Робърт Маккамън
Лебедова песен (11)

11

13:18 часа, лятно северноамериканско източно време. На борда на Въздушния команден център

Президентът на САЩ, чиито очи бяха потънали в лилавите кратери на бледото му лице, погледна вдясно към овалния плексигласов прозорец и пред погледа му се откри бурно море от черни облаци. На десет километра под самолета му, „Боинг Е-4В“, проблясваха жълти и оранжеви светлини, а облаците кипяха в чудовищна буря. Самолетът се разтресе, беше засмукан триста метра надолу и четирите му турбовитлови двигателя запищяха в опит да наберат отново височина. Небето имаше цвета на кал, а слънцето беше скрито зад огромни, завихрени облаци. В тези облаци, които се носеха на девет километра от повърхността на земята, се намираха останките от цивилизацията: горящи дървета, цели къщи, части от сгради, парчета от мостове, магистрали и железопътни линии, които светеха в червено като нажежени жички. Отломките се въртяха и подскачаха като парчета гнила растителност, изтласквани на повърхността на кипящо черно езеро и след това засмуквани отново от него, за да бъдат заменени от нова вълна боклуци, принадлежали на човечеството.

Президентът не можеше да издържи на гледката, но не можеше и да отмести поглед. Едновременно изплашен и хипнотизиран, той наблюдаваше клокочещите облаци и сините светкавици, които периодично ги пронизваха. Самолетът потрепери, наклони се наляво и пак се изправи, снижи се рязко и след малко отново се издигна. Нещо огромно и горящо прелетя покрай прозореца. Президентът си помисли, че може да е част от влак, изстреляна във въздуха от невероятната ударна вълна и от невижданите ураганни ветрове, които пищяха по опустошената земя долу.

Някой се пресегна и спусна капака от опушено стъкло, който скри прозореца.

— Не мисля, че трябва да продължавате да гледате, сър.

За няколко секунди главнокомандващият не успя да разпознае мъжа, който седеше на черната кожена седалка срещу неговата. Хана, помисли си той. Министърът на отбраната Хана. Огледа се наоколо, за да разбере къде се намира. Беше във Въздушния команден център. В кабината си в опашката на самолета „Боинг“. Хана седеше срещу него, а от другата страна на пътеката се беше разположил мъж в униформа на капитан от специалното разузнаване на военновъздушните сили; човекът беше изпънат като струна и с квадратни рамене. Носеше слънчеви очила, които скриваха очите му. Лявата му китка беше закопчана с белезници за дръжката на малко черно куфарче, оставено на масата пред него.

От другата страна на кабината на президента се намираше сърцето на самолета, което представляваше поредица от радарни екрани, компютри, обработващи данни, и комуникационно оборудване, свързано със Стратегическото въздушно командване, Противовъздушна отбрана, Върховната главна квартира на съюзническите сили в Европа и всички бази на американските въздушни и морски сили с междуконтинентални балистични ракети. Техниците, които работеха с оборудването, бяха избрани от Агенцията за военно разузнаване, която също така беше избрала и обучила мъжа с черното куфарче. На борда на самолета присъстваха също няколко офицери на АВР и генерали от армията и военновъздушните сили, специално назначени във Въздушния команден център, чиито задължения бяха да създават ясна картина от докладите, получавани от различните точки на конфликта.

Самолетът кръжеше над Вирджиния от 6:00 часа. В 9:46 пристигнаха първите доклади от Военноморския център: няколко американски подводници бяха попаднали на голяма група руски ядрени подводници северно от Бермудските острови.

Според ранните доклади, съветските съдове бяха изстреляли балистични ракети в 9:58 часа, но в по-късните доклади се отбелязваше, че един от американските командири на подводница вероятно е изстрелял круизни ракети, без да получи необходимото разрешение. Вече беше късно да се прецени кой беше стрелял първи. А и нямаше значение. Първият съветски удар беше насочен към Вашингтон — три ядрени ракети се врязаха в Пентагона, четвърта удари Капитолия, а пета — военновъздушната база „Андрюс“. Изстреляните към Ню Йорк ракети удариха „Уолстрийт“ и „Таймс Скуеър“ за около две минути. Почти веднага след това съветските балистични ракети замаршируваха по източното крайбрежие, но по това време бомбардировачи В-1 вече летяха към сърцето на Русия, американските подводници отговаряха на огъня, а ракети на НАТО и страните от Варшавския договор пищяха над Европа. Руски подводници се промъкнаха на западното крайбрежие и изстреляха ядрените си глави, които удариха Лос Анджелис, Сан Франциско, Сан Диего, Сиатъл, Портланд, Финикс и Денвър, а след това по-широкообхватните междуконтинентални балистични ракети с повече ядрени глави — истинските гадни копелета — паднаха в Аляска и на полюса, като покосиха военновъздушни бази и западни ракетни установки и изпепелиха градовете за няколко минути. Омаха беше една от първите цели, а с него и щабът на Стратегическото въздушно командване. В 12:09 часа в слушалките на техниците пристигна последният приглушен сигнал от НОРАД:

— Последните птички излетяха.

С това съобщение, което означаваше, че последните „Минитмън III“ и круизни ракети са изстреляни от скритите някъде в Северна Америка силози, НОРАД се изгуби.

Хана си беше сложил слушалки и на тях слушаше пристигащите доклади. Президентът беше свалил своите, когато НОРАД утихна. Усещаше пепелта в устата си и не искаше да мисли какво се намира в онова черно куфарче от другата страна на пътеката.

Хана слушаше далечните гласове на командирите на подводници и пилотите на бомбардировачи, които все още търсеха цели или се опитваха да избегнат разрушенията в бързите и яростни конфликти по половината планета. Военноморските сили на двете страни бяха заличени и в този момент Западна Европа беше смазвана между наземните войски. Той се беше съсредоточил върху далечните призрачни гласове, които се носеха над бурята от статичен шум, защото ако отместеше мислите си от настоящата работа към нещо друго, щеше да полудее. Не го наричаха Железния Ханс безпричинно. Пределно ясно му беше, че не може да позволи на спомените и угризенията да го отслабят.

Въздушният команден център беше ударен от турбулентност, която запрати яростно самолета нагоре и после го стовари надолу с ужасяваща скорост. Президентът се държеше здраво за подлакътниците на седалката си. Знаеше, че никога вече няма да види съпругата и сина си. Вашингтон приличаше на Луната, само дето всичко беше в пламъци, Декларацията за независимостта и Конституцията се бяха превърнали в пепел в разрушената сграда на Архива, а мечтите на милиони умове бяха унищожени в разразилия се огнен ад в Библиотеката на Конгреса. Всичко се случи бързо… толкова бързо!

Искаше му се да заплаче и да закрещи, но беше президентът на Съединените щати. Копчетата на ръкавелите му носеха президентския печат. Спомни си, като че ли беше преди цял един живот, че попита Джулиан как му стои синята карирана риза с кафявия му костюм. Не можеше да си избере вратовръзка, защото подобно решение му се струваше прекалено трудно. Вече не можеше да мисли, нито пък да измисли нещо. Имаше чувството, че мозъкът му е станал мек като дъвчащ бонбон. Джулиан му беше избрала подходяща вратовръзка и му беше сложила копчетата на ръкавелите. После я целуна и прегърна сина си, след което хората на тайните служби ги отведоха, заедно с другите членове на кабинета, в Мазето.

„Всичко е унищожено — помисли си той. — О, Господи… всичко е унищожено.“ Отвори очи и бутна отново сенника нагоре. Около самолета се носеха черни облаци, чиито вътрешности бяха нажежени до червено и оранжево. Оттам изригваха огнени съсиреци и светкавици, които пронизваха небесата на стотици метри по-нагоре от летателния апарат.

„Имало едно време — помисли си президентът — любовна авантюра между човека и огъня.“

— Сър? — прошепна Хана и си свали слушалките. Лицето на главнокомандващия беше посивяло, а устата му се гърчеше грозно от тикове. Министърът на отбраната си помисли, че шефът му ще повърне всеки момент. — Добре ли сте?

Мъртвешките очи се размърдаха на пребледнялото лице.

— Супер съм — прошепна президентът и се усмихна едва. Хана чу гласове в слушалките.

— Последните В-1 току-що са паднали над Балтика. Руснаците са ударили Франкфурт преди осем минути, а преди шест минути Лондон е бил покосен от множество междуконтинентални балистични ракети — предаде на президента той.

Главнокомандващият седеше като каменна статуя.

— Каква е приблизителната бройка на жертвите? — попита изтощен той.

— Все още не е известно. Гласовете са толкова неясни, че дори компютрите не могат да изчистят статичния шум.

— Винаги съм харесвал Париж — прошепна президентът. — Двамата с Джулиан прекарахме медения си месец там, знаеше ли? Какво става с него?

— Не знам. Не съм чул нищо за Франция.

— А Китай?

— Все още са тихи. Смятам, че просто си кротуват.

Самолетът отново се наклони на една страна и след малко се изправи. Двигателите запищяха през мръсния въздух и се опитаха да възстановят височина. Върху лицето на президента се отрази една от светкавиците отвън.

— Добре — каза той. — Сега сме тук. Накъде ще поемем?

Хана много искаше да отговори, но не знаеше какво. Гърлото му като че ли се сви. Пресегна се да свали сенника на прозореца, но президентът му нареди твърдо:

— Недей. Остави я така. Искам да виждам. — Главата му бавно се завъртя към министъра на отбраната. — Всичко приключи, нали?

Хана кимна.

— Колко милиона загинаха, Ханс?

— Не знам, сър. Не бих се тревожил…

— Не ме покровителствай! — изкрещя толкова силно и неочаквано президентът, че даже неподвижният капитан от военновъздушните сили се стресна. — Зададох ти въпрос и искам да ми отговориш — най-добро предположение, измислица, каквото и да е! През цялото време слушаше докладите! Кажи ми!

— В северното полукълбо… — отвърна неуверено министърът на отбраната, чиято желязна фасада беше започнала да се пропуква като евтина пластмаса — … бих предположил… че жертвите са между триста и петстотин и петдесет. Милиона.

Президентът затвори очи.

— Колко ще загинат до седмица? След месец? След шест месеца?

— Вероятно… още двеста милиона до месец. Заради наранявания и радиацията. След това… никой не знае освен Бог.

— Бог — повтори президентът. Една сълза потече по бузата му. — Точно в този момент Бог ме гледа, Ханс. Усещам го. Той знае, че аз убих света. Аз. Убих света. — Той сложи ръце върху лицето си и застена. Америка я няма, помисли си той. Няма я. — О… — изхлипа. — О… не…

— Мисля, че е време, сър. — Гласът на Хана беше почти нежен.

Президентът вдигна поглед. Влажните му оцъклени очи се преместиха върху черното куфарче от другата страна на пътеката. Отново се извърна от него и погледна през прозореца. Колко могат да оцелеят в този холокост, зачуди се той. Не. По-правилният въпрос беше: „Колко щяха да искат да останат живи?“ От безбройните инструктажи и лекции на тема ядрена война едно нещо му се беше изяснило много добре: стотиците милиони, които щяха да загинат през първите няколко часа, щяха да са късметлиите. Оцелелите щяха да преживеят хиляди форми на мъчение.

„Все още съм президент на Съединените американски щати — каза си той. — Да. И трябва да взема още едно решение.“

Самолетът се разклати, сякаш пътуваше по павиран път. За няколко секунди го обгърнаха черни облаци и в това мрачно владение от другата страна на прозореца властваха огънят и светкавиците. Самолетът се килна дясно на борд и продължи да се промъква през черния ад.

Президентът се замисли за съпругата и сина си. Нямаше ги. Замисли се за Вашингтон и Белия дом. Нямаше ги. Замисли се за Ню Йорк и Бостън. Нямаше ги. Замисли се за горите и магистралите под него, за ливадите, прериите и плажовете. Нямаше ги, нищо не беше останало.

— Заведи ни там — нареди той.

Хана отвори единия от подлакътниците си и откри малката конзола в него. Натисна бутон, който да установи връзка по интеркома между пилотската и пътническите кабини, след което изрецитира кодовото си име и два пъти продиктува координатите за новия курс. Самолетът зави и продължи да лети над континента, далеч от руините на Вашингтон.

— Ще сме в обхват след петнадесет минути — съобщи той.

— Ще се… помолиш ли с мен? — попита шепнешком президентът и двамата наведоха глави.

Приключиха с молитвата и Хана каза:

— Капитане? Готови сме. — Министърът на отбраната стана и освободи мястото си на офицера с куфарчето.

Мъжът седна на седалката срещу президента. Сложи куфарчето на коленете си. Отключи белезниците с малкия лазер, който приличаше на джобно фенерче. После извади запечатан плик от вътрешния джоб на палтото си и го отвори. Вътре имаше малък златен ключ. Вкара го в едната от двете ключалки на куфарчето и го завъртя надясно. Ключалката се отключи с електрическо изщракване. Офицерът обърна куфарчето към президента, който също извади запечатан плик от джоба на палтото си, отвори го и взе сребърен ключ от него. Вкара го във втората ключалка, завъртя го наляво и отново се разнесе изщракване, малко по-различно от първото.

Капитанът от военновъздушните сили отвори куфарчето.

Вътре имаше малка компютърна клавиатура и плосък екран, който се появи с отварянето на капака. В долната част на клавиатурата се мъдреха три малки кръгчета: зелено, жълто и червено. Зеленото беше започнало да примигва.

Отстрани на седалката на президента, закрепена за дясната страна на корпуса на самолета под прозореца, се намираше малка черна кутия с два кабела — червен и зелен — навити под нея. Главнокомандващият разви кабелите съвсем бавно. В края им имаше конектори, които включи в съответните гнезда отстрани на компютърната клавиатура. По този начин свърза клавиатурата към подвижната антена на опашката на самолета на Въздушното командване.

Президентът се поколеба само няколко секунди. Решението беше взето.

Въведе петбуквения си идентификационен код.

Здравейте, господин президент, поздрави го компютърът. Главнокомандващият се отпусна на седалката. Един нерв потреперваше в ъгълчето на устата му.

Хана погледна часовника си.

— Намираме се в обхват, сър.

Съвсем бавно и внимателно президентът написа: Ето, тук е Беладона, феята на скалите, феята на ситуациите.

Компютърът отговори: Ето човека с трите жезъла, ето колелото.

Самолетът беше раздрусан и подхвърлен. Нещо одра лявата му страна с пронизителен звук, който приличаше на стържещи върху черна дъска нокти.

Президентът въведе: Ето едноокия търговец, а тази карта…

Която е обърната, е нещо, което той носи на своя гръб, отвърна компютърът.

Но на мен неми е позволено да го видя, набра главнокомандващият.

Жълтият кръг светна.

Президентът си пое дълбоко въздух, сякаш имаше намерение да скочи в тъмна и безкрайно дълбока вода. Написа: Не намирам Обесения.

Пазете се от смърт във вода, веднага се появи отговорът.

Червеният кръг също светна. Мониторът веднага се изчисти.

След малко компютърът докладва: Небесните нокти са заредени, сър. Десет секунди до изстрелването им.

— Дано Бог ми прости — прошепна президентът и пръстът му кацна над клавиша.

— Господи! — изуми се капитанът от военновъздушните сили. Той се беше загледал през прозореца със зяпнала уста.

Главнокомандващият също погледна навън.

През торнадото от горящи къщи и овъглени останки се появи една огнена форма, която се беше изстреляла към Въздушния команден център като метеор. На президента му бяха необходими цели две секунди, за да осъзнае какво е това: смачкан и разбит пътнически автобус с горящи гуми. От счупените прозорци и предното стъкло висяха овъглени трупове.

На табелата на предното стъкло пишеше „Дава се под наем“.

Явно пилотът също забеляза случващото се, защото двигателите зареваха на пълна мощност и носът на самолета се вдигна рязко нагоре с такава сила, че гравитацията натисна президента в седалката му, все едно тежеше двеста килограма. Куфарчето и компютърната клавиатура подскочиха от коленете на капитана и двата конектора се извадиха. Куфарчето падна на пътеката, плъзна се и заседна под едно от местата. Президентът видя как разбитият автобус се завъртя на една страна и през прозорците му западаха трупове. Приличаха на горящи листа. Автобусът се удари в дясното крило и разтресе здраво самолета. Извънбордовият двигател експлодира.

Половината крило се откъсна, а от втория десен двигател изригнаха пламъци като римски свещи. Разкъсаният от сблъсъка автобус се разлетя на парчета, които се смесиха с вихрушката и бяха засмукани надолу.

Повреденият Въздушен команден център се наклони на лявата си страна. Двата все още здрави двигателя вибрираха с такава сила, че всеки момент щяха да се откъснат от напрежението. Президентът се разпищя. Самолетът пропадна километър и половина. Пилотът беше изгубил контрол и се бореше с неподчиняващите му се щурвал и предкрилки. Един въздушен поток подхвана самолета и го запрати триста метра нагоре, след което фоинжът пропадна с писък още три километра. Летателният апарат се завъртя и започна да пада към опустошената земя.

Обгърнаха го черни облаци и президентът на Съединените американски щати изчезна.