Робърт Маккамън
Лебедова песен (81)

81

На четвъртата вечер в небето загоря огън. Робин го видя, докато пълнеше кофи и варели с вода, които да бъдат натоварени на каруци и отнесени до стената. Всеки един съд — от пластмасова кофа до корито — бяха вкарани в употреба и работниците около извора неспирно ги пълнеха и натоварваха на каруци и автомобили.

Робин знаеше, че източникът на светлината, която се отразяваше в търбусите на ниските облаци на север, бяха факлите и кладите на армейския лагер, който вероятно беше на двадесет и пет километра разстояние. Войниците щяха да стигнат до Мерис Рест на следващия ден и ледът, който покриваше завършената и висока около два метра и десет сантиметра стена, трябваше да бъде подсилен в тези последни часове, като в задачата беше необходимо да се вложат изключително много усилия. Раменете го боляха и всяко ведро, кофа или тенджера, които пълнеше от извора, му се струваха като двадесеткилограмови тежести, но си мислеше за Суон и продължаваше да работи. Същия ден тя отиде при него и му помогна с пръстта като обикновен човек. Ръцете и на двамата бяха целите в рани и мазоли и докато работеха, Робин й разказа всичко за себе си, за живота си в сиропиталището и за годините си като разбойник. Суон го изслуша, без да го съди, и когато приключи с историята си, тя му разказа нейната.

Робин нямаше нищо против болката в тялото си и отметна умората като старо одеяло. Просто трябваше да мисли за лицето на Суон и се зареждаше с нова енергия. Тя трябваше да бъде защитена като красиво цвете и младежът беше готов да умре за нея, ако се наложеше.

Робин видя същата сила изписана на лицата на останалите и осъзна, че всички работят много отвъд възможностите си, защото знаеха, че утре щеше да се реши бъдещето.

Глори застана на верандата, загледа се на север и прегърна Арън през рамо.

— Направо ще ги размажа! — зарече се момчето и размаха Ревльото като сопа.

— Утре ще останеш в къщата — отвърна майка му. — Разбираш ли ме?

— Искам да съм войник! — възпротиви се детето.

Глори стисна силно раменете му и го обърна към себе си.

— Не! — заяви тя, а кехлибарените й очи направо беснееха. — Искаш да се научиш как да убиваш и да отнемаш собствеността на други хора ли? Искаш да превърнеш сърцето си в камък, за да газиш другите и да смяташ, че това е правилно? Момко, ако някога станеш такъв човек, ще ти разбия главата още на мига! Така че никога, наистина никога не казвай, че искаш да си войник! Чуваш ли ме?

Долната устна на Арън потрепери.

— Да, госпожо — отвърна той. — Но… ако не съществуват добри войници, кой ще ни пази от лошите?

Глори не можеше да му отговори. Очите му потърсиха нейните. Винаги ли щеше да бъде така?, зачуди се тя. Винаги ли щеше да има войници, които да се бият под различни флагове и лидери? Нямаше ли някога да бъде сложен край на войната, без значение кой беше спечелил? Ето че беше дошло времето, в което собственият й син се беше изправил пред нея и й беше задал въпроса.

— Ще си помисля — отговори Глори и това беше най-доброто, което успя да измисли.

Тя погледна нагоре по пътя, където се намираше църквата. Вече я нямаше, тъй като дървеният материал беше използван за подсилването на стената. Всички брадви, лопати, кирки, мотики и ножове — абсолютно всичко, което можеше да се използва като оръжие — бяха събрани и разпределени. Не разполагаха с много муниции. Вехтошаря дори предложи да направи „свръхзвукови прашки“, ако му намереха достатъчно ластици.

Пол Торсън и момчетата не се върнаха и Глори се съмняваше, че ще успеят да го направят.

Тя влезе вътре и отиде в стаята, в която Джош лежеше на леглото в трескава кома. Погледна сбръчканата Маска на Йов. Знаеше, че под нея се крие истинското лице на гиганта.

Той държеше карта „Таро“ — „Императрицата“ — в ръката си. Пръстите му я стискаха толкова силно, че никой от тях, дори Ана, не успяха да ги разтворят. Глори седна до него и зачака.

Единият от часовите на северния край на стената, който беше кацнал на една паянтова стълба, изведнъж изкрещя:

— Някой идва!

Сестрата и Суон, които заедно наливаха вода в тяхната част от стената, чуха вика. Побързаха да отидат до поста.

— Колко са? — попита клошарката. Все още не бяха готови! Беше прекалено рано!

— Двама. Не. Чакай. Мисля, че са трима. — Часовият наклони пушката си и се опита да види през мрака. — Двамата са пеша. Единият от тях носи третия. Мъж и две деца!

— О, Господи! — Сърцето на Сестрата прескочи в гърдите й. — Донеси стълба! — провикна се тя към другия часови на стената. — Побързай!

Втора стълба беше спусната от другата страна на стената. Първият, който се качи, беше Бъки, чието лице беше цялото опръскано в кръв. Сестрата му помогна да се прехвърли при тях. Момчето уви ръце около врата й и я прегърна силно.

Пол Торсън също се качи. Седем-осем сантиметрова рана прорязваше едната страна на лицето му, а под очите му личаха сиви кръгове. На рамото си носеше едното от момчетата, които бяха помогнали на него и Сестрата да стигнат до Мерис Рест. Дясната ръка на хлапето беше покрита със засъхнала кръв, а гърбът му беше осеян с дупки от куршуми.

— Заведи го в къщата на лекаря! — каза Сестрата на една друга жена и й предаде Бъки. Момчето само изхленчи, нищо повече.

Пол стъпи на земята. Коленете го предадоха, но Сестрата и Суон го хванаха, преди да падне. Господин Половски и Ана бягаха към тях, последвани от няколко души.

— Вземете го — изрече с пресипнал глас Пол. Брадата и косата му бяха пълни със сняг, а лицето му беше набръчкано и изморено. Половски и часовият свалиха момчето от рамото му и Сестрата забеляза, че то толкова е замръзнало, че почти се е вкочанило. — Той ще се оправи! — каза Пол. — Казах му, че ще го върна тук! — Докосна студеното синьо лице. — Казах ти, нали?

Взеха момчето и Пол изкрещя след тях:

— Внимавайте с него! Оставете го да спи, ако иска!

Един от мъжете махна капачката на фласка с топло кафе и я подаде на Пол. Той я надигна и пи толкова жадно, че се наложи Сестрата да го спре. Той потръпна от болка, когато горещата течност се разля в тялото му и топлината й стигна чак до костите.

— Какво стана? — попита Сестрата. — Къде са останалите?

— Мъртви са. — Пол потрепери и отпи още от кафето. — Всички са мъртви. О, Господи, замръзвам!

Някой донесе одеяло и Суон помогна да го увият в него. Поведоха го към най-близката клада и той дълго стоя пред нея, преди кръвта да потече отново нормално в ръцете му.

След това им разказа за случилото се. На втория ден намерили лагера на армията, на около деветдесет и пет километра северно от Мерис Рест. Момчетата били родени за съгледвачи, каза той. Промъкнали се в лагера и огледали обстановката. Докато били там, пробили няколко от гумите на камионите. Но армията разполагала с много коли и камиони, обясни Пол, и повечето от тях били бронирани и с оръдейни кули. Навсякъде имало войници, въоръжени с автомати, пистолети и пушки. Момчетата се измъкнали и заедно с Пол се движили пред армията, която продължила да настъпва на следващия ден.

Но тази вечер нещо се объркало. Полетели сигнални ракети, разнесли се изстрели и само Бъки и другото момче се върнали.

— Опитвахме се да се измъкнем с колата — каза Пол, а зъбите му тракаха. — Стигнахме на дванадесет-тринадесет километра оттук. Изведнъж гората беше пълна с тях. Може би са ни следили цял ден, не знам. Зарева картечница. Куршумите уцелиха двигателя. Опитах се да изляза от пътя, но колата се повреди. Побягнахме. Нямам представа колко време са ни преследвали. — Пол се загледа в огъня. Устата му се отваряше известно време, но от нея не излизаше нищо. — Не се отказаха — изрече най-накрая той. — Не знам кои са, но си разбират от работата. — Запримигва тежко и погледна Сестрата. — Разполагат с много оръжия. Сигнални ракети, може би и гранати. Много оръжия. Кажи им да внимават с хлапето. Изморено е. Казах му, че ще го върна.

— И го направи — увери го нежно жената. — Сега искам да отидеш в къщата на Хю и да си починеш. — Направи знак на Ана да дойде да му помогне. — Утре ще имаме нужда от теб.

— Не го взеха — каза Пол. — Не можех да им позволя да ме убият и да го вземат.

— Какво да вземат?

Той се усмихна едва и докосна запасания на колана му магнум.

— Старото ми приятелче.

— Върви сега. Почини си, чу ли?

Пол кимна и позволи на Ана да му помогне.

Сестрата внезапно се качи на стълбата и лицето й се напълни с кръв, когато изкрещя на север:

— Елате, шибани убийци! Елате ми! Видяхме какво правите с децата! Хайде, проклети страхливи копелета! — Гласът я предаде и пресипна и тя просто остана на върха на стълбата. От устата и ноздрите й излизаше пара, а тялото й се тресеше като гръмоотвод в буря.

Леденият вятър брулеше лицето й и й се стори, че помирисва горчива пепел.

Нямаше смисъл да стои тук и да крещи като… някаква клошарка от Ню Йорк, помисли си Сестрата. Не, имаше още много работа за вършене, защото войниците щяха да дойдат много скоро.

Слезе от стълбата и Суон я докосна по ръката.

— Добре съм — увери я жената с дрезгав глас, но двете знаеха, че Смъртта наближава, хили се като череп и посича всичко по пътя си.

Върнаха се на техните места на стената и отново се заеха с работата си.