Робърт Маккамън
Лебедова песен (42)

42

Джош се стресна от мегафона. Преди да е направил дори крачка, една ръка го стисна изотзад за врата и започна да го души. „Това е Черната брада — осъзна той. — Копелето се опитва да ме неутрализира още от самото начало!“

Джош инстинктивно изстреля глава назад в известния на ринга удар „Заден кокосотрошач“… но този път не просто играеше роля, а вложи цялата си сила. Черепът му се стовари върху челото на Черната брада и ръката пусна врата му. Обърна се, за да довърши започнатото и видя, че онзи е паднал по задник, очите му бяха оцъклени, а челото му вече посиняваше. Вторият ненормалник вдигна двуцевката.

— Тръгвай — нареди му той и се ухили, за да разкрие зелените си зъби.

Джош нямаше никакво време за губене и хукна с всички сили по централната пътека.

Направи точно шест дълги крачки и една бейзболна бухалка се плъзна по пода и намери десния му глезен. Той падна по корем и се плъзна още два метра и половина по линолеума. Веднага се извъртя, за да посрещне нападателя си, който се беше скрил зад един щанд с чорапи и бельо. Мъжът, който носеше на главата си червен футболен шлем, се изправи и му налетя, като развъртя бухалката за заключителен хоумрън.

Джош сви колене до гърдите си и ги изстреля нагоре. Те намериха корема на маниака и го вдигнаха на повече от метър от пода. Онзи падна на опашната си кост и даде възможност на гиганта да се изправи, за да го изрита в слабините, сякаш имаше намерение да отбележи гол. Мъжът се сви в трепереща топка. Джош се наведе, за да увие лявата си ръка около бухалката и да я вземе. Успя да я стисне за дръжката и макар да нямаше никаква сериозна опора, поне се сдоби с оръжие. Обърна се, за да продължи по пътеката… и се изправи пред кльощав тип с брадва и още едно копеле с изрисувано в синьо лице, което държеше ковашки чук.

„Няма начин!“, помисли си Джош и се спусна по една от другите пътеки с намерението да стигне до секцията за домашни любимци по друг път. Блъсна се в един женски манекен и главата с кестенява коса се катурна от раменете му и падна на пода.

— Четири минути, приятелю Джош! — съобщи гласът на лорд Алвин.

Една фигура, вдигнала високо месарски нож, изскочи на пътя на гиганта от закачалките с дрехи. „Няма да мога да спра!“, каза си той, неспособен да заключи коленете си. Вместо това продължи напред, хвърли се върху мъжа с ножа и го запрати в дрехите, които западаха около тях. Онзи замахна с ножа, пропусна, замахна отново и заби острието в някакви дрехи. Джош се качи на гърдите му и заудря с бухалката главата му — веднъж, два, три пъти. Тялото на опонента му се загърчи, сякаш беше включено в електрически контакт.

Пронизваща болка изпепели врата на гиганта. Той се обърна и видя някакъв ухилен маниак, който приличаше на докер, да държи въдица. Кордата й беше опъната между двама им и Джош разбра, че в кожата му е забита кукичка. Лудият рибар дръпна рязко въдицата, все едно беше уловил огромен марлин на нея, и кукичката разкъса врата му. Онзи заметна отново кордата и тя прелетя покрай лицето на Джош, но гигантът се наведе и се измъкна от дрехите. Изправи се на крака и хукна да бяга отново към секцията за домашните любимци.

— Остават ти три минути, приятелю Джош!

„Не! — помисли си гигантът. — Не! Копелето мами!“ Не беше възможно да е изминала цяла минута!

Спринтира покрай един добре облечен манекен в секцията за мъжки дрехи… но внезапно манекенът оживя, скочи на гърба му и посегна с пръсти към очите му. Джош продължи да бяга с нападателя върху него. Нащърбените нокти на онзи одраха бузата му. На пътя му се изпречи слаб чернокож мъж с голи гърди, с отвертка в едната ръка и капак на кофа за боклук.

Джош бягаше с всички сили към очакващия го убиец, но внезапно спря и се плъзна по пода. Прегърби се и извъртя рамене. Мъжът на гърба му не успя да се задържи и полетя във въздуха, но мерникът на гиганта не беше точен. Вместо да се вреже в чернокожия, както се надяваше, добре облеченият ненормалник прелетя над един щанд с летни ризи и се стовари на пода.

Чернокожият атакува. Движенията му бяха като на пантера. Джош замахна с бухалката, но тя беше посрещната от капака на кофата за боклук. Отвертката полетя към корема му, но той се изви и оръжието само одраска ребрата му. Биеха се от близко разстояние и на Джош му се налагаше отчаяно да избягва атаките с отвертката. Той напразно се опитваше да отправи силен удар с бухалката. Докато се бореше с опонента си, забеляза раздвижване от двете си страни — по-голямата част от хаховците идваха да го довършат. Знаеше, че е свършен, ако не успее да се измъкне от чернокожия брат, защото един здравеняк с градински ножици почти го беше достигнал. Зъбите на опонента му изщракаха до бузата му. Джош видя възможност в ситуацията, падна на колене и мина през краката на мъжа като намазано с грес прасе. Когато чернокожият брат се обърна, той беше посрещнат от удар, който размаза мутрата му и няколко зъба полетяха във въздуха. Мъжът направи две неуверени стъпки и падна като дърво.

Джош продължи напред. Въздухът свистеше в гърдите му.

— Две минути! — изрева лорд Алвин.

„По-бързо! — каза си наум гигантът. — По-бързо, да го вземат мътните!“ Секцията за домашни любимци все още беше прекалено далеч, а и копелето мамеше с времето! „Защити детето! Трябва да защ…“

Маниак с напудрено в бяло лице се появи иззад един от щандовете и стовари ключ за джанти в лявото рамо на Джош. Той изрева и залитна към един рафт с метални туби автомобилно масло „Куейкър Стейт“. Агонизиращата болка се разля от рамото към пръстите на ръката му. Изтърва бейзболната бухалка, която се търкулна по пода. Нямаше как да я достигне. Ненормалникът с бялото лице го нападна, като размаха обезумял ключа за джанти. Джош само се отбраняваше. Ключът падна на сантиметри от главата му и смаза една от металните туби. Двамата се сбиха до смърт като две животни.

Джош изрита с коляно маниака в ребрата и го изблъска назад, но онзи му скочи отново. Затъркаляха се в автомобилното масло на пода. Копелето се гърчеше като змиорка. В следващия миг скочи на крака и нападна отново гиганта с вдигнат и готов за нанасянето на удар ключ за джанти.

Но кракът му се хлъзна в маслото на пода и падна по гръб. Джош веднага го яхна, като с едното си коляно затисна ключа, а с другото врата му. Вдигна две ръце и изрева от ярост, когато стовари веригите и в същото време натисна с всичка сила врата на опонента си. Усети как коляното му потъва в нещо меко, а аленият отпечатък на веригата маркира завинаги изкривеното лице като татуировка.

Джош се изправи с мъка на крака. Дробовете му свистяха. Раменете му туптяха от премазваща болка, но сега нямаше време да й обръща внимание. „Продължавай напред! — каза си той. — Размърдай се, глупако!“ Един чук прелетя покрай него и се вряза във витрина с тасове. Плъзна се и падна на колене. В устата и по лицето му имаше кръв, а секундите тиктакаха. Сети се за хлебарката на пода в хамбара, за това насекомо, което беше оцеляло след ядрен холокост и безбройните заплашващи да го смачкат обувки. Ако подобно дребно създание имаше волята да живее, то тогава и той имаше такава.

Джош се изправи. Побягна по пътеката и видя още три фигури да се насочват към него. Прескочи един щанд и се прехвърли на друга пътека. Направи ляв завой и стигна до секцията с домашни потреби. Пред него се разпростряха тенджери и тигани.

В края им седеше лорд Алвин и наблюдаваше от своя трон. На стената зад него висеше табелка, на която пишеше „Домашни любимци“. Джош видя джуджето да подскача в пазарската количка, а Суон беше обърната към него и го гледаше. Ревльото на пода беше толкова близо и толкова далеч.

— Една минута! — съобщи по мегафона лорд Алвин.

„Успях! — осъзна Джош. — Мили боже, почти стигнах! Едва ли са повече от десет-дванадесет метра до багетата!“

Тръгна напред.

Но чу гърлено ръмжене и пронизителен рев. Неандерталеца изскочи с моторната резачка пред него, за да му блокира пътя.

Джош се сепна и спря. Неандерталеца, чиято гола глава блестеше на светлината, се усмихваше леко и го чакаше. Зъбите на моторната резачка се превръщаха в петно от смъртоносен метал.

Гигантът се огледа в търсене на друг път, по който да мине. Секцията за домашни потреби представляваше непрекъсната последователност от кухненски съдове, чаши и посуда, с изключение на една пътечка, която завиваше вдясно на около три метра отпред… но трима маниаци, въоръжени с ножове и градински инструменти, бяха завардили този изход. Джош се обърна, за да се върне по пътя, от който беше дошъл, но на пет метра от него стояха ненормалникът с въдицата и грозникът със зелените зъби и пушката. Прииждаха още хаховци, които заемаха позиции, за да изгледат големия финал на играта на усмирителна риза.

„Вижда му се краят“, помисли си Джош. Но не само неговият собствен… Суон и Леона бяха мъртви, ако не стигнеше до финалната линия. Нямаше друг път освен през Неандерталеца.

— Четиридесет секунди, приятелю Джош!

Грамадата замахна с моторната резачка във въздуха и предизвика жертвата си да дойде.

Батериите на Джош бяха почти изтощени. Неандерталеца боравеше с моторната резачка с лекота. Нима бяха извървели целия този път, за да умрат в някакъв проклет „К-Март“, обитаван от избягали хаховци? Джош не знаеше дали да се разсмее, или да се разплаче, затова просто каза:

— Мамка му!

Е, взе решение. Ако щяха да умират, поне щеше да даде всичко от себе си, за да повлече и Неандерталеца след себе си. Изпъна се като струна, изпъчи гърди и се разсмя гръмко.

Грамадата също се ухили.

— Тридесет секунди — съобщи лорд Алвин.

Джош изви глава назад, изрева своя боен вик от дъното на дробовете си и полетя като камион „Мак“.

Неандерталеца не изглеждаше впечатлен, само събра крака и замахна с резачката.

Но Джош внезапно кривна от пътя и излезе от обхвата на оръжието, като усети само предизвикания от него лек полъх върху лицето си. Ребрата на другия мъж бяха като открита мишена и преди онзи да успее да се завърти с резачката, Джош го изрита, сякаш искаше да пробие тялото му.

Лицето на Неандерталеца се изкриви от болка и той залитна назад, но не падна. Бързо възстанови равновесието си и отново се спусна към Джош, като замахна с резачката към главата му.

Гигантът нямаше време да мисли, а само да действа. Той вдигна ръце пред лицето си. Зъбите на резачката се удариха във веригите около китките му и заподскачаха искри. Вибрациите запратиха двама им в различни посоки, но нито един от тях не падна.

— Двадесет секунди! — прогърмя мегафонът.

Сърцето на Джош блъскаше като чук в гърдите му, но той беше странно спокоен. Или щеше да стигне финалната линия, или не, нямаше други възможности. Приведе се и тръгна внимателно напред, като се надяваше по някакъв начин да успее да преодолее опонента си. И в следващия миг Неандерталеца се стрелна напред, по-бърз отколкото Джош беше очаквал такъв огромен мъж да бъде, и моторната резачка се насочи към главата му. Той заотстъпва назад, но ударът с резачката беше само залъгване. Неандерталеца вдигна десния си, обут в ботуш крак, срита го в стомаха и го запрати по пътеката. Джош се стовари върху щанда с тенджери, тигани и други кухненски принадлежности и навсякъде около него задрънчаха падащи съдове. „Търкулни се!“, изкрещя в главата си Джош и в момента, в който го направи, Неандерталеца стовари резачката на мястото, на което беше само допреди миг и остави тридесетсантиметрова драскотина на пода.

Джош бързо се обърна на същата страна и запрати крак нагоре. Уцели опонента си точно под брадичката. Краката на Неандерталеца се отлепиха от пода и той също се стовари върху витрината с домашните потреби… но не изтърва моторната резачка и се опита да се изправи. От двете ъгълчета на устата му течеше кръв.

Публиката ревеше и пляскаше.

— Десет секунди!

Джош стоеше на колене, когато осъзна от какво беше заобиколен — не само от тенджери и тигани, но и от разнообразие от ножове. Един, който беше дълъг около петнадесет сантиметра, лежеше точно пред него. Опря лявата си ръка около дръжката му, насили пръстите си да я стиснат единствено с помощта на волята си и ножът беше негов.

Неандерталеца, чиито очи бяха премрежени от болка, изплю няколко зъба и нещо, което приличаше на част от езика му.

Джош вече беше станал на крака.

— Хайде! — изкрещя той и направи заблуждаващо движение с острието. — Хайде, ненормален задник такъв!

Другият мъж го послуша и хукна по пътеката към него, като през цялото време въртеше резачката в смъртоносна арка.

Джош продължи да отстъпва назад. Погледна бързо през рамо, видя лудия рибар и мъжа с пушката, които бяха на около метър и половина зад него. За част от секундата осъзна, че Зелени зъби държеше пушката си съвсем хлабаво и спокойно. Връзката с ключовете висеше от колана му.

Неандерталеца настъпваше непоколебимо. Той се ухили и от устата му потече кръв.

— Вървиш в погрешната посока, приятелю Джош! — съобщи лорд Алвин. — Така или иначе вече няма значение. Времето свърши! Ела и си изпий хапчето!

— Целуни ми задника! — провикна се в отговор гигантът… и в следващия миг се завъртя като хала и заби ножа до дръжката в гърдите на Зелени зъби, точно над сърцето му. Устата на ненормалника се отвори, за да изпищи, а Джош хвана пушката с лявата си ръка и му я отне. Мъжът падна на пода, докато от раната му струеше артериална кръв.

Неандерталеца го нападна.

Джош се обърна в някакъв ужасен забавен каданс. Опитваше се да държи пушката стабилно и да напъха пръста си над спусъка. Неандерталеца почти го беше стигнал и резачката се стрелна за един последен ужасен удар. Гигантът опря приклада на пушката до гърдите си и усети неприятния полъх от резачката. Пръстът му намери спусъка и бързо го дръпна.

Неандерталеца беше на по-малко от метър от него и резачката беше на път да похапне плът.

Но в следващия миг в корема му се отвори голяма колкото юмрук дупка и половината му гръб излетя. Силата от изстрела разтресе Джош и едва не извади Неандерталеца от ботушите му. Моторната резачка прелетя покрай лицето на гиганта и тежестта й завъртя мъртвеца като пумпал върху окървавената пътека.

— Не е честно! — изкрещя лорд Алвин и скочи от трона си. — Не игра по правилата!

Трупът се стовари на пода, като все още стискаше резачката; металните й зъби издълбаха кръг в линолеума.

Джош видя как лорд Алвин хвърли мегафона и бръкна под робата си. В ръката му се появи още един блестящ пръст — подобен на сърп ловен нож, който приличаше на миниатюрна коса. Ненормалникът се обърна към Суон и Леона.

След изстрела от пушката останалите психично болни се бяха изпокрили. Джош разполагаше само с един патрон и не можеше да си позволи да го изхаби. Той хукна напред, прескочи все още потреперващото тяло и се насочи към секцията за домашни любимци, където лорд Алвин, чието лице беше изкривено от смесица от ярост и нещо, което приличаше на съжаление, коленичи пред Суон и я сграбчи за врата със свободната си ръка.

— Смърт! Смърт! — пищеше Дяволчето.

Детето погледна лицето на лорд Алвин и разбра, че ще умре. Сълзите запариха на очите му, но въпреки това вдигна предизвикателно брадичката си.

— Време е да заспиваш — прошепна ненормалникът и вдигна подобния на сърп нож.

Джош се хлъзна на окървавения под и падна, като се блъсна в един щанд, който се намираше на по-малко от два метра от багетата. Опита се да стане на крака, но осъзна, че няма да успее навреме.

Лорд Алвин се усмихна. От мътните му очи потекоха две сълзи. Ножът му беше вдигнат и готов да удари.

— Заспивай — каза той.

Но една малка сива топка вече се беше стрелнала иззад чувалите с храна за кучета и котешка тоалетна и ръмжеше като адска хрътка. Тя се нахвърли върху лицето на Алвин Мангрим.

Териерът заби зъби около тънкия и нежен нос на ненормалника, прехапа кожата и хрущяла и изви главата му назад. Лорд Алвин падна на една страна, загърчи се, запищя и френетично се опита да махне животното от себе си, но то не го пускаше.

Джош прескочи Ревльото, видя, че Суон и Леона са живи и стана свидетел как териерът дъвчеше носа на лудия водач, който размахваше ловния си нож. Гигантът насочи пушката в главата му, но не искаше да уцели кучето, пък и беше наясно, че този патрон им беше много необходим. Териерът внезапно пусна носа на лорд Алвин, дръпна се назад с кървавата плът между зъбите си, стъпи с лапички на пода и изстреля залп от лай.

Неормалникът в лилавата роба се изправи до седнало положение. Онова, което беше останало от носа, висеше на лицето му, а очите му бяха ококорени от шок. Той запищя „Богохулство! Богохулство!“, стана бързо на крака и избяга от секцията за домашни любимци, като не спираше да пищи през цялото време. Наблизо Дяволчето беше единственият от хората му, останал в близост Джуджето сипеше ругатни по Джош, който се спусна към пазарската количка, завъртя я и я засили по пътеката. Дяволчето продължи да подскача още няколко секунди, преди количката да се блъсне в аквариумите и да се преобърне.

Алвин Мангрим беше оставил ножа си. На Джош му бяха необходими няколко трудни минути, за да отреже въжетата на Суон и Леона. Когато освободи ръцете на детето, то го прегърна през врата и го стисна силно. Цялото й тяло се тресеше като здрава фиданка по време на торнадо. Териерът се приближи достатъчно, за да може Джош да го докосне и седна на задните си крака. Муцуната му беше алена от кръвта на лорд Алвин. За първи път гигантът забеляза, че кучето има нашийник против бълхи, на който беше закачена малка метална табелка, на която пишеше „Убиец“.

Джош коленичи до Леона и я разтресе. Клепачите на старата жена потрепериха. Лицето й беше отпуснато и раната над лявото й око се подуваше и посиняваше. „Сътресение — помисли си той. — Или нещо по-лошо.“ Тя вдигна ръка, за да докосне размазаната боя на лицето му и отвори очи. Усмихна му се с усилие.

— Свърши добра работа.

Джош й помогна да стане. Трябваше да се измъкнат бързо оттук. Той подпря пушката на корема си и тръгна по пътеката, където беше проснат Неандерталеца. Суон вдигна багетата, хвана Леона за ръката и я дръпна напред все едно водеше сомнамбул. Убиец се стрелна между тях, като през цялото време лаеше.

Джош стигна до тялото на Зелени зъби и му взе връзката с ключове. По-късно щеше да търси кой е за веригите на ръцете му. Точно сега трябваше да се махнат от тази лудница, преди лорд Алвин да е събрал маниаците си.

Докато вървяха по пътеката на „К-Март“, усетиха плахите движения на хаховците от двете им страни, но хората на онзи ненормалник нямаха собствена воля. Някой ги замери с обувка, а друг хвърли червена гумена топка, която подскочи към тях, но иначе стигнаха до предните врати без никакви произшествия.

Студеният дъжд продължаваше да вали като из ведро и само за няколко секунди подгизнаха. Лампите на паркинга хвърляха груби жълти ореоли над изоставените автомобили. Джош усети тежестта на изтощението да се прокрадва в тялото му. Намериха ръчната си количка преобърната, а запасите им бяха откраднати или разпилени. Чантите и нещата им ги нямаше, включително куклата на Бисквитеното чудовище на Суон. Детето погледна надолу и видя няколко от картите „Таро“ на Леона на мокрия асфалт, заедно със счупени парчета от колекцията й от кристални топки. Хората на лорд Алвин не им бяха оставили нищо друго освен подгизналите дрехи, залепнали по телата им.

Суон погледна назад към „К-Март“ и изпита огромен ужас — чувството приличаше на онова, когато изгориш в огъня премръзналата си ръка.

Десет или единадесет фигури излязоха през вратите, поведени от човек в лилава роба, която се вееше около раменете му. Някои от тях носеха пушки.

— Джош! — изкрещя Суон.

Той продължи да върви на около три метра пред нея. Не я чу заради бурята.

— Джош! — изкрещя отново тя, след което пребяга разстоянието между двама им и го удари по гърба с Ревльото.

Гигантът се обърна, очите му бяха изморени… и той също ги видя, че идват. Бяха на тридесет метра от тях и вървяха на зигзаг между колите. Едно от оръжията просветна и задният прозорец на един ван „Тойота“ зад него експлодира.

— Залегнете! — провикна се Джош и накара Суон да се прикрие. Сграбчи и Леона, когато се разнесоха още изстрели. Прозорецът на още една кола се пръсна на парчета, но тримата вече се бяха скрили зад син „Буик“ с две меки гуми.

Куршумите рикошираха и навсякъде около тях се разхвърчаха стъкла. Джош приклекна и зачака копелетата да се приближат още, преди да се изправи и да изстреля последния си патрон.

Една ръка сграбчи цевта на пушката.

Лицето на Леона беше изпито и изморено, но искрата на живота светеше в очите й. Тя стисна здраво оръжието и се опита да му го отнеме. Гигантът се възпротиви и поклати глава. В този момент видя кръвта, която течеше от устата на старата жена.

Погледна надолу. Раната от куршум беше точно под сърцето й.

Леона се усмихна вяло и Джош разбра какво му казва, като прочете мърдащите й устни:

— Вървете. — Тя кимна към големия мокър паркинг. — Веднага — нареди му с непреклонен глас.

Гигантът видя колко много кръв е изгубила старата жена. Тя също знаеше каква ще е съдбата й, виждаше го изписано на лицето й. Затова не пускаше пушката и му заговори отново. Джош не я чуваше, но му се стори, че му каза „Защити детето“.

Дъждът обливаше лицето му. Имаше толкова много неща за казване, толкова много, но никой от двама им не можеше да чуе другия заради бурята и думите бяха ненужни. Джош погледна Суон и разбра, че тя също е видяла раната. Детето вдигна поглед към Леона, а после и към гиганта, и осъзна какво решение е било взето.

— Не! — изкрещя то. — Няма да ви позволя! — Момиченцето сграбчи ръката на старата жена.

Поредният куршум отнесе страничния прозорец на един пикап наблизо. Още няколко куршума се врязаха във вратата му, пукнаха предната му гума и изскърцаха по джантата.

Джош погледна Леона в очите. Пусна пушката. Тя я придърпа към себе си и сложи пръст на спусъка, след което им направи знак да тръгват. Суон не я пусна. Старата жена хвана Ревльото и го притисна в гърдите на детето, след което освободи ръката си от пръстите му. Решението беше взето. Пред очите на Леона започна да се появява мъгла; кръвта й изтичаше бързо и фатално.

Джош я целуна по бузата и я прегърна силно. След това изрече безмълвно „Последвай ме“ на Суон и тръгна полуприведен и полуприклекнал между автомобилите. Не можеше да понесе да погледне старата жена отново, но щеше да запомни всяка черта на лицето й до деня на своята смърт.

Леона прокара пръсти по бузата на детето и му се усмихна, сякаш беше видяла вътрешното му лице и го беше запазила завинаги в сърцето си. Очите й станаха сериозни, подготвяше се за онова, което предстоеше. Нищо друго вече не беше от значение. Суон остана с нея възможно най-дълго, преди да последва Джош в лабиринта от автомобили.

Леона коленичи — болката от раната под сърцето й беше просто дразнещо жилене пред ревматизма в тях. Тя зачака, обливана от силния дъжд. Не се страхуваше. Беше дошло времето да отлети от това тяло и да види по-ясно онова, което беше виждала единствено през тъмното стъкло.

Изчака още малко, след което се изправи и излезе иззад буика, за да застане пред „К-Март“ като стрелец от Престрелката в Окей Корал^[1].

Четирима от хаховците се намираха на около два метра, а зад тях имаше още двама. Леона нямаше време да се увери, че онзи с лилавата роба е с тях. Тя насочи пушката в средата им и дръпна спусъка в същото време, в което двама от ненормалниците стреляха с пистолетите си по нея.

Джош и Суон излязоха от прикритието на автомобилите и хукнаха да бягат по открития паркинг. Детето почти погледна назад, почти, но не го направи. Гигантът се спъваше на всяка крачка, изтощението заплашваше да го събори. Териерът, който беше заприличал на удавен плъх, бягаше встрани от тях.

Суон избърса дъжда от очите си. Забеляза някакво раздвижване пред себе си. Нещо идваше през бурята към тях. Джош също го видя, макар да не можеше да различи какво е… но ако ненормалниците ги обкръжаха, бяха изгубени.

От гъстата завеса дъжд се появи пъстрият кон… но сякаш не беше същото животно. Това тук изглеждаше по-силно, някак си по-храбро, с по-изправен гръб и смело изпънат врат. Джош и Суон можеха да се закълнат, че от копитата на Муле хвърчаха искри.

Конят спря пред тях, вдигна се на задните си крака и размаха предните си копита. Когато отново стъпи на асфалта, гигантът сграбчи със свободната си ръка тази на детето и го качи на животното. Не беше сигурен от какво се страхуваше повече — да язди кон или да се изправи пред ненормалниците, но когато се огледа, видя бягащите през дъжда фигури и бързо взе решение.

Джош скочи зад гърба на Суон и срита Муле в ребрата. Конят отново се вдигна на задните си крака и приближаващите ги хаховци бързо спряха на място. Онзи, който ги водеше, беше облечен в лилава роба, имаше дълга мокра руса коса и надъвкан нос. Погледите на Джош и лорд Алвин се срещнаха за секунда. Гигантът изгаряше от омраза, която проникна чак до мозъка на костите му. „Някой ден, копеле — помисли си той. — Някой ден ще си платиш.“

Разнесоха се изстрели. Муле се обърна и побягна по паркинга, сякаш се бореше за одеялото от рози на „Кентъки Дерби“. Убиец ги последва, като направо ореше през бурята.

Суон хвана коня за гривата, за да го направлява, но той вече беше определил посоката им. Бързо се отдалечиха от „К-Март“ и от мъртвия град Матисън през дъжда по една магистрала, която се простираше напред в мрака.

На все по-намаляващата светлина от супермаркета на ненормалниците видяха пътна табела, на която пишеше „Добре дошли в Небраска, щатът на царевицата“. Минаха бързо покрай нея и Суон не успя да я прочете. Вятърът духаше в лицето й, докато държеше Ревльото в една ръка и гривата на Муле в другата. Имаше чувството, че оставят огнена пътека след себе си и море от искри.

— Мисля, че вече не сме в Канзас!^[2] — провикна се Суон.

— Напълно си права! — отвърна Джош.

Продължиха напред в бурята към нови хоризонти. На две минути след тях ги следваше териерът.