Робърт Маккамън
Лебедова песен (66)

66

— Сигурен ли си? — попита Глори, когато Джош затвори вратата. Тя разбъркваше супа от корени в тенджерата на печката и изгледа предпазливо двамата непознати. — Не ми харесват.

— Съжалявам — каза й Пол. — Оставих си смокинга на химическо тази сутрин. — В стаята миришеше на лаврово дърво, а от печката се носеше хубава топлина. Имаше две газени лампи, на чиято мъглива светлина Пол и Сестрата видяха кървавите петна на пода.

— Миналата вечер имахме малко неприятности — сподели Джош. — Затова внимаваме, когато някой непознат иска да види Суон.

На Сестрата й стана много студено въпреки приятната топлина в стаята. Не можеше да спре да мисли за ухиления инвалид в червената детска вагонетка. Ако беше той, можеше да носи каквото си лице поиска. Абсолютно всяко лице. Закопня да се върне в онзи момент, в който имаше възможност да му отнесе маската от черепа, за да види какво се крие отдолу.

Джош вдигна фитила на газената лампа и отново разгледа картата.

— Значи сте я намерили в Матисън. Добре. Но как така ви е довела дотук?

— Не беше тя. Кажи ми, съществува ли някъде разцъфнало дърво с името на Суон, прогорено върху него? Спомням си, че помирисах ябълки. Някое ябълково дърво ли е разцъфтяло?

— Да. Но то е на деветдесет-сто километра оттук! Слай Муди ли ви изпрати след нас?

Сестрата поклати глава и бръкна в чантата си.

— Това ни доведе тук — каза тя и извади стъкления пръстен.

Цветовете му разцъфнаха и запулсираха. Глори ахна и пусна лъжицата си, за да покрие с ръка устата си. Стените бяха окъпани в светлина. Джош се вторачи в предмета, хипнотизиран от красотата му, и след малко остави картата на „Императрицата“ на масата.

— Кои сте вие? — попита спокойно той. — Защо търсите Суон… и къде намерихте това?

— Мисля, че имаме да си говорим за много неща — отвърна Сестрата. — Искам да науча всичко за теб и за Суон. Искам да разбера всичко, което ви се е случило, и да ви разкажа нашите истории. Но точно сега трябва да я видя. Моля.

Джош с голямо усилие отлепи очи от стъкления пръстен и погледна Сестрата. Лицето й беше издължено и измъчено и на него видя изписани премеждията и трудностите, които беше преживяла, но също така разпозна упоритост и желязна воля. Гигантът кимна и поведе гостите в другата стая.

Една-единствена газена лампа с лъскаво парче ламарина висеше на стената и хвърляше приглушена златиста светлина. Суон лежеше върху натъпкания с парцали и вестници матрак на металното легло на Глори. Беше завита с няколко одеяла, които различни хора бяха дарили. Лицето й беше извърнато от светлината.

Джош отиде до леглото, повдигна одеялата и нежно докосна рамото на момичето. Цялата гореше от треската, но въпреки това трепереше и се свиваше под завивките.

— Суон? Чуваш ли ме?

Дишането й беше затруднено. Сестрата намери ръката на Пол и я стисна. Цветовете на пръстена в другата й ръка бяха придобили нюанси на сребро и злато.

— Суон? — прошепна Джош. — Едни хора са дошли да те видят.

Момичето чу гласа му, който я призова обратно от кошмарното поле, където един конски скелет жънеше човешки същества. През нервите и костите на лицето й премина болка.

— Джош? — отвърна тя. — Ръсти… къде е Ръсти?

— Казах ти. Тази сутрин го погребахме на нивата.

— О. Сега си спомних. — Гласът й беше слаб и отново заплашваше да премине в бълнуване. — Кажи им… да пазят царевицата. Да гонят гарваните. И… да не я докосват още, Джош. Кажи им.

— Вече го сторих. Изпълняват заръките ти. — Гигантът направи знак на Пол и Сестрата да се приближат. — Едни хора дойдоха да те видят. Казват, че идват отдалеч.

— Кои… са те?

— Мъж и жена. В момента са тук. Можеш ли да говориш с тях?

Суон се опита да се съсредоточи над думите му. Усещаше, че в стаята й има и други хора, които чакаха. Имаше и още нещо, тя не знаеше какво, но кожата й настръхна, сякаш очакваше да бъде докосната. В съзнанието си още беше дете, което гледаше изумено светлината на светулките, които светеха на комарника на прозореца й.

— Да — реши тя. — Ще ми помогнеш ли да седна?

Джош изправи две възглавници, за да я облегне на тях. Като се отдръпна от леглото й, Пол и Сестрата за първи път видяха покритата с образувания глава на Суон. Двете очи бяха затворени и беше останал само един малък отвор над ноздрите и устата. Това беше най-ужасната Маска на Йов, която бяха виждали, много по-лоша от тази на гиганта и Сестрата едва се сдържа да не потрепери при гледката. Пол потръпна и се зачуди как момичето дишаше и се хранеше през тази обвивка.

— Кой е там? — попита шепнешком Суон.

— Аз съм… — Гласът на клошарката я предаде. Беше изплашена до смърт. Въпреки това изпъчи рамене, пое си дълбоко въздух и се приближи до леглото. — Можеш да ме наричаш Сестрата — представи се тя. — С мен е мъж на име Пол Торсън. Ние те… — Хвърли бърз поглед на Джош и отново се обърна към момичето. Суон беше килнала главата си на една страна, за да може да чува през малкия отвор на ухото си. — Ние те търсим от много дълго време. Седем години. Не успяхме да те догоним в Матисън, Канзас. Предполагам, че сме се разминали на още много места, без дори да разберем. Намерих куклата ти. Спомняш ли си я?

Суон помнеше.

— Бисквитеното чудовище. Изгубих я в Матисън. Обичах тази кукла, когато бях малко момиченце.

Сестрата слушаше много внимателно, за да може да разбере всичко.

— Исках да ти я донеса, но за съжаление, не оцеля по време на пътуването.

— Няма проблем — отвърна Суон. — Вече не съм малко момиченце. — Тя неочаквано вдигна превързаната си дясна ръка и опипа въздуха в търсене на лицето на Сестрата. Клошарката се отдръпна, но после осъзна, че момичето просто искаше да разбере как изглежда. Тя нежно хвана тънката й китка и я насочи към лицето си. Допирът й беше нежен като дим.

Пръстите й спряха, когато намериха образуванията.

— Ти също ги имаш. — Суон продължи да опипва лявата буза на Сестрата и брадичката й. — Лицето ти прилича на павиран път.

— Май си права. Един наш приятел, който е лекар, нарича това състояние „Маската на Йов“. Смята, че онова във въздуха кара кожата на някои хора да хващат тази кора. Проклета да съм, ако знам защо прецаква само лицето и главата. — Тя се пресегна и докосна челото на момичето, но бързо отдръпна ръка, защото кожата под образуванията гореше толкова силно, че едва не й изгори пръстите. — Боли ли те?

— Да. Преди болката не беше толкова силна, но сега… ме боли през цялото време.

— И при мен е така. На колко години си?

— Шестнадесет. Джош следи рождените ми дни вместо мен. Ти на колко години си?

— На… — Сестрата не успя да си спомни. Тя не следеше рождените си дни. — Нека помисля, на седемнадесети юли бях на четиридесет и няколко. Сега вероятно съм на петдесет и няколко. В началото на петдесетте. Имам чувството, че наближавам осемдесет.

— Джош каза… че идвате отдалеч, за да ме видите. — Главата на Суон беше тежка и тя отново се измори. — Защо?

— Не съм сигурна — призна Сестрата. — Но те търсим от седем години заради това. — Тя вдигна светещия стъклен пръстен с единствения останал му шип пред лицето на момичето.

Кожата на Суон настръхна. Тя усети през запечатаните си очи пулсиращата ярка светлина.

— Какво е това?

— Мисля… че е много неща, събрани в пръстен от красиво стъкло със скъпоценни камъни. Намерих го в Ню Йорк на седемнадесети юли. Мисля, че е вълшебен, Суон. Смятам, че е подарък… като магически комплект за оцеляване. Или пръстен на живота. Вероятно всеки друг е можел да го намери или аз съм била единствената предопределена. Не знам. Но съм категорична в едно — той доведе двама ни с Пол при теб. Ще ми се да знаех защо. Мога да кажа само… че ти си много специална, Суон. Видях избуялата на нивата царевица, където всичко друго е мъртво. Погледнах в стъкления пръстен и намерих разцъфнало дърво, в чиято кора беше прогорено името ти. — Сестрата се наведе напред. Сърцето й направо препускаше в гърдите. — Мисля, че ти предстои много работа. Много важна работа, за която един живот няма да ти стигне. След като видях онази царевица навън… мисля, че вече знам каква е тя.

Суон я слушаше внимателно. Тя не се чувстваше много специална, беше изморена и треската се опитваше отново да я повали и да я отведе на ужасното място, където кървавата коса жънеше човешкото поле. След малко изреченото от Сестрата достигна до нея.

— Мисля, че е вълшебен… събрани в пръстен от красиво стъкло със скъпоценни камъни.

Суон си спомни вълшебното огледало и фигурата със светещия пръстен, която виждаше в него. Тази фигура, осъзна тя, беше жената, която в момента стоеше до леглото й, а онова, което носеше, най-накрая пристигна.

Протегна ръце към светлината.

— Може ли… да го поддържа?

Сестрата погледна Джош. Той беше застанал зад Пол, а Глори беше дошла от другата стая. Гигантът нямаше представа какво се случва и всичките тези приказки за вълшебен пръстен не му бяха понятни… но имаше доверие на жената и й кимна.

— Ето. — Сестрата сложи предмета в ръцете на Суон.

Пръстите й се увиха около стъклото. То беше горещо и тази топлина започна да се разпространява през дланите, китките и предмишниците й. Наранената кожа под превръзките я засърбя и зажили.

— О — каза тя, по-скоро от изненада, отколкото от болката.

— Суон? — Джош пристъпи напред, обезпокоен от реакцията й. Стъкленият пръстен засвети по-ярко и запулсира по-бързо. — Добре ли…

Предметът светеше като златна нова. Всички бяха заслепени за няколко секунди, когато стаята беше осветена като че ли от милион свещи. Споменът за горещо белия взрив пред магазина на Поу-Поу изникна в главата на гиганта.

По ръцете на Суон премина изгаряща болка, а пръстите й като че ли залепнаха за стъклото. Болката прониза костите й и тя извика, но в следващия миг мъчението избледня и в главата й се появиха красиви сцени като от най-прекрасните сънища: ниви със златиста царевица и пшеница, овощни градини, в които дърветата бяха увиснали под тежестта на плодовете, ливади с цветя и зелени гори, галени от нежен бриз. Образите се сипеха като от рог на изобилието и бяха толкова ярки, че можеше да помирише аромата на ечемик, ябълки, сливи и череши. Съзря глухарчета, които танцуваха на вятъра, гори от дъбове, от които падаха жълъди и се смесваха с шумата на земята, кленове, по които се стичаше сок, и надничащи от земята слънчогледи.

„Да — каза си Суон, докато картините продължаваха да прииждат в съзнанието й в брилянтни модели от цвят и светлина. — Моята работа.“

„Вече знам каква ми е работата.“

Джош първи се съвзе от блясъка. Видя, че ръцете на момичето са погълнати от златист огън, а пламъците облизват ръцете й. „Тя гори!“, осъзна ужасен той, изблъска Сестрата настрани и сграбчи светещия пръстен, за да й го отнеме.

В мига, в който пръстите му докоснаха стъклото, беше захвърлен назад с такава сила, че краката му се отлепиха от пода и се стовари в стената, като едва не начупи всички кости в тялото на Пол. Въздухът напусна дробовете му като пробита тръба под налягане и гигантът се свлече на пода, зашеметен от най-лошия удар, който беше поемал, откакто Копата сено Мълдуун го изхвърли от ринга в Уинстън-Сейлъм преди единадесет години. „Проклетото нещо ме отблъсна“, помисли си Джош, когато отново беше способен да мисли. Опита се да стане на крака и едва сега осъзна, че стъкленият пръстен беше студен под пръстите му.

Все още наполовина заслепена, Сестрата също видя странния огън, който пълзеше по ръцете на Суон. Той се виеше като камшик и стигна чак до главата й.

Пламъците — безшумни и лишени от топлина — обвиха лицето и главата на момичето, преди Джош да успее да стане от пода. Тя не издаваше никакъв звук и лежеше неподвижно, но чуваше цвъртенето на фона на прекрасните сцени, които се изреждаха в съзнанието й.

Сестрата смяташе да вземе пръстена, но преди да успее да се протегне за него, гигантът хукна отново към леглото, едва не я изхвърли през стената навън, стегна крака и се приготви да поеме нов удар, когато обви пръсти около предмета.

Този път успя без никакви проблеми да го вземе от ръцете на Суон. Обърна се, за да го размаже в стената, но Сестрата изкрещя Не! и му се нахвърли като дива котка.

— Почакайте! — изкрещя Пол. — Вижте я!

Джош задържа клошарката на една ръка разстояние и обърна глава, за да погледне момичето.

Златистите пламъци, които покриваха ръцете й, бяха изчезнали. Превръзките бяха станали черни.

Докато я гледаха, видяха как огънят — или онова, което приличаше на огън — попива в Маската на Йов като течност в суха гъба. Пламъците се сгърчиха за последно, проблеснаха и изчезнаха.

Сестрата отне пръстена от Джош и се отдръпна от него. Гигантът отиде до момичето, хвана я под мишниците и я повдигна, като придържаше главата й с длан.

— Суон! — гласът му беше изпълнен с тревога. — Суон, отговори ми!

Момичето мълчеше.

— Вие я убихте! — развика се Глори. — Всемогъщи боже, убихте я с това проклето нещо! — Тя също отиде до леглото, а Сестрата се отдалечи до стената. В главата й препускаха безброй мисли, а експлозията от светлина продължаваше да изгаря очите й.

Джош усети сърцето на Суон да бие като крилата на заловена в клетка птица. Той разлюля момичето в ръцете си, като се надяваше това да не е последният път, в който я виждаше жива. Изгледа гневно Сестрата и Пол.

— Разкарай ги оттук! — нареди на Глори. — Извикай Ана! Кажи й да ги заключи някъде! Разкарай ги, преди да съм ги убил със собствените си…

Суон вдигна ръка и я сложи върху устните на Джош, за да го накара да млъкне.

Сестрата се вторачи в стъкления пръстен. Цветовете му бяха започнали да избледняват и някои от скъпоценните камъни бяха станали абаносови, подобно на малки изгорели въглени. Но цветовете отново се засилиха, сякаш черпеха сила от собственото й тяло. Глори сграбчи клошарката, за да я изведе от стаята, но тя се възпротиви и се освободи. Шивачката побягна навън, за да извика Ана Макклей, която влезе с пушката, готова за схватка.

— Разкарайте ги! — изкрещя Джош. — И им вземете това проклето нещо!

Ана протегна ръка за пръстена, но юмрукът на Сестрата беше по-бърз. Тя удари другата жена, все едно стоварваше чук върху дъска, и онази падна на земята с разкървавен нос. Ана Макклей стана с усилие на крака и насочи пушката в главата на нападателката си.

— Спрете! — каза неочаквано със слаб глас Суон. Тя беше чула виковете, боричкането и удара. Величествените картини, които изпълваха въображението й, започнаха да избледняват. — Спрете — повтори тя. Силата на гласа й се завръщаше. — Стига толкова насилие.

— Опитаха се да те убият с това нещо! — каза Джош.

— Не е вярно! — възпротиви се Пол. — Дойдохме да я видим, нямаме задни мисли! Не искахме да я нараним!

Джош не му обърна внимание.

— Добре ли си? — попита момичето той.

— Да. Просто съм изморена. Но, Джош… докато го държах… видях прекрасни неща. Прекрасни неща.

— Какви?

— Неща… които могат да се случат… — отвърна Суон — … ако искам да се случат и ако работя достатъчно здраво.

— Джош? — Ана нямаше търпение да вкара куршум в раздърпаната стара жена, която я нокаутира. Избърса носа си с опакото на ръката. — Искаш ли да ги заключа някъде?

— Не! — отвърна Суон. — Оставете ги на мира. Те не се опитваха да ме наранят.

— Тази кучка със сигурност ме нарани! Мисля, че проклетият ми нос е счупен!

Гигантът положи нежно главата на Суон на възглавницата. Усещаше лицето си по странен начин — сърбеше го и го изгаряше — там, където го бяха докоснали пръстите на момичето.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита той. — Не искам да… — И тогава забеляза едната й ръка и млъкна. — Не се опитвай да го криеш, ако…

Превръзките, черни и мазни, се бяха разхлабили. Джош видя малко розова плът.

Той взе нежно ръката на Суон в своята и започна да развива превръзките. Парцалът беше твърд и се отлепяше с хрускане. Сестрата избута дулото на пушката от лицето си и мина покрай Ана, за да отиде до леглото. Жената не направи опит да я спре, защото също се присъедини към нея да гледа.

Джош внимателно махна част от черната превръзка с треперещите си пръсти. Тя се отлепи с кожата на момичето. Отдолу се разкри розова, излекувана плът.

— Какво има? — наруши тишината с въпроса си Суон. — Какво не е наред?

Гигантът отчупи част от другата превръзка. Тя се посипа като пепел между пръстите му и той видя розова, чиста, здрава кожа в тази област от дланта на момичето. Знаеше, че беше необходима поне седмица, за да могат раните й да хванат коричка и може би около месец, за да зараснат. Най-много се тревожеше да не се инфектират или да не й останат трайни белези до края на живота й. Но сега…

Джош притисна пръст в розовата й длан.

— Ох! — оплака се Суон и си дръпна ръката. — Това заболя! — Ръцете я щипеха, жилеха и пареха, сякаш бяха изгорели на слънцето. Гигантът се страхуваше да отлепи още от превръзките, защото не искаше да разкрие нежната кожа. Погледна Глори, която стоеше до него, а след това и Сестрата. Погледът му се спря на блестящия стъклен пръстен, който жената държеше в ръце.

Вълшебен пръстен, беше казала тя.

И Джош й повярва.

Той се изправи.

— Мисля, че имаме много да си говорим.

— Да — съгласи се Сестрата. — Наистина имаме.