Робърт Маккамън
Лебедова песен (89)

89

— Моля те — каза Шийла Фонтана и докосна Сестрата по рамото. — Може ли… да го поддържа отново?

Клошарката седеше на матрака на пода и сърбаше отвратителната супа, която войниците им бяха донесли преди няколко минути. Тя погледна Суон, която седеше наблизо със собствената си купичка водниста закуска, и вдигна тънкото одеяло, което беше постлано върху долната част на матрака. Платът му беше скъсан отдолу и част от пълнежа му беше излязъл. Сестрата бръкна в дупката и затърси с пръсти.

Най-накрая извади кожената ученическа чанта и я подаде на Шийла.

Очите на другата жена засияха и тя седна на пода, както някога децата сядаха в коледната сутрин.

Отвори набързо чантата.

Бръкна в нея и извади стъкления пръстен.

В него се разгоря тъмносин огън, който просветна за няколко секунди и след това избледня. Тъмносиньото улови бързото сърцебиене на Шийла.

— Днес свети по-ярко! — каза жената, която нежно галеше стъкления пръстен. — Не мислиш ли, че днес свети по-ярко?

— Да — съгласи се Суон. — Мисля, че е така.

— О… красив е. Много е красив. — Подаде го на Сестрата. — Накарай го да свети ярко!

Клошарката го взе и когато ръката й докосна хладната повърхност, скъпоценните камъни лумнаха и вградените нишки се подпалиха.

Шийла се вторачи хипнотизирана в тази красота и на прекрасното сияние лицето й изгуби грубостта си, чертите и бръчките й се изгладиха и следата, която годините бяха оставили върху нея, беше заличена. Тя беше направила точно каквото й каза Сестрата през онази първа нощ. Беше отишла в нивата, за да потърси надгробната плоча, на която пишеше „РЪСТИ УЕДЪРС“. Навсякъде около нея се движеха камиони и бронирани коли, а войниците й подвикваха подигравателно, но никой от тях не я закачи. В началото не успя да открие надгробната плоча и се лута известно време в нивата в опит да я намери. Не се отказа, докато не го стори. Дървената дъска все още стърчеше забита в земята, но беше разхлабена и наклонена на една страна. Навсякъде около нея имаше следи от гуми, а в непосредствена близост лежеше мъртвец, чието лице беше отнесено от куршум. Шийла коленичи и започна да рови в калта. Най-накрая видя края на кожената чанта и успя да я извади. Не я отвори, а я скри под палтото си, за да не може никой да й я отнеме. После направи последното нещо, за което я беше помолила Сестрата: издърпа надгробната плоча от земята, отнесе я надалеч от мястото й и я хвърли в калта.

Тя скри калните си ръце под дебелото си палто и се върна в караваната. Единият от войниците, които я пазеха, й подвикна:

— Хей, Шийла! Платиха ли ти или пак работи безплатно? — Другият се опита да я стисне за циците, но тя успя да влезе в караваната и затвори вратата пред хилещото му се лице.

— Толкова е красиво — прошепна Шийла, докато гледаше проблясващите скъпоценни камъни. — Толкова е красиво.

Сестрата нямаше съмнение, че жената е омаяна от стъкления пръстен и ще пази тайната им. Във времето, в което бяха заедно, тя им разказа за живота си преди седемнадесети юли и как двамата с Руди бяха нападнати от полковник Маклин и Роланд Кронингер в територията на боклукчиите, край Голямото солено езеро. Вече не чуваше толкова често плача на бебето и Руди не я преследваше в кошмарите й. Когато бебето започваше да плаче, Суон винаги беше до нея и го караше да спре.

— Толкова е красиво — прошепна Шийла.

Сестрата се загледа в нея за момент… и след това отчупи последния стъклен шип.

— Ето — каза тя и той засия в светло смарагдовозелено и сапфирено синьо, когато го подаде на другата жена. Шийла само го изгледа. — Вземи го — настоя клошарката. — Твой е.

— Мой?

— Точно така. Нямам представа какво ни предстои. Не знам къде ще бъдем утре… или след седмица. Но искам да вземеш това. Вземи го.

Шийла бавно вдигна ръка, но се поколеба и Сестрата й каза:

— Давай. — Най-накрая жената взе шипа и цветовете отново потъмняха и станаха светлосини. Но дълбоко вътре в стъклото проблясваше рубиненочервена светлинка като пламъка на свещ.

— Благодаря ти… благодаря ти — каза Шийла, завладяна от емоции. Не й беше хрумвало, че това нещо щеше да струва стотици хиляди долари в някогашния свят. Тя с любов погали стъклото над малката червена светлинка. — Ще засвети по-ярко, нали? — попита изпълнена с надежда тя.

— Да — отвърна Сестрата. — Мисля, че да. — След това се обърна към Суон и разбра, че е станало време.

Клошарката си спомни нещо, което Вехтошаря й каза, когато поиска да види какво има в чантата й:

— Няма как да запазим нещата си завинаги. Все трябва да ги дадем на някой друг по някое време.

Сестрата знаеше какво представлява стъкленият пръстен. От доста време го беше разбрала. Сега, след като беше счупила и последния шип, й беше станало още по-ясно. Бет Фелпс също се сети преди много време в една разрушена църква — пръстенът й беше напомнил за Статуята на Свободата.

— Прилича на корона, нали? — беше попитала Бет.

Мъжът с аленото око също беше осъзнал какво е, когато я попита къде е:

— Пръстенът. Короната. — Това бяха точните му думи.

Короната.

Сестрата знаеше на кого принадлежи тази корона. Знаеше го, откакто намери Суон в Мерис Рест и видя израсналата царевица.

„Няма как да запазим нещата си завинаги“, помисли си тя. Но как й се искаше да го стори. Стъклената корона се беше превърнала в смисъла на живота й; беше я накарала да стане на крака и да продължи напред, стъпка по стъпка през кошмарната земя. Тя пазеше короната с ревностната плам на една клошарка от Ню Йорк и беше проливала своя и чужда кръв, за да не я изгуби.

И сега беше настъпило времето. Да. Сега беше настъпило времето.

Защото сънебродната пътека беше свършила за нея. Когато погледнеше в стъклото, виждаше красиви скъпоценни камъни и златни и сребърни нишки, но нищо повече. Беше приключила със сънеброденето.

Суон беше тази, която да продължи нататък.

Сестрата стана от матрака и отиде до момичето с блестящия стъклен пръстен в ръцете си. Суон осъзна, че това е нещо, което беше виждала в магическото огледало на Ръсти.

— Стани — каза й клошарката с треперещ глас.

Момичето стана.

— Това ти принадлежи. Винаги ти е принадлежало. Аз просто бях неговият пазител. — Пръстите на Сестрата проследиха една платинена нишка и тя засъска вътре в стъклото. — Но искам да помниш нещо: ако чудо може да превърне пясъка в нещо подобно… то тогава само си помисли — представи си — какви могат да бъдат хората. — Тя сложи короната на главата на Суон.

Пасна й перфектно.

Около нея внезапно изригна златиста светлина, която намаля и отново заблестя. Брилянтното сияние накара Сестрата и Шийла да примигат. Дълбоко в златистата светлина разцъфнаха още цветове, подобно на градина, огрята от слънчева светлина.

Шийла сложи ръка на устата си, а очите й заблестяха. Тя едновременно се разсмя и заплака, докато цветовете къпеха лицето й.

Сестрата усети топлината, която се излъчваше от стъклото — беше плашеща и силна, сякаш уловила частица от слънцето. Ставаше толкова ярка, че се наложи да отстъпи назад и да прикрие очи с ръце.

— Какво става? — попита Суон, която виждаше светлината и усещаше гъделичкаща топлина върху главата си. Започваше да се плаши и опита да свали короната, но Сестрата й каза:

— Не! Не я пипай!

Златистата огнена светлина започна да залива на вълни косата на момичето. Суон стоеше мирно, сякаш се опитваше да задържи книга на главата си. Беше изплашена до смърт, но и развълнувана.

Златистата светлина изригна отново и в следващия миг косата й като че ли пламна. Светлината се разля на филизи върху челото и бузите й, а лицето й се превърна в светлинна маска — прекрасна и ужасяваща гледка, която едва не накара Сестрата да коленичи. Бурното сияние се разпростря върху гърлото и врата на Суон, започна да се увива като златен дим около раменете и ръцете й и да пада на букли върху китките и пръстите й.

Сестрата протегна ръка към нея, проникна през прекрасната светлина и докосна бузата й… но като че ли се натъкна на броня, макар все още да виждаше чертите на лицето й и очите й. Пръстите й не можеха да стигнат до кожата на Суон — нито до бузите, брадичката, челото; до никъде.

„О, Господи“, помисли си клошарката… защото осъзна, че короната създаваше броня от светлина около тялото на момичето.

Тя я покриваше почти до кръста. Суон имаше чувството, че стои в средата на факла, но топлината не беше неприятна. Видя пламенните отражения на стените и лицата на Сестрата и Шийла, окъпани в лека златиста светлина. Погледна ръцете си, които бяха пламнали. Сви пръсти и усети, че са добре — нямаше болка в тях, не бяха замръзнали, въобще не чувстваше нищо. Светлината се движеше с нея, залепена подобно на втора кожа. Огънят беше запълзял надолу по краката й.

Облечена в този светлинен пашкул, Суон отиде до огледалото. Гледката, която се разкри пред нея, онова, в което се превръщаше, й дойде в повече. Тя хвана короната и я свали от главата си.

Златистото сияние помръкна почти веднага. То пулсира… пулсира… и бронята от светлина се изпари като мъгла.

Суон отново си беше както преди — обикновено момиче, което държеше пръстен от светещо стъкло.

Цяла минута не успя да проговори. Най-накрая подаде короната на Сестрата и й каза:

— Мисля… че е… по-добре ти да ми я пазиш.

Клошарката бавно вдигна ръка и я взе. Върна короната обратно в чантата и я закопча. След това, с движения като на сомнамбул, дръпна одеялото и прибра чантата в матрака. Но очите й продължаваха да виждат златистия огън и докато беше жива, нямаше да забрави видяното току-що.

Зачуди се какво ли щеше да стане, ако свиеше юмрук и се опиташе да удари Суон в лицето. Но не й се искаше да си счупи ръката само за да опита. Дали бронята щеше да спре острие, или нож? Ами куршум? Шрапнел от бомба?

От всичките сили на пръстена тази беше една от най-хубавите… и беше запазена само за Суон.

Шийла вдигна пред очите си собствената си част от короната. Червеният пламък беше станал по-силен, беше сигурна в това. Тя също скри шипа в матрака.

След около тридесет секунди някой заблъска силно на вратата.

— Шийла! — провикна се единият от войниците, които ги пазеха. — Подготвяме се да тръгваме!

— Добре — отвърна тя. — Ние също сме готови.

— Всичко наред ли е там вътре?

— Да. Чудесно е.

— Днес аз ще карам. Тръгваме след около петнадесет минути. — Чу се дрънчене на верига, която беше прекарана през дръжката на вратата и самата врата, след което беше заключена с катинар. — Стойте си мирно и кротко там вътре.

— Благодаря ти, Дани! — провикна се Шийла и когато войникът си тръгна, коленичи на пода пред Суон и притисна ръката й в бузата си.

Но момичето беше изгубено в мислите си. В главата й изникваха зелени поля и овощни градини. Тези картини предстояха ли, или бяха нещо, което можеше да бъде? Образи от фермата затвор ли бяха, от обработваните от роби и машини полета или от лишени от ограждения с бодлива тел и бруталност места?

Суон не знаеше, но беше наясно, че всеки изминат километър я приближаваше до отговора, какъвто и да беше той.

В командния център на Маклин се правеха необходимите приготовления. Докладите за преразпределението на горивото, подготвени от механичната бригада, бяха оставени на бюрото му. Роланд стоеше до Приятел пред закачената на стената карта на Западна Вирджиния. Една червена линия обозначаваше маршрута им по магистрала 60. Роланд се беше приближил до Приятел, доколкото можеше. Той беше измъчван от треска и студът, който другият мъж излъчваше, го облекчаваше. Миналата нощ болката в лицето му направо го побърка и можеше да се закълне, че костите под бинтовете се местеха.

— Останали са ни само девет варела — съобщи Маклин. — Ако не намерим още бензин, ще се наложи да оставяме превозни средства по пътя. — Той вдигна поглед от докладите. — Тази проклета планина ще изтормози двигателите. Ще изгорят повече бензин. Продължавам да твърдя, че трябва да се откажем и да потърсим гориво.

Те не му отговориха.

— Чухте ли ме? Трябва да разполагаме с повече гориво, преди да тръгнем да изкачваме тази…

— Какво му става на ’ковник Макрийн днес? — Приятел се обърна към него и Маклин се стресна от промененото лице на мъжа. Очите му бяха дръпнати, а косата черна и сплескана. Кожата му беше бледожълта… Маклин гледаше една маска, която го отведе обратно във Виетнам и ямата, където конгските войници хвърляха изпражненията си върху него. — ’Ковник Макрийн има проблем?

Езикът на Маклин беше станал като от олово.

Приятел отиде при него и му се ухили с виетнамското си лице.

— ’Динствен проблем има ’ковник Макрийн: че трябва заведе ни къде иска. — Гласът му се промени от неправилен английски на нахакан американски: — В такъв случай трябва да се отървеш от камионите и всичко останало. Какво от това?

— Ами… не можем да превозваме много войници и провизии, ако оставим камионите. Искам да кажа… че губим сили всеки ден.

— Е, какво казваш да направим тогава? — Приятел си придърпа един стол, завъртя го и седна с кръстосани ръце върху облегалката му. — Къде ще намерим бензин?

— Аз… не знам. Трябва да потърсим…

— Не знаеш. Градовете, които нападна досега, не разполагаха с никакво гориво, нали? А сега искаш да се откажеш и да се шляеш наоколо, докато всеки камион и кола останат без бензин? — Приятел наклони глава на една страна. — Какво мислиш ти, Роланд?

Сърцето на капитана подскачаше всеки път, в който Приятел се обърнеше към него. Треската беше забавила мисловните му процеси, а тялото му беше отпуснато и тежко. Все още беше Кралския рицар, но грешеше за едно нещо: полковник Маклин не беше Краля, нито пък беше крал на себе си. О, не… мъжът, който седеше на стола пред бюрото на полковника беше Краля. Безспорният, единствен крал, който не ядеше, не пиеше, не сереше и не пикаеше, сякаш нямаше време за подобни земни неща.

— Аз казвам да продължаваме напред. — Роланд знаеше, че много камиони и бронирани коли бяха оставени по пътя. Танкът се беше повредил два дни след Мерис Рест и тази машина, която някога беше струвала няколко милиона долара на Чичо Сам, беше изоставена на пътя в Мисури. — Продължаваме. Трябва да разберем какво има в онази планина.

— Защо? — попита полковникът. — От каква полза ще ни е? Казвам да…

— Тишина — нареди Приятел. Дръпнатите виетнамски очи пронизаха Маклин. — Трябва ли да го обсъждаме отново, полковник? Роланд смята, че брат Тимъти е видял подземен комплекс в Уоруик Маунтин, в който има работещо електричество и мейнфрейм компютър. Интересува ни защо електричеството още работи и каква е целта на комплекса? Съгласен съм с Роланд, че трябва да разберем.

— Възможно е да намерим бензин там — добави капитанът.

— Точно така. Ходенето в Уоруик Маунтин може да ти реши проблема. Нали?

Маклин продължаваше да не го поглежда. В главата си отново виждаше лицето на момичето, което беше болезнено красиво. Виждаше лицето й нощем, когато затвореше очи. То беше като видение от друг свят. Не можеше да понася собствената си миризма, когато се събудеше.

— Да — отговори той с тих глас.

— Знаееееех, че ще прозреш светлината, братко! — извиси силен глас Приятел като някакъв южняшки свещеник ревивалист. Нещо се разкъса и той светкавично завъртя глава.

Роланд падаше и беше протегнал ръка, за да се хване за нещо. Преди да се стовари на пода, скъса половината карта.

Приятел се разкикоти.

— Падна като талпа.

В този момент Маклин почти се хвърли напред, за да забие дланта на дясната си ръка в главата на чудовището, почти прониза с пироните звяра, който му беше отнел армията и го беше превърнал в подсмърчащ страхливец… но в момента, в който тази мисъл му мина през ума и се подготви да действа, една малка цепка се отвори в тила на Приятел — беше на около десет сантиметра над шията.

Цепката разкри опулено алено око със сребърна зеница.

Маклин застина и устните му се отдръпнаха от зъбите му в грозна гримаса.

Аленото око внезапно се сви и изчезна. Приятел обърна глава към него. Усмихваше се сърдечно.

— Моля те, не ме мисли за глупак — каза той.

Нещо удари покрива на караваната „Еърстрийм“: бам! Последваха още бам-бам! След няколко секунди звукът зачести и нещо заудря цялата дължина на караваната и леко я разлюля.

Маклин стана на омекналите си крака и отиде до вратата. Отвори я и пред погледа му се разкриха ледени топчета градушка, големи колкото топки за голф, които падаха от оловносивото небе, удряха се и разтрисаха стъклата, капаците и покривите на превозните средства, паркирани наблизо. Сред облаците удари гръм, който прозвуча като тъпан във варел, и копието на една електриковосиня светкавица прониза далечните планини. След няколко минути градушката спря и беше заменена от силен, черен, студен дъжд.

Маклин усети ботуш в гърба си. Изгуби равновесие и падна на най-долното стъпало. Войниците, които бяха на пост отвън, го изгледаха изненадани.

Полковникът застана на колене, докато дъждът капеше върху лицето му и пропълзяваше през косата му.

Приятел стоеше на прага на вратата.

— Ще пътуваш в камиона с шофьора — съобщи му той. — Сега това е моята каравана.

— Застреляйте го! — излая Маклин. — Застреляйте копелето!

Войниците се поколебаха. Само един от тях вдигна автомата си и се прицели.

— Ще умреш след три секунди — обеща му чудовището.

Войникът потръпна и погледна Маклин и Приятел. Побърза да свали оръжието си и отстъпи назад, като изтри дъжда от очите си.

— Помогнете на полковника да се скрие от дъжда — нареди мъжът с аленото око. — След това кажете на всички, че тръгваме след десет минути. Всеки, който не е готов, ще бъде изоставен. — Той затвори вратата на караваната.

Маклин избута войниците, които се опитваха да му помогнат, и се изправи на крака.

— Моя е! — изкрещя той. — Няма да ми я вземеш!

Вратата остана затворена.

— Няма… да ми я… вземеш. — Вече никой не го слушаше.

Двигателите зареваха и заръмжаха като пробудени зверове. Въздухът се изпълни с миризмата на бензин и изгорели газове, а дъждът вонеше на сяра.

— Няма — прошепна Маклин и тръгна към камиона, който теглеше командния център, докато дъждът удряше раменете му като чук.