Робърт Маккамън
Лебедова песен (80)

80

Болезненият звук проехтя през студения въздух и Суон потръпна. Тя дръпна поводите на Муле, за да накара животното да върви. От ноздрите му излезе пара, когато също чу обезпокоителния шум. Още болезнени звуци долетяха до нея, подобно на бързи и високи тонове, изсвирени на хавайска китара, но Суон беше наясно, че трябва да ги изтърпи.

Тези звуци бяха издавани от отсичаните живи дървета, които щяха да бъдат добавени до високата метър и двадесет стена от трупи, храсти и пръст, която ограждаше Мерис Рест и нивата с посевите.

Над болезнения звук Суон чу ритмичното сечене на брадви.

— Хайде, Муле — каза тя и поведе коня покрай стената, където десетки хора трупаха още храсти и дървен материал. Всички те вдигаха глави, спираха за миг, за да я погледнат, и продължаваха да работят с подновени сили.

Бъд Ройс беше казал на нея, Сестрата и Джош, че стената трябва да е поне метър и осемдесет, преди водата да бъде излята върху нея… но времето им намаляваше. Бяха необходими над двадесет часа непрекъсната изтощителна работа, за да се издигне стената в настоящите й височина и обиколка. В бързо изсечения край на гората се трудеха работни групи, оглавявани от Ана Макклей, Ройс и други доброволци, които изкопаваха мрежа от ровове, след което ги скриваха под плетеница от пръчки, слама и сняг.

Пред тях работеше друга група от хора, които редяха камъни и изсипваха пръст в процепите в стената. Дъхът им излизаше на пара от устите им. Сред тях беше Сестрата, чиито ръце и дрехи бяха мръсни, а лицето й беше зачервено. Един здрав канап беше преметнат около врата й и завързан за дръжката на кожената чанта. Наблизо Робин разтоварваше поредната ръчна количка с пръст. Суон знаеше, че му се искаше да тръгне с Пол, Бъки и другите трима разбойници, които се насочиха на север предния ден в едно сиво субару, но Сестрата му каза, че се нуждаят от мускулите му на стената.

Момичето слезе от Муле. Сестрата я видя и се намръщи.

— Какво правиш тук? Мисля, че ти казах да стоиш в бараката.

— Така е. — Суон загреба две шепи пръст и ги натъпка в пролуките. — Няма да стоя там, докато всички останали работят.

Сестрата вдигна ръце, за да й ги покаже. Целите бяха в кръстосващи се рани, причинени от малки и остри камъни.

— Трябва да си пазиш ръцете за по-добри неща. Върви сега!

— Ръцете ти ще заздравеят. Както и моите. — Момичето натъпка още пръст и камъни в дупката между две трупи. На около двадесет метра от нея няколко мъже нареждаха още трупи и ги наместваха върху стената, за да стане по-висока.

Робин погледна надвисналото грозно небе.

— Ще се стъмни след час. Ще успеем да видим огньовете им, ако са наблизо.

— Пол ще ни уведоми, ако наближат. — Или поне се надяваше да е така. Сестрата беше наясно, че Пол се впуска в една много опасна работа. Ако войниците хванеха него и момчетата, щяха да ги убият. Погледна момичето, защото страхът й за Пол направо я задушаваше. — Върви, Суон! Няма смисъл да си тук и да си нараняваш ръцете!

— Не съм различна, по дяволите! — изкрещя неочаквано момичето и се изправи. Очите й блестяха от гняв, а бузите й бяха почервенели. — Аз съм човек, не съм… не съм някакво стъклено изделие на рафта! Мога да работя колкото всички останали и няма нужда да ме улесняваш!

Сестрата се изуми от гневния изблик на Суон, на който всички станаха свидетели.

— Съжалявам — каза момичето и се успокои, — но няма нужда да ме затваряш някъде, за да ме защитиш. Мога сама да се грижа за себе си. — Тя погледна хората наоколо, погледна Робин и отново се обърна към Сестрата: — Знам защо онази армия идва тук и кой ги води. Те искат мен. Заради мен целият град е в опасност. — Гласът й я предаде и очите й се насълзиха. — Искам да избягам. Искам да се махна, но знам, че ако го направя, войниците ще продължат да ме преследват. И пак ще ни отнемат всички посеви и ще избият хората. Така че няма нужда да бягам… но ако всички тук умрат, то ще е заради мен. Заради мен. Затова те моля да ме оставиш да направя каквото мога.

Сестрата знаеше, че Суон е права. Тя, Джош и останалите я третираха като чупливо порцеланово изделие или като… да, помисли си клошарката, като една от онези скулптури в магазина за изделия от стъкло „Стюбен“ на Пето авеню. Всички се бяха вторачили в дарбата на Суон да събужда живот от мъртвата земя и бяха забравили, че тя е просто момиче. И все пак Сестрата се страхуваше за ръцете й, защото те бяха инструментите, които да създадат живот от пустошта… но Суон беше много по-решителна и корава, отколкото предполагаха годините й, и беше готова да работи.

— Ще ми се да имаше чифт ръкавици, но е много трудно да се намерят такива. — Собствените ръкавици на Сестрата се бяха скъсали. — Е, да се захващаме за работа тогава. Само пилеем време. — Тя отново се зае със задачата си.

Пред лицето на Суон бяха размахани чифт опърпани вълнени ръкави.

— Вземи ги — настоя Робин. Собствените му ръце бяха голи. — Винаги мога да си открадна други.

Суон го погледна в очите. Зад коравата му маска се криеше нежност и доброта, сякаш слънцето изведнъж беше проникнало през снежен облак. Тя посочи Сестрата.

— Дай ги на нея.

Робин кимна. Сърцето му направо препускаше в гърдите. Той си каза, че ако този път направи нещо глупаво, просто ще изпълзи в някоя дупка и ще се зарови. О, тя беше много красива! „Не прави нищо глупаво! — предупреди се младежът. — Дръж се прилично, човече! Просто се дръж прилично!“

Отвори уста.

— Обичам те.

Сестрата се ококори. Изправи се и се обърна към Суон и Робин.

Момичето остана безмълвно. Младежът се хилеше ужасено, сякаш беше осъзнал, че гласните му струни правят каквото си пожелаят. Но думите вече бяха изречени и всички ги бяха чули.

— Какво… каза? — попита Суон.

Лицето му изглеждаше като топнато в кетчуп.

— Хм… трябва да донеса още пръст — изпелтечи Робин. — От нивата. Оттам вземам пръстта. Нали знаеш? — Той отстъпи назад към ръчната количка и за малко да падне в нея. Хвана я и бързо я забута към целта си.

Сестрата и Суон го изпратиха с поглед. Сестрата изсумтя.

— Това момче е лудо!

— О — отвърна Суон. — Надявам се да не е. Жената я погледна и веднага разбра.

— Предполагам, че ще има нужда от помощ за пръстта — каза тя. — Имам предвид, че някой наистина трябва да му помогне. Ще е по-бързо, ако двама души работят заедно, не мислиш ли?

— Да. — Суон се опомни и сви рамене. — Предполагам, че е така. Може би.

— Добре, по-добре върви. Ние ще се оправим с работата тук.

Момичето се поколеба, изгледа запътения към нивата Робин и осъзна, че знае много малко за него. Вероятно щеше да й стане безразличен, когато го опознаеше. Не, никак нямаше да я е грижа!

Продължаваше да си мисли за това, когато хвана поводите на Муле и тръгна към младежа.

— Стъпка по стъпка — каза тихичко Сестрата, но Суон вече беше тръгнала.

* * *

Джош носеше трупи вече осем часа и краката му бяха на път да го предадат, докато вървеше към извора, за да изпие черпак с вода. Много от децата, включително Арън, бяха натоварени със задачата да носят кофи с вода и да поят работниците.

Гигантът се напи и върна черпака на кукичката му до големия варел с вода, който стоеше до извора. Беше много изморен, изтощените му рамене направо го убиваха и едва виждаше нещо през цепката на своята Маска на Йов. Усещаше главата си толкова тежка, че му беше много трудно да я държи изправена. Насилваше се да носи трупи въпреки възраженията на Сестрата, Суон и Глори. Сега обаче искаше само да полегне и да си почине. Може би за около час и след това щеше да се почувства достатъчно добре, за да се върне да работи… защото все още имаше много неща за вършене, а времето изтичаше.

Опита се да убеди Глори да вземе Арън и двамата да напуснат града, може би да се скрият в гората, докато всичко свършеше, но тя беше твърдо решена да остане до него. Суон също беше взела своето решение. Нямаше смисъл да се опитва да я разубеди. Но войниците щяха да дойдат. Те искаха Суон и Джош знаеше, че този път е безпомощен, този път не можеше да я защити.

Лицето му под Маската на Йов беше пронизано от подобна на електрически шок болка. Почувства се слаби като че ли всеки момент щеше да припадне. „Ще си почина само за час — каза си той. — Само толкова. Един час и след това ще се върна да работя, независимо че съм със счупени пръсти и пукнати ребра. Радвам се, че онова променящо лицето си копеле се отказа! Иначе щях да го убия!“

Джош тръгна към бараката на Глори. Краката му бяха като излети от олово. „Човече!“, рече си той. Ако онези фенове можеха да видят Черния Франкенщайн сега, как само щяха да крещят и да освиркват!

Разкопча си палтото и отпусна пропитата с пот яка на ризата. „Явно въздухът се затопля.“ По тялото му потече пот и ризата залепна за гърдите и гърба му. „Господи! Изгарям!“

Спъна се и едва не падна, докато се качваше по стълбите, но в следващия миг вече беше в бараката и сваляше палтото си, което остави да падне на пода.

— Глори! — провикна се със слаб глас Джош, преди да си спомни, че жената беше навън и копаеше ровове с една от работните групи. — Глори — прошепна той и си спомни как кехлибарените й очи заблестяха и лицето й грейна като лампа в мрака, когато й подари роклята с пайети. Тя я притисна до себе си, прокара пръсти по плата и когато го погледна, една сълза се стичаше по бузата й.

В онзи момент му се прииска да я целуне. Прииска му се да допре устни до нейните и да отърка бузата си в нейната… но не можеше да го направи, не и с тази скапана кора на лицето си. Но Джош я погледна през все по-стесняващата се цепка на единственото останало му здраво око и осъзна, че беше забравил лицето на Роуз. Лицата на момчетата му, разбира се, бяха ясни в съзнанието му като снимки… но това на бившата му съпруга избледняваше.

Джош подари роклята на Глори, защото искаше да я види да се усмихва… и когато тя се усмихна, имаше чувството, че е надникнал в един друг, по-добър свят.

Гигантът изгуби равновесие и залитна към масата. Нещо падна на пода и той се наведе да го вдигне.

Изведнъж цялото му тяло поддаде като къща от карти и се строполи напред. Цялата барака се разтресе от удара.

„Изгарям — помисли си Джош. — О, Господи… направо изгарям…“

Държеше нещо между пръстите си. Онова, което беше паднало от масата. Приближи го до окото си и видя какво е.

Картата „Таро“ с младата жена, седнала в поле с цветя, пшеница и водопад. Лъвът и агнето лежаха в краката й, а в едната си ръка държеше щит с феникс, който възкръсваше в пламъци от пепелта. На главата си имаше стъклена корона, която светеше.

— „Им… пера… трицата“ — прочете Джош.

Той се вторачи в цветето, в стъклената корона и в лицето на младата жена. Гледа ги съвсем отблизо и много внимателно, докато треската заливаше главата и тялото му като изригващ вулкан.

„Трябва да кажа на Сестрата — помисли си Джош. — Трябва да кажа на Сестрата… че стъкленият пръстен в чантата й… е корона. Трябва да й покажа тази карта… защото Суон и Императрицата… са с едно и също лице…“

В следващия миг треската изпепели всички мисли в главата му и той изгуби съзнание, стиснал картата в ръката си.