Робърт Маккамън
Лебедова песен (58)

58

Пътят се виеше пред тях още километър и половина, преди гората да отстъпи място на пуста хълмиста местност, която някога е била обработваема. Сега представляваше покрита със сняг пустош, украсена тук-там с черни дървета, които се бяха изкривили в агонизиращи и сюрреалистични форми. Насред всичко това беше разположен град. От двете страни на пътя имаше около триста дървени бараки. Джош си помисли, че преди седем години щеше да определи това тук като гето, но сега беше на върха на щастието и за малко да се разплаче. Кални алеи свързваха бараките, от които се издигаше дим от кюнци. Зад прозорци, които бяха изолирани с жълти вестници и страници от списания, горяха газени лампи. Хърбави кучета виеха и лаеха в краката на Муле. Той насочи каруцата към бараките. По-нагоре и малко встрани от пътя бяха останали овъглените останки от една от сградите на Мерис Рест. Огънят беше вилнял преди време, защото руините бяха затрупани от сняг.

— Хей! — провикна се Джош. — Някой да ни помогне!

Няколко кльощави деца в дрипави палта излязоха от алеите, за да видят какво става.

— Има ли лекар наоколо? — попита гигантът, но хлапетата отново се скриха. Вратата на близката барака се отвори и едно брадато лице надникна предпазливо през нея. — Трябва ни лекар! — примоли се Джош. Брадатият поклати глава и затвори вратата.

Гигантът насочи Муле към вътрешността на този беден град и продължи да вика за лекар. Още няколко души отвориха врати и го проследиха с поглед, но никой не му предложи помощ. Малко по-нататък една глутница кучета, която разкъсваше останките на някакво животно в калта, заръмжа и залая срещу Муле, но конят запази спокойствие. На прага на една врата се появи мършавата фигура на дрипав старец, чието лице беше осеяно с червени келоиди.

— Нямаме място! Нямаме храна! Не искаме непознати! — занарежда той и удари каруцата с една крива пръчка. Дъртакът продължи да мърмори дори когато го отминаха.

Джош беше виждал много подобни окаяни градове, но този беше най-зле. Хрумна му, че това е селище от непознати, на които не им пука кой ще живее и кой ще умре в съседната барака. Наоколо беше налегнало неприятното усещане за поражение и фатална депресия и дори въздухът вонеше на разложение. Ако Ръсти не беше толкова лошо ранен, щяха да подминат тази язва, наречена Мерис Рест, и щяха да продължат към място, на което въздухът миришеше по-добре. Една фигура с деформирана глава се клатеше отстрани на пътя и Джош разпозна същото заболяване, от което страдаха двамата със Суон. Повика човека, но какъвто и да беше — мъж или жена — той се обърна и побягна към една алея, където се скри. След няколко метра се натъкнаха на гол труп, чиито зъби бяха лъснали в усмивка, вероятно от радост, че се беше отървал от всичко това. Няколко кучета душеха около него, но все още не бяха започнали своя пир.

И в следващия миг Муле спря, сякаш се беше натъкнал на тухлена стена, изцвили пронизително и едва не тръгна назад.

— Уха! По-спокойно! — изкрещя Джош и се наложи да дръпне юздите на животното, за да го укроти.

Забеляза, че на пътя пред тях имаше някого. Фигурата беше облечена в избеляло дънково яке, с червена шапка и седеше в червена детска вагонетка. Нямаше крака — панталоните бяха навити и празни под бедрата.

— Хей! — провикна се Джош. — Има ли лекар в града?

Лицето бавно се обърна към него. То принадлежеше на мъж с рехава светлокестенява брада и мътни, измъчени очи.

— Трябва ни лекар! — продължи Джош. — Можеш ли да ни помогнеш? — Стори му се, че мъжът се усмихна, но не беше сигурен. Онзи отвърна:

— Добре дошли!

— Лекар! Не ме ли разбираш?

— Добре дошли! — повтори сакатият и се засмя. На Джош му стана ясно, че не е с всичкия си.

Онзи се протегна, заби ръце в калта и започна да засилва вагонетката си по пътя.

— Добре дошли! — изкрещя той и зави в една от алеите.

Джош потрепери, и то не само заради студа. Очите на този човек… те бяха най-ужасните очи, в които беше поглеждал. Муле се успокои и продължи напред.

Гигантът отново се развика за помощ. От време на време се подаваше някое лице, но бързо се прибираше.

„Ръсти ще умре — изплаши се той. — Ще кърви до смърт и нито едно копеле в тази адска дупка няма да си мръдне пръста, за да му помогне!“

Над пътя се носеше жълт дим, а колелата на каруцата минаваха през локви от човешки фекалии.

— Някой да ни помогне! — Джош започваше да преграква. — Моля ви… за бога… някой да ни помогне!

— Божичко! Какво си се развикал?

Гигантът се стресна и погледна по посока на гласа. На прага на една от разнебитените бараки стоеше чернокожа жена с дълга посивяла коса. Носеше палто, което беше ушито от стотици различни парчета плат.

— Трябва да намеря лекар! Можеш ли да ми помогнеш?

— Какво ти има? — Очите й, които бяха с цвят на медни пенита, се присвиха. — Тиф? Дизентерия?

— Не. Приятелят ми беше ранен. Отзад е.

— Няма лекари в Мерис Рест. Нашият умря от тиф. Никой не може да ти помогне.

— Кърви много лошо! Мога ли да го заведа някъде?

— Можете да отиде в Ямата — предложи чернокожата жена. Чертите на лицето й бяха красиви и царствени. — Намира се на километър и половина надолу по пътя. Там карат всички тела. — До нея се появи черното лице на седем-осемгодишно момче и тя сложи ръка на рамото му. — Няма къде другаде да го заведете освен там.

— Ръсти още не е мъртъв, госпожа! — сопна се Джош. — Но със сигурност ще умре, ако не намеря някой да му помогне! — Той перна Муле с юздите.

Чернокожата жена го остави да продължи още няколко метра напред по пътя, след което се провикна:

— Почакай!

Джош дръпна юздите на Муле.

Жената тръгна по пътеката от плочки пред бараката й и отиде в задната част на каруцата. Малкото момче я гледаше изплашено.

— Отвори това чудо! — каза тя… и задната врата изведнъж се отвори. Озоваха се лице в лице със Суон. Жената отстъпи крачка назад, но бързо се опомни, пое си дълбоко въздух и събрала целия си кураж, надникна в каруцата към окървавения белокож мъж, завит с червено одеяло. Той не помръдваше. — Жив ли е още? — обърна се към фигурата без лице.

— Да, госпожо — отвърна Суон. — Но не диша много добре.

Чернокожата жена разбра единствено „да“-то и нищо повече.

— Какво се случи?

— Нападна го рис — отвърна Джош, който също беше дошъл до задната част на каруцата. Трепереше толкова силно, че едва стоеше на краката си. Жената го изгледа дълго и преценяващо с пронизващите си медни очи. — Проклетото създание имаше две глави.

— Да, пръкнаха се много такива в гората. Ако се сблъскаш с тях, смъртта ти е в кърпа вързана. — Тя погледна към къщата и отново се обърна към Ръсти. Той издаде тих стон и разкри ужасната рана на лицето си. Жената въздъхна през стиснати зъби. — Вкарайте го вътре.

— Можеш ли да му помогнеш?

— Ще разберем. — Тя тръгна към бараката и по пътя се обърна, за да каже: — Аз съм шивачка. Добра съм с иглата и конеца. Доведете го.

Къщата беше също толкова мрачна вътре, колкото и отвън, но жената разполагаше с две газени лампи и с разпънати цветни платове на стените. В средата на предната стая имаше правена печка, събрана от частите на пералня, хладилник и някакво превозно средство — кола или пикап. Зад решетката от автомобилен радиатор горяха няколко цепеници дърво, които осигуряваха топлина в радиус от не повече от метър. Димът излизаше през изведена в покрива фуния, която създаваше жълта мъгла вътре. Мебелите на жената — маса и два стола — бяха сковани от грубо отрязан, прояден от дървояди чамов материал. Прозорците бяха покрити със стари вестници, а вятърът свиреше през цепнатините в стените. На чамовата маса бяха оставени парчета плат, ножица, игла и подобни, както и кош, в който бяха нахвърлени всякакви парчета плат в различни цветове и шарки.

— Не е много — каза домакинята и сви рамене, — но е повече, отколкото имат другите. Доведи го тук. — Тя посочи на Джош към друга, по-малка стая, където имаше пружинено легло и натъпкан с вестници и парцали матрак. На пода до леглото бяха оставени парцали, малка възглавница от кръпки и малко одеяло, с които, помисли си Джош, спеше детето. В стаята нямаше прозорци, а за осигуряването на светлината се грижеше една газена лампа с метална пластина зад нея, която да отразява пламъка. На стената висеше картина на черен Исус на хълм, заобиколен от овце. — Сложи го да легне — нареди жената. — Не на легло то ми, глупако. На пода.

Джош остави Ръсти на земята и внимателно сложи главата му на възглавницата от кръпки.

— Свали му якето и пуловера, за да видя дали му е останало някакво месо на ръката.

Гигантът изпълни нареждането, а Суон стоеше на прага на вратата с наклонена на една страна глава, за да може да вижда. Малкото момче беше застанало от другата страна на стаята и се взираше в момичето.

Жената взе газената лампа и я сложи на пода до Ръсти. Изсвири тихичко.

— Остърган е до кокал. Арън, донеси другите лампи тук. Ще ми трябват също дългата костна игла, кълбото корда и остри ножици. Побързай!

— Да, мамо — отвърна момчето и мина като стрела покрай Суон.

— Как се казва приятелят ти?

— Ръсти.

— Ранен е лошо. Не знам дали ще мога да го закърпя, но ще дам всичко от себе си. Не разполагам с нищо друго освен разтопен сняг, с което да почистя раните, а определено не искаш тази гадост в отворена… — Жената млъкна и погледна петнистите ръце на Джош, който си свали ръкавиците. — Черен или бял си?

— Има ли значение вече?

— Не. Май няма. — Арън донесе другите две газени лампи и тя ги сложи до главата на Ръсти. Момчето излезе отново, за да донесе и другите неща. — Имаш ли име?

— Джош Хъчинс. Момичето се казва Суон.

Жената кимна. Дългите й нежни пръсти опипаха краищата на раната на рамото на Ръсти.

— Моето име е Глори Боуен. Изкарвам си прехраната като шия дрехи за другите, но не съм лекар. Най-големите ми подвизи в тази сфера бяха няколкото пъти, в които помогнах при израждания на бебета… но знам как да шия платове и кучешки и кравешки кожи. Вероятно човешката не е много по-различна.

Тялото на Ръсти изведнъж се стегна, той отвори очи и се опита да стане, но Джош и Глори Боуен не му позволиха. Мъжът се бори около минута, но осъзна къде се намира и се успокои.

— Джош? — попита той.

— Да, тук съм.

— Копелето ме пипна, нали? Ама че гадно двуглаво копеле. Направо ми срита задника. — Ръсти примига и погледна Глори. — Коя си ти?

— Жената, която ще намразиш след около три минути — отвърна спокойно тя. Арън се върна с тънка заострена треска от кост, която беше дълга около осем сантиметра. Сложи я в дланта на майка си заедно с малко лъскаво кълбо корда и ножици. След това се оттегли в другия край на стаята, а погледът му се местеше между Суон и останалите.

— Какво ще ми правиш? — Ръсти видя костната игла, когато Глори вкара кордата през ухото й и завърза стегнат възел. — Това за какво ти е?

— Съвсем скоро ще разбереш. — Жената взе един парцал и избърса потта и кръвта от лицето на пациента си. — Трябва да те позакърпя малко. Ще те зашия като хубава риза. Това устройва ли те?

Ръсти съумя да изрече единствено „О… Господи!“.

— Какво избираш: да те завържем или да се държиш като мъж? Няма с какво да притъпим болката ти.

— Просто… ми говори — отвърна Ръсти. — Става ли?

— Разбира се. За какво искаш да ти говоря? — Жената доближи иглата до рамото на пациента си. — Какво ще кажеш за храна? Пържено пиле. Цяла кофа с „Полковник Сандърс“ с онези пикантни подправки. Добре ли ти звучи? — Изви иглата под ъгъл и се зае за работа. — Помирисваш ли този „Кентъки Фрайд“ рай?

Ръсти затвори очи.

— Да — прошепна с пресипнал глас той. — О, да… разбира се, че мога.

Суон не можеше повече да гледа болката на приятеля си. Тя отиде в предната стая, където се стопли на правената печка. Арън надникна през вратата, но побърза да се скрие. Ръсти рязко си пое въздух и това я накара да отвори вратата и да излезе навън.

Качи се в каруцата, за да вземе Ревльото и след това отиде да погали врата на Муле. Тревожеше се за Убиец. Как щеше да ги намери? И ако рисът беше наранил толкова лошо Ръсти, какво щеше да стори на Убиец?

— Не се тревожи — беше й казал Джош. — Той ще намери пътя.

— Имаш ли глава там вътре? — попита я любопитен детски глас зад нея.

Суон видя Арън, който стоеше на няколко крачки от нея.

— Можеш да говориш, нали? Чух те да казваш нещо на мама.

— Мога да говоря — отвърна тя. — Но трябва да говоря бавно, иначе няма да можеш да ме разбираш.

— О. Главата ти прилича на голяма презряла кратуна.

Суон се усмихна. Кожата на лицето й се опъна толкова много, че имаше чувството, че ще се сцепи. Знаеше, че момчето просто е честно, а не грубо.

— Предполагам, че си прав. И да, имам глава тук вътре. Просто е покрита.

— Виждал съм и други хора, които приличат на теб. Мама казва, че това е много лоша болест. Че пипнеш ли я веднъж, ще я имаш за цял живот. Така ли е?

— Не знам.

— Казва също така, че не е заразна. Ако била, всички в града щели да я хванат. Каква е тази пръчка?

— Багета.

— Какво означава това?

Суон му обясни, че служи за намирането на вода, ако държиш разклонения край правилно, но също така му сподели, че досега не е намирала такава. Спомни си нежния глас на Леона Скелтън, който сякаш се понесе през времето, за да й прошепне:

— Ревльото има още работа… о, да, още много работа!

— Може би просто не я държиш правилно — предположи Арън.

— Използвам я като бастун. Не виждам много добре.

— Сигурно. Нямаш очи.

Суон се засмя и усети как мускулите на лицето й застиват. Вятърът донесе нова доза воня на разложение, която усети още като влязоха в Мерис Рест.

— Арън? — попита тя. — Каква е тази миризма?

— Каква миризма?

Суон осъзна, че момчето беше свикнало с нея. Навсякъде имаше човешки фекалии и боклук, но тази миризма беше по-неприятна.

— Идва и си отива — каза тя. — Вятърът я разнася.

— О, предполагам, че имаш предвид езерото. Или онова, което остана от него. Не е много далеч. Искаш ли да го видиш?

„Не“, помисли си Суон. Не искаше да се доближава до нещо толкова отвратително. Но Арън изгаряше от нетърпение да й го покаже, а и любопитството й надделя.

— Добре, но трябва да вървим наистина много бавно. И да не си посмял да избягаш и да ме оставиш, ясно?

— Добре — обеща момчето и бързо прибяга десетина метра по една кална пътека, след което се обърна и я изчака.

Суон го последва по тесните и мръсни алеи. Много от бараките бяха изгорени, но хората продължаваха да си изкопават укрития в руините. Тя опипваше пътя си с Ревльото и се изплаши, когато едно хърбаво куче изскочи от странична алея. Арън го срита и то избяга. Зад някоя от вратите плачеше гладно бебе. Малко по-напред едва не се спъна в свит в калта човек. Наведе се и докосна рамото му, но момчето я предупреди:

— Мъртъв е! Хайде, не е далеч!

Минаха между още мизерни бараки и се озоваха на широко поле, покрито със сив сняг. Тук-там лежаха замръзналите тела на хора и животни, изкривени в грозни пози.

— Хайде! — провикна се Арън и заподскача нетърпеливо. Той беше роден насред смъртта и тя се беше превърнала в нормална гледка за него. Прескочи труп на жена и продължи напред по склона към голямо езеро, което беше привлякло стотици скиталци в Мерис Рест през годините.

— Ето го — каза Арън, когато Суон го настигна, и посочи.

На тридесет метра отпред, в лоното на мъртви дървета, се намираше някога голямото езеро. Момичето забеляза, че беше останала около два сантиметра жълто-зелена вода в средата му и навсякъде около нея имаше напукана и грозна жълта кал.

В тази кал лежаха десетки полузаровени човешки и животински скелети, сякаш бяха засмукани надолу, докато се опитваха да изпият и последната капка от заразената вода. Гарвани бяха накацали на костите и чакаха. Издигаха се замръзнали купчини от човешки екскременти и боклук. Вонята, която се носеше от някогашното езеро, преобърна стомаха на Суон. Миришеше на отворена рана или на пълна с фекалии кофа.

— Не можем да се приближим повече, без да ни стане лошо — обясни Арън, — но исках да го видиш. Цветът му не ти ли се струва странен?

— Господи! — Суон се бореше с желанието си да повърне. — Защо някой не го изчисти?

— Кое да изчисти? — учуди се момчето.

— Езерото! Невинаги е било такова, нали?

— О, не! Помня го, когато имаше вода в него. Истинска вода за пиене. Но мама каза, че просто се е предало.

Каза, че така или иначе не може да е вечно.

Суон се извърна от тази неприятна гледка. Погледна пътя, от който дойдоха, и видя самотна фигура на хълма, която пълнеше кофа с мръсен сняг. Пиенето на разтопен сняг вместо вода си беше бавна смърт, но пак беше за предпочитане пред отровното езеро.

— Готова съм да се връщаме — каза тя и тръгна бавно нагоре по склона, като опипваше пътя си с Ревльото.

Почти на върха, Суон се спъна в някакво тяло. Спря се и погледна малкия труп на дете. Дали беше на момче, или на момиче, не можеше да каже. Детето беше умряло по корем, едната му ръка беше забита в пръстта, а другата замръзнала в юмрук. Загледа се в тези малки ръчички, които стояха восъчнобели на фона на снега.

— Защо тези трупове са тук? — попита Суон.

— Защото тук са умрели — отвърна Арън, сякаш тя беше най-глупавата кратуна в целия свят.

— Това дете се е опитвало да изрови нещо.

— Вероятно корени. Понякога успяваме да изкопаем корени от земята, понякога не. Когато намерим такива, мама прави супа от тях.

— Корени? Какви корени?

— Много въпроси задаваш — каза задъхано момчето и тръгна напред.

— Какви корени? — повтори въпроса си Суон, този път по-бавно и по-настоятелно.

— Царевични, предполагам! — Арън сви рамене. — Мама казва, че тук е имало голяма царевична нива, но всичко умряло. Не е останало нищо освен няколко корена… които, ако човек има късмет, може да намери. Хайде, идвай! Студено ми е!

Суон погледна празното поле между бараките и езерото. Труповете приличаха на странни препинателни знаци, надраскани върху сива дъска. Зрението й постоянно се проясняваше и замъгляваше, а онова, което се намираше под дебелия слой твърди образувания, я изгаряше и щипеше. Белите и замръзнали ръце на детето отново привлякоха вниманието й. „Има нещо в тези ръце“, помисли си тя. Нещо… но не знаеше какво.

От вонята от езерото й се повдигаше. Последва Арън към бараките.

— Тук е имало голяма царевична нива — каза й момчето, — но всичко умряло.

Суон разбута снега с Ревльото. Земята беше черна и твърда. Ако тук бяха останали някакви корени, то те се намираха много под ледената кора.

Все още вървяха от алея на алея, когато чу Муле да цвили; при това тревожно. Тя забърза крачка, като забиваше бързо багетата пред себе си.

Стигнаха алеята до бараката на Глори Боуен и Суон отново чу коня да цвили гневно и изплашено. Тя наклони глава, за да види какво става и най-накрая успя. Някакви облечени в дрипи хора бяха нападнали каруцата и я опустошаваха. Разкъсваха платното на палатката и се биеха за одеялата, консервите, дрехите и пушките, и бягаха с тях.

— Спрете! — каза Суон, но, разбира се, никой не й обърна внимание. Един от клошарите се опита да отвърже Муле от поводите му, но конят подскочи и хвърли толкова силен къч, че онзи се отказа. Тези хора дори се опитваха да свалят колелата на каруцата. — Спрете! — провикна се отново момичето и пристъпи напред. Някой я блъсна, събори я в студената кал и едва не я прегази. Наблизо двама мъже са биеха в калта за едно от одеялата, но боят приключи, когато трети клошар го сграбчи и побягна с него.

Вратата на бараката се отвори. Джош беше чул вика на Суон и идваше да провери какво става само за да види как каруцата на „Пътуващо представление“ биваше разкъсвана на части. Обзе го паника. Тя и нещата в нея бяха всичко, което притежаваха! Един мъж бягаше с купчина пуловери и чорапи в ръце. Гигантът хукна след него, но се хлъзна в калта. Клошарите се пръснаха във всички посоки, като взеха със себе си последните остатъци от платното на палатката, оръжията, одеялата и всичко, до което се докопаха. Една жена с оранжев келоид, който покриваше по-голямата част от лицето и врата й, се опита да съблече палтото на Суон, но момичето се сви и онази я удари и изпищя от яд. Джош успя да стане на крака и жената избяга по една от алеите.

В следващия миг всички клошари бяха избягали с притежанията на „Пътуващо представление“… и с по-голямата част от каруцата.

— Проклятие! — избухна гигантът. Не им беше останало нищо друго освен рамката на каруцата и Муле, който продължаваше да пръхти и да се тресе. „Затънахме до уши в лайната“, помисли си той. Нямаха какво да ядат, не им остана дори един проклет чорап!

— Добре ли си? — обърна се към Суон и отиде да й помогне да стане. Арън стоеше до нея и реши да докосне приличащата й на кратуна глава, но дръпна ръка в последната минута.

— Да. — Рамото малко я болеше, където я удари клошарката. — Мисля, че съм добре.

Джош нежно й помогна да стане и да запази равновесие.

— Откраднаха всичко, което имаме! — изрече той с обезпокоен тон. В калта лежаха няколко останали неща: крива метална чаша, дрипав шал и износен ботуш, който Ръсти имаше намерение да поправи, но така и не стигна до него.

— Ако си оставяте нещата тук навън, със сигурност ще бъдат откраднати! — каза далновидно Арън. — Всеки глупак знае това!

— Е — отвърна Суон, — може би тези хора са имали нужда от нещата ни повече от нас.

На Джош му идеше да се разсмее подигравателно, но не го стори. Момичето беше право. Поне разполагаха с дебелите си палта и ръкавици и носеха плътни чорапи и здрави ботуши. Някои от тези клошари бяха на косъм от оня свят… а и това тук определено не беше Райската градина.

Суон заобиколи каруцата и отиде при Муле, за да успокои стария кон като нежно загали носа му. Той продължи да издава изплашени и обезпокоени звуци.

— По-добре влез вътре — каза й Джош. — Вятърът отново се усилва.

Тя тръгна към него, но спря, когато Ревльото попадна на нещо твърдо в калта. Наведе се внимателно, опипа нещото и го вдигна. Беше тъмното овално огледало, което някой беше изтървал. „Вълшебното огледало“, помисли си Суон, докато се изправяше. Беше минало доста време, откакто за последно се огледа в него. Избърса калта в крачола на дънките си и го вдигна пред себе си, като го държеше за дръжката с двете гравирани маски, които гледаха в различни посоки.

— Какво е това? — попита Арън. — Можеш ли да се видиш в него?

Суон видя единствено тъмните очертания на главата си и си помисли, че наистина прилича на презряла кратуна. Отпусна ръка до тялото си… и в същия миг нещо се появи в огледалото. Тя отново го вдигна и го завъртя, за да го насочи в друга посока. Търсеше светлината, но не успя да я намери. След това се премести с тридесет сантиметра вдясно и затаи дъх.

На по-малко от три метра зад нея стоеше фигурата, която държеше светещия стъклен пръстен… вече беше близо, много близо. Суон все още не можеше да види чертите на лицето й. Въпреки това усещаше, че нещо с лицето й не е наред. То беше изкривено и деформирано, но не като нейното. Помисли си, че фигурата принадлежи на жена, заключение, което си направи от самата й стойка и облекло. Толкова близо, толкова близо… макар че Суон знаеше, че ако се обърне, няма да види нищо зад себе си освен бараките и алеите.

— В каква посока е обърнато огледалото? — попита тя.

— На север — отвърна Джош. — Дойдохме от юг. По този път. — Той посочи противоположната посока. — Защо? — Нямаше представа какво вижда Суон, когато погледнеше в това чудо. Всеки път, когато я попиташе, тя вдигаше рамене и оставяше огледалото. Но то винаги му беше напомняло за един стих, който майка му обичаше да чете от Библията: „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава — лице с лице“^[1].

Фигурата със светещия пръстен не се беше намирала толкова близо досега. Понякога беше толкова далеч, че светлината не беше нищо повече от искра в стъклото. Суон не знаеше коя е тя и какво представляваше стъкленият пръстен, но смяташе, че и двете са много важни. Сега жената се намираше близо, по нейна преценка беше някъде на север от Мерис Рест.

Тъкмо щеше да отговори на Джош, когато лицето с прокажената, подобна на пергамент кожа, изникна над лявото й рамо. Чудовищната мутра изпълни цялото огледало, устата й се ухили със сивите си устни, а на челото й се появи алено око с абаносова зеница. На бузата й, подобно на рана, се отвори втора уста с остри зъби, които изпъкнаха напред, сякаш за да ухапят Суон по врата.

Момичето се обърна толкова бързо, че тежестта на главата й едва не я завъртя като пумпал.

Пътят зад нея беше пуст.

Суон свали вълшебното огледало. Достатъчно се взира в него за днес. Ако онова, което й показваше, беше истина, то фигурата със светещия стъклен пръстен беше много близо.

Но още по-близо беше създанието, което й приличаше на Дявола от картата „Таро“ на Леона Скелтън.

Джош изпрати с поглед Суон, която мина по пътеката от плочки до бараката на Глори Боуен, и погледна на север. Всичко беше спокойно и пусто, само димът от комините се издигаше нагоре и биваше разкъсван от вятъра. Гигантът погледна отново каруцата и поклати глава. Знаеше, че Муле ще се справи с всеки, който опиташе да го открадне, а и вече нямаше нищо друго за крадене.

— Там беше всичката ни храна — каза по-скоро на себе си той. — Дори последната трохичка!

— О, знам едно място, на което можеш да хванеш много големи парчета — сподели Арън. — Само трябва да знаеш къде са и да ги улавяш бързо.

— Какво да улавям бързо?

— Плъхове — отвърна момчето, сякаш всеки глупак знаеше, че повечето хора в Мерис Рест оцеляваха именно по този начин през последните години. — Това ще вечеряме тази вечер, ако смятате да останете.

Джош преглътна трудно, макар да не можеше да отрече, че познава добре вкуса на месото от плъх.

— Надявам се да имате сол — каза той и последва Арън по стъпалата. — Обичам месото доста солено.

Точно преди да стигне до вратата, кожата на врата му настръхна. Чу Муле да пръхти и да цвили, и отново погледна пътя. Имаше неприятното усещане, че го наблюдават… не, беше нещо повече от това. Имаше чувството, че му правят дисекция.

Нямаше никой. Ни жива душа.

Вятърът виеше около него и донесе до слуха му скърцане… на колела, които се нуждаеха от смазване. Звукът се изгуби само след секунда.

Светлината бързо замираше, а на Джош му беше пределно ясно, че не бива да се разхожда по алеите на това място през нощта дори за Т-боун стек. Влезе в бараката и затвори вратата след себе си.