Робърт Маккамън
Лебедова песен (56)

56

Пол, Сестрата и Хю бяха изправени пред шумната банда от двадесет и седем момчета бандити и поведени под цевите и острите върхове на копията им през заснежената гора. На около стотина метра от пътя им заповядаха да спрат. Зачакаха, докато няколко от момчетата разчистиха храстите и клоните от входа на малка пещера. Дулото на една пушка бутна Сестрата вътре и останалите я последваха.

Вътре пещерата се разширяваше и образуваше просторна и висока зала. Въздухът в нея беше влажен. Наоколо горяха десетки свещи, а в средата на пода беше запален малък огън, чийто дим се извиваше нагоре през една дупка в тавана. Осем други момчета, които също бяха кльощави и с болнав вид, чакаха завръщането на своите другари и когато чантите бяха отворени, хлапетата закрещяха и се разсмяха, докато разхвърляха дрехите на Сестрата и Пол. Бандитите грабеха препалено големите за тях палта и пуловери, нахлузваха си вълнени шалове и шапки и танцуваха наоколо като апачи. Единият от тях отпуши бутилката с шльокавица, която носеше Хю, и виковете се усилиха, а танците станаха по-дивашки. Към цялата тази врява беше добавен акомпанимент от удрящи се едно в друго дървени трупчета, дрънчащи кратуни и ритмично биене с пръчки по кашони.

Хю едва пазеше равновесие на патерицата и единствения си крак, докато момчетата вилнееха около него и го ръгаха с копията си. Беше чувал истории за горските бандити и никак не му се нравеше идеята да бъде скалпиран или одран.

— Не ни убивайте! — изкрещя в опит да надвика врявата той. — Моля ви, не ни… — И в следващия миг падна по задник, когато едно кораво десетгодишно с чорлава черна коса изрита патерицата му. Надигна се истинска буря от смях и още копия и оръжия бяха насочени към Пол и Сестрата. Клошарката погледна към другия край на пещерата и през мъглата от дим видя малко слабо момче с червена коса и тебеширен цвят на кожата. То държеше стъкления пръстен в ръце и се взираше като хипнотизирано в него… преди второ момче да му го отнеме и да избяга. Трето хлапе нападна второто и се опита да докопа съкровището. Сестрата видя как цяла шайка дрипави момчета се блъскаха и биеха весело и изгуби от поглед предмета. Още едно момче навря пушката си в лицето й и й се ухили, сякаш я предизвикваше да направи нещо. След това се извърна от нея, грабна тубата с шльокавица и се присъедини към танца на победата.

Пол помогна на Хю да се изправи. Едно копие го прониза в ребрата и той се обърна гневно към мъчителя си, но Сестрата го сграбчи за ръката, за да го спре. Едно момче със завързани в рошавата си руса коса кости на малки животни насочи копието си в лицето й и за малко да й прониже окото. Тя го изгледа безстрастно и то се разкикоти като хиена, преди да се отдалечи с подскоци.

Момчето, което беше взело магнума на Пол, танцуваше наоколо, като едва удържаше тежкия револвер в двете си ръце. Тубата с шльокавица се предаваше от ръка на ръка и възпламеняваше още повече страстите. Сестрата се страхуваше, че хлапетата ще започнат да стрелят напосоки с оръжията си, а на затворено място като това рикошетите щяха да бъдат смъртоносни. Тя забеляза блясъка на стъкления пръстен, когато едно от децата го взе от друго. След това две момчета се сбиха за него и на клошарката й стана лошо при мисълта, че може да го счупят. Тя направи крачка напред, но поне пет копия я накараха да отстъпи назад.

И тогава се случи ужасното нещо. Едно от момчетата, което вече беше замаяно от шльокавицата, вдигна стъкления пръстен над главата си… и беше нападнато гърбом от друго, което се опита да го вземе. Пръстенът полетя от ръцете му и се завъртя във въздуха. Сестрата беше на път да изпищи. Видя как съкровището й пада към пода като на забавен каданс и се чу как извика Не!, но не можеше да направи нищо. Стъкленият пръстен падаше… падаше… падаше.

Една ръка го хвана, преди да стигне до долу, и предметът засвети с огнени цветове, сякаш в него експлодираха метеори.

Беше спасен от фигурата с палтото с качулка, която се беше приземила на капака на джипа. Този младеж беше по-висок от останалите с поне тридесет сантиметра и когато се приближи до Сестрата, момчетата около него отстъпиха, за да му направят път. Лицето му все още беше скрито от качулката. Крясъците, удрянето на дървените трупчета едно в друго и барабанният тътен заглъхнаха. Стъкленият пръстен светеше ярко в бавен пулсиращ ритъм. Младежът застана пред Сестрата.

— Какво е това? — попита той и вдигна предмета пред нея. Останалите спряха да танцуват и да викат и го наобиколиха, за да наблюдават случващото се.

— Това е мое — отвърна жената.

— Не. Беше твое. Попитах те какво е.

— То е… — Млъкна, за да измисли какво да каже. — То е магия — отговори тя. — То е чудо, ако знаеш как да го използваш. Моля те… — Чу непозната нотка на молба в гласа си. — Моля те, не го чупи.

— Какво ще стане, ако го направя? Какво ще стане, ако го изпусна и се счупи? Магията ще изтече ли?

Сестрата не отговори нищо, защото знаеше, че младежът й се подиграва.

Той дръпна качулката, за да разкрие лицето си.

— Не вярвам в магията — каза й. — Тя е за глупаците и децата.

Това хлапе беше по-голямо от останалите — може би на седемнадесет или осемнадесет. На височина беше почти колкото нея, а големината на раменете му подсказваше, че един ден, когато пораснеше и наддадеше, щеше да стане едър мъж. Лицето му беше слабо и бледо, с остри скули и пепеляви на цвят очи. В дългата му до раменете тъмнокестенява коса бяха сплетени малки кости и пера и с тях изглеждаше суров и сериозен като индиански вожд. Рехавите и светлокафяви косми на брадата покриваха долната част на лицето му, но Сестрата видя, че челюстта му е издадена и квадратна. За неумолимия му вид спомагаха също гъстите му тъмни вежди и кривия му сплескан като на боксьор нос. Този младеж беше красив, но и опасен. И не беше нито хлапе, нито глупак.

Той изгледа мълчаливо стъкления пръстен и попита:

— Накъде бяхте тръгнали?

— Мерис Рест — отвърна изнервено Хю. — Ние сме просто бедни пътници. Не искаме да…

— Млъквай — нареди му младежът и лекарят затвори уста. Той погледна Пол в очите за няколко секунди, след което изсумтя и отмести поглед. — Мерис Рест — повтори. — Намирате се на около двадесет и пет километра източно от Мерис Рест. Защо отивате там?

— Смятахме да минем през града по пътя си на юг — обясни Сестрата. — Искахме да се снабдим с малко храна и вода.

— Така ли? Е, нямате късмет. Храната никаква я няма в Мерис Рест. Хората там гладуват, а езерото им пресъхна преди около пет месеца. Пият разтопен сняг, също като всички останали.

— Снегът е радиационен — каза Хю. — Пиенето на разтопен сняг ще ви убие.

— Ти какъв си? Експерт някакъв?

— Не, но съм — бях — лекар и знам какво говоря.

— Лекар? Какъв лекар?

— Хирург — отвърна Хю с изпълнен с гордост глас. — Бях най-добрият хирург в Амарило.

— Хирург? Имаш предвид, че си оперирал болни хора?

— Точно така. И никога не съм губил пациент.

Сестрата се осмели да направи крачка напред. Младежът мигновено сложи ръка на револвера на колана под палтото му.

— Слушай — започна тя, — хайде да престанем с глупостите. Вече взе всичко, което имаме. През останалата част от пътя ще вървим… но си искам стъкления пръстен обратно. Искам го веднага. Ако смяташ да ме убиваш, по-добре го направи, защото или ще ми дадеш моето, или сама ще си го взема.

Младежът не помръдна, а ястребовият му поглед я предизвика.

„Време е за действие!“, помисли си клошарката и сърцето й заби бързо в гърдите й. Тя посегна към него, но онзи неочаквано се разсмя и отстъпи назад. Той вдигна пръстена, сякаш имаше намерение да го разбие в пода на пещерата.

— Недей — извика Сестрата. — Моля те, недей.

Ръката му остана във въздуха. Клошарката се подготви да се спусне да го хване, ако младежът разтвореше пръсти.

— Робин? — обади се някакъв слаб глас от дъното на пещерата. — Робин?

Момчето изгледа Сестрата с непоколебим и проницателен поглед, след което примига, свали ръка и й подаде пръстена.

— Ето. Така или иначе не струва пукната пара.

Тя го взе и изпита огромно облекчение.

— Никой от вас няма да си отиде — заяви младежът. — Особено ти, докторе.

— А? — Хю беше ужасен.

— Върви в дъното на пещерата — нареди водачът на момчетата. — Всички отидете. — Пленниците се поколебаха. — Веднага — изрева той с глас, който не търпеше неподчинение.

Тримата изпълниха нареждането му и след малко Сестрата видя още няколко фигури в дъното на залата. Три от тях бяха момчета с Маската на Йов в различни фази на развитие — едното едва успяваше да държи деформираната си глава изправена. На пода в ъгъла, на легло от слама и листа, лежеше кестеняво момче на десет-единадесет години, чието лице лъщеше от трескава пот. Върху белите му гърди беше наложен компрес от мазни листа, точно под сърцето; около тях беше текла кръв. Раненото хлапе се опита да вдигне глава, когато ги видя, но нямаше достатъчно сила.

— Робин? — прошепна то. — Там ли си?

— Тук съм, Бъки. — Младежът се наведе над него и отметна мократа му коса от челото.

— Боли ме… много ме боли. — Бъки се разкашля и на устните му се появи пенеста кръв. Робин побърза да я избърше с листо. — Няма да ме оставиш да изляза навън, когато е тъмно, нали?

— Не — отвърна тихичко младежът. — Няма да те оставя да излезеш навън, когато е тъмно. — Той погледна Сестрата с очи, които принадлежаха на стогодишен човек. — Бъки беше прострелян преди три дни. — Съвсем нежно отлепи слоя листа от гърдите на момчето. Раната представляваше грозна алена дупка с подпухнали сиви инфектирани краища. Робин отмести поглед към Хю, а после и към стъкления пръстен. — Не вярвам в магията и чудесата. Но може би е чудо, че те намерихме днес, док. Ще извадиш куршума.

— Аз? — Хю едва не се задави. — О, не. Не мога. Не и аз.

— Каза, че си оперирал болни хора. Каза, че никога не си губил пациент.

— Това беше преди цял един живот — изскимтя лекарят. — Погледнете тази рана! Прекалено близо е до сърцето! — Той вдигна треперещата си ръка. — Не мога да нарежа дори маруля с тази ръка!

Робин се изправи и отиде до него, докато не се озоваха лице в лице.

— Ти си лекар. Ще извадиш куршума и ще го оправиш, или можеш да започваш да копаеш гробове за теб и приятелите ти.

— Не мога! Тук няма никакви инструменти, няма светлина, няма дезинфектанти, няма упойка! Не съм оперирал вече седем години, а и така или иначе не съм сърдечен хирург! Не. Съжалявам. Това момче няма…

Робин дръпна петлето на револвера си и го притисна в гърлото на Хю.

— Лекар, който не може да помогне на никого, не трябва да живее. Само хабиш въздуха, нали?

— Моля… моля… — Хю зяпна, а очите му се ококориха.

— Почакай малко — намеси се Сестрата. — Хю, дупката вече е направена. Само трябва да извадиш куршума.

— О, разбира се! Разбира се! Само трябва да извадя куршума! — Той се засмя на ръба на истерията. — Сестра, куршумът може да е навсякъде! С какво ще спра кръвта? Как да извадя проклетото нещо… с пръсти ли?

— Имаме ножове — каза му Робин. — Можем да ги нагреем в огъня. Това ги почиства, нали?

— Няма такова нещо като „чисто“ в подобни условия! Господи, не знаеш какво ме молиш да направя!

— Не те моля. Нареждам ти. Направи го, док.

Хю потърси подкрепа от Пол и Сестрата, но те нямаха какво да направят за него.

— Не мога — прошепна с дрезгав глас той. — Моля те… ще го убия, ако се опитам да извадя куршума.

— Със сигурност ще умре, ако не го сториш. Аз съм водачът тук. Когато дам дума на някого, я спазвам. Бъки беше прострелян, защото го изпратих навън с още няколко момчета да спрат преминаващ камион. Но той още не беше готов да убива и не беше достатъчно бърз, за да избегне куршум. — Робин отново навря пистолета в гърлото на Хю. — Аз съм готов да убивам. Правил съм го и преди. Виж, обещах на Бъки да направя всичко по силите си за него. Така че… ще извадиш ли куршума, или да ви избия всичките?

Хю преглътна. Очите му се навлажниха от страх.

— Има много… много неща, които съм забравил.

— Спомни си ги. Бързо.

Лекарят се тресеше. Затвори очи и ги отвори отново. Момчето все още беше пред него. Цялото му тяло туптеше с ритъма на сърцето му. „Какво си спомням? — запита се той. — Мисли, мамка му!“ Нищо не му идваше, всичко беше една мъглива бъркотия. Младежът чакаше с пръст на спусъка. Хю осъзна, че ще се наложи да действа инстинктивно и Бог да им беше на помощ, ако се провали.

— Някой… трябва да ми помага — съумя да каже накрая той. — Вече не мога да пазя равновесие. Ще ми трябва и светлина. Трябва да имам светлина, колкото е възможно по-силна. Нуждая се още от… — „Мисли!“ — … три-четири остри ножа с тесни остриета. Натъркайте ги с пепел и ги сложете в огъня. Искам парцали и… о, Господи, трябват ми клампи, форцепси, сонди… не мога да убия това момче, проклети да сте! — Очите му направо пламнаха срещу Робин.

— Ще ти донеса тези неща. Без медицинските простотии. Но ще ги заменя с други.

— И шльокавица — каза Хю. — Тубата. За момчето и за мен. Искам пепел, с която да си измия ръцете. Ще ми трябва и кофа, в която да мога да повърна. — С треперещата си ръка избута револвера настрани от гърлото си. — Как се казваш, млади човече?

— Робин Оукс.

— Добре, господин Оукс. Когато започна, не искам да ме докосваш с пръст. Без значение какво правя, без значение какво си мислиш, че трябва да направя. Ще съм достатъчно изплашен за двама ни. — Хю погледна раната и потръпна. Беше много, ама много неприятна. — С какво оръжие е бил прострелян?

— Не знам. Вероятно с пистолет.

— Това не ми говори абсолютно нищо за размера на куршума. О, Господи, това е безумие! Не мога да извадя куршум от рана, която е толкова близо до… — Револверът отново беше насочен в него. Хю видя, че пръстът на младежа беше готов да дръпне спусъка. Близостта му до смъртта го накара да издигне отново арогантната фасада, зад която се беше крил в Амарило. — Разкарай този револвер от лицето ми, малка свиня такава — каза той и Робин примига насреща му. — Ще направя каквото мога… но не обещавам чудеса, нали разбираш? Е? Какво дремеш? Донеси ми нещата!

Младежът свали револвера. Отиде да донесе шльокавица, ножове и пепел.

Бяха необходими около двадесет минути, за да напият Бъки така, както Хю го искаше. По нареждане на Робин останалите момчета донесоха свещи и ги разположиха около пациента. Хю натърка ръцете си с пепел и зачака остриетата да се нагреят достатъчно.

— Той те нарече „сестра“ — каза младежът. — Да не си монахиня?

— Не. Това е името ми.

— О.

Робин като че ли беше разочарован и клошарката го попита защо.

Той сви рамене.

— В голямата сграда, в която бяхме, имаше монахини. Наричах ги косове, защото винаги долитаха при теб, когато сметнеха, че си направил нещо лошо. Но някои от тях бяха добри. Сестра Маргарет постоянно ми казваше, че ще постигна някои неща, ще създам семейство, ще имам дом и подобни. — Младежът огледа пещерата. — Страшен дом, а?

Сестрата разбра за какво й говори.

— Живял си в сиропиталище?

— Да. Всички ние. Много от нас се разболяха и умряха, когато стегна студът. Особено най-малките. — Погледът му стана мрачен. — Отец Томас се спомина и го заровихме зад голямата сграда. Последва го сестра Лин, а след нея сестра Мей и сестра Маргарет. Отец Къмингс избяга посред нощ. Не го виня. Кой би искал да се грижи за сбирщина дрипави хлапета? Някои от другите също си тръгнаха. Последният, който умря, беше отец Клинтън и след него останахме само ние.

— Нямаше ли други големи момчета с вас?

— О, да. Някои от тях останаха, но повечето решиха да се оправят сами. В един момент се оказах най-големият. Осъзнах, че ако си тръгна, няма да има кой да се грижи за малчуганите.

— Тогава си намерил тази пещера и си започнал да ограбваш хората?

— Естествено. Защо не? Имам предвид, че светът полудя, нали? Защо да не ограбваме хората, ако това е единственият начин да останем живи?

— Защото не е правилно — отговори Сестрата. Робин се засмя. Тя го изчака да се насмее, след което му каза: — Колко души си убил?

Всички признаци за усмивка се изпариха от лицето му. Младежът се загледа в ръцете си, които бяха ръцете на мъж, груби и мазолести.

— Четирима. Но всички те искаха да ме убият. — Робин се почувства неудобно и сви рамене. — Не е кой знае какво.

— Ножовете са готови — съобщи Пол, който наглеждаше огъня. Хю, който се подпираше на патерицата си над раненото момче, си пое дълбоко въздух и наведе глава.

Остана така за минута.

— Добре. — Гласът му беше тих и смирен. — Донесете ножовете. Сестра, ще клекнеш ли до мен, за да ме придържаш, моля? Също така ще се нуждая от няколко момчета, които да държат Бъки. Не искам да шава много.

— Не може ли просто да го нокаутираме или нещо подобно? — попита Робин.

— Не. Съществува риск от мозъчна травма, а и първият импулс на човек след изпадане в безсъзнание е да повърне. Не искаме това, нали? Пол, ще държиш ли краката на Бъки? Надявам се да не ти се гади от малко кръв.

— Няма — отвърна Пол и Сестрата си спомни онзи ден на магистрала 80, когато разпори търбуха на вълка.

Горещите ножове бяха донесени в тенджера. Клошарката коленичи до Хю и му позволи да отпусне лекото си тяло върху нея. Остави стъкления пръстен на земята. Бъки беше пиян и бълнуваше, че чува пеещи птички. Дестрата се заслуша, но чу единствено пронизващия вой на вятъра отвън.

— Мили боже, моля те, напътствай ръката ми — прошепна Хю. Взе един от ножовете. Острието му беше прекалено широко и това го накара да избере друг. Дори най-тесният от наличните ножове щеше да е неподходящ за целта. Хю знаеше, че дори едно леко срязване можеше да засегне лявата камера на сърцето и тогава нищо нямаше да може да спре гейзера от кръв.

— Давай — нареди Робин.

— Ще започна, когато съм готов! Нито секунда по-рано! А сега се разкарай по-далеч от мен, момче!

Младежът отстъпи, но остана достатъчно близо, за да гледа.

Някои от другите хлапета държаха ръцете, главата и тялото на Бъки притиснати в земята. Повечето от тях — дори онези с Маската на Йов — се бяха събрали около оперирания. Хю погледна ножа в ръцете си. Трепереше и не можеше да се спре. Наведе се напред, преди нервите му напълно да откажат, и притисна горещото острие в края на раната.

Изпръска го инфектирана течност. Тялото на Бъки се изви и момчето изрева от агония.

— Дръжте го здраво! — извика Хю. — Дръжте го, проклети да сте! — Момчетата се опитваха да го удържат, но дори Пол изпитваше затруднения с буйните му крака. Хю заби ножа по-надълбоко и ревът на Бъки заехтя наоколо.

— Убиваш го! — изкрещя Робин, но лекарят не му обърна внимание. Той взе тубата с шльокавица и поля във и около кървящата рана. Момчетата едва успяваха да удържат Бъки. Хю отново се опита да бръкне в раната. Собственото му сърце биеше толкова силно, че заплашваше да изскочи от гърдите му.

— Не виждам куршума — каза той. — Прекалено навътре е! — Кръвта бликаше от раната — гъста и тъмночервена. Лекарят извади парчета от кост от ожуленото ребро. Червената и пореста повърхност на дроба подскочи и се разпени. — Дръжте го здраво, за бога! — изкрещя той. Острието беше прекалено широко, то не беше хирургичен инструмент, а касапско пособие. — Не мога да го направя! Не мога! — зави Хю и хвърли ножа настрани.

Робин притисна дулото на револвера си в главата му.

— Извади го от него!

— Не разполагам с необходимите инструменти! Не мога да работя без…

— Майната им на инструментите ти! — изкрещя младежът. — Използвай пръстите си, ако се налага! Просто извади куршума!

Бъки стенеше, а клепачите му потреперваха. Тялото му продължаваше да се извива в ембрионална поза. Хлапетата вложиха всички сили, за да го удържат. Хю не знаеше какво да прави. В тенджерата нямаше достатъчно тънко острие, с което да работи. Робин отново притисна револвера в главата му. Лекарят погледна настрани и видя стъкления пръстен на земята.

На него имаше два тънки шипа и личаха местата, на които други три бяха отчупени.

— Сестра, нуждая се от един от тези шипове. Ще го използвам като сонда — каза той. — Можеш ли да го счупиш и да ми го дадеш?

Клошарката се поколеба само една-две секунди и след това шипът вече беше в дланта на лекаря и блестеше в пламенни цветове.

Хю разтвори раната с другата си ръка и пъхна стъклото в алената дупка.

Наложи се да го напъха по-надълбоко и потръпна при мисълта какво можеше да одраска.

— Дръжте го! — предупреди той и изкриви шипа със сантиметър наляво. Сърцето биеше тежко, а тялото преминаваше нов праг на шок. „Побързай! Побързай! — каза си Хю. — Намери копелето и го извади!“ Напъха сондата още по-надълбоко, но не намери куршума.

Въобрази си, че изведнъж стъклото стана топло в ръката му… много топло. Почти горещо.

Минаха още две секунди и вече беше напълно сигурен: сондата се стопляше. Бъки се разтресе, очите му побеляха и той припадна.

От раната излезе струйка пара като въздишка. Хю имаше чувството, че усеща мириса на обгорена тъкан.

— Сестра? Нямам представа… какво се случва, но мисля, че… Сондата докосна нещо твърдо в меките гънки на тъканта, на около сантиметър под лявата коронарна артерия.

— Намерих го! — изграчи лекарят и се съсредоточи в определянето на размера на куршума с върха на сондата. Навсякъде имаше кръв, но не беше яркочервена като артериалната и течеше много бавно. Стъклото в ръката му беше горещо, а миризмата на обгорена плът по-силна. Хю усети, че единственият му крак и долната половина на тялото му замръзваха, но от раната се надигаше пара. Това парче стъкло някак си изсмукваше телесната му температура, увеличаваше я и я изпращаше към раната. Хю почувства сила в ръката си — спокойна, великолепна сила. Тя потече като светкавица, прочисти главата му от страха и изгори мрежите, които шльокавицата беше разпънала. Изведнъж тридесетте му години медицински опит се завърнаха и той отново се почувства млад, силен и безстрашен.

Нямаше представа каква беше тази сила — прилив, създаден от самия живот или от онова, което хората посещаващи църкви наричаха избавление — но отново можеше да вижда. Можеше да извади куршума. Да. Можеше.

Ръцете му вече не трепереха.

Хю осъзна, че трябва да напъха сондата под куршума и да го надигне, за да може да го хване с пръсти. Лявата коронарна артерия и лявата камера бяха близо, много близо. Започна да работи с геометрично прецизни движения.

— Внимателно — предупреди го Сестрата, но знаеше, че няма нужда да го прави. Лицето на лекаря беше над раната и изведнъж изкрещя:

— Повече светлина! — Робин приближи една от свещите.

Куршумът се освободи от заобикалящата го тъкан. Хю чу цвъртене и усети миризмата на обгорени плът и кръв. „Какво, по дяволите…?“, помисли си той, но нямаше време да се разсейва. Стъкленият шип беше много горещ и едва го държеше, но не смееше да го пусне. Имаше чувството, че тялото му е заледено до гърдите.

— Виждам го! — каза той. — Благодаря на Бога, куршумът е малък! — Лекарят натика два пръста в раната и хвана парчето олово между тях. Извади ги и хвърли онова, което приличаше на пломба, към Робин.

Започна да вади сондата и всички чуха цвъртенето на плът и кръв. Хю не можеше да повярва на очите си — разкъсаната тъкан в раната се обгаряше и зарастваше, докато шипът излизаше.

Когато го извади, приличаше на пръчка от горещ бял огън. След като напусна раната, се чу съскане и кръвта се съсири. От инфектираните страни се надигна син пламък, който изгоря за четири бързи удара на сърцето на Сестрата. На мястото на раната остана само кафяв обгорен кръг.

Хю задържа парчето стъкло пред очите си и лицето му се окъпа в чиста бяла светлина. Усещаше жегата, макар че най-горещият лечебен огън беше съсредоточен на върха. Той осъзна, че шипът беше обгорил малките кръвоносни съдове и разкъсаната тъкан като хирургичен лазер.

Вътрешният пламък на сондата започна да отслабва и да загасва. Докато светлината бързо се губеше, Сестрата видя, че скъпоценните камъни в шипа се превръщат в малки абаносови трохички, а преплитащите се нишки от благородни метали бяха станали линии от пепел. Светлината продължи да отслабва, докато най-накрая не остана просто искра от бял огън на върха. Тя пулсираше с ритъма на сърцето на Хю — веднъж, два пъти, три пъти — и загасна като мъртва звезда.

Бъки все още дишаше.

Лицето на лекаря беше цялото в пот и кървави пръски. Той погледна Робин. Опита се да проговори, но не намери гласа си. Долната част на тялото му започна да се затопля отново.

— Предполагам това означава, че няма да ни убиете днес?