгнаха в северозападна посока през останките на Съливан.

Малкият териер със сива козина ги последва на разстояние от около тридесет метра, а късата му опашка беше вдигната, за да пази равновесие на вятъра.