Робърт Маккамън
Лебедова песен (79)

79

— Те ще дойдат — каза Сестрата. — Знам, че ще го направят. Въпросът е какво ще правим, когато пристигнат?

— Ще им отнесем шибаните глави! — обади се един кльощав чернокож мъж, който стана от грубо скованата пейка. — Да, сър! Имаме достатъчно оръжия, за да ги накараме да подвият опашки!

— Точно така! — съгласи се втори мъж, седнал в другия край на църквата. — Няма да позволим на копелетата да дойдат тук и да вземат каквото си поискат!

От събралите се повече от сто души, които бяха изпълнили до пръсване недовършената църква, се разнесоха гневни възгласи на съгласие, но много други не бяха съгласни.

— Слушайте! — обади се една жена и стана на крака. — Ако това, което тя казва, е истина, и две хиляди войници са тръгнали насам, истинска лудост е да си мислим, че можем да се изправим срещу тях! Трябва да опаковаме всичко, което можем да носим, и да се…

— Не! — прогърмя гласът на един сивобрад мъж, седнал на следващия ред. Той стана и всички видяха, че осеяното му с изгаряния лице е посиняло от ярост. — За бога, не! Оставаме тук, където са домовете ни! Мерис Рест не струваше пукната пара, но я го вижте сега! По дяволите, отново имаме град! Отново възстановяваме неща от миналото! — Мъжът огледа тълпата с мрачни и бесни очи. От откритите греди на около два метра и половина над главата му висяха газени лампи, които хвърляха приглушена златиста светлина над събралите се. Димът от лампите се издигаше навън в нощта, защото сградата все още нямаше покрив. — Разполагам с пушка, която казва, че аз и съпругата ми оставаме тук — продължи той. — И ще умрем тук, ако се налага. Повече няма да бягаме от никого!

— Почакайте малко! Всички се успокойте! — Едър мъж, облечен в дънково яке и панталони каки, стана на крака. — Защо всички пощурявате? Тази жена си измисля… — той вдигна една от грубо напечатаните бюлетини, на които пишеше „Спешна среща довечера! Всички да дойдат!“ — … и веднага започваме да пелтечим като шайка идиоти! Тази се изправя пред нас и казва, че някаква проклета армия е тръгнала насам и ще дойде след… — Мъжът погледна Сестрата. — След колко време каза, че ще дойде?

— Не знам. Може би след три-четири дни. Разполагат с камиони и коли и тръгнат ли веднъж, ще се придвижват много бързо.

— Аха. Е, излизаш пред нас и започваш да говориш за някаква армия, която идва насам, и всички се насираме в гащите от страх. Откъде знаеш това? И какво търсят онези? Имам предвид, че ако искат да водят война, определено могат да си намерят по-добро място! Всички тук сме американци, не сме руснаци!

— Как се казваш? — попита го Сестрата.

— Бъд Ройс. Капитан Бъд Ройс от бившата национална гвардия на Арканзас. Виждаш ли, и аз разбирам мъничко от армии.

— Добре, капитан Ройс, ще ти кажа точно какво търсят — нашите посеви. И водата ни, най-вероятно. Не мога да ти кажа откъде знам, защото няма да ме разбереш, но съм наясно, че идват и ще изравнят Мерис Рест със земята. — Сестрата вдигна кожената чанта, в която беше стъкленият пръстен, който я беше отвел в една дивашка земя, където скелетът върху скелета на коня продължаваше да жъне. Тя погледна Суон, която седеше до Джош на първия ред, и отново се обърна към Бъд Ройс. — Просто повярвай. Ще дойдат много скоро и най-добре още сега да решим какво ще правим.

— Ще се бием! — провикна се някакъв мъж отзад.

— Как можем да се бием? — попита с треперещ глас един старец, който се подпираше на бастун. — Не можем да се изправим пред цяла армия. Ще сме истински глупаци, ако дори опитаме нещо подобно!

— И ще сме проклети страхливци, ако не го сторим! — отвърна една жена отляво.

— Да, но по-добре живи страхливци, отколкото мъртви герои — възпротиви се брадат млад мъж, който стоеше зад Джош. — Махам се!

— Това са пълни глупости! — изрева Ана Макклей и стана от пейката. Сложи ръце на широките си хълбоци и огледа тълпата. Горната й устна се изкриви в подигравателна усмивка. — Всемогъщи боже, какъв е смисълът да живеете, ако не се борите за онова, което ви е скъпо?

Скъсахме си задниците от работа, за да прочистим този град и да издигнем отново църквата, а смятаме да побегнем при първата изпречила се на пътя ни трудност? — Жената изсумтя и поклати отвратено глава. — Помня какъв беше Мерис Рест… и повечето от вас. Но сега виждам какъв е станал и какъв може да бъде! Къде ще отидем, ако избягаме? В някоя друга дупка в земята? Какво ще направим, когато тази проклета армия отново тръгне към нас? Побегнем ли веднъж, можете да ни отпишете, мъртви сме — така че по-добре да се бием!

— Да! Това казвам и аз! — подкрепи я господин Половски.

— Имам жена и деца! — каза Вълчевич, на чието лице беше изписан страх. — Не искам семейството ми да умре, не искам да умра и аз! Не знам как да се бия!

— Значи е време да се научиш! — Пол Торсън се изправи и отиде отпред. — Слушайте — каза той, като застана до Сестрата, — всички сме наясно какъв е залогът, нали? Знаем къде бяхме и къде сме сега! Ако дадем Мерис Рест без борба, отново ще се превърнем в скиталци и ще знаем, че дори не сме имали смелостта да се опитаме да го запазим! Аз самият съм доста мързелив. Не искам отново да тръгвам на път… затова оставам тук.

Докато хората изкрещяваха на глас собствените си мнения, Сестрата погледна Пол и му се усмихна едва.

— Какво правиш? Слагаш още един блат върху лайняната торта ли?

— Не — отвърна той. Електриковосините му стоманени очи блестяха. — Мисля, че тортата ми отдавна е направена, не е ли така?

— Да, предполагам, че е така. — Сестрата обичаше Пол като брат и досега не се беше гордяла толкова много с него. Самата тя вече беше взела решение — щеше да остане и да се бори, докато Джош отведеше Суон на безопасно място — план, за който момичето още не знаеше.

Суон слушаше врявата и крясъците. Знаеше, че трябва да стане и да каже онова, което мисли, но се притесняваше от всички тези хора, срамуваше се да говори пред толкова много непознати. Въпреки това смяташе, че идеята й е важна… и трябваше да я сподели, преди шансът й да се изпари. Тя си пое дълбоко въздух и стана.

— Извинете. — Гласът й беше удавен от какофонията. Отиде отпред, застана до Пол и се обърна към събраните хора. Сърцето й пърхаше като малка птичка, а гласът й трепереше, когато каза малко по-силно: — Извинете. Искам да…

Врявата утихна почти веднага. Само за няколко секунди настъпи тишина, нарушавана единствено от воя на вятъра около стените и плача на бебе в задната част на църквата.

Суон огледа хората. Чакаха я да им заговори. Тя беше център на внимание и имаше чувството, че по гърба й лазеха мравки. Още хора напираха да влязат в църквата и може би поне още двеста души бяха събрани отвън на пътя и слушаха и си предаваха казаното вътре. Всички погледи бяха насочени към нея и за момент имаше чувството, че гърлото й се е запушило.

— Извинете — съумя да изрече накрая, — но искам да кажа нещо. — Поколеба се и се опита да си събере мислите. — Струва ми се… — започна неуверено — … че всички се тревожим дали ще успеем да отблъснем войниците, или не… а това е неправилното нещо, за което мислим. Ако се изправим срещу тях тук, в Мерис Рест, ще изгубим. Ако побегнем и им оставим всичко, те ще го унищожат… защото това правят армиите. — Суон видя, че Робин е застанал в дясната част на църквата, заобиколен от няколко от неговите разбойници. Погледите им се срещнаха за няколко секунди. — Не можем да победим, ако се бием — продължи момичето, — но не можем да победим и ако побегнем. Затова ми се струва, че трябва да измислим начин да им попречим да стигнат дотук.

Бъд Ройс се засмя гръмогласно.

— Как, по дяволите, ще спрем една армия, ако не се бием с нея?

— Ще ги затрудним да стигнат тук. Може да решат да отстъпят.

— Да бе. — Ройс се ухили саркастично. — Какво предлагаш, госпожичке?

— Да превърнем Мерис Рест в крепост. Както са правили каубоите в старите филми, когато са научавали, че индианците ще ги нападнат. Ще издигнем стени около града ни. Можем да използваме пръст, паднали дървета, пръчки… дори дървения материал от това място. Можем да изкопаем ровове в гората и да ги прикрием с храсти, за да пропаднат камионите им в тях. Можем да блокираме пътищата с дървета и така ще им се наложи да минат през гората.

— Някога чувала ли си за пехота? — попита Ройс. — Дори да направим капани за превозните им средства, войниците ще се покатерят по стената, нали?

— Може да не могат — отвърна Суон. — Особено ако тези стени са покрити с лед.

— Лед? — Учуди се една жена с нездрав вид и гъста кестенява коса. — Как да осигурим този лед?

— Имаме извор — напомни им момичето. — Имаме кофи, ведра и вани. Имаме коне, с които да дърпаме каруците, и три-четири дни на разположение. — Тя тръгна по пътеката. Погледът й прескачаше от лице на лице. Все още беше нервна, но не чак толкова, защото усещаше, че хората искат да я слушат. — Ако веднага се захванем за работа, можем да построим стена около Мерис Рест и да измислим система, чрез която да превозваме водата до нея. Можем да я наливаме върху стената още преди да е довършена. Предвид студеното време, едва ли ще чакаме дълго да замръзне. Колкото повече вода използваме, толкова по-дебел ще е ледът. Войниците няма да могат да изкачат стената.

— Няма начин! — присмя се Ройс. — Нямаме никакво време да направим нещо подобно!

— По дяволите, тря’а да се опита! — каза кльощавият чернокож мъж. — Ня’аме избор!

Надигнаха се още гласове и се зародиха спорове. Сестрата се опита да ги накара да млъкнат, но знаеше, че това е моментът на Суон и хората искаха да слушат нея.

Момичето заговори отново и врявата утихна.

— Вие можете да помогнете повече от всеки друг — каза тя на Бъд Ройс. — След като сте били капитан от националната гвардия, можете да кажете къде да изкопаем рововете и траповете. Нали?

— Това ще е лесната част, госпожичке. Но аз не искам да помагам. Ще си обера крушите призори.

Суон кимна и го изгледа спокойно. Щом такъв беше изборът му, щеше да го уважи.

— Добре — отвърна тя и отново огледа събралите се хора. — Мисля, че който иска да си върви, трябва да напусне утре сутринта. Пожелавам късмет на всички ви и се надявам да намерите онова, което търсите. — Погледна отново към Робин. Младежът се развълнува, защото видя пламъци в очите й. — Аз оставам — каза Суон. — Ще направя каквото мога, за да попреча на войниците да разрушат създаденото от нас… от всички нас, от всеки един. Защото не само аз съм отговорна за царевицата, всички сте отговорни. Аз посях зърната в земята и ги покрих с пръст, но някой друг запали кладите, които осигуряват топлината. Други пък пазят денонощно от рисове и гарвани, а трети берат царевицата. Колко от вас помогнаха за изкопаването на извора, за събирането на ябълковите сърцевини и за възстановяването на тази сграда?

Суон осъзна, че всички я слушат внимателно, дори Бъд Ройс. Имаше чувството, че черпи сила от тях. Продължи, подсилена от вярата им.

— Не бях само аз. Бяхте всички вие, които желаете да си върнем нещата. Мерис Рест вече не е просто няколко стари бараки, в които живеят непознати. Хората се познават, работят заедно и се интересуват от трудностите на съседите си, защото знаем, че не сме различни един от друг. На всички ни е известно какво загубихме… и ако се предадем и побегнем, ще го изгубим отново. Затова аз оставам тук — заяви Суон. — Няма значение дали ще живея, или ще умра. Реших да спра да бягам. — Настъпи тишина. — Това е всичко, което исках да кажа. — Тя отиде да седне отново до Джош. Той сложи ръка на рамото й и усети, че тя трепери.

Никой не нарушаваше тишината. Бъд Ройс все още беше станал на крака, но погледът му не беше толкова непреклонен, колкото допреди малко, и беше сбръчкал замислено чело.

Сестрата също не промълви, защото сърцето й се изпълваше с гордост от Суон. Тя много добре знаеше, че армията не идваше само заради посевите и прясната вода. Те идваха също така и за нея. Мъжът с аленото око ги водеше и щеше да използва човешка ръка, за да я погуби.

— Покрити с лед стени — започна да размишлява на глас Бъд Ройс. — Това е най-налудничавото нещо, което съм чувал. По дяволите… толкова е налудничаво, че може да сработи. Може, но не е сигурно. Няма да спре войниците за дълго, ако са достатъчно упорити. Всичко зависи от оръжията, с които разполагат. Ако успеем да счупим достатъчно окачвания и оси в капаните за превозните им средства, може да се замислят дали да продължат напред.

— Значи може да бъде направено? — попита Сестрата.

— Не съм казал това, госпожа. Трябва да се свърши изключително много работа и нямам представа дали разполагаме с достатъчно мъже, за да го направим.

— Достатъчно мъже, ама задникът ми! — скастри го Ана Макклей. — Не се ли сещаш и за жените? Имаме достатъчно деца, които също могат да работят! — Грубото й вмятане си спечели поддръжници.

— Е, няма да имаме нужда от много хора и оръжия, за да браним стената — каза Ройс, — особено ако изсечем гората и не оставим никакво укритие за тези копелета. Няма да им позволим да се промъкнат.

— Можем да се погрижим да не успеят — обади се детски глас. Едно десет-единадесетгодишно момче с кестенява коса се качи на пейката. Беше напълняло от последния път, в който Сестрата го видя, и бузите му бяха изгорели от вятъра. Тя знаеше, че под палтото му, точно под сърцето, имаше малък кръгъл белег. — Ако се намират на север оттук — продължи Бъки, — можем да вземем някоя кола и да отидем да ги намерим. — Той извади нож с дълго острие изпод палтото си. — Едва ли ще е проблем да се скрием в гората и да пукнем няколко от гумите им, докато не гледат.

— Определено ще ни е от голяма полза — съгласи се Ройс. — Колкото повече ги забавим, толкова повече време ще имаме за копаене и строене. Няма да е лоша идея да изпратим съгледвачи на осемдесет километра нагоре по пътя.

— Съмнявам се да си много опитен зад волана — обърна се Пол към Бъки. — Ако успея да намеря кола, която не звучи като разгорещен слон, ще ви бъда шофьор. Имам малко опит в ловенето на вълци.

— Аз имам брадва! — каза друг мъж. — Не е много остра, но ще свърши работа!

Много от присъстващите също станаха, за да се предложат за доброволци.

— Можем да нацепим празните бараки и да използваме дървения материал! — предложи един мъж от испански произход със светлолилав келоид на лицето.

— Добре, трябва да съберем всички триони и брадви, които успеем да намерим — каза Бъд Ройс на Сестрата. — Господи, винаги съм смятал, че малко ми хлопа дъската! Явно изцяло се е разковала! Трябва да разпределим работата и да направим графици. Най-добре ще е да се захващаме веднага за работа.

— Съгласна — отвърна Сестрата. — Всеки, който не иска да помага, трябва да си тръгне още сега и да не се пречка.

Около петнадесет души излязоха, но местата им мигновено бяха заети от хора от отвън.

Когато тълпата се успокои отново, Сестрата погледна Суон и видя изписаната на лицето й решителност. Тя разбра, че момичето наистина беше взело своето решение… и също така разбра, че няма да може да я накара да напусне Мерис Рест и да остави останалите да се изправят сами срещу войниците.

„Е — каза си жената, — караме го стъпка по стъпка. Вървим ли стъпка по стъпка, ще стигнем до мястото, за което сме тръгнали.“

— Знаем какво трябва да направим — каза тя на събралите се хора. — Хайде да се залавяме за работа и да спасим града ни.